Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


XX

Франсоаз се спусна по стълбите. За да спечели време, тя затършува в ръчната си чанта, когато изкачваше стъпалата. Намерила ключа на апартамента, тя вдигна глава. Една сянка я чакаше на площадката на първия етаж.

— Александър! — прошепна тя задъхана.

— Е, да! — каза той, като се смееше. — Аз съм.

Тя забеляза, че е поставил куфар до стената.

— Щях да си отида, като ти оставя бележка — подзе той. — И да се върна довечера.

И поиска да я целуне. Тя се изскубна и отвори вратата. Той влезе след нея, като носеше куфара. Трябваше ли да му попречи? Щом го видя, тя почувствува, че се развързват връзките, които я придържаха към реалния свят. Прибираше се с улегналите си мисли, с всекидневните си грижи, с дребните си покупки — индиго, лента за пишещата машина, два резена шунка, кутия със спанак, едно пликче пощенски марки, и изведнъж земята се огъва под тежестта й, тя забравя всичко и изпада в някакъв сън. „Щастие е, че Никола̀ не е тук! — каза си тя. — Щеше да опрости нещата“. Но за какви „неща“ ставаше въпрос, тя не би могла да уточни. Бяха влезли в голямата стая. Тя се осмели да го погледне в лицето. Беше отслабнал. В хлътналата маска очите бяха станали неестествени. Тя попита:

— Защо се върна?

— Но нали ти бях обяснил в писмото си — каза той. — Трябва да направя постъпки в Париж, за да получа виза като емигрант.

Таеше ли тя дълбоко в себе си надеждата, че се е върнал заради нея и че няма пак да отпътува? Обзе я разочарование.

— Ах, да! Наистина — измърмори тя. — И колко време ти е нужно за тия постъпки?

— Две-три седмици предполагам… Там имах голям шанс: моите братовчеди, също Козлови, ми дадоха декларация, че са готови да ме подслонят. Това е необходимо, за да бъдеш допуснат да живееш в Москва!

Той гледаше около себе си.

— Хубав е този апартамент! — каза той! — Не мога да го позная!

— Да. Ние наново го боядисахме.

Той се отпусна в един фотьойл и протегна краката си. Лицето му беше на човек, който е щастлив, че си е у дома след дълго пътуване. Тя го наблюдаваше, без да може да го разбере. Не си ли даваше той сметка за мъката, която й причиняваше?

Александър намигна с око и каза:

— Страх ме е, че ще заспя!

Тя наведе глава. Най-сетне всичко се обясняваше: и преди с нея той заспиваше. След пауза Александър рязко сложи ръка на лицето си и измърмори:

— Направи ли необходимото за развода?

— Няма да има развод — каза Франсоаз.

Веждите на Александър се повдигнаха:

— Виж ти! Че защо?

— Защото не искам!

Той дълго я наблюдава мълчаливо, с полунежен, полуразвеселен израз. Навярно вземаше отказа за развод като доказателство за любов. Тя беше толкова далече от това чувство, че дори за секунда не бе помислила, че нейното поведение може да даде повод на едно толкова абсурдно тълкуване.

— Твоя работа! — каза той. — Лично на мене това не ми пречи!

Той стана и й подаде ръка. Тя се подвоуми да я вземе.

— От какво се страхуваш? — попита той.

Тя му даде ръката си и изтръпна от допира на неговите топли и сухи пръсти. Той не я изоставяше и отблизо я разглеждаше упорито.

— Знаеш ли, много съм мислил за тебе там, в Русия — подзе той. — За тебе, за нас. Това, което съвместният живот похабява, обезцветява, разрушава, достатъчни са няколко дни на раздяла, за да разцъфти отново. А освен това плътта. Важно нещо е плътта!

Той се навеждаше към нея с лице на нахален просяк. Обзе я такова желание да бъде галена, че можеше да се хвърли в обятията му. Но изведнъж, сякаш изплашена от собствената си слабост, тя го отблъсна с две ръце.

— Не!

— Какво те прихваща? — изсумтя той.

— Пишеш ми, че не ме искаш вече, после пристигаш, без да ме уведомиш…

— Не искам не тебе, а нашия брачен живот. Тебе, тебе винаги съм те харесвал. Обичам те. Доказателство е…

Искаше отново да я хване, а тя за втори път се отдръпна от него. Всичко съхнеше в нея. Чувствуваше се като натъпкана със суха слама. Този човек я отвращаваше. Едно животно, заето изключително с апетита си. За него любенето не беше по-различно от пиенето на чаша вино. Не беше ли й казал преди, че всяка наслада носи в себе си своето оправдание? Той въздъхна:

— Бъди спокойна, няма да те насилвам! Къде да сложа багажа си?

— Да не би да имаш намерение да оставаш тук? — измънка.

— Разбира се!

— Невъзможно е, Александър.

— А? Че защо?

Тя не отвърна. Той отправи към нея ироничен поглед, сви устни и продължи:

— Какво съм ти направил? Твоите спестявания ли откраднах? Убих ли някой от родителите ти? Ти не можеш дори да ме обвиниш, че съм те излъгал! Всичко е приятелско, ясно, коректно между нас…

— Коректно — повтори тя с горчивина.

— Отлично! От моето престояване тук буржоазна драма ли ще правиш? Бързо ще мине — три седмици. Освен това трябва да се знае какво искаш! Отказваш да поискаш развод и отказваш да ме приемеш! Претендираш, че си още омъжена жена, а забраняваш на съпруга си достъпа в семейния дом! Малко силно, нали?

— Това, което е силно, е твоя начин да оправдаеш несправедливостта — каза тя кратко. — Каквото и да правиш, ти считаш, че имаш право! Изкуство да падаш винаги на краката си. Ти си един прекрасен акробат, Александър!

Той се засмя с присвити очи, с разсечено от блясъка на хищни челюсти, лице.

— Да не искаш все пак да отида на хотел — каза той. — Впрочем нямам средства. А тук ти имаш толкова място?

Обезоръжена, измъчена, Франсоаз си даде сметка, че от няколко минути е готова при подходящ случай да капитулира.

— Е добре, прието! — каза тя. — Ще спиш в кабинета си.

— Моят кабинет?

— Нали знаеш, че имаш кабинет тук. В него ще се чувствуваш много добре!

Той взе куфара си.

— Покажи ми пътя. Губя се в този княжески апартамент! Тя тръгна пред него в коридора и блъсна една врата.

Стаичката, твърде малка, миришеше на паркетин. Вътре всичко беше чисто и мъртво. Никой не беше я обитавал. Александър обходи с поглед книгите си, наредени на лавиците, и книжата си, струпани на масата.

— Няма легло — каза той.

— Никола̀ ще ти даде своя дюшек, а той ще спи на пружината.

— Как е той?

— Много добре!

Александър отвори куфара си. Франсоаз видя смачканите ризи и кърпите, които беше прала сто пъти. Цялото минало от нежен семеен труд премина през главата й. Може би това беше щастието!

— Вземи, донесох нещо за тебе — каза Александър.

Беше измъкнал от багажа си една размножаваща се руска кукла от боядисано дърво, която подаваше на Франсоаз с усмивка.

— Главата се отваря и вътре има още няколко по-малки жени — подзе той. — Забавно е!

— Благодаря ти — каза тя, като взе играчката.

Тя много бързо излезе от кабинета и се спря в салона, сякаш за да избегне някаква опасност. Там не знаеше какво да прави. Все пак нямаше да започне да чука на пишещата машина точно сега! Отчаяна, измъчена и празна, тя се облегна на стената точно срещу руската картина и зачака, без да знае какво. Машинално въртеше куклата и ръцете си. Сърцето й биеше ускорено. Глух шум се разнесе в дъното на апартамента: бойлерът с газ. Александър се къпеше. Тя бе раздразнена и едновременно щастлива. Изведнъж какво бреме в живота й. Тя не можеше нито да приеме, нито да изпъди това присъствие. Отпуснал се в топлата вода, Александър навярно намираше живота хубав! Имаше ли на разположение поне чист пешкир, за да се избърше? Да му занесе един? О, не!… Изминаха минути. Стана шест часът. Колко дълго се бавеше в банята! Входната врата хлопна. Франсоаз постави куклата в ъгъла на масата. Никола̀ се появи с вдигната брадичка, с бузи, притиснати от две космати ленти като между заешки лапи.

— Александър се върна — каза тя.

Той направи пренебрежителна гримаса.

— Аха, променил е решението си!

— Не е променил решението си, върнал се е за виза.

— И къде е?

— Къпе се.

— Тук ли ще живее?

— Къде искаш да отиде? Той няма пари!

— Бедна моя Франсоаз! Ти понасяш всичко!

Тя се засрами от жалкото състрадание, което той изрази. Въобразяваше ли си, че пак е попаднала под влиянието на Александър? Каза прибързано, сякаш се оправдаваше:

— Ще спи в кабинета.

— А, добре! Виждам! — измърмори той с ужасно скептичен тон.

В същия момент Александър се появи в рамката на вратата с пантофи на крака и с влажни коси. Беше облякъл на голо един черен вълнен пуловер. Вратът му стърчеше над триъгълния отвор на дрехата. Ръкавите бяха навити по мургавите му космати ръце.

— Аха — каза той. — Добра среща! Здравей, Никола̀!

Вместо да тръгне към него, Никола̀ се отдръпна, облегна се на стената и пъхна ръце в джобовете си. Наблюдаваше баща си със спокойна омраза.

— Значи — каза той — ти си решил да се настаниш на пансион тук, докато чакаш документите си? Само че аз не съм Франсоаз, да знаеш! Щом тя иска да останеш, можеш да се настаниш в моята стая! Аз се махам оттук!

— Така — каза Александър. — Махай се.

Преди да успее да каже една дума, Франсоаз видя как Никола̀ гневно прекоси стаята и се изгуби от погледа й. Шумът от затварянето на входната врата я накара да изтръпне. Тя отправи поглед към Александър, сякаш чакаше от него обяснение. Той изправи снага, постави ръце на бедрата си и изръмжа:

— Какво ще кажеш ти, която толкова много държиш за авторитета на бащата и синовната любов? Разбираш ли, че съм имал право, когато исках да те предпазя от помпозната глупост на силните семейни чувства? Сега вече изчезнаха и малките скрупули, които имах, за да не го оставя да се провали!

Франсоаз изтича в кухнята, затвори вратата и се отпусна на един стол с подуто от сълзи лице. Страхуваше се да не би Александър да дойде при нея. Но той я остави на мира. Навярно му беше дошло до гуша от тази суматоха около това толкова обикновено събитие като неговото завръщане. Дълго време тя седя пред окачените по големина тенджери на стената. По масата имаше трохи хляб. „Нямам почти нищо за вечеря. Трябва да е гладен. Да купя още няколко резена шунка“. Изведнъж реши: „Няма да има вечеря!“

Тя стана, взе мантото си, окачено в антрето, и излезе. Нежният здрач я обгърна. В това безпокойство утеха й беше мисълта, че ще може да намери Никола̀ тази вечер при Клебер Бодри. Скита из улиците, докато се мръкна, влезе в едно кафене, изпи чаша плодов сок, излезе пак на улицата, закрачи отново, щастлива от това движение, от целия този шум, който й пречеше да размишлява, и в осем и половина часа блъсна вратата на школата за драматично изкуство. Попадна в разгара на репетицията на „Куртелин“. Едно момиче и едно момче се мъчеха да бъдат смешни, като се караха на висок глас при светлината на прожекторите. Никола̀ беше на пода, със скръстени крака, на първия ред. Той обърна глава при шума от отварянето на вратата, стана и се отправи към Франсоаз, като прескачаше раменете и краката на другите ученици, които се навеждаха, за да може да мине.

— Защо си дошла? — прошепна той.

— Не исках да остана сама с Александър…

— Така значи!… Не те разбирам вече… Ела!

Той я хвана за ръка и я повлече към вратата.

— Можеш ли да излезеш? — попита Франсоаз.

— Ами да, ами да…

— Шт! — извика някой.

— О, добре! — каза Никола̀.

Не беше Клебер Бодри. Тази вечер курсът се водеше от един асистент: дисциплината беше изпусната.

Франсоаз и Никола̀ влязоха в отсрещното бистро и поръчаха две кафета. Неоновото осветление правеше лицата бледи. Мюзикбоксът грачеше една дрезгава и провлачена мелодия.

— Защо си тръгна така? — попита Франсоаз. — Много идиотски!

— Не, не е идиотски! Няма да се върна вкъщи, докато е там!

— Къде ще живееш?

— Не знам още! У Алисия или другаде…

— Ами ако те помоля да се върнеш като услуга?

— Няма да ти направя услуга с това. Ако се върна, няма да мога да мълча. Ще му кажа каквото мисля право в лицето. И вярвай ми, ще стане скандал!

— Ти няма за какво да го упрекваш!

— Има! За злото, което ти причинява!

— Не ми причинява зло. Ти си въобразяваш…

— Хайде де! Но я се погледни! Бледа си като мъртвец! Колкото е по-гаден с тебе, ти толкова повече се огъваш пред него. Вместо да го разкараш и да поискаш развод, ти играеш ролята на изоставена и жертваща се съпруга. Това е глупаво! Не, глупаво е слабо казано! Ти, интелигентното момиче, как можеш?… И колко ще трае, три седмици или повече! В продължение на три седмици да му слугуваш. Може би ще му пробуташ и малко пари, за да си купува цигари!… Бих приел, ама ако е да си купи билет за самолета! Всъщност искаш ли той пак да замине?

— Да, разбира се…

— Казваш това, без да помислиш!

Тя вдигна глава и го стрелна с поглед.

— Да, Никола̀! Доказателство? Щом ти не искаш да се прибереш вкъщи, и аз няма да се прибера!

Той избухна:

— Това е върхът на всичко! Той ще живее у нас, в един апартамент от пет стаи, а ние в това време ще лагеруваме бог знае къде!

— Тогава какво искаш да направя? — изстена тя.

Със сълзи на очи тя не можеше повече да издържа. Той разбра това и каза нежно:

— Хайде, няма нищо! Аз се шегувах! Всеки човек има черни дни в живота си!

Той изпи кафето си, взе една кесийка с пържени картофи от масата, отвори я съвсем непринудено и я подаде на Франсоаз. Тя схруска едно кръгло резенче, сухо и солено. Той, напротив, награби цяла шепа. За минутка изпразни пакетчето. Отвори второ.

— Имам една идея! — започна той. — Ако отидем при баща ти? Ще му обясниш всичко и ще се настаним у него и двамата, докато чакаме…

— Не — каза тя, — не! Не у баща ми!… Леля Маду е там!… Не искам тя да знае!…

— Тогава да отидем у Алисия?

— Мислиш ли, че е възможно?

— Разбира се! В края на краищата ще я попитам. Тя трябва да е още там! Ще ме почакаш ли пет минути?

Той напълни устата си с пържени картофи, смачка празното пликче, хвърли го като топче на масата и изтича. Мюзикбоксът беше спрял. В тишината Франсоаз чу шумолене: прозрачната хартия на пликчето се разгъваше сама.

Никола се върна с Алисия. Тя беше съгласна.

— Само че имам едно легло! — каза тя на Франсоаз. — Няма ли да ти е неудобно?

— Не, разбира се — отговори Франсоаз.

И тя се усмихна, макар че тази перспектива не й беше приятна. Алисия дърпаше един кичур коси надолу по бузата си и говореше:

— След една седмица моята съседка Мари-Клод отива на курорт. Ти ще можеш да се настаниш в нейната стая, там ще бъдеш по-добре…

Качиха се на метрото до спирка „Одеон“. Алисия живееше на улица „Ансиен Комеди“, на шестия етаж в една стара, шкембеста и черна къща. В партера имаше закусвалня с топли сандвичи и колбаси. Никола̀ много щедро предложи на двете момичета по два страсбурга, топли и мекички, увити в хартия. Франсоаз никога досега не беше яла толкова хубави кренвирши. Те пукаха и се топяха между зъбите й. Наливната бира, която пиха в съседното бистро, угаси огъня в устата й. Беше нервна, но не и разстроена. Присъствието на Никола̀ я крепеше.

Стаята на Алисия, ниска мансарда, беше цялата окичена със снимки на артисти, пликове за грамофонни плочи и парчета от афиши. По лампите, на брой три, вместо абажури имаше кукленски роклички от розов, червен и оранжев тюл. Светлината се разсейваше в тези полички, напластени една върху друга. Съвсем ниският диван, застлан с яркочервена покривка с бели пискюли, беше толкова широк, че около него нямаше много място за движение. Един бамбуков параван, полусгънат, откриваше умивалника, подвижното биде и кухненската маса с котлон.

— Ето, това е! — каза Алисия. — Не е широко, както виждаш, но спасява положението! Клозетите са навън, в дъното на коридора…

Съвсем свободно, като у дома си, Никола̀ пусна една плоча и предложи цигари. Пушиха пред отворения прозорец сред глухия шум на улицата. После Никола̀ и Франсоаз останаха облакътени на парапета, докато Алисия направи тоалета си.

— Предпочитам да се глася вечер, защото сутрин мъчно се измъквам от леглото — обясняваше тя. — А трябва да бъда на работа в девет часа! Не се шегуват в магазина „Ган Першинг“!

Шумът от водата, спирана и пускана, слагаше ударение на думите й. Най-сетно тя каза:

— Свободно е!

Франсоаз се обърна. Алисия беше облечена с прозрачна нощница; но беше оставила бикините си. Двете големи ролки, които висяха на челото й, я правеха рогата. Понеже беше махнала грима си, черните й очи изглеждаха малки и неизразителни. „Може би и аз трябва да очертавам очите си — помисли си Франсоаз. — Ще ми отива!“ Тя беше в друг свят.

— Сега ти! — каза й Алисия.

— Нищо не съм си донесла — прошепна Франсоаз.

— Тук има всичко необходимо. Утре ще отидеш да вземеш нещата си. Ето, искаш ли да облечеш това за през нощта?

Тя й подаде някаква работна блуза от син найлон, гарнирана с бяло. Франсоаз благодари, взе дрехата и мина зад бамбуковия параван. Докато в другата част на стаята беше относително добре подредено, тук царуваше безредие и мръсотия като в клозет: четката за коси замърсена, гребенът останал с половината си зъби, мръсни чинии, натрупани до бидето, под умивалника нахвърляни хартийки с петна от розов и черен грим. Потискайки отвращението си, Франсоаз се изми, избърса се с една вехта кърпа и навлече синята блуза.

Като излезе иззад паравана, тя видя, че Алисия е вече в леглото, а вляво до нея лежеше Никола̀, гол до кръста, вдигнал ръце под тила си. Мислеше, че той ще спи на пода върху дюшек или на някой фотьойл. Стана й неудобно. Но се помъчи да се усмихне.

— Имаш шанс: завчера смених бельото! — каза Алисия, като потупа свободната възглавница вдясно. Франсоаз се мушна в леглото. Не си е пожелавала да изпада в такова смешно положение. Винаги в моменти, когато най-малко очакваше, започваха да се проявяват нейните буржоазни предразсъдъци. Обвиняваше се, но не можеше да се поправи. Животът на хората без възпитание беше толкова по-забавен! Грамофонната плоча се въртеше, Никола̀ пушеше, Алисия с отворена уста, с изплезен език, лакираше ноктите си с малка четчица.

— Обичаш ли този цвят?

— Да — отвърна Франсоаз.

— Ти употребяваш безцветен?

— Да.

— Защо?

— Не знам!

— Защото Франсоаз е човек, който не обича да се изтъква — каза Никола̀. Франсоаз се наведе напред, за да го види в профил. Имаше блажен вид.

— Ти казваш всичко, каквото ти хрумне! — извика тя весело.

Той й отправи благодарствен поглед, защото тя говореше, смеейки се.

— Ти си сладур! — каза Алисия, като го хвана за врата.

И тя се прилепи до него. Събраните четири крака повдигнаха червената завивка. Никола̀ спря електрическия грамофон, угаси цигарата си върху мрамора на нощната масичка. Щяха ли да започнат да се целуват? Франсоаз изпита смътен страх. Но Никола̀ отблъсна Алисия и й обърна гръб. „Ако не бях тук, щяха да се любят — помисли си Франсоаз. — Преча им. Преча на целия свят…“

— Ах, тия кренвирши! — каза Алисия. — Не мога да ги смеля!

— Аз ги смлях — каза Никола̀.

— Ти си от камък. Краката ти са хладни през лятото и топли през зимата! Нали знаеш, че не можах да направя етюда си тази вечер! Когато Клебер отсъства, няма смисъл да се ходи на курса!

— Дори когато присъства! Много сме на брой. Не може да се занимава с всекиго.

— Значи какво? Няма изход?…

— Изглежда, че при Бертуин е чудесно!

— О, Бертуин!…

Алисия се тръшна на възглавницата си, прозя се така силно, че две сълзи се търколиха от очите й. После каза:

— Добре, правете каквото си искате, на мен много ми се спи!…

Миг след това тя вече спеше дълбоко.

— Тя е много забавна — каза Никола̀. — Заспива по всяко време, навсякъде, по команда!

— И ти — каза Франсоаз.

— За мене е нормално: аз съм мъж.

Настъпи мълчание. Въздухът беше топъл и тежък. Никола̀ извади цигара от пакетчето.

— Пак ли! — каза Франсоаз.

— Имаш право — измърмори той. — Много пуша.

Той върна цигарата и угаси осветлението. В тъмната стая правоъгълникът на прозореца се очертаваше син и прозрачен.

* * *

В осем и четвърт часа сутринта Алисия и Франсоаз излязоха, като оставиха Никола̀ да спи дълбоко, свил се в края на леглото. Той дори не отвори очи, докато те се миеха и обличаха. В бистрото си поръчаха две чаши кафе крем и виенски кифли. Бързаха и двете — Алисия, за да бъде на работа в „Першинг“ в девет часа, Франсоаз, за да отиде на улица „Сен Дидие“ за личните си вещи и машинописа, който трябваше да предаде в „Топ-Копи“.

— Нали не ти беше много лошо? — попита Алисия, чиито гримирани очи си бяха възвърнали големината и загадъчността.

— Не, разбира се — отговори Франсоаз. — Ами ти?

— Дори не почувствах, че сме трима в моето легло!

— Ти си много мила! Но все пак не мога да остана при теб с Никола̀!…

— Защо? Не ме притесняваш. А освен това нали ти казах, след осем дни Мари-Клод отива на курорт. Тя много ще се зарадва, ако пренаемеш от нея стаята й за три седмици. Тя е точно като моята. Само че няма течаща вода. Не е голяма беда, и без чешма в стаята може да се живее.

Франсоаз никога не би повярвала, че това момиче, обикновено мълчаливо и апатично, може да произнесе толкова дълга реч. Навярно от нейна страна това беше необикновен израз на симпатия. Алисия подръпна пак косите си, сякаш за да ги направи по-дълги, и добави:

— Значи така, ще отидеш да си вземеш нещата, ще се настаниш при мене, а когато Мари-Клод замине, отиваш в нейната стая.

— Да — съгласи се Франсоаз. — Това е идея…

В момента не я тревожеше въпросът за стаята, а предстоящата среща с Александър. Той навярно още спеше. В такъв случай тя ще натъпче куфарите си и ще излезе на пръсти, без да го събуди. Не, такова бягство беше недостойно за нея! Ако трябва, ще го измъкне от леглото, за да му съобщи решението си. Тя мислено си повтори какво трябваше да вземе: пишещата машина, преписите си, тоалетните принадлежности, няколко книги, двете си поли, летните блузи, бельо, мушамата си… Алисия топеше кифлата си в млякото с кафе и бавно предъвкваше всяка хапка. Капки падаха в чашата й. Когато свърши, тя избърса устата си с книжна салфетка, с малко огледалце провери състоянието на клепачите си, стана, оправи полата си и каза:

— Трябва да се измъкна. Ще се срещнем у дома в осем часа. Ключът е винаги под изтривалката…

Алисия тръгна, Франсоаз плати и излезе на улицата с чувството, че върви по тясно и огъващо се мостче над пропаст. Мисълта за това неустойчиво равновесие я преследваше чак до площадката пред нейния апартамент. Лъхна я на пустош, когато отвори вратата. Влезе във вестибюла с котешки стъпки, с разтуптяно сърце, сякаш се вмъкваше с взлом у непознати. По всичко личеше, както тя бе предполагала, че Александър още не е станал. Толкова по-добре! Тя влезе в стаята си и се отправи към вградения в стената гардероб, където бяха окачени роклите й. Изведнъж погледът й попадна на един лист, забоден върху възглавницата на леглото:

Сега е седем часът сутринта, а ти още не си се прибрала. Не очаквах от тебе такова странно поведение след един месец раздяла. Впрочем безумният гняв на Никола̀ и побягването му като стрела ме накараха да разбера добре доста неща, за които вече се досещах, откровено казано. Какво да се прави? Фатално е било: вие сте почти на една възраст; ти ще бъдеш по-щастлива с него, отколкото с мен. Не съм ли ти повтарял сто пъти, че дългът на всяко живо същество е да търси удоволствието, без да се съобразява с нищо? Днес, когато това търсене на удоволствие те води далеч от мене, аз не те критикувам, одобрявам поведението ти. Връх на глупостта ще бъде за мене да преча някому да устрои живота си, както си иска, в името на морала, спомените, дадената дума или личния интерес! Пожелавам и на двама ви големи радости, каквито заслужава вашата младост…

Като че ли беше някакъв фарс; тя се втурна в стаята на Никола̀, където Александър трябваше да прекара нощта. Празна! А малкият кабинет? Също празен! Книги липсваха по лавиците, папки от масата. Той беше прибрал книгите и книжата си и едва пристигнал, бе изхвръкнал отново. И тя нищо не беше предчувствала, нищо не беше предвидила в часовете, които бе прекарала между Никола̀ и Алисия. Каква идиотска вечер! И с каква жалка последица! По вина на Никола̀! Защо я беше повлякъл? Изведнъж тя го намрази. Не само че я беше посъветвал лошо, но беше причина за страшното недоразумение, което я обезкуражаваше и петнеше. Как Александър можеше да си въобрази, че между Никола̀ и нея има нещо друго, освен нежно приятелство? Всъщност Маду й беше казала същите думи: „Като че ли ти и Никола̀ сте една двойка…“ Долна, натрапчива мисъл на всички тия хора на зряла възраст и с жизнен опит! По инстинкт те стигаха до това най-отвратително обяснение. Бяха впръснали капка отрова в мозъка й. Най-очарователните, най-богатите й спомени бяха отровени. Всичко, което беше направила за Никола̀, излизаше предумишлено. Съмнително, двулично заради една дума. За Карол ли я вземаха? Тя доста силно презираше мащехата си, за да може да почувства сега тежката обида от едно подобно предположение. И сега Александър беше този, който хвърляше обвинението срещу нея. Плюеше в лицето й, преди да изчезне! Навярно, ако беше на мястото на сина, би действал, както подозираше, че Никола̀ е постъпил. Той нямаше да се въздържи от безпокойство за морална чистота! Но Никола̀ имаше благороден характер! Франсоаз като жена на баща му беше свещена в неговите очи. Александър беше неспособен да разбере тази чистота в отношенията. Той беше сух, циничен, разрушителен дух. „Щом се е измъкнал, значи едно такова бягство го устройва. Но не, несправедлива съм към него!“ Не можеше повече да се надява, че ще го види пак. Всичко беше напълно свършено! Нали това си бе пожелала! Беше се разгневила вчера, когато той я бе помолил да го приюти, а сега беше отчаяна, че е избягал. Самата тя не знаеше какво иска! Това второ писмо на скъсването я нараняваше повече, отколкото първото. Може би защото миналия път не беше сама в нещастието си. Нежността на Никола̀ й беше помогнала да понесе удара. Сега не можеше повече да разчита на него. В никакъв случай не ще се осмели да му покаже това писмо. Непоносима й се видя мисълта да го види отново, да почувства неговия сърдечен поглед. В действителност тя бе загубила едновременно Никола̀ и Александър. Къде да отиде? На кого да се довери? Помисли си за Жан-Марк, за Даниел. Но всеки от тях имаше свой живот. Даниел бе затънал в своя брак и в матурата си, Жан-Марк в годежа си и в изпитите си по право. Струваше й се, че и двамата се бяха отдалечили от нея през последните месеци. Най-вече Жан-Марк: Валери му влияеше. Той ставаше сноб, затворен, разочарован. Тя седна на един стол и се огледа. Мебелите се бяха отдръпнали незабележимо и се държаха на разстояние, студени и безучастни. Достатъчно беше на Франсоаз да погледне стената, лампата, ъгъла на масата, за да види навсякъде поражението си. Този апартамент беше отвратителен, противен, глупав, потиснат от мълчание и страх, прорязан от големи тръби, претъпкан с лоши спомени… Какво правеше тя сред този безжизнен свят? Ясножълтата боя по стените течеше в очите й, изпълваше я до прилошаване. Да бяга! Където и да е, но да бяга!… Тя въртеше писмото на Александър между пръстите си. Всяка дума беше отпечатана в главата й. „Какво да се прави? Фатално беше… Вие сте почти на една възраст!… Не те критикувам, оправдавам те…“ Спазъм сви гърлото й. Беше готова да избухне в ридание, но изтича навън и дръпна вратата на апартамента зад себе си.

* * *

— Сега надявам се, че си разбрала — каза Мадлен, като върна писмото на Франсоаз.

— Верен на разбиранията си!

— Какво значи това?

— Че ме е предупредил още в началото за това, което ме очаква, ако стана негова жена. Мога да се сърдя само на себе си!

— А тия намеци по адрес на Никола̀?

— Идиотщини! Но причиняват болка! О, каква болка, Маду — изстена Франсоаз.

Седнала на края на леглото, тя отпусна глава назад. Погледът й се заби в тавана. Колко пъти в детството си тя се бе приютявала в тази стая, изливайки тъгата си, сълзите си, гнева си върху коленете на Маду! Днес пак бе достатъчно да бъде отново тук, за да почувства свежия поток, идващ отдалече. Както морският вятър облъхва пешеходеца още преди той да види морето, така, без още никакъв определен спомен да я обземе, и тя изпитваше загадъчната милувка на миналото. Мадлен се разхождаше пред нея, силно развълнувана, като надзирател, с цигара в уста и помрачено лице. Тя беше разумът, традицията, балсамът, яката опора, семейството. Както преди, достатъчно бе да се опреш на нея, за да се съживиш.

— Първо, скъпа моя, ще се настаниш тук — каза тя.

— Вярваш ли? — прошепна тихо Франсоаз.

И разбра, въпреки всичко, че се е надявала на тази повеля.

— Как така дали вярвам? Уверена съм!

— Да, но Никола̀? Нямам право да го оставя — каза Франсоаз. — Без мене има опасност да се провали. Жалко ще бъде при тия качества, които има!… Трябва да бъда до него, да го надзиравам, да… да го съветвам незабележимо…

— Значи какво? Искаш да продължиш да живееш с него на улица „Сен Дидие“? — попита Мадлен. — Какъв абсурд!

— Да, разбира се, вече не е възможно…

— Трябва да дадеш под наем този апартамент, както е мебелиран. Това може да стане много изгодно. Аз ще се наема с тази работа. А пък за Никола̀ ще намерим една стая в квартала. Така той няма съвсем да убегне от твоята бдителност. Ще видиш, ще бъдеш много добре тук, скъпа моя…

— Сама с татко! О, не!… Не, не ще мога, Маду!

— Няма да бъдеш сама с него. Аз реших да остана.

Детинска радост обзе Франсоа! Колко бе странно! През целия си живот като омъжена жена тя се бе чувствала на възрастта на Александър. И едва Александър си беше отишъл, тя ставаше отново дете.

— Ако останеш, това е друго нещо — каза тя.

Изтощена от дългата съпротива, сега тя се отдаваше на физическото удоволствие от намаляване на напрежението. С разбити нерви, с освободена мисъл, тя дори се питаше защо толкова дълго се бе противопоставяла на волята на леля си. Нищо вече да не решава, нищо вече да не пресмята, да се подчинява. Тя въздъхна:

— Ах, Маду, ако знаеше!

— Знам, знам — каза Маду, като я помилва по косите.

Настъпи мълчание. Франсоаз пъхна писмото в дамската си чанта. После каза:

— Размислих, Маду. Вярвам, че ти имаш право: трябва да поискам развод.