Анри Троая
Вълнения. Краят на Ейглетиерови (18)

XVIII

Влизането на Агнес, която идваше да смени чиниите, прекъсна разговора. Мадлен отказа да вземе сирене и си избра един плод от фруктиерата. Това пътуване я беше изморило. Заричаше се, че за последен път идва с колата си в Париж. Седнал срещу нея, и Филип отказа сиренето. Тя трябваше да се върне много назад в спомените си, за да си припомни една друга вечеря насаме с него. Той опря рамене върху облегалото на стола и проследи с нетърпелив поглед как прислужничката обикаля около масата. Най-сетне Агнес напусна трапезарията и затвори вратата зад себе си. Филип хвърли към Мадлен поглед, пълен със смъртна тъга, тревога и молба. Очевидно той чакаше тя да подхване разговора.

— Прощавай — прошепна тя, — но не мога да те съжалявам!

— Не искам да ме съжаляваш! — изръмжа той.

— Това се очакваше!

— А! Така ли считаш?

— Разбира се! Ти я лъжеше, тя те лъжеше, и двамата имахте свой живот…

— Не и в последно време, Мадлен. Много се бях променил. Надявах се, че и тя, от своя страна…

— Карол да се промени? Ти се шегуваш! Повярвай ми, ти добре се отърваваш. В момента си още под влияние на удара, но ще видиш по-късно…

Той я прекъсна с отегчение:

— Нищо няма да видя.

Тя беше оставила половината от ябълката си в чинията.

— Не е ли хубава? — попита той.

— Малко хлебна.

— Вземи друга.

— Не, благодаря.

Минаха в салона. Мебелите бяха на обикновените си места, осветлението не беше променено и въпреки това на Мадлен й се струваше, че този декор беше студено копие на това, което познаваше. Липсваше онова незабележимо безредие, което една жена с вкус преднамерено оставя по местата, които обитава. Заминаването на Карол беше сковало всичко. Агнес напразно се мъчеше „да прави, както госпожата“, но нейните ръце нямаха същата лекота. Подредени една до друга върху дивана, възглавниците наподобяваха части на играта на конструктор; малките стари кутийки, наредени върху кръглата еднокрака масичка, сякаш бяха изложени за продажба; плисетата на пердетата висяха като вдървени.

Агнес донесе кафето и се оттегли.

— Не мога да се понасям така сам в този апартамент! — каза Филип.

Мадлен запали цигара и с цялата си тежест се отпусна върху възглавниците на дивана. Кракът я болеше. Не беше се възстановила съвсем от това падане. При най-малката умора болката се връщаше. Освен това умираше за сън. Беше станала много рано тази сутрин, за да се приготви за пътуването. Навярно наближаваше десет часът. Тя отпи глътка кафе и каза:

— Вярвай в моя опит, Филип. Човек много лесно свиква да живее сам!

— Ти може би — измърмори той, като седна. — Но аз не! Когато се прибирам тук, вече имам чувството, че пропада в пропаст. Натрапва ми се безсмислието на моя живот. Това е ужасно!

— Ако се срещаше по-често с децата си!… — подсказа тя.

Той направи гримаса.

— Децата… децата… Нищо общо нямам с тях.

— Ти я докара до това положение!

— Какво говориш?

— Наистина, Филип!… Припомни си…

Той вдигна рамене.

— Ти винаги си заставала на тяхна страна, срещу мене!

— Невинаги — каза тя, като го гледаше право в очите.

Тя мислеше за Жан-Марк. Той я разбра и наведе клепачи.

В дългото мълчание, което последва, тя чу как вратата на асансьора се затвори с трясък. Филип веднага вдигна глава.

Той навярно трепкаше така при всяко позвъняване на звънеца, на телефона. Натрапчива мисъл по Карол, Мадлен си представи това жалко търпение, тая любовна просия и изпита отвращение.

— Ти би трябвало да започнеш да се срещаш с Жан-Марк — каза тя.

Очакваше той да избухне. Но с непроницаемо лице Филип само каза:

— За какво?

— Той има нужда от тебе.

— Вече не! — отвърна той със саркастична усмивка. — Той ще сключи блестящ брак.

— Точно за това! Този брак ме тревожи. Ако се сближиш с Жан-Марк, ако го вземеш при себе си на работа, той няма да има чувството, че непрекъснато е задължен на тези Шарнерай.

— Те са много изискани хора…

— Не е там въпросът! Един младеж като него — горд, откровен, смел — има опасност да страда в своето себелюбие, ако си втълпи, че е задължен за всичко — положение, удобства, бъдеще — на своя тъст!

— Успокой се — каза Филип. — И от това Жан-Марк няма да се почувствува окалян!

Тя го изгледа строго.

— Абсурдно е, Филип! Онова, което е останало в сърцето ти от тази жалка авантюра, би трябвало да изчезне окончателно със заминаването на Карол!

— Дали тя е тук, или не — с нищо не се променя това, което извърши моят син.

— Променя се. Нея я няма, вие заставате лице срещу лице без сянката на лъжата помежду ви. Лице срещу лице само с онова, което всеки има в сърцето си… От трите си деца ти обичаш само Жан-Марк. И само него отблъсна от себе си. Никога няма да разбереш колко много е нещастен! Можеше поне да отидеш на приема по случай годежа му!

— И ти не си била, доколкото знам!

— Бях прикована на легло с тридесет и девет градуса температура! — отвърна тя гневно.

— А след това виждала ли си го?

— Не. Дойдох направо тук. Ще се помъча да го видя утре. И ще ти го доведа доброволно или насила!

Той поклати отрицателно глава.

— Не трябва, Мадлен. Уверявам те, че не трябва… Ще увеличиш злото, мислейки, че правиш добро!

Очите му бяха насълзени, брадата му трепереше. Тя предположи, че е вцепенен в някакво високомерно решение и е неспособен да се измъкне от вдървяването. Но щеше скоро да излезе от това състояние. Още няколко седмици и тя ще успее да го склони. Постави си за цел да го накара да присъствува на сватбата на Жан-Марк. Церемонията щеше да стане едва в началото на юли. Два месеца имаше пред нея. Естествено трябваше да идва пак в Париж, оттук там… Филип се беше съвзел. Пушеше с отпусната глава върху облегалката на фотьойла, с блуждаещи очи, пълни с мъка, с разочарование, със съмнение.

— Доволен съм, че дойде — каза той.

Тя се усмихна. Той почака една секунда и добави:

— Би трябвало да останеш.

— Такова е и моето намерение.

— Искам да кажа: да останеш напълно.

Тя го изгледа с изненада.

— Как напълно?

— Да. Какво ти пречи да отстъпиш магазина си в Тюке и да наемеш подобен в Париж?

— Не виждам ползата!

— Ще живееш тук… Ще бъдеш близо до нас…

Той я викаше на помощ. Както след първия си развод. Но тогава децата бяха съвсем малки; тя чувствуваше, че е необходима; сега кой, освен брат й имаше нужда от нея?

— Не — отвърна тя. — Невъзможно е.

— Защо?

— Колкото и странно да ти изглежда, Филип, аз също имам свой живот и не искам да го променям… Щом ми дадеш знак, ти искаш да зарежа всичко, да се затичам…

— Не разбираш как го казвам! — въздъхна той.

Тя омекна:

— Ти си един голям егоист. Защото си нещастен, защото си сам, ти би искал земята да престане да се върти.

— Откъде знаеш, че съм нещастен?

— Самият ти ми го каза.

— Аз съм възмутен, разбунтуван! А то е нещо друго.

Той започваше отново да се издига високо след миг на безпомощно състояние. Стар петел с проскубана шия и омекнал гребен, който при случай все още се перчи и се мъчи да измами някого.

— Късно е — прошепна тя, като стана.

— Искаш да си лягаш ли вече?

Тя почувствува, че той би продължил цялата нощ да говори за себе си, за Карол, за раздялата им, за отчаянието си… Беше ли несправедлива? Лесно вълнуваща се от тревогите на младите, тя бе безучастна към тия на възрастните хора. Филип й досаждаше.

— Да — каза тя. — В Тюке си лягам в десет часа!

Той й пожела лека нощ и тя се оттегли в стаята си. Агнес беше оправила леглото, разтворила куфара, окачила дрехите й несръчно, тикнала три карамфила в една ваза. Мадлен машинално подреди цветята и с очи потърси фенека. Той се преструваше на заспал в панера си до прозореца. Но всъщност крадешком наблюдаваше господарката си и й се сърдеше, че го бе оставила дълго време сам. Както винаги, тя беше очарована от проявите на тоя капризен, злопаметен и ревнив характер. Засмя се, с мъка клекна и погали гърба на животното, като му прошепна нежните думи на домашното помиряване:

— Недоразумение, Жулия! Няма да ми се сърдиш за такава дреболия!…

Сякаш убедена, Жулия с искрящи от благодарност очи се отдаде на ласките на това приятелство. После тя пак си легна, пъхнала нос в лапичките си. Мадлен почеса челото й с нокът и успокоена от примирието, се зае със себе си.

Още щом легна в леглото, разбра, че не й се спи. Това й се случваше все по-често — желанието да си почине изчезваше веднага щом се изтегнеше и настъпваше усилена умствена дейност. Всяка вечер тя си правеше равносметка. Мания на стара самотница. Попита се дали не бе сгрешила, като дойде. В продължение на месеци с упорита воля тя се бе ограничила да живее в своя кът сама за себе си. В действителност глупаво бе да се безпокои често: племенниците й разчитаха толкова малко на нея, че забравяха да й пишат. Разбира се, беше празнуван годежът на Жан-Марк. Трябваше да го види, да му честити, но веднага след това да замине… Иначе ще започне отново. Тя си каза, че прилича на човек, който с много мъка се е отказал да пуши и който след дълго въздържане нехайно, подло протяга ръка към цигарата. Три всмуквания и робията започва отново. Излекувана веднъж от отровата на семейство Ейглетиерови, сега трябваше да устои на съблазънта отново да потъне в техните истории. Още едно усилие да върне Жан-Марк на баща му и това ще бъде всичко. Веднъж да види тия двамата сдобрени, би могла окончателно да се закопае в Тюке. С горчива уста тя взе една цигара от пакетчето „Голоаз“, поставено на нощната масичка, и я запали. Пушеше с успокоени нерви, зареяна в бледосинкав облак. Би желала да е само мисъл, но имаше този тежък корем, в който започваше храносмилането, тия уморени бедра с възпаления по тях, тия излишни гърди, на които чувствуваше меката маса, тежаща на гръдния й кош — изобщо цялото това несъвършено и непохватно тяло, което тя не обичаше и което все пак я представяше в очите на другите. Утре през деня ще се постарае да види Жан-Марк, Франсоаз и Даниел. А вдругиден, ако има малко шанс, ще бъде отново у дома си, в Тюке, сред мебелите и бибелата си. Помисли си за своето легло. Положително по-меко от това. Няма нищо по-хубаво от вълната в дюшека. Как ли госпожа Гурмон ще се справи в магазина? Американците решили ли са най-сетне да купят бюфета Луи XIII? Той така много й пречеше, че би трябвало да им го предложи на по-ниска цена, за да ги подмами да го купят. А и тази работа с парцелите! Дано само дядо Оандър приеме да разменят хилавата градинка, която той притежава зад нейната къща, срещу малката й ливада близо до пътя за Онфльор, която тя не ползваше. Но този тип упорствуваше! Груба селска недоверчивост. „Ще бъде толкова хубаво, ако успея да го склоня! Ще съборя междинната стена, ще разширя градината, ще построя един навес… Там ще може да се пие чай, да се обядва през лятото… Ще трябва пак да говоря с дядо Оандър след завръщането ми!…“ Тя отвори романа, който беше взела на тръгване, и започна да чете. На вратата се почука.

— Да! — каза тя.

Влезе Филип. Беше по домашен халат.

— Забелязах светлина под вратата — каза той. — Не спиш ли?

Отдавна не беше го виждала в домашно облекло и се учуди на този мъжки врат, гол и набръчкан, на тия бели крака с дебели вени, обути в елегантни пантофи от черна кожа.

— Останал съм без цигари — започна той — и не ми се излиза пак. Ти нямаш ли…

Тя му подаде пакетчето си „Голоаз“. Той направи гримаса, но взе една и извади запалка от джоба си.

— Каква свинщина! — каза той след първото поемане на дима. — Как можеш да ги пушиш? Вярно е, изглежда, че те не са толкова вредни за дробовете…

Той въздъхна, седна на ръба на леглото и продължи с горчива усмивка:

— Добри? Лоши?… Какво могат да променят? Като си помисля само, че има типове, които се страхуват да умрат!…

Тя го погледна със смразяващ поглед. Надяваше ли се, че ще я разтревожи с тия бръщолевения на сантиментален колежанин? Не, само да я щипне, да я принуди да му поставя въпроси.

— Къде е Карол? — попита тя със съжаление.

— В Мюнхен.

— Може би е временно увлечение.

— Във всеки случай тя вече написа и подаде молбата си. Не! Щом ти казвам, че е сериозно, значи, че е сериозно!

Мадлен притисна с ръка прозявката си и очите й се насълзиха.

— Добре, оставям те — каза тъжно той.

Тя го изгледа как си отиде, угаси лампата, сви се в завивките и си помисли, че е много щастлива, дето не е жена на никого.

* * *

Никола̀ беше отчаян.

— Глупаво е! — каза той. — Още не се е прибрала. Навярно са я задържали в „Топ-Копи“. За всеки случай тя ме помоли да ви накарам да я почакате. Няма да се забави много…

Беше по риза с отворена яка, с черни вежди, с много бели зъби, с бохемски вид. Мадлен, която го бе виждала само веднъж, на кръщенето на Кристин, се изненада от факта, че го беше запомнила много добре.

— Ако обичате да влезете — подзе той.

Тя го последва в една голяма и грозна стая, в която бели линии плуваха в светлокафяв океан. Две момчета и едно момиче се бяха тръшнали на дивана. Те станаха и я поздравиха вяло.

— Жермон, Бернар и Алисия — представи ги Никола. — Другари от курса…

— Все още ли ходите в това училище по драматично изкуство? — попита Мадлен.

— Да.

— Доволен ли сте?

— Много доволен. Чувствувам, че върви…

Като забеляза, че тя обхожда с поглед помещението, той добави:

— Всичко е подновено! Елате да ви развежда…

— Да почакаме Франсоаз.

— Не, не, елате…

Той я въведе в коридора, отвори една врата, втора, трета и разкри тъжни и празни стаи. Изумена, Мадлен се попита защо племенницата й бе разменила малкия стар, но очарователен апартамент на улица „Бак“ срещу този буржоазен кервансарай.

— Много хубаво, много хубаво — измънка тя.

Неспособна да каже нещо повече, тя замълча и погледна през прозореца: двор, стена, други прозорци.

— Моят брат ми каза, че Александър е в Съветския съюз — подзе тя машинално.

— А, да! Че е там, там е! — каза Никола̀.

Той се кискаше. Тя се заинтригува, но не го разпита. Сякаш увиснал във въздуха, той почака един миг и изръмжа:

— Писал е на Франсоаз, че няма да се върне!

— Какво? — извика Мадлен.

И разбра, че Никола̀ я бе въвел в дъното на апартамента само за да може да й говори, без да чуват другите.

— Да — каза той. — Така е. Тя ще ви наговори какво ли не, но…

Входната врата тракна. Никола̀ млъкна. Мадлен се върна в салона и се сблъска с Франсоаз, която задъхана прекрачваше прага. Двете се прегърнаха.

— Отчаяна съм, че те накарах да чакаш! — каза Франсоаз.

Мадлен я намери променена, макар че имаше същото продълговато лице и същите очи, лъчисти и тъмни. След като размени няколко думи с приятелите на Никола̀, тя завлече леля си в своята стая, накара я да седне на края на леглото и се настани на един стол, съвсем близо до нея. Стояха за миг мълчаливи, като се гледаха в очите. После Франсоаз каза разпалено:

— Ах, колко съм щастлива, че те виждам, Маду!… От толкова време!… Как си? Кракът ти?… А магазинът? И… Жулия?… Не съм ти писала често…

— Не. Трябва да ти кажа…

— Животът в Париж е много уморителен! Като се мръкне, човек открива, че нищо не е свършил от това, което е искал да направи…

Острият тон на гласа й, бързината и непоследователността на мислите й правеха болезнено впечатление на Мадлен.

— Как го намираш? — попита Франсоаз, като надигна врат.

— Кое?

— Апартамента.

Мадлен нямаше сили да излъже и каза:

— Защо го смени?

— Трябваше. Ние бяхме много натясно на улица „Бак“. Беше непоносимо за мене… за Никола̀… за Александър…

Докато тук на Александър ще му бъде много удобно?

Франсоаз сви устни. Развълнувана от състрадание, Мадлен се въздържа да не я притисне в обятията си. Тя хвана плахо ръката й, както преди, когато Франсоаз й се доверяваше.

— Аз зная, Франсоаз — произнесе тя тихо.

— От Никола̀?

— Да.

— И какво? — изръмжа Франсоаз, като грубо дръпна ръката си. — Ти си изумена? Възмутена?

Лицето й доби войнствен израз.

— Не — отвърна Мадлен. — Тъжно ми е — това е всичко. Какво се е случило между вас?

— Ами… нищо…

— Все пак има някаква причина!

— Има сто хиляди — измънка Франсоаз.

Тя бе навела глава. Мадлен чувствуваше, че след краткия бунт племенницата й неусетно се отдаваше на нуждата да отвори сърцето си или поне да говори като на себе си.

— Александър е един премного интелигентен човек за брак — подзе Франсоаз.

— А! — каза Мадлен. — Какво разбираш под това?

— Той е над условностите. Не счита нищо за положително, за свещено, за неоспоримо… Опитал се е да намери някаква причина, за да живее с мене. Но всичко, което правех, за да бъде щастлив, го караше да настръхва! Ето на, този апартамент! Грешка след много други! Всъщност Александър нищо не обича, към нищо не се привързва и страда от всяка промяна. И ето че му хрумна една идея: страната на родителите му. Там смята, че ще намери равновесие. Той е мистик, разбираш ли? Търси някакво верую, някаква религия. И не знае каква. Но аз зная. Зная, защото съм като него. По други пътища вървя към същата цел.

— Каква цел?

— Едно щастие извън социалните условности и парите! Едно нематериално щастие! Едно чисто щастие! Само че той не вярва в бога. Искаше да вярва в Човека. Той се бори. Мога само да го уважавам. Уважението е най-важното. Да уважаваш себе си, да уважаваш другия в себе си и себе си в другия.

Мадлен се мъчеше да бъде много съсредоточена. Имаше впечатлението, че присъствува на едно давене в думите. Но може би тя беше неспособна да разбере един такъв стил на разсъждение, кипящ, категоричен. Екзалтацията винаги я правеше мнителна.

— Така да е — каза тя. — Това са ваши работи. След всичко навярно това е най-добре за тебе, както и за него. Говори ли с баща си?

— Не.

— Трябва бързо да му кажеш, за да направи необходимото относно развода.

— Не смятам да се развеждам — каза Франсоаз спокойно.

Мадлен трепна.

— Как… как не смяташ да се развеждаш?

— Защо да се развеждам?

— Той… той ще живее другаде… а ти…

— Това си е негова работа!

— Казано по друг начин, каквото и да прави, ти ще се считаш за негова жена?

— Да.

Изражението на Франсоаз беше вироглаво и студено, почти тъпо от прекалена увереност.

— В края на краищата — каза Мадлен — това е безсмислено! Виждаш ли се след две години, след десет години омъжена без съпруг? Знам… ще ми кажеш: не може да се развенчае това, което бог е съединил… Но самите хора са измислили тази формула!

— Не вярвам.

— Христос никога не е казал…

— Да не започваме теологически спор, Маду! Не искам да се развеждам — това е всичко!

Мадлен намери за разумно да прекрати атаката. Раната на Франсоаз беше много прясна. Трябваше да почака, за да се върне успешно към задачата. Но освен развода, имаше и материални въпроси за разрешаване. Рязкото скъсване на Александър поставяше въпроси, за които Франсоаз беше много млада да разреши сама. Мадлен попита извънредно предпазливо:

— При тия условия как ще живееш, мила моя?

— Точно така като сега — отвърна Франсоаз. — Печеля доста, за да мога да се издържам сама. Между нас казано, Александър никога не ме е подпомагал много. Бедният! Той беше толкова зле платен във Франция!

— А Никола̀?

— Никола вече се справя сам много добре. Миналия месец спечели повече от мене с фотороманите.

— Фоторомани? Какво е това?

— Как? Нима не знаеш? Ще ти покажа. Никола̀ има няколко броя в стаята си…

— Във всеки случай той не може да продължава да живее с тебе!

— Защо?

— Помисли, Франсоаз — каза Мадлен. — Той е почти на твоята възраст! Ще живеете тук двамата, сякаш… сякаш сте двойка!

Докато говореше, една мисъл я изненада: може би имаше в действителност някакво смътно чувство между това момче и племенницата й. Но отхвърли предположението си още при оформянето му. Франсоаз я наблюдаваше с кротка тъга.

— Идиотско е това, което казваш сега, Маду!

— Разбери ме: аз лично не мисля така, но другите ще помислят.

— Кои други?

— Хората около теб, приятелите ти… Дори в Париж, Франсоаз, човек не може да живее извън обществото. Има един минимум от правила, които трябва да се спазват, ако човек не иска да го считат за… за…

Тя търсеше думата. Не й харесваше ролята, която играеше. Импровизиран пазител на почтеността и благоприличието! Тя се сърдеше на Франсоаз, че я принуждава да чете морал, когато в действителност винаги се бе блазнила от мисълта, че е с напредничави възгледи за свободното поведение.

— Не би трябвало, Франсоаз — продължи тя. — Няма да бъде добре нито за тебе, нито за него. Щом казваш, че сам се справя, да си наеме някъде стая. А ти напусни този твърде голям за тебе апартамент и се настани другаде.

— У татко например.

— Не съм казала това.

— Но си го помислила. Виждаш ни вече един срещу друг с татко? Двете разбити сърца! Той ме утешава, че съм изоставена от Александър, аз го утешавам, че е изоставен от Карол! Очарователно дуо!

Тя играеше комедия с безчувствени очи и бледи устни. После стана отново сериозна.

— Не. Няма да се мръдна. И Никола̀ ще остане тук толкова дълго, колкото поиска. Аз настоявах той да дойде да живее при баща си.

— Но точно така! Баща му не е вече тук!

— Това не променя нищо. Аз поех отговорностите. Държа на думата си.

Отново в нейните очи имаше онази искрица на безумна решителност, която тревожеше Мадлен. Седнала на стола, усмихната и сурова, тя имаше вид на човек, който не иска да знае за глупаците. А глупаците бяха леля й, баща й, братята й. Целият свят, с изключение на Александър. Излишно е да се настоява. Още веднъж Мадлен трябваше да бие отбой. След бащата — дъщерята. Тя беше съкрушена. И все пак беше уверена, че можеше да се направи нещо, за да се спасят единият и другият.

— Ела — каза Франсоаз. — Никола̀ и приятелите му навярно ни чакат, за да пийнем по чашка.

Очевидно тя искаше да предотврати връщането към този мъчителен разговор. Зашеметена от това, което току-що бе чула, Мадлен тръгна като през завеса от мъгла. В голямата стая приятелите на Никола̀ разговаряха равнодушно за хора, които тя не познаваше. Прие чаша сок от малини и изпи една глътка. Много сладък. Веднага една цигара. Франсоаз говореше, усмихваше се, движеше се в центъра на този младежки свят с такъв спокоен вид, сякаш не беше за втори път в живота си загубила всичко, което бе заложила.

* * *

Даниел вървеше така бързо, че Лоран го хвана за ръката и попита:

— Закъде препускаш?

— Трябва да бъда вкъщи в пет часа без четвърт! Дани ме чака, за да отиде на покупки с майка си! А и Маду ще долети в шест часа! Питам се кога ще намеря време да довърша тезата си по философия! Ти, ти се шляеш! Витаеш! Ах, кълна ти се!…

Той се освободи от някаква мисъл и отново тръгна с голяма, нервна крачка, с тетрадките си под мишница. Урокът по психология му се видя този следобед страшно блудкав. Впрочем той едва бе слушал, обзет изцяло от това, което Лоран му беше казал, преди да влязат в клас. Дори сега не можеше да повярва. Ами ако беше шега, една огромна яркочервена лъжа? Не, Лоран беше сериозен човек. Той наблюдаваше Даниел с крайчеца на окото си.

— Питам се защо толкова ръмжиш! — каза най-сетне той.

— Ръмжа, защото чувствувам, че ще извършиш глупост! — каза Даниел.

— Глупост ли извърши ти, като се ожени за Дани?

— Няма защо да правиш сравнение!

— Ами да! Беатрис е едно много добро момиче.

— Тя е три години по-голяма от тебе!

— Какво от това? Не й личи. А освен това има професия!

— Машинописка — това не е професия!

— Седемстотин франка на месец, драги мой! И ще има повишение идната година!

— А ти какво ще правиш?

— Ще продължа учението си.

Даниел вдигна рамене. Дългът му като шурей му повеляваше да задържи Лоран от наклонената плоскост. Но не знаеше какви доводи да използува пред този упорит и весел, полудял човек. Чувствуваше се много по-зрял от него! Бракът, бащинството, философията много тежаха на гърба му. Слязоха от тротоара при червената светлина и прекосиха улицата с потока от пешеходци. Слънцето препичаше. След три седмици матурата. Лоран не даваше пет пари, изцяло зает от авантюрата си с тази Беатрис Мурен, момиче, за което не можеше да се каже, че е красиво. Даниел, който, макар че я беше виждал три пъти, почти не си спомняше лицето й. Обаче Лоран говореше за нея като за някакво свръхземно същество. Вместо да бъде съкрушен, че тя е бременна, той се гордееше като завоевател. Когато Даниел му предложи „един адрес“, той отказа високомерно. В действителност фактът, че Беатрис очаква дете от него, би трябвало да бъде причина да не се ожени за нея. Това ще го доведе до капана на честта!

— Пеша ли ще се приберем? — попита той.

— Не — изръмжа Даниел. — Казах ти, че бързам!

— За биберона на Кристин?

— Е, да, драги мой. И това ще ти дойде до главата!

Бяха стигнали до входа на спирка Мабийон. На перона, докато чакаха влака, Даниел попита:

— И къде ще живеете? Ти дори не си помислил за това?

— Хе, при родителите ми!

— Много си уверен!

— Добре си живееш и ти у нас! Ние ще се настаним в моята стая. Ще се мъчим да не си пречим много един на друг… Все пак родителите ми няма да ми откажат това, което позволиха на Дани!

Сломен от тази диалектика, Даниел изгледа Лоран със сложното чувство на безсилие и виновност. Влакът пристигна с трясък и се закова с въздишка. След като пътниците нахълтаха във вагоните, Даниел, застанал прав в дъното близо до внезапната спирачка, прошепна:

— Ще почерниш най-хубавите години от живота си!

— Ако трябва отново да се ожениш за Дани, ще се откажеш ли?

— С мене е по-различно! И все пак много често, заклевам ти се, бих предпочел да бъда още ерген! Докато човек няма отговорности, не може да си даде сметка за възможностите си!

Влакът потегли със сух трясък. Даниел си представи учудването на родителите на Дани и Лоран, когато научат новината, и му стана жал за тях, защото те бяха добри и слаби хора.

— Помисли още, драги мой — каза той сред шума от колелата.

— Всичко съм обмислил. Аз не съм мръсник, понасям последиците!

— Когато баща ти научи това!…

— Че какво? Ще постъпи както с Дани!

Спирките следваха една след друга, нашарени с афиши, претъпкани с хора.

— Ще видиш — подзе Лоран, — ние ще образуваме две малки забавни семейства в голямото разнежено семейство. Куп бебета! Трябва да те настигна! Ти взе аванс: и най-вече защото ще станеш баща за втори път!

— Какво разправяш? — измънка Даниел, смразен изведнъж.

— Дани не ти ли е казала?

— Не.

Доведен до полуда, той разбра, че Лоран се шегува, и изръмжа:

— Не е смешно, знаеш ли!

— Ти се хвана!

— Съвсем не!

Слязоха при военното училище.

— Побързай! — каза Даниел. — Закъснял съм!

И затича. Лоран тръгна след него, настигна го и се помъчи да го подмине със спринт. Но Даниел ускори хода си. Бориха се рамо до рамо чак до вратата на къщата и нахлуха заедно, силно задъхани и засмени.

Когато пристигнаха в апартамента, Дани и майка й бяха излезли. Даниел влезе на пръсти в стаята и се наведе над люлката, в която Кристин спеше, засмукала палеца си. Лицето й беше розово и намръщено. Издърпа пръстчето от устата й, без тя да се събуди. Една бележка от Дани, забодена върху драперията на люлката. Даниел я взе и прочете:

Сега е четири часът и половина. Мама и аз предпочетохме да излезем по-рано за покупки: по този начин ние сигурно ще се върнем навреме, за да посрещнем леля ти. Не буди Кристин преди пет часа и четвърт и не й сменяй пелените. Аз ще го направя, като се върна. Ти само й дай биберона. Ще намериш млякото в термоса на масата в кухнята. Гледай да държиш биберона високо, така че Кристин да не глътне въздух при пиене. И когато свърши млякото, не забравяй да я повдигнеш, за да се оригне. После ще я поставиш да лежи не на гръб. Впрочем ти знаеш как! До скоро виждане, мой Даниел, когото обичам!

Твоя Дани

— Нямаше нужда да се бърза! — каза Лоран, който бе прочел писмото през рамото на Даниел. — Какво са тръгнали да купуват?

— Не знам! Женски работи навярно…

Кристин отвори очи, подвоуми се какво да направи и изведнъж започна да плаче.

— Подръж я, докато отида за биберона! — каза Даниел.

И като тикна дъщеря си в ръцете на Лоран, той се затича към кухнята. Лоран го последва, като друскаше бебето, което пищеше с всички сили.

— Ще му причиниш морска болест! — каза Даниел. — Ето на, готово е. Дай ми я сега…

Седнал на един стол по средата на кухнята, той взе непохватно дъщеря си, изправи я почти отвесно и й поднесе цицката на биберона. Кристин беше лека и топла. Тя смучеше на дълги, правилни глътки. Застанал прав пред нея, Лоран я наблюдаваше внимателно. Откакто беше сигурен, че е бъдещ баща, той гледаше на племенницата си с очи на специалист.

Върната в люлката си, Кристин отказа да заспи отново. Размахваше дрънкалката си. Лоран запали цигара и каза:

— Като заговоря на родителите си, съвсем ще се объркам… Не мислиш ли, че ще трябва да почакам за след матурата?… След матурата ще се чувствувам по-свободен…

— Да — каза Даниел. — Може би е по-добре. А родителите на Беатрис?

— Какво родителите на Беатрис? Тя е пълнолетна, изкарва си и прехраната, няма какво да я ограничават! Всъщност тя ги вижда толкова рядко! Те са пенсионери, живеят някъде на север…

Настъпи мълчание. Лоран машинално избра една плоча между тия, които бяха разхвърляни по пода, постави я на електрическия грамофон и завъртя ключа. Музиката изригна като вулкан, после стихна в един англосаксонски шепот. Лоран започна да щрака с пръсти в такт. Кристин не протестираше: бе навикнала.

— Трябва все пак да завърша темата си — каза Даниел. — Ти няма ли да пишеш твоята?

Дрънкалката падна върху килима. Лоран я вдигна и я подаде на Кристин. Но тя не я взе.

— Намали тона! — каза Даниел.

Лоран се подчини, после измънка: „Добре, ще отида и аз да драскам“, и излезе, прозявайки се. Плочата продължаваше да се върти. Даниел седна на масата и подхвана темата си. „Човешкото страдание е случайно, а не органично; то е биологически скандал“. Тази формула му харесваше. Но по-нататък нищо не можеше да измисли. Въпреки желанието си попадаше все на фрази от урока. Господин Колере-Дюбрусар беше казал всичко много по-хубаво, отколкото всеки друг. Търсейки вдъхновение, Даниел обхождаше с поглед стаята. Какво безредие! На една страна бебешки дрехи, на друга учебници, а между тях флакончетата на Дани, куклите на Дани, модните журнали на Дани… Плочата свърши. В тишината той чу гукането на Кристин. Не беше заспала отново. Той се приближи дебнешком до люлката. Тя му отправи сладка беззъба усмивка. Той размърда пръсти, за да я залъже, и се върна на масата. Гневен писък му заповяда да се върне. Той не се мръдна, но повиши глас и пищенето спря. Радваше се на кротостта на дъщеря си. Само той можеше да я накара да бъде послушна. Не се съмняваше, че чрез системно възпитание ще обработи характера и точно така, както би искал. За нещастие, Дани беше много слаба. А пък тъщата буквално се разтапяше пред детето. Нейната страст беше да гледа бебета. Имаше физическа нужда да прегръща, да мирише, да целува това свежо телце. А то чувствуваше и налагаше всичките си прищевки. Истина бе, че Кристин бе изключително интелигентна. Какъв ще стане животът в тази къща, ако Лоран се ожени? Две млади семейства, разделени от една стена, съперничеството на майките, детски писъци в едната и в другата стая, размесени пелени, караници за играчките, мъчно свързване на двата края в домакинството, тъжният поглед на Шарл Совело… Даниел направи усилие да се измъкне от нерадостното видение и напълно се съсредоточи в тезата си. Трябваше да отбележи, че давайки едно биологическо определение на страданието, човекът е оправдавал страданието и следователно се е подчинявал на изкушението да го възхвалява, да го превръща в един вид религия. „Като не е могло да се бори със средствата на медицината срещу страданието, Средновековието му е дало свещено определение“ — написа той. Това беше гениалната мисъл на Колере-Дюбрусар. Но какво бе страданието на Кристин, когато тя плачеше? Нека не се отклонява от темата. Трябва да тегли заключението с няколко реда. Погледна часовника си. Шест без пет. Маду скоро щеше да дойде. А Дани още не се беше върнала! „Да се бори срещу страданието — това е дългът на съвременния човек. Цялата му дейност всъщност е борба срещу страданието“. И така хубаво го е казал Аристотел:

„Удоволствието е придатък на дейността, както красотата е придатък на младостта“.

Даниел остави стилото си. Заключението беше банално. Но днес той не можеше да съчини нищо по-хубаво. Лоран беше напълно заприщил фантазията му с неговата история за женитба. На вратата се позвъни. За първи път не изгаряше от нетърпение да види леля си. Може би защото не се чувствуваше много горд със съществуването, което водеше при родителите на Дани. Отиде да отвори. Беше наистина Маду. Като я съзря на площадката, закръглена и ниска в мушамата си, с червени петна по лицето, с широка усмивка, със светъл поглед, той изпита странното чувство, че на гости му идва цялото му детство.

* * *

— О, аз съвсем не се безпокоя за Даниел — каза Мадлен, като гледаше Жан-Марк с пресилено внимание. — Той изглеждаше много щастлив в дома на тъста си, работи добре, положително ще вземе матурата си, обича жена си, има очарователно бебе.

Като преувеличаваше тия похвали, тя мислеше за дребнавостта и баналността на щастието, с което се задоволяваше това деветнадесетгодишно момче. В продължение на двата часа, които бе прекарала с него, той бе противопоставял едно усмихнато и спокойно лице на всички нейни въпроси. Беше ли свикнал с положението си на миловиден паразит, забил се в тялото на едно търпеливо семейство? Тя дори съвсем не можеше да сподели разочарованието си с Жан-Марк, защото той също щеше да приеме чрез брака си изгодното и не толкова блестящо положение на храненик.

— А как намираш Франсоаз? — попита той.

— Ужасяваща! — каза Мадлен. — Мисълта, че отказа да се разведе, ме кара да излизам от кожата си! Ако някога ти заговори за това…

— Но тя вече ми говори; и на Никола ̀също; и на Даниел! Помъчих се да я убедя; отговори ми, както е отговорила и на тебе. Изумително е спокойствието, с което тя гледа на това фалшиво положение: да продължава да бъде жена на един мъж, който вече не се интересува от нея! Това не подхожда на характера й! Дано поне нейната гордост не й позволи да стане смешна!

Мадлен се попита дали той не мисли за себе си и за Валери, като казва това. През времето, когато се е питал за възможните последици от своя избор, той навярно е намерил всички оправдания, които могат да успокоят съвестта му. Привидно поведението му бе като на зрял и спокоен човек. Беше го поканила да вечерят насаме в един малък ресторант на улица „Канет“, прочут с италианските си специалитети.

— Трябва да я оставим да се пържи в собственото си масло — подзе той. — В края на краищата тя навярно ще промени решението си!

— Да, да — каза Мадлен против волята си. — Но мисля, че чака завръщането му…

И го разпита за учението му. Изпитите по право започваха след три седмици. Не разчиташе, че ще бъде допуснат. Вълнението в живота му беше попречило да преговори материята. Беше отсъствувал от много практически занятия… Ако бъде скъсан, ще се яви през октомври. Тя разбра, че той вече не се тревожи за бъдещето си, и се натъжи. Сервитьорът донесе за двамата печено на шиш грамадно и ухаещо парче месо. Жан-Марк изяде три хапки и запали цигара. Мадлен прецени, че е дошъл моментът да му говори за баща му. Още след първите думи той я прекъсна:

— Не мисля, че наистина има желание да ме вижда отново!

— А пък аз съм убедена, че има! Но не знае какво да направи, за да се сдобри с тебе. Парализира го страхът да не изглежда смешен. Покъртително е! Да присъствува на твоята сватба — това е, което искам!

— Ако можеш да го склониш!… — прошепна той.

И лицето му изведнъж стана напрегнато. Тънка мрежа от нерви играеше под кожата на бузите, на челото му. Погледът му блестеше влажен и нежен.

— Ако допуснем, че всичко се уреди, както се надявам, в отношенията ти с баща ти — каза Мадлен, — защо след сватбата да не постъпиш в адвокатската кантора Ейглетиер?

— Ще бъде прекрасно, разбира се! Но не искам и да мисля! Не говори за това най-вече на Валери! Тя е неспособна да разбере колко важно ще бъде за мене да… да подновя връзката с моя баща… Тя си въобразява, че се чувствувам много добре от това скарване…

— Прозорливост ли й липсва?

— Не! Но пред нея аз малко показвам чувствата си!

— Защо?

— Не знам. Така се започна между нас. Тя играе една роля. Аз друга. Правим си комедии. Забавно е! Впрочем това е само засега. За през целия ни живот — въпросът е друг! Бъди спокойна, това не ни пречи да се обичаме.

Той се засмя горчиво, сдъвка малко месо, взе цигарата си и каза още:

— Много съм говорил за тебе на родителите на Валери. Биха желали да дойдеш на обед. Свободна ли си утре?

Тя би предпочела да се срещне само с Валери и Жан-Марк, но любопитството да види племенника си в бъдещото му семейство я накара да не се колебае:

— Прието, Жан-Марк.

Когато тя произнасяше тия думи, той се обърна към вратата. После погледна часовника си.

— Бързаш ли? — попита тя.

— Не, но определих тук среща на Жилбер!

— Жилбер?

— Да, онзи братовчед на Валери, на когото давам уроци…

— Уроци ли даваш? Не знаех!

— Наистина: ти току-що пристигаш! Така е като живееш в Тюке! Ще видиш, той е много симпатично момче! Ще дойде към десет часа, за да ми покаже домашното си по математика, което е приготвил за утре. Неприятно ли ти е?

— О, не! — каза тя.

Той отново се обърна на стола си.

— Трябваше вече да бъде тук! — каза той нервно.

Най-сетне лицето му светна. Мадлен видя да се приближава към тях един рус и елегантен момък, с толкова свеж поглед, че и на нея й се поиска да се усмихне. Жан-Марк го представи и поръча три кафета.

— Ами домашното? — каза той.

Жилбер му подаде лист, изписан с цифри. Жан-Марк го прегледа и каза:

— Струва ми се, че е вярно… Всъщност начинът на решението е правилен… Изчисленията ще трябва да се проверят едно по едно…

— Няма нужда — каза Жилбер. — Дори да има някаква малка грешка тук-там, не е фатално!… Колко приятно място. Не го знаех…

— Да — каза Мадлен. — Преди идвах често тук. Специалитетът е печено на шиш.

— Печено на шиш? — каза Жилбер. — О, да! Много е хубаво, но много тежко!

За изненада на Мадлен Жан-Марк бе жегнат от тия думи.

— Ти, ти почти нищо не обичаш! — каза той. — Ако можеше, щеше да се храниш само с печено на скара и със зелена салата!

— Чудесен режим! — каза Мадлен. — Ако го прилагам, ще си върна моминската талия. Но много съблазни има в Тюке: прясна риба, раци, миди…

— Всъщност да, вие живеете в Тюке — каза Жилбер. — Познавам много добре този край. Дядо ми и баба ми често ме водеха през ваканциите в Довил. Бях съвсем млад по това време, на четиринадесет-петнадесет. В Тюке има една очарователна изоставена църква…

Засегната точно в сърцето, Мадлен извика:

— Живея в съседство с нея: в бившия дом на свещеника, знаете ли?

— Не… не го зная…

— Знаете го, в уличката, която завива наляво, идвайки от „Трувил“.

— А, да! Може би… Да… да…

— Прекрасна къща! — каза Жан-Марк. — Чудо на архитектурата, равновесието и комфорта!

— Е добре! Каня ви, когато искате — каза Мадлен.

Жан-Марк я погледна с такава признателност, че тя се смути. Беше ли направила нещо изключително, като покани и двамата в дома си? Жилбер също изглеждаше развълнуван.

— Благодаря, госпожо — каза той. — Ще дойдем непременно. Сега особено, когато имам кола!

— Но още е без книжка! — каза Жан-Марк.

— Ще се явя повторно на изпит идущата седмица. С малко повече кураж!… Смешна работа — шофьорски изпит, матура, аспирантура — човек си губи времето в подготовка на изпити през целия си живот! От месец май всички младежи във Франция са в тревога. Около себе си виждам само младежи и девойки, болни от изпитна треска.

— Оплаквайте се! — каза Мадлен през смях. — Аз пък виждам около себе си само хора, които са преминали възрастта на изпитите. Един свят, който няма такива задължения! Тъжно е!

— Необходимост от дипломи като стимулатори в живота!

— Или като превръзки за раните на самолюбието! — каза Жан-Марк.

— „Ах този безграничен егоизъм на младостта, този упорит оптимизъм: колко пълен беше светът с цветя това лято!“ — издекламира Жилбер.

— Рембо: „Просветления“ — каза Жан-Марк.

— Точно така. Ами това:

Живея, умирам, изгарям и се давя,

Ужасно ми е горещо, като привиквам към студа…

— Ронсар.

— Не, Луиза Лабе. Не е лошо, нали?

Седнала срещу двете момчета, Мадлен тичаше с поглед ту към единия, ту към другия, сякаш наблюдаваше топката в някой тенискорт. Колко беше жив, забавен и симпатичен този Жилбер! В присъствието му Жан-Марк сякаш беше оживен от голяма глътка алкохол. Увлечени от звука на собствените си гласове, те спореха за всичко и за нищо, отричаха някой филм, разнищваха някоя театрална пиеса…

— Непременно трябва да видите „Размирните канарчета“, госпожо — каза Жилбер. — Ще се превивате от смях!

— Валери не го хареса много — забеляза Жан-Марк.

— О, но Валери ще казва винаги противното на онова, което казвам аз! Ами новата постановка на „Ричард III“…

— Виж, това ме интересува! — каза Мадлен. — Гледала съм го преди с Дюлен… Всъщност аз имам слабост към Шекспир!

— Ето на̀, ти си обратното на Валери! — каза Жан-Марк. — Тя толкова много мрази Шекспир, че отказа да дойде с нас!

Жилбер поиска да каже нещо, но се въздържа. Макар и преглътнал шегата си, очите му искряха. Той навярно никак не обичаше братовчедка си. Умората завладяваше Мадлен. Краката й тежаха, слепоочията я боляха. Поиска сметката.

— Какво ще правите сега? — попита тя, като стана.

— Ще те изпратим, а после… не знам… ще пийнем по чашка някъде — каза Жан-Марк, като гледаше дружелюбно Жилбер.

Жилбер кимна одобрително с глава. Тя тръгна, накуцвайки, с този млад ескорт.

Разделиха се пред вратата на къщата. Тя си ги представи как вървят по улица „Бонапарт“ и се загубват в светлините на площад „Сен Жермен де Пре“. Кой знае защо, те й напомняха на двата делфина, които бе видяла от палубата на кораба, с който пътешествуваше към бреговете на Норвегия: те скачаха над вълните, черни и сиви, бляскави, опиянени от сила и щастие. Срещата й с Жилбер вмъкна в сърцето й смътното чувство на елегантност и на смут. Беше доволна, че Жан-Марк има приятел от такова качество и едновременно необяснимо загрижена от радостта, която можеше да изпитва от това приятелство. Не беше ли странно, че няколко седмици преди сватбата си той ходи на театър без своята годеница? „Преди — казваше си тя — никога едно влюбено момче нямаше да…“ Размишленията й потънаха в дима на едно далечно минало. От войната насам всичко се бе променило, най-вече отношенията между хората. Отново десет, двадесет тревожни сигнала зазвъняха в мозъка й. Досадно в края на краищата!

Като влезе в апартамента, тя видя Филип да я чака в салона, четейки „Монд“.

— Е? — каза той.

Тя се свлече в един фотьойл и изстена:

— Ох, какъв ден! Успях да ги видя и тримата! Голямо напрежение, нали?

Той сгъна вестника си и попита:

— Е, добре! А впечатленията ти?

За Даниел и Жан-Марк тя нямаше какво толкова да разправя. В замяна на това разказа в подробности за разговора си с Франсоаз. Филип я слушаше внимателно, седнал на дивана, преметнал крак връз крак, с дясната ръка обгърнал като живо рамо една възглавница. Когато Мадлен започна да окайва Франсоаз, че не иска да се разведе, той отпусна краката си, взе от масата тежка сребърна запалка, запали цигара, дълго мисли и каза:

— Аз я разбирам. Ако наистина го обича, естествено е да иска да запази всички шансове да си го върне. Кой казва, че след време той няма да се върне?

— Когато човек изоставя по такъв начин жена си, не се връща след няколко месеца с наведена глава!

— Ти нищо не знаеш! Може би е изпаднал в момент на лудост, увлякъл се е глупаво. След увлечението може би ще размисли. Ще се трогне, като види, че въпреки постъпката му тя има доверие в него…

Тя толкова малко очакваше да намери брат си в това примирително състояние, че се разгневи.

— Ти не говориш сериозно, Филип! — извика тя. — Този брак беше едно недоразумение! Ти не можа да го предотвратиш, а сега, когато за нас има единствен шанс да видим Франсоаз освободена от този човек, ти се двоумиш, ти преценяваш да бъде или да не бъде, ти се питаш дали не е по-добре за нея той да се върне! Но ако се върне, това ще бъде погром! Франсоаз ще попадне пак под неговата власт!

— Хубава работа! — каза той, като се усмихна. — По-добре е да се страда от едно присъствие, отколкото заради едно отсъствие.

Мадлен го погледна с ужас. Лампата с големия копринен абажур с бананов цвят осветяваше изцяло това уморено, застаряващо и замислено лице с груби черти и тъжни очи. Очевидно той беше на хиляди левги от Франсоаз. Бе изцяло зает със себе си. Както е бил винаги. Цигарата, която държеше в дясната си ръка, догаряше между бледите му пръсти с грижливо изрязани нокти. Той носеше още венчалния си пръстен.

— Значи какво? — каза Мадлен грубо. — Няма ли поне да се опиташ да я вразумиш?

Той поклати глава.

— Не. В този вид истории разумът винаги греши.

Тя разбра, че той не ще отстъпи ни най-малко, защото в случая защитаваше собствената си лудост. Толкова по-зле, тя ще се бори сама, за да изтръгне Франсоаз от нейната идея фикс. Впрочем винаги се бе чувствувала по-добре, когато действуваше без чужда помощ и съвет. А магазинът й? Не можеше да го остави безкрайно на грижите на госпожа Гурмон! Е, добре, ще снове непрекъснато между Тюке и Париж, докато е необходимо! С това решение тя стана и каза:

— Лека нощ, Филип.

Той скочи на крака с такава пъргавина, на каквато тя мислеше, че не е способен.

— Прибираш ли се вече?

— Знаеш ли колко е часът?

— Почакай една минута! Не съм ти казал: има нещо ново! Тази сутрин най-сетне получих сведенията, които бях поискал за Рихард Раух.

— Рихард Раух?

— Оня тип на Карол!

— Ах, да! — прошепна тя отегчено.

Той ликуваше:

— Хубаво се е хванала! Той не само е членувал в „Хитлер Югенд“, но и финансовото му положение не е розово. Никога не е бил генерален директор на дружество „Ерска“, а е извънреден представител на тази фирма за Франция и временният му договор изтича на 31 декември тази година. Ако договорът му не бъде подновен, ще остане на сухо. Обаче договорът положително няма да бъде подновен, защото „Ерска“ ще преговаря с Дружеството на парижките стоманолеярни заводи за производството на неговите машини за обработване на дърво и метал. Естествено Карол нищо не знае: това е още тайна! Този човек я е лъгал от началото до кран! Като си помисля само, че за да ме склони да не се противопоставям на развода, тя се отказа от своята част от общия съпружески имот! И в най-скоро време тя ще се пробуди от миража си за разкошен живот в някое малко германско градче с един съпруг, който ще си е намерил в замяна някаква малка служба!

Колкото повече се разпалваше, като говореше, толкова повече Мадлен го намираше жалък в настървението му да се занимава с Карол. Вместо да я забрави, той я следеше стъпка по стъпка. Изгладнял, той все още се хранеше с огризки, които тя хвърляше през рамо, като се отдалечаваше. Той безразборно гълташе всичко — и лошото, и хубавото.

— Всъщност тя изтърва питомното заради дивото! — завърши той. — Смешно!

— Щеше да бъде смешно, ако не го обичаше — каза Мадлен сурово. — Но предполагам, че го обича!

— Да, да, навярно! — въздъхна той, като сви вежди.

После се отправи към един шкаф и извади шише уиски, което постави на масата.

— Една чаша? — предложи той.

— Не, благодаря — каза Мадлен. — Ще отида да си легна.

Остави го в салона сам под лампата с цигара, чаша алкохол и спомените му.