Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


X

Жилбер затвори тетрадката си и запита непринудено:

— Истина ли е, че ще се жениш за Валери?

— Да — каза Жан-Марк.

— Съобщи ми го баба снощи. Защо ти никога не си ми говорил по този въпрос?

— Защото не беше още официално решено. Трябва да се видя с баща и вдругиден.

— И трябваше да се реши официално, за да ми кажеш?

Жан-Марк не отговори, стана и запали цигара.

— Вдругиден! — продължи Жилбер. — Сериозна работа! Добре ли размисли?

— Естествено!

— Не те виждам съпруг на Валери. Вие сте толкова различни един от друг! В края на краищата това е твоя работа! Кога ще бъде?

— Ще обявим годежа си в края на месеца и предполагам, скоро след това ще се венчаем.

Жилбер взе един том от библиотеката, завъртя го между пръстите си и го постави на мястото му. По лицето му се изписа смущение. Той каза:

— Значи няма да се виждаме повече?

— Защо искаш да не се виждаме повече?

— Защото в живота си ще бъдеш зает с друга работа, а не с даване уроци на братовчеда на жена си!

Жан-Марк се усмихна и прошепна:

— Знаеш ли, Жилбер, когато дойдох тук за първи път, аз мислех само за печеленето на пари. Сега за мене всичко се промени. И за тебе също, надявам се. Съвсем няма да ми е приятно, ако в твоите очи съм само един платен учител!

— Ти си ми единственият приятел — каза Жилбер, като наведе глава.

Настъпи мълчание. Жан-Марк погледна часовника си: седем и четвърт. Взе пардесюто си, което бе хвърлил върху един стол точно под акварела на Дюфи.

— Тръгваш ли си вече? — попита Жилбер.

— Да.

— За да се срещнеш с Валери?

— Не. Имам среща с Дидие Копелен. Предстои ни голяма работа. Решили сме да зубрим чак до два часа сутринта.

— А утре вечер какво ще правиш?

— Бяхме проектирали с Валери да отидем с компания в „Бигарад“. Защо?

— Защото в петък в Лувъра има нощно посещение: гръко-римската скулптура!

— Истина ли? Ах, навярно ще бъде чудесно!

— Бих желал да отидем заедно.

— Не мисля, че Валери ще се съгласи! — каза Жан-Марк през смях. — В Лувъра с тебе миналата неделя — това бе много за нея!

— Какво искаш? — изсумтя Жилбер. — Валери и аз не се спогаждаме. Не може ли да отидем само двамата в Лувъра?

— Не, драги мой. Не мога да направя този номер на Валери.

Жилбер тръсна глава.

— Да, разбира се… Знаеш, нямам нищо против нея…

— Е, добре! В такъв случай непременно трябва да се изглади това недоразумение! Ще телефонирам утре на Валери: ако Лувърът не е по силите й, ти ще дойдеш с нас в „Бигарад“!

— В нощно заведение? С толкова момичета и момчета, които не познавам! О, не!

— Не се прави на идиот! — каза Жан-Марк, като го тупна по рамото. — Трябва да се отракаш малко, да влезеш в контакт с хората. „Бигарад“ е много симпатично заведение. Като го видиш, няма да ти се излиза от него. Хайде, решено, ще те водим!

* * *

Жан-Марк вечеря в университетския ресторант и отиде у Дидие Копелен, който го очакваше сред своите учебници, напечатани на циклостил. Потънаха в потайностите на ликвидирането на оставеното от родителите наследство, като си задаваха един на друг въпроси, за да преговарят различните случаи. Но много скоро започна да говори само Дидие. Жан-Марк го слушаше, съгласяваше се с него, но мислено беше другаде. Колко близък му беше станал Жилбер за няколко седмици! Копелен също беше негов приятел. Но нямаше нищо общо между чистата симпатия, която изпитваше към Дидие, и силната привързаност, която го свързваше с другия. Всяка минута му се искаше да призове Жилбер за свидетел на нещо прочетено, на някаква мисъл, на някакво мимолетно хрумване. В същото време си даваше сметка до каква степен това момче имаше нужда от него. Блазнещо беше съзнанието, че е център на Вселената за едно младо и откровено същество.

Към полунощ Дидие, уморен, предложи почивка и отиде да потърси нещо за пиене. През вратата, оставена отворена, Жан-Марк го чу да говори с майка си в коридора:

— Но остави, мамо… Сам ще сервирам… Така, лека нощ!…

Ехото на тази майчина загриженост развълнува за миг Жан-Марк. Колко далеч от него беше всичко това! Дидие се върна с две бутилки плодов сок. По стената на стаята, върху лавиците, бяха наредени книги. Нима тази скромна библиотека някога е правела впечатление на Жан-Марк! Наистина и Дидие обичаше да чете и на драго сърце цитираше Кафка и Киркегор. Но литературните му познания, възвишеността на мислите му, фантазията му не бяха нищо в сравнение с тия на Жилбер. Като пиеха и пушеха, те говореха за учението си, за своите приятели, за бъдещето си… Дидие разпита Жан-Марк за семейството му. Какво правели Даниел и Франсоаз?

— Много отдавна не съм ги виждал! — каза той.

— Щастлива ли е тя?

— Да, струва ми се — каза Жан-Марк.

— Защото се чувствувам малко отговорен към нея!

— Отговорен?

— Бях свидетел на брака й в общината!

— Вярно! — каза Жан-Марк. — Бях забравил.

Погледът на Дидие се замъгли, сякаш това, което виждаше, не принадлежеше на този свят. Замечтана усмивка удължи устните му. Той свали очилата си и дълго разтрива носа си с два пръста. „Трябва ли да му говоря за моя предстоящ брак с Валери? — помисли си Жан-Марк. — Не, по-късно!“

— Ще разгледаме ли следващите параграфи? — попита Дидие, като си сложи очилата.

— Карай! — каза Жан-Марк.

Дидие заговори отново. Но Жан-Марк съвсем не го слушаше. Отново беше другаде. Как ли ще се държи Жилбер утре в нощното заведение, ако Валери, както бе възможно, откаже да отиде пак в Лувъра? Изведнъж му се стори несправедливо да наложи такова изпитание на едно толкова чувствително същество! Искайки да го изцери, рискуваше да го нарани смъртно. Колко самотно живееше това момче, отгледано от баба си и дядо си, как не познава живота, колко много се смущава пред грубостите в света! Валери беше от друго тесто. Човек можеше да я лъже, да я блъска, да я разочарова в последния момент, без да й причини болка! Впрочем ще има цял живот да излиза с нея!

— Добре! — изръмжа Дидие. — Виждам, че ти нищо не слушаш! Да бяхме прекратили?