Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


XIV

Като се бръснеше пред огледалото, Филип намери, че не изглежда добре. Нямаше защо да се учудва след нощта, която бе прекарал! В продължение на часове, вместо да спи, той бе проучвал делото Карол. Тази сутрин трябваше да има с нея решително обяснение. Чашата бе преляла. От две седмици той не можеше повече да понася да я гледа ту весела, ту далечна. Защо, след като бе склонила веднъж на неговата настойчивост, сега го отблъскваше? Всяка вечер беше заета. Щом се разбираше толкова добре с Ксавие Болийо, нека се пренесе окончателно при него!… „Ще й го кажа. Ще я принудя да избере!…“ Той се облече, телефонира в кантората си, за да предупреди госпожица Бигарос, че няма да отиде преди единадесет часа, и попита Агнес дали госпожата е станала.

— Не вярвам, господине — отвърна Агнес. — Във всеки случай тя още не е позвънила за закуската.

Беше десет часът без четвърт. Толкова по-зле, ако я събуди! С груба решителност той почука на вратата на стаята й. Никой! Дори леглото не бе разтурено. Мина в банята и в лицето му блеснаха санитарните уреди. Чистото, празно помещение го вдърви, смрази го. Вдъхна парфюма на новата тоалетна вода, с която Карол си служеше от известно време, и мъката му се превърна в гняв. Цялото му същество бе обзето от желание да вика, да удря, да чупи. Изведнъж се видя с отворена уста и разширени очи в огледалото над умивалника: глупава и вяла маска на разгневен рогоносец. Лек шум го накара да извърне глава. Карол току-що бе влязла и стоеше зад него, с коженото манто от оцелот на рамене, с шала си в ръце, усмихната и свежа.

— Добро утро! Добре ли си? — попита тя.

Силно изненадан, той изведнъж се успокои. Нима тя се осмеляваше да се подиграва с него при това си поведение? Всъщност това бе обикновената й тактика. Вместо да отговори на въпроса й, той попита грубо:

— Откъде идваш?

Тя отправи към него студен, снизходителен поглед и прошепна:

— Наистина ли искаш да знаеш, Филип?

— Да — изръмжа той. — Не може да продължава повече така!

— И моето мнение е точно такава!

— Трябва… трябва непременно да се обясним!

— Щях да ти предложа същото.

— Още сега, Карол!

Тя свали мантото си, оправи косите си с обичайния си жест пред огледалото, завъртя се на пети и каза:

— Няма ли да ме поканиш на обяд в ресторант?

Той я изгледа с изненада. Нямаше ли тя желание да превърне в развлечение един неприятен за нея разговор? Този път няма да се улови на въдицата. Въпреки това той се чу как избърбори:

— Щом искаш.

— Къде ще ме заведеш?

— Не знам…

— За предпочитане в рибен ресторант! Обясни ми защо толкова много ми се иска риба в този момент!

— Ще мина да те взема в един часа — каза той сухо.

И излезе, без да я погледне, с чувството, че е загубил атаката, преди още да я започне.

В бюрото лошото му настроение се влоши повече. Блондо пръв понесе удара. Той беше все още затънал в делото Трубайи-Пирене. Макар и да признаваше, че случаят е сложен, Филип обвини сътрудника си, че не е намерил едно приемливо и за двете страни решение. И когато момчето постави пред него писменото предложение, което току-що бе съчинил, той се разсърди:

— От такива бележки, драги, ми е дошло до гуша. Това е губене на време! Цепене косъма на четири! Вие не сте тук, за да откривате чистото право, а за да помагате да живеят в разбирателство живите хора, хората, които са егоисти, глупци, суетни и алчни. Спогодба! Предложете ми разумна спогодба! Или пък предайте делото на Висо. Диплом той няма, но има чувство за човечност!

Като казваше това, той наблюдаваше дребното лице на Блондо, което понасяше ударите, без да трепне. Искаше му се със злорадство да нашиба с камшик този хлапак с чиста яка. И като го удря, да постави намясто цяло едно поколение самонадеяна младеж. Когато Блондо се оттегли, смъртнобледен и важен, с папката си подръка, той започна да брои минутите до срещата с Карол.

В един часа без десет той беше в салона, нетърпелив и неспокоен. Карол се появи в оня си вид, с който често поднасяше като удар благоволението си на човека, който я чакаше.

— Е, добре! — каза тя. — Къде отиваме?

Той предложи да я заведе в „Порфир“, нов ресторант, където бил давал много успешно делови обеди. Намирал се наблизо, на улица „Мазарини“. Отидоха пеш.

Заведението беше малко и мрачно, но в дъното имаше голям живарник, осветен отдолу. Сиви пъстърви яростно и упорито се притискаха към тръбата за вкарване на въздух, като размахваха опашки. Собственичката настани Филип и Карол на уединена маса зад един стълб, облицован с раковини, и остави листа с менюто.

— Толкова съм гладна! — каза оживено Карол.

След хиляди двоумения от изблик на лакомия тя си избра половин дузина миди и лаврак с копър.

— И за мене същото — каза Филип.

Като не беше в състояние да мисли за ядене, той се учудваше, че жена му не беше така потисната като него от мисълта за разговора, който им предстоеше.

Собственичката пак ги обезпокои, като им показа върху легло от водорасли няколко лаврака със сребристи брони, с бледи кореми и разтворени уста. Те си избраха една средно голяма риба, достатъчна за двама души. Келнерът вече носеше подноса с мидите.

— Имат превъзходен вид! — каза Карол.

Келнерът наля в чашите вино „Сансер“, което Филип беше поръчал, и си отиде.

— Е, добре! — подзе Карол. — Какво толкова важно имаше да ми казваш?

— Аз нищо — отвърна той. — Но предполагам, че в твоя живот има нещо ново, щом дори не се прибираш вкъщи да спиш.

— Наистина — каза тя — има много неща, които могат да променят живота ми. — Тя взе от подноса една мида, поля я с лимон и я лапна. Той разсеяно направи същото.

— Заради Ксавие Болийо? — попита той.

— Не, Ксавие Болийо за мене е само една светска връзка.

— Значи има някой друг?

— Да, Филип.

— Вече? — попита той със саркастична усмивка.

— Ти не можеш да разбереш — въздъхна тя. — Мериш времето с твоята мъжка логика. Като че ли в някои случаи петнадесет дни не са равни на една година. Аз срещнах едно необикновено същество, Филип.

Той изпита чувство на задушаване и изпи пълна чаша вино. Тя изяде още две миди.

— Влюбена ли си? — попита той, като се мъчеше да говори с безразличен тон.

— Да.

Мълчанието ги раздели. Карол гризеше филийка препечен хляб. После тя започна бавно, сериозно:

— Между мене и него има нещо много силно, много… много истинско!

Като каза тия думи, тя отправи към Филип откровен поглед. Той блъсна чинията си, лицето му бе сгърчено.

— Аз може би съм груба, Филип — продължи тя. — Но толкова те уважавам, толкова съм ти признателна, че не искам нищо да крия от теб!

— Уважение? Признателност? Преувеличаваш!

— Да, да! Само като си помисля за нашето минало, аз се вълнувам от прекрасните спомени, които са ни свързвали!

— Жан-Марк например! — каза той разярено.

Тя поклати тъжно глава:

— О, Филип! Защо искаш с горчиви думи да очерниш всичко? Аз знам грешките си спрямо тебе, както ти знаеш грешките си към мен. Но ние не сме имали лоши моменти. Нима всичко си забравил, Филип?

Бяха останали четири миди в подноса. След като бе обикалял около масата, келнерът се осмели да ги вдигне.

— Не, не съм забравил — отвърна Филип със свито гърло. — Ако беше така, нямаше да съм тук.

Страшна мъка се натрупваше в него последователно, при всяко туптене на сърцето му. Ръката на Карол докосна неговата върху покривката.

— Нищо не може да разруши нашето приятелство, нали, Филип? — каза тя.

Готов да се огъне, той се вцепени и отдръпна ръката си. Светкавично предчувствие, подобно на защитен рефлекс, го предупреждаваше, че достигнал до тази точка, той трябва да контраатакува, ако не иска да бъде търкалян от нея чак до дъното на пропастта.

— А преди петнадесет дни, когато прекарахме нощта заедно, пак ли бе от приятелство? — попита той.

Управителят на заведението им поднесе лаврака на специална скаричка и запали огъня от клонки на копър, който обкръжаваше рибата. Запламтя висок и светъл пламък. Някои посетители от съседните маси обърнаха глави към този гастрономически огън.

— Ти си глупав! — каза Карол. — Преди петнадесет дни аз бях раздвоена, обичах тебе, обичах него, но не знаех къде съм…

— А сега знаеш ли?

— Да, сега… сега зная, че не мога да живея без този човек и че той не може да живее без мен.

Пламъкът угасна. Управителят на заведението елегантно наряза рибата. Един келнер постави пред Карол и Филип чиниите, напълнени с бяло месо с лек сив оттенък към гръбнака и с аромата на провансалски билки. Дотича и собственичката засмяна, за да получи похвали. Но като разбра, че клиентите й се интересуват повече от своите чувства, отколкото от нейната кухня, тя се оттегли, като повлече персонала си. Карол опита печения лаврак с копър, изпи глътка вино и отсече:

— Това исках да ти кажа, Филип.

— И си въобразяваш, че аз ще приема такъв живот? — извика той с глух тон.

— Кой ти казва да приемеш?

— Но… но ти, Карол…

— Не си разбрал, Филип! Рихард Раух и аз решихме да се оженим.

Контрастът между нежността на гласа и жестокостта на присъдата беше толкова голям, че Филип за миг се усъмни дали добре е чул. От изненада главата му се замая. Той погледна Карол. Тя се усмихваше. Някакъв страх го прониза като мълния.

— Ти не говориш сериозно! — измърмори той.

— Сериозно говоря, Филип.

— Този човек, когото ти едва познаваш!… Това е безумие!… На колко години е?

— Защо такъв въпрос?

— Искам да знам!

— Не, Филип.

— По-млад ли е от теб? На годините на Жан-Марк?

— Той е на моя възраст.

— На твоя възраст — измънка той.

Със свито сърце, той почувства, че ще се пръсне от мъка. Все тая младеж го преследваше и го ограбваше. Карол отново бе започнала да яде с бавни, грациозни движения. Той не можеше нищо да погълне. Попита я:

— Какво работи?

— Той е генерален директор на една германска фирма.

— Значи е германец?

— Да.

— И ти ще се омъжиш за германец?

— За мене няма националности — каза Карол. — Обичам го.

Бе казала тия думи с глас, едновременно убеден и малко унил, сякаш признаваше някаква болест, срещу която не би помогнала никаква съпротива. Белязана от фаталността на любовта, безотговорна и съкрушаваща, именно тя не можеше да склони на доброжелателството на този, когото измъчваше. Филип запали цигара, за да се овладее. Сега най-важното бе да издържи докрай. Но как да изглежда спокоен, когато вътрешно пропадаше, когато се измъчваше, когато сълзи напираха в очите му, когато горчилката стигаше чак до устните му.

— Предполагам, че ти искаш да се разведем много бързо — каза той.

— Да, Филип.

— Не е така просто. Ние имаме общи интереси.

— Какви?

— Е, добре!… Но… ти добре ги знаеш… В моята работа ти си нещо като…

Тя наведе глава.

— Не, Филип. Аз съм далеч от това. Не искам да имам нищо общо в работата на кантора „Ейглетиер“.

— А защо ме бе заставила преди?…

— Страхувах се: не исках да ме изоставиш!

— А днес вече не се страхуваш?… Защото намери мой заместник!

— Не ми дотягай, Филип — каза тя с болезнена усмивка.

Той се отпусна върху облегалото на стола. Пред него в аквариума пъстървите се въртяха, блъскаха се, изумени, отвратителни, ненаситни, прилепени всички в ъгъла с мехурите. Той беше като тях. Блъскаше се в едно стъкло.

— Ами ако откажа?! — каза той изведнъж.

— Ако откажеш какво?

— Развода.

Тя наведе глава.

— Нищо няма да помогне. Във всички случаи аз трябва да замина с Рихард идния петък.

Каква нужда имаше да повтаря на висок глас като курва името на мъжа, когото обичаше!

— Къде ще отидете? — попита Филип.

— В Мюнхен.

— А после?

— Няма значение! Каквото й да стане, няма да се върна при теб, Филип…

Той потрепери: келнерът пъхаше под носа му листа. Поредица от ястия с абсурдни названия. Отвратен, той остави листа до себе си и извърна очи. Карол си поръча сок от ананас, а той — кафе. Една пъстърва се отдели от стадото, обиколи купчина миди и внезапно се върна в ъгъла, близо до тръбата, сред своите заети другарки.

— Защо искаш да ми отмъщаваш? — попита Карол.

— Как така?

— Щом мислиш да ми откажеш развода, значи искаш да ми отмъщаваш, не е ли така?

— Или пък не искам да те загубя!

Карол размисли и каза с въздишка:

— Със сила не може да се задържи жена!

Филип изпи кафето си, поиска сметката и изръмжа:

— Бъди спокойна: в нищо няма да ви преча.

Тя наведе глава и погледът й сякаш се смекчи от спускане на някакво було. Нямаше ли да заплаче? Не, тя потискаше вълнението си. Изведнъж Филип помисли, че сега му е необходимо да стане, да излезе на силната дневна светлина, да срещне други хора. Това, което в дъното на този слабо осветен ресторант можеше все пак да мине за абсурден сън, на улицата щеше да стане жестока реалност.

— В петък? — попита той с дрезгав глас.

— Да.

— Значи… значи след четири дни?

— Да.

Келнерът върна рестото в чинийка.

Прекрачил прага, Филип премигна пред студеното слънце. Карол го хвана под ръка и удължи крачката си, за да върви в такт с него. Беше дружелюбна и меланхолична. Той обаче не знаеше какво повече да каже. Мълчанието сякаш изпразваше главата и вените му. Дори не чувствуваше, че му е зле. Като стигнаха до ъгъла на улица „Жак-Кало“, той попита:

— Какво ще правиш сега?

— Прибирам се вкъщи, за да си почина малко. Искам да изглеждам добре пред децата.

— Децата?

— Нали знаеш, че ще дойдат за вечеря!

Съвсем беше забравил. Обзе го гняв. Всичко се съюзяваше против неговото спокойствие. Не беше по силите му да посрещне семейството си в един такъв ден.

— Ще съобщя да не идват — каза той.

— О, не! — извика тя. — Моля те, не прави това!

— Защо?

— Защото за тях една такава вечер е празник. Нямаме право да ги разочароваме!

— Имаш намерение да им съобщим на трапезата за нашия предстоящ развод? — попита той със злоба.

Тя го погледна нежно като болногледачка:

— Не, Филип! Това ти ще им съобщиш лично по-късно, когато намериш за добре.

— А тази вечер? Комедия ли ще разиграваме?

— Не наричай това комедия, Филип. Щеш не щеш, между нас и твоите деца съществуват чувства на привързаност, които имат значение…

— Е, добре! Ще трябва да ги скъсаме! И то по-скоро!

— Трябва ли да считам, че след нашия развод няма повече да те виждам, няма да виждам и децата? — попита тя с малко разтреперан глас.

Този въпрос го порази. Карол се бе спряла и трагично вдигнала към него умоляващо лице. Той не беше я разбрал добре. Беше може би попаднала под властта на друг. Но в душата си таеше искрена привързаност към тия, които щеше да напусне. Внезапно тя се бе превърнала в жертва! Тръгнаха отново един до друг бавно, замислено. До вкъщи не размениха повече нито дума.

* * *

Филип присъствуваше на вечерята в едно състояние на сомнамбулно раздвоение. Беше на масата, слушаше, казваше по някоя дума, усмихваше се, а същевременно в него нарастваше едно отчаяние, за което не виждаше никакво лекарство. Както винаги, децата задръстваха разговора със своите истории. Даниел говореше за учението си, Дани за бебето си, Никола̀ за курса си по драматично изкуство, Франсоаз за съпруга си, който бе заминал за Съветския съюз, и за новия апартамент, който подреждаше. И всичко това беше толкова неинтересно и глупаво, че да ти прилошее. Как Карол можеше да изпитва удоволствие от този брътвеж?

— А кога се връща Александър? — попита тя.

— След осем дни, предполагам! — каза Франсоаз.

Карол скръсти ръце до чинията си.

— Ще ни разкаже вълнуващи неща! Още повече че знае езика. Ще може да има преки контакти… От голямо значение са преките контакти! Предварително се радвам!…

„За какво се радва? — помисли Филип. — Че ще види отново Александър? Но след осем дни, когато той се върне, тя не ще бъде вече тука! Знае това!…“ Тази мисъл го удари в главата. Имаше желание да извика: „Тя ви лъже! Тя ще ме напусне! Тя заминава в петък за Мюнхен! Ние се развеждаме!“ Но стисна с две ръце края на масата, сякаш се вкопчи за някаква ограда. До него достигна гласът на Франсоаз, далечен и глух:

— Да, там още има някакви далечни роднини… Братовчеди, мисля… Проектът е много интересен… Френско издание на съветско списание… Никаква политика, изключително литературно…

— В края на краищата ще бъде пак пропаганда — каза Даниел.

— Уверявам те, че няма да бъде!

— Много си наивна, драга моя!

— Всъщност ти познаваш Александър! Ако имаше и най-малък риск за… Но щом ти казвам…

Спорът се водеше между брата и сестрата. Карол с усмивка угаси страстите.

— А този апартамент? — попита тя. — Бих желала все пак да го видя!…

„Тя продължава!… — помисли Филип. — Защо? От любов към играта, от жестокост, от липса на съвест?“ С поглед той я помоли да млъкне.

Най-сетне станаха от масата. Филип чувствуваше едно усмихнато изражение, окачено като картонена маска на лицето му. Всички трябваше да забележат усилието, което полагаше, за да изглежда любезен. Но не, младите по навик бяха заети само със себе си. Четири крана, едновременно отворени, бълваха блудкавата си вода.

— Какво ти е, татко? Не си ли добре?

Франсоаз го питаше.

— Не, не! — каза той. — Малко уморен може би…

— Исках да ти покажа какво отговори собственикът на писмото ми, което бях му написала по повод на тази замяна на апартамента.

— У тебе ли е?

— Не помислих да го взема! Колко глупаво!

— Е, добре, донеси ми го в неделя към три часа вкъщи.

— Няма ли да ходите в Бромей за уикенда?

— Не, тази седмица няма да ходим — каза Карол.

Филип я погледна смутен и не каза нищо. Разговорът продължи без него. След един час празни приказки децата най-сетне решиха да си тръгнат.

Видя се пак насаме с Карол в средата на един много широк салон сред много дълбока тишина. Тогава забеляза, че целия ден, от обяда в „Порфир“ и тази минута, за него е било бавно подготвяне за самотата. Карол тук беше жива пред погледа и ръцете му, а като че ли не съществуваше вече.

— Те наистина са очарователни — каза тя. — Толкова непринудени, толкова весели! Признай, че щеше да бъде жалко, ако беше им казал да не идват!

— За тебе може би. Аз считам, че тази вечеря беше непоносима. Не мога да се преструвам, Карол. Когато ми е зле, имам нужда да бъда сам.

Тя застана пред него с малко повдигната глава и постави ръцете си върху раменете му.

— Съвсем сам ли?

— Да, Карол.

— Значи ли, че трябва да те оставя?

— Не исках да кажа това — измънка той.

Тя го гледаше втренчено в лицето със закачлива и нежна настойчивост. Несъзнателно те се приближиха един до друг. Устните на Карол се разтвориха. Сцената от предишната вечер се повтаряше в най-малки подробности. Защо искаше да му се отдаде, щом твърдеше, че обича друг? За компенсация? От милосърдие? Подарък за раздялата? Тя се бе притиснала сега към него, топла, похотлива, изкусна. Устните им се докоснаха. На Филип му се стори, че една веничка се пука в мозъка му. С голямо усилие той отблъсна Карол.

— Не — каза той. — Не това. Сега вече не!…

Тя се усмихна състрадателно и отпусна ръцете си.

— Много жалко, Филип! Колко не си прав!…

Миг след това тя изчезна в стаята си.

С подкосени крака, той се свлече в един фотьойл. Тази победа над самия себе си го бе изтощила. Да се откаже от това, което бе казал, да почука на вратата, да моли Карол да му отвори! Трябваше да се поддаде на съблазънта. Но малко по малко се укротяваше. И колкото плътта му се успокояваше, толкова разумът му надделяваше. Надживял момента, той започна да си представя последиците. Бъдеще без Карол! Една пропаст, една безсмислица, едно бавно задушаване!

Той отиде в кабинета си. Седна пред масата си и си пожела да умре. Всичко беше съвсем просто: едно прощално писмо; малкото студено дуло на пистолета до слепоочието; избухването на хиляди слънца; край на проблемите… Изминаха минути. Последните. От него зависеше да приключи сметката моментално или по-късно. Не, няма да се самоубие. Той беше вече мъртъв. Не се убива мъртвец. Прибра се в бившата стая на Жан-Марк, съблече се, легна си отвратен от това, че е една такава голяма машина от размекната плът и упорит дух, който устоява на всички сътресения на мисълта. Карол бе толкова непостоянна! Може би след известно време Рихард Раух ще й омръзне и тя ще се върне при него? Затвори очи. В ума му се оформи нещо като молба.