Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


VI

В склада на подземния етаж миризмата на книги беше по-силна, отколкото в магазина. Дори бисквитата, която Никола̀ гризеше, седнал върху един сандък, имаше вкус на печатана хартия. Трябваше да се скрие, за да закуси и да си почине! В отсъствие на Брекошон двете служителки там горе биха могли да го оставят на мира. Но те не преставаха да го шпионират и да го безпокоят, сякаш беше тяхна работа, сякаш им бъркаше в джоба, като не работеше. Две идиотки — всяка посвоему — раболепни със собственика, отвратителни с него. Той ще им плати за това. Как? Още не знаеше как. С уста, пълна с бисквити, той мечтаеше за хитри отмъщения и оглеждаше с досада лавиците в мазето, на които бяха подредени томове по автори. В началото му беше забавно да отваря някои от тях. Романи, есета, исторически трудове… Стендал, Пруст, Достоевски, Жоис, Гьоте и модерни автори, повече или по-малко познати. Да прочете всичко това? Беше сигурен, че ще го направи един ден. Но сега не беше моментът. Беше много погълнат от живота. Впрочем само като прелистваше от време на време някоя от тези книги, той се насищаше с литература. Важно беше не да си образован, а да изглеждаш такъв. Той запали цигара точно срещу табелката „Забранено е да се пуши“, всмукна два пъти и я смачка с тока си. Очите му се затваряха за сън. Беше се прибрал в три часа сутринта, след като танцува до припадане в „Шамбранл“, след като изпи четири чаши уиски, спечелени на бас, и след като се люби с Корин, която беше платила консумацията. Тя го беше отвела в своята квартира — чудесно ателие, където всичко бе изискано! Северен стил, изглежда. Самата тя имаше северен вид. Едра, руса, яка. Истинска шампионка. При борба тя би залепила на земята плещите му. Но в любовта той я превъзхождаше. И то как! Пресметна лудориите им и се удостои с награда за отличие. Утре пак имаше среща с нея. Нямаше значение докога ще продължат. Тя често сменяше партньорите си. Беше много ценна: видеха ли някого с нея, и той ставаше известен. Никола̀ жадуваше за слава. Отдалече да го познават и да казват: „Ето, Никола̀ минава! С кого ли е?“ Няколко месеца му бяха достатъчни, за да се аклиматизира в Париж. Това доказваше, че теренът му подхожда. Никога в Тулуза той не бе чувствал такава връзка между себе си и улицата. Вярно е, че тук не излизаше никога от квартала: „Сен Жермен“, „Сен Мишел“ и „Монпарнас“ определяха границите на неговото щастие. За втори път се прозина още по-дълбоко и по-приятно. Въздухът в тази книжарница беше нездравословен от хартията и праха. По-добре ли щеше да бъде на някое друго място? Всяка промяна го безпокоеше. Страхуваше се от умората при ново чиракуване. Привлекателното тук беше не надницата, която бе доста мизерна, а малките гешефти. Беше обяснил на Брекошон, че иска да си направи постепенно библиотека с творби по изкуство. Благодарение на отстъпката, която се правеше на книжарите, той можеше да получава тези книги с намаление. Даваше ги после на един приятел, Пиеро Коанье, специалист в разносната търговия, който ги препродаваше по-скъпо на частни лица. Поделяха си печалбата. През декември, месеца на подаръците, Никола̀ си докара допълнително сто франка от тези сделки. През януари, след празниците, възможностите на клиентите спаднаха и той трябваше да се задоволи с тридесет франка. Разчиташе, че за февруари ще приключи със средното от тия две суми. Пиеро му беше дал три заглавия, за които имаше клиенти: „Офортите на Рембранд“, „Тулуз-Лотрек“, „Импресионистите“. Без никакви трудности Брекошон предостави тези томове на своя работник по обичайните условия. Щеше да ги отнесе тази вечер, след като помоли госпожа Бук, касиерката, да удържи сумата от заплатата му. Последния път тя му бе казала: „Струва ми се, че вие много се интересувате от живописта!“, и то с такъв студен и гаден тон, че го озлоби. Но Брекошон, изглеждаше съвсем щастлив, че има продавач, който знае да цени хубавите неща. Що се отнася до хубавите неща, Никола̀ се възхищаваше най-вече на ботинките от черна кожа, които си беше купил с доходите от декември и януари. Той протегна крака си, обърна обувката надясно и наляво и светлината на електрическата крушка заигра по металическата тока, която закопчаваше ботинката при глезена. Цялата елегантност на Англия се беше събрала на върха на краката му. Наистина той би спечелил два пъти повече пари, ако ходеше сам да предлага книгите на любителите. Но за това трябваше да обикаля с часове, да звъни по вратите, да обяснява със смущение, да блъскат вратите под носа му. Не му беше в характера да понася такива унижения: предпочиташе да печели по-малко, но да си няма грижи. Пръски кал скверняха тока. Той наплюнчи пръст и изчисти петната. Гьонът блесна. Пет часът и двадесет и пет минути. Още час и половина тегло. Пъхна още една бисквита в устата си. Гласът на госпожица Лафолик се изсипа върху му през отворения капак:

— Е, хайде, господин Верне! Идвате ли с поръчката?

Никола̀ не обичаше да го наричат господин Верне. Понасяше го някак, докато майка му беше жива! Сега би предпочел да се именува Козлов. За това би трябвало баща му да го признае. Можеше ли Александър да го направи след толкова години? Преди всичко дали искаше? Навярно не. Ужасяваше се от семейни връзки този Александър! По въпроса наистина имаше право, опълчвайки се срещу целия свят. Какво беше всъщност едно име? Един етикет, един пореден номер.

— Чувате ли ме, господин Верне?

— Сега, сега! — изръмжа той.

Беше натрупал книгите в една кошница. Бързо провери по списъка дали е поставил всичко, хвана дръжката на кошницата и започна да се изкачва по спиралната стълба, която водеше в магазина. Там трябваше да подреди книгите по заглавия на местата, които госпожица Лафолик му посочваше. После тя му възложи да оправи плакатите за новите издания и да почисти праха от лавиците в дъното на книжарницата. Само слугинска работа. Ако се появи клиент, тя ще полети към него с къдрава усмивка. И на Никола̀ му се искаше от време на време да продаде някоя книга. При малкото случаи, които беше имал, оставаше с впечатлението, че е измамил наивници. Като виждаше човека да си излиза горд с малкото пакетче под мишница, той не можеше да не се засмее в себе си, сякаш беше успял да направи хубав удар. В седем часа без пет минути той отиде при касата, за да вземе трите книги, които госпожица Лафолик беше приготвила за него. Противно на навика си, госпожа Бук не направи обидна забележка.

— Записахте ли ги на моя сметка? — попита той.

— Да, разбира се! Бъдете спокоен…

Тя се усмихваше, сгърчила лице и присвила очи. Никола̀ си каза, че би му било много приятно да й смачка носа така, че хрущялът му да изпращи.

— Хайде, до утре, госпожо — каза той с фалшиво любезен тон.

И тръгна с „Рембранд“, „Тулуз-Лотрек“ и „Импресионистите“ под мишница. Както беше уговорката, предаде пакета на Луиджи, собственика на едно бистро на улица „Дез’Екол“. Пиеро трябваше да мине да вземе стоката утре сутринта, преди да тръгне на обиколка.

Времето беше хубаво и студено. С вдигната яка и с ръце в джобовете, Никола̀ навлезе в булевард „Сен Жермен“ и се смеси с пешеходците. Под светлината на уличните лампи ботинките му блестяха от елегантност. Той би вървял с часове, носен от тия необикновени обувки. На кръстопътя за Буци забеляза, че един мъж го следи. Четиридесетгодишен, с розов тен, със сива четина, важен на вид. Очевидно беше излязъл на лов. Като него имаше много в квартала. Симон, един приятел на Никола̀, се беше хванал на въдицата. Според него не било страшно. В повечето случаи тия господа се задоволявали с невинно интимничене. В замяна, на което давали малки подаръци — часовник, колан… Никола̀ не би се подлъгал по малките подаръци, но му беше неприятна мисълта, че трябва да се остави да го натиска един такъв тип. Предпочиташе момичетата. Въпрос на вкус. Каква разлика между Корин с нейното тънко и гъвкаво тяло с дълги крака и този тук с голямото шкембе? Обърна се. Мъжът, който го следеше, се усмихна изискано. Може би е дипломат, висш чиновник… Лъскав като сапун. Преливащ от умиление и жизнен опит. От него можеше да се научат много неща! Но Никола̀ наистина нямаше желание да се просвещава. Той стисна зъби, погледна яростно и усили крачки. Висшият чиновник остана назад. Никола̀ ликуваше. Ботинките танцуваха под него като вълшебни обувки. Той не откъсна очи от тях чак до кафене „Обриан“. Съвсем случайно погледна вътре. Александър седеше на масата си, около него бяха разхвърляни книги, пишеше нещо, подпрял главата си с ръка.

— Ще ме почерпиш ли една кола? — попита Никола̀.

И се тръшна на пейката, за да покаже, че е капнал от умора след тежък работен ден. Александър поръча кока-кола, започна отново да пише, но след минути измърмори, без да остави стилото си:

— Впрочем казах ли ти, че съм поканил Брекошон на вечеря?

— Не — измънка Никола̀. — Кога ще дойде?

— Тази вечер.

Никола̀ понесе удара със затворена уста, с угаснал поглед и мислено прецени опасността: „Ако Брекошон дойде вкъщи, положително ще спомене за книгите, които съм купил от него с намаление, тоест лично за мене. Какво ще отговоря, за да се измъкна?“ Опасността му се виждаше все по-голяма, колкото повече се мъчеше да я предотврати.

— Много глупаво — каза той, — но тази вечер не бих могъл да си бъда вкъщи. Поканен съм…

— Ще се извиниш.

— Невъзможно е.

— Все пак трябва. Брекошон идва за теб.

— За мене?

— Да: иска да види библиотеката ти.

Александър се усмихваше, наблюдавайки Никола̀. Една тънка усмивка, която обтягаше устните и свиваше очите, без да придава веселост на лицето.

— Каза ли ти? — прошепна Никола̀.

— Да.

— Какво точно?

— Че си колекционер на книги по изкуство.

— И после?

— Изненадах се. Много се изненадах. Това му бе достатъчно да разбере. Отдавна се съмнявал в номера ти.

— Какъв номер?

— Не се прави на глупак пред мен!

— Наистина ли ще дойде тази вечер?

— Не, казах го, за да те изплаша.

Никола̀ въздъхна. Най-неприятни за него бяха очните ставки, обясненията.

— Срещнах го преди малко — продължи Александър. Заради мен няма да прави истории!

Никола̀ започна да мърмори. Предпочиташе всичко друго, отколкото да се прави на разкаян престъпник пред един великодушен Брекошон.

— Майната му — каза той.

— Твоя работа — каза Александър. — А после?

— И после няма да се върна там.

— Не става въпрос да се върнеш! Брекошон не те иска вече.

Настъпи мълчание. Никола̀ изпразни чашата си.

Александър запали цигара.

— Какво те накара да се хвърлиш в тази афера? — попита той, като издухваше пушека пред себе си.

— Какво ли? — измърмори Никола̀̀. — Никому не съм навредил! Бих могъл да задигна сума книги, без Брекошон да забележи. Щяха да го припишат на невъзпитаните клиенти. И от това щях да имам съвсем друга полза, уверявам те!… Но аз се задоволих да играя само с отстъпката. А този дърт пергишин, който не знае какво да прави с парите си, се осмелява да ме обвинява сега! Злоупотреба имало все пак, а!… Така ли е?

— Ако всички служители правят като теб, книжарницата трябва да се затвори.

— Да, но не правят като мен. Тогава от какво се оплаква?

— Просто, че е бил изигран! Оказал ти е доверие по моя препоръка…

— Нима си разгневен, че си ме препоръчал? Морал ли ще ми четеш?!

— Морал ли? Плюя аз на морала, драги! — каза Александър с рязък тон. — Всеки живее, както си знае. При условие че не пречи на другите. Но това, което не мога да прощавам, е глупостта. Ти си се държал като глупак. За да спечелиш няколко банкноти от по десет франка, си рискувал толкова, колкото, за да спечелиш хиляда пъти повече. Това е лошо скроена работа. Вярвай ми, когато човек няма мошенически талант, по-добре е да си кротува. Но този въпрос е приключен. Ще си потърсиш друго място. Съмнявам се обаче, че ще намериш по-хубаво.

След раздрусването от страха и гнева Никола̀ си възвърна напълно душевното спокойствие. Отново заплува в тихи води. Александър наистина беше прекрасен тип. Със своя цинизъм той можеше да разбере всичко, всичко да прости. Сякаш и той бе на осемнадесет години.

— Имаш ли цигари? — попита Никола̀.

Александър му посочи отворения пакет върху масата.

— Вземи си.

И двамата запушиха мълчаливо. Никола̀ размишляваше. Изведнъж той попита:

— А на Франсоаз какво да разкажа?

— Истината — отвърна Александър.

Никола̀ сви вежди.

— Не, ще й кажа, че Брекошон ме уволнява, защото след празниците няма вече нужда от мен.

— Щом искаш.

— Иначе ще направи цяла история! Глупаво е, че твоята жена има толкова сериозен характер! Човек остава с впечатлението, че за нея всичко е трагично.

— А с твоя става нещо средно — каза Александър.

Никола ̀се изтегна на пейката, вдигна очи към тавана и прошепна:

— Обичам я много тая Франсоаз! Но тя не е забавна. Не се ли отегчаваш малко с нея?

— Ако се отегчавах, нямаше да стоя при нея!

— Все пак ти си женен за нея!

— Какво от това? Не, драги мой; трябва да опознаеш съвсем отблизо Франсоаз, за да я оцениш истински. Обикновено най-мъдрите привидно жени са най-удивителни в интимността!

— Значи си щастлив?

— Да.

— Хубаво е! — каза Никола̀ сериозно. — Мене ми се струва, че не бих бил щастлив с една и съща жена всеки ден. Сега имам една Корин…

— А, така ли? — каза Александър. — Мислех, че си още съвсем момче.

— Шегуваш ли се?! Никога не съм бил такъв! Впрочем бил съм много малко време!

— И как изглежда твоята Корин?

— Шведският тип е много изгоден. Ти навярно си я виждал в квартала. Тя е много ценна. С нея съм в интимни отношения. Но тия дни ще я зарежа…

— При положение че тя те зареже!

Никола̀ се отегчи, направи лека гримаса и погледна върха на ботинките си под масата. Александър подреди книжата и книгите си в чантата.

— Всъщност — каза Никола̀ с провлачен глас — хората от моето поколение нямат късмет.

— Защо?

— Защото са родени в лоша епоха, в един съвсем отвратителен свят! Не е лесно да си следвоенно поколение!

— Трябва да ти напомня, че от праисторическо време всяко ново поколение е следвоенно поколение!

— Точно така! — каза Никола̀. — Значи животът е лошо устроен! Ще ме почерпиш ли още една кола?

— Не — каза Александър. — Трябва да си вървим. Франсоаз е поканила някого на вечеря…

Сърцето на Никола̀ трепна:

— Нали ми каза, че не е вярно за Брекошон?

— Не се касае за Брекошон.

— А за кого?

— Жан-Марк.

— Предпочитам го! — каза Никола̀.

Той поклати глава и след миг добави:

— Все пак щеше да бъде по-добре, ако си бяхме само тримата!

* * *

Франсоаз изпразни пепелника. Цял куп смачкани угарки падна в кутията за отпадъци. Цялата вечер тримата мъже бяха пушили, спорейки. После, към единадесет часа, Жан-Марк си тръгна, като отведе Никола̀, който казваше, че имал желание да излезе на чист въздух. Александър едва не ги последва. Не го направи сигурно заради жена си.

— Още много работа ли имаш? — попита той, сякаш говореше на вятъра.

— Немного. Ти какво ще правиш?

— Ще си легна и ще почета малко.

Тя изплакна чашите в хладка вода. Една от тях беше нащърбена.

— Знаеш ли — каза тя, — много се безпокоя, че вече няма работа за Никола в книжарницата. Наистина Брекошон му плаща малко и го кара да работи за четирима! Но какво ли ще намери сега?

— Той ти е казал! Ако бащата на неговия приятел наистина е собственик на киносалон „Шанз-Елизе“, ще го вземат за проба.

— Вярваш ли на приказките на Никола̀?

— На тези може би!

— Дори да допуснем, че е вярно! Разпоредител в киното — това не е професия!

— Не е професия? А ти какво искаш? Те изкарват луди пари от бакшишите!

Франсоаз поклати глава:

— Никола̀ е много млад за такава работа.

— Страхуваш се, че ще гледа филми, забранени за младежи под осемнадесет години? — каза Александър, смеейки се.

Тя прибра чиниите една по една, почисти остатъците от храна и ги сложи в боклука.

— Ти си глупав! — въздъхна тя. — Подиграваш се на всичко. Отнасяш се приятелски с Никола̀. Все пак той е твой син!… Вчера се прибра в три часа сутринта, тази вечер навярно ще си легне още по-късно…

— Такава е възрастта! Като му омръзне, ще се укроти!

— Трябва да чувства нечий авторитет!

— Не разчитай да играя ролята на надзирател. Вятър работа е това, че родителите могат да бъдат моделиери на характери. Истинското възпитание не се извършва в дома, а на улицата…

— На улицата! Ах, да! Като виждам някои момчета от моето поколение да се влачат по улиците отчаяни, отегчени, мръсни, карикатурно облечени, смешни, заклевам ти се, студени тръпки ме побиват!

— Не се учудвам, малка моя ученичко от шести клас! Мила моя семейна фейо, скована от принципи, кога най-сетне ще разбереш, че всичко това минава много бързо в живота на мъжа! Погледни мен! На младини правех каквото си исках. Ако имам малко характер, то се дължи именно на тази свобода!

— Да, Александър — каза тя, — но ти си изключително същество!

Две ръце стиснаха талията й. Александър стоеше съвсем близо до нея. Тя сложи върху решетката една чиста чиния, взе друга от сапунената вода и започна да я плакне. Дъхът на Александър галеше тила й.

— Остави чиниите — каза той с малко дрезгав глас. — Ела!

Тя се изскубна.

— Не искаш ли? — подзе той.

Тя беше щастлива, че той я желаеше, и същевременно разгневена, че така брутално изявява своето желание. Сякаш той трябваше само да изкомандува и тя да му се отдаде. Мисълта за това физическо подчинение, прибавена към усещането от мазната вода по ръцете й, я хвърляше в отчаяние.

— Трябва да свърша с чиниите! — каза бързо тя.

— Утре ще довършиш.

— Не. Не мога да оставя всичко така. Кухнята ми е разхвърляна. А утре денят ми е много претоварен. Обещала съм да предам машинописа предобед.

Тя започна пак да мие чиниите и да ги нарежда.

— Виждам, че домакинската ти работа е над всичко! — каза той, като се усмихваше. — Лека нощ!

Излезе, като я остави разярена и смутена. След чиниите — тенджерите. Най-неприятното. На дъното на тигана имаше загоряло. Тя напразно търкаше — сместа от картофи и изпържен кашкавал мъчно се отделяше. Как да мисли за любов с тази миризма на студено ядене в ноздрите? Във всеки случай вечерята беше минала с успех. С какъв апетит Жан-Марк се беше нахвърлил върху пържените картофи с кашкавал. Навярно му беше омръзнал студентският ресторант. Франсоаз рядко го беше виждала така нервен, така неуравновесен, преминаващ за миг от смеха към равнодушието и скуката. Той не говореше нито за приятелите си, нито за проектите си. По всичко можеше да се предположи, че проваля живота си. Но самата тя? Можеше ли да каже, че успява в своя? Тя почувства самотата си. Обкръжаваше я пустиня. Между преписването на машина и домакинската й работа какво й оставаше за самата нея? Часовете на интимност с Александър ставаха все по-редки. Зает с курсовете по руски в Института за източни езици и с преводите си, той прекарваше повече от времето си навън. Когато се прибираше вкъщи, Никола̀ почти веднага заставаше между него и нея. Вместо да живее, както би искала, като съпруга на своя мъж, тя трябваше да контролира жестовете и думите си. Поне Никола̀ да беше въздържан по характер! Но той никога не оставаше незабелязан. Присъствието му тежеше много в този съвсем тесен и неудобен апартамент. Дори когато отсъстваше, духът му витаеше тук. Не можеха нищо да решат, без да се съобразят с него. Той влизаше във всички планове на семейството. Нещо повече — беше главното действащо лице. Отначало тя бе развълнувана от привидния семеен живот, които появата на доведения син създаде около нея. Сега, без да съжалява, че го е приела, страдаше от една все по-голяма обърканост. Изненадваше се, че мечтае да заминат като влюбени; само двамата с Александър, в някаква слънчева страна. Дали и Александър не изпитваше нуждата да избяга? Той беше толкова странен! Понякога тя имаше чувството, че мизерията го привлича, че се забавлява с пороците на сина си, че дори би го насърчил да безделничи. Да, Никола̀ го откъсваше от нея, отдалечаваше го от нея… Естествено едно дете всичко би уредило. Тя така силно го желаеше! Защо Дани да роди, а тя не? Всеки месец тя изживяваше същата надежда и същото разочарование. Без нищо да спомене на Александър, разбира се. Той би се изсмял под носа й. Нали беше й повтарял сто пъти, че мрази децата? Това бяха думи на самотен мъж. Ако имаше бебе, щеше да го накара да го обича. Защо трябваше предварително да мечтае? Може би никога нямаше да изпита тази толкова голяма и толкова обикновена радост… Да не се стреми толкова нависоко, да се задоволява с това, което има. Последните остатъци от загорилото плувнаха във водата. Ръцете й миришеха на прегоряла мазнина. Питаше се вследствие на какво незабележимо подхлъзване беше стигнала до това разочарование, до това примирение, точно от кой момент беше станала изведнъж прозорлива и студена пред своята разбита надежда и дали би могла да избегне този провал. Всички въпроси оставаха без отговор. Животът течеше, подобно на река, подкопаваше тинести брегове, променяше течението си, губеше се под земята, лъкатушеше потайно, появяваше се по-далеч, неузнаваем. Изглежда, че никаква човешка сила не беше способна да се противопостави на неумолимата комбинация между успеха и неуспеха. Всичко е решено извън нас, независимо от силното желание, с което ние толкова се гордеем. Тя почисти умивалника, затвори кутията за отпадъци, окачи парцалите по местата им. Кухнята бе подредена. Можеше да премине от ролята на слугиня към ролята на съпруга.

Съблече се, влезе под душа, дръпна завесата. Топлата вода плисна по раменете й. Отново имаше гърди, корем, бедра. Мислеше си за Александър, докато търкаше кожата си с тоалетната ръкавица. Като се изсуши, тя се загърна с хавлията и се приближи до леглото, където той се беше полуизтегнал с книга в ръка.

— А, все пак! — каза той с престорена строгост. — Ами ако не исках? Това, което чета, е толкова увлекателно. Позволяваш ли да завърша главата?

Тя се засмя без нотка на стеснение и нетърпение. И той се засмя, без да отмести очи от нея. В погледа му, който я разнищваше, се четеше господарско спокойствие. Тя покри лампата с розовата салфетка на нощната масичка. Таванът се сниши, стените се приближиха. Франсоаз отметна хавлията и влезе гола под завивките. Александър я обви с ръце и я притисна нежно към себе си. Тя почувства, че всичко е на мястото си по цялото й тяло. Хищна уста се прилепи към нейната, ръце се плъзнаха по бедрата й. Не за първи път къси вълни докосваха плътта й. Но тя долавяше нетърпението на другия, задържано с усилие, и на това усилващо се желание в нея спонтанно отвръщаше един повик, който не можеше да обуздае. Загубила ум, тя следваше вече през хиляди несвързани мисли етапите на неговото удоволствие, когато там някъде, в края на света, една врата се отвори и затвори. Потръпна изтрезняла и прошепна:

— Никола̀!

— Да — изръмжа Александър.

И продължи да я милва. Но тя не чувстваше вече нищо. Вледенена, вцепенена, с изострен слух, тя долавяше това нежелано присъствие в антрето. Отдръпна се рязко от Александър. Той отново я притегли в обятията си. Тя го отблъсна и дръпна одеялото върху голата си гръд.

— Какво? — попита той. — Страх те е да не влезе? Ще си легне и това е!

В същия миг вратата се отвори. Франсоаз обърна глава и се престори, че спи. Но покритата с розова кърпа лампа, но разхвърляните по пода дрехи, но цялата тази любовна обстановка!… Никола̀ не можеше да се излъже. Той се появи на прага.

— Не се безпокойте — каза той. — Видях, че свети под вратата и си помислих, че не спите още. Ще отида за чаша вода в кухнята.

Той прекоси стаята с бавна стъпка, без да погледне към леглото. Парализирана от срам, Франсоаз дишаше учестено. Никога досега не беше изпадала в толкова неудобно положение. Обикновено Александър и тя чакаха Никола̀ да заспи. Или пък Александър идваше при нея следобед, когато Никола̀ беше в книжарницата. Тия тайни срещи имаха своя чар. Никола̀ се върна.

— Лека нощ — каза той, минавайки.

— Лека нощ — каза Александър, като се прозя.

Никола̀ влезе в антрето и затвори вратата. Александър се приближи до Франсоаз. Ръцете му отново се плъзнаха по тялото й. Искаше да поднови играта оттам, където беше прекъсната. За него това като че ли беше само един антракт. Съвсем не го смущаваше мисълта, че синът му лежи на две крачки зад стената. Повдигна се на лакът. В полумрака Франсоаз видя това жадно лице с отворена уста. Тя беше изворът. Той се навеждаше, искаше да пие. Също като Никола̀ преди малко в кухнята.

— Не — прошепна тя. — Вече е невъзможно, Александър… Той нежно сложи ръка под тила й, разроши малко косата й, после й прошепна:

— Не се тревожи. Ще бъде по-хубаво!

С ужас, с гняв, тя изохка пак:

— Не, Александър! Не така!

— Малка глупачко! — каза той през зъби. — Няма ли да разбереш най-сетне!

След това легна по гръб и угаси светлината. Тя дълго не можа да заспи, отвратена и със сълзи на очи…

* * *

— Сигурна съм, че преувеличаваш! — каза Франсоаз с отегчение.

Люси се изсекна и отправи към дъщеря си жален поглед.

— Все пак тия излияния по всяко време, тия служебни обеди, тия малки пътувания…

— Това не са достатъчни улики, мамо!

— Личи си, че не живееш с нас! Той толкова много се промени в отношението си към мене! Ето на, днес е събота, не е на работа; не мислиш ли, че би могъл да остане при мен?

— Къде е?

— На някакво си спортно събрание, както ми каза…

— Може би е вярно!

— Не, моя Франсет, той лъже! Знам, чувствам го!…

Говореше плачливо, задъхано. Сълзите бяха размазали синия грим около клепачите й, тънки бръчки имаше около устата й. Франсоаз я намираше смешна в скръбта й. На тази възраст човек нямаше право да страда от любов. Как е могла Люси да повика спешно дъщеря си с телеграма без обяснения? Влизайки, Франсоаз очакваше да я намери тежко болна; а тя изпадна в тази жалка, сантиментална изповед, в това напразно безпокойство на изоставена жена! От два месеца не беше посещавала майка си. Жан-Марк, Даниел и Дани също измисляха хиляди причини, за да не тръгнат към Севър. Привидно Люси се оплакваше малко. Но всъщност тя преживяваше много добре без децата си. Навярно се страхуваше, че самото им присъствие ще я прави стара в очите на Ив Мерсие. „Колко съм сурова към нея!“ — помисли си Франсоаз учудена и съкрушена. Тя не можеше да обуздае в себе си тази много стара неприязън, това порицание, залегнало дълбоко в сърцето й.

— Той скоро ще ме напусне, ще поиска развод! — подзе Люси. — Какво ще стане с мене, сама с Анжелик? Нищо друго, освен да умра.

Франсоаз се ядоса.

— Не говори глупости, мамо! Бориш се с вятъра, блуждаеш, бълнуваш заради удоволствието да страдаш!

— Не мога всичко да ти разкажа… Много е интимно!… Но в края на краищата, Франсет, той не ме обича вече… Не съществувам вече за него като жена… Значи има някоя друга в живота му!…

Франсоаз се засрами заради майка си от тия брътвежи за брачното легло и вместо да я насърчи да продължава, се уедини в мълчание. След дълга пауза Люси отново се развълнува:

— Очевидно е, че на него му е удобно в това положение. Измъчва ме и се забавлява. Играе на две карти. Но това не може да продължава!…

Тя взе цигара и я запали. Ръцете й трепереха.

— Пушиш ли сега? — попита Франсоаз.

— Да, това ме успокоява. След като размислих, ще взема преднина. Ще го притисна към стената. Ще го принудя да обясни!

— Колко грешиш, мамо!

— Защо?

— Не знам… Струва ми се, че като обвиняваш Ив лекомислено, ти рискуваш да го озлобиш, да го подтикнеш към това, в което го обвиняваш…

— Може би имаш право — въздъхна Люси.

Тя издуваше бузите си с пушек, който изпускаше пред себе си със страдален вид. Малкият хол трапезария със светлосини стени и лакирани мебели от явор контрастираше с чистотата и реда си на съкрушения израз на нейното лице. Зад малката стена Анжелик размахваше играчка със звънчета. Люси погледна натам, откъдето идваше шумът, и две сълзи се появиха в очите й.

— Горкичкото! Добре се подредихме ние двете!

Изведнъж Франсоаз осъзна трагичната абсурдност на този разговор насаме, в който дъщерята дава съвети на майка си. Ревността, озлоблението, лудостта бяха на страната на възрастта; разумът и прозорливостта — на страната на младостта. Така ли беше в другите семейства? Струваше й се, че ако бе на мястото на майка си, би имала гордостта да мълчи пред детето си. Учестена кашлица разкъса гърлото на Люси. Тя угаси цигарата в пепелника и измънка:

— Добре, в такъв случай няма нищо да му кажа сега… Ще бъда търпелива, ще оставя всичко да узрее, ще чакам да се разкрие сам… Ще видим какво ще стане!… Всъщност аз съм толкова уморена, толкова грозна, така разчорлена!

И като отправи очи към малкия бронзов стенен часовник, окачен над камината, тя се ужаси:

— Вече е шест часът без десет! Ивон ми каза, че ще се прибере към шест часа! Ела! Искам да се пооправя малко…

Минаха в банята. Франсоаз седна на ръба на ваната, докато майка й започна да се реши пред огледалото. При всяко забиване на гребена в сухата й руса коса с тъмни корени Люси навеждаше глава. Имаше строг вид с леко присвити устни. Изведнъж тя се обърна към дъщеря си, отпусна ръце, но продължи да държи четката за коса. Погледът й стана твърд в лъскавата маска.

— Във всеки случай — прошепна тя — ще ти кажа нещо: ти много добре направи, че се омъжи за по-възрастен мъж от тебе! Обратното е… ад, мила моя! И при най-беглото поглеждане в огледалото виждаш, че времето ти е минало, че красотата ти се е изтъркала! А той не се е променил, няма нито една бръчка! Като консервиран в хладилника! Каква борба! Не мога повече!…

Тя се обърна към огледалото и грижливо започна да се гримира. Очите и устните й отново светнаха с фалшив блясък. Завъртя се на токовете си. Облечена с много къса дреха, тя приличаше на остаряло малко момиченце, което търси куклата си. Франсоаз, която нямаше никакво намерение да срещне Ив Мерсие, стана:

— Трябва да си вървя, мамо.

— Да, да, добре! — извика Люси. — Тръгвай бързо! Ще те държа в течение! Но не казвай никому! Най-вече на братята си!

Очевидно държеше да бъде сама при посрещането на съпруга си. От доверено лице дъщеря й сега се превръщаше в досаден посетител. Тя целуна Франсоаз по двете бузи, бутна я нежно на прага и затвори вратата.

Всичко това беше така неочаквано и толкова необикновено, че на улицата Франсоаз се запита дали майка й не е умствено разстроена. Тази мисъл се въртя в главата й, докато се прибере.

Очакваше да намери апартамента си празен. Но Александър я чакаше, като четеше. Обзе я такава силна радост, че остана неподвижна на прага, сякаш изумена от някакво откритие. Целият й живот й се видя осмислен от присъствието на този мъж, седнал във фотьойла, с вдигнати на масата крака, с разкопчана яка на ризата и с разтворена руска книга на коленете.