Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


XXIV

Когато Филип се появи, всички очи се обърнаха към него. Семейството беше седнало на масата да закусва, без да го чака. Той целуна Даниел, Франсоаз, Мадлен, седна тежко и подаде чашата си. Чай, сухар, конфитюр. Когато Карол се настани отново в къщата, в дома, той ще нареди да се сервира в стаята за него и за нея както преди. Пред тази перспектива сърцето му трепна от удоволствие. Въпреки това той не можеше напълно да се отдаде на радостта, че скоро ще я види пак; това чувство си оставаше в ограничени рамки. С мрачно лице, с бавен жест той отпи глътка чай, схруска един сухар, намазан с масло. Около него лицата бяха като часовници, спрени с удар всички в един и същ час. Странно събрание, на което всеки мислено беше свързан със съседа си и на което никой не се осмеляваше да заговори от страх да не разтвори раната. Една седмица вече от погребението на Жан-Марк и въпреки това той беше тук, тежък и студен, незабравим. Тъй като всички продължаваха да мълчат, Филип реши да разпита Даниел. Кога смята, че ще има окончателните резултати от матурата си? Няма ли начин да се разбере преди официалното обявяване на резултатите! Даниел заяви, че нямало начин.

— Но няма защо да се тревожиш, татко. Издържал съм. Важното е да се знае, че нямам двойка!

Дани влезе в трапезарията с бебето в ръце. След като обиколи всички, тя седна, сложи Кристин на коленете си и й даде биберона. Филип забеляза, че появата на внучката му бе озарила всички лица. Само той не виждаше нищо трогателно в това малко, лакомо и закръглено същество. Той гледаше как детето смуче с двете бузи и необяснимо страдаше от този животински апетит, от това желание за живот, от това несъзнателно отричане на смъртта. Щастливи от разсейването на мъката им, Мадлен, Даниел, Дани и Франсоаз започнаха да говорят за Кристин. Сякаш за тях не съществуваше нищо друго. Когато тя изсмука биберона си, Дани я вдигна и зачака неизбежното и скъпоценно оригване. Филип извърна глава. Слънцето нахлуваше широко в стаята през отворените прозорци. Кичестите клони на дърветата в градината се огласяваха от чуруликането на свадливи птици. Глух тътнеж долиташе от движението в града.

— Трябва да се спуснат щорите — каза Филип.

Даниел скочи. Миг след това щорите отрязаха слънцето.

Трапезарията потъна в златиста полусянка.

— Стана много горещо — каза Мадлен.

Тя запали цигара. Филип я последва машинално. Той пушеше и се питаше какво прави тук, сред семейството, когато всъщност нямаше нищо общо със сестра си, нито с децата си. Като си помислеше само, че заради тях Карол още не беше се върнала вкъщи? Жертва на снизходителността си, той трябваше да жертвува своето щастие заради комфорта на другите. Не беше вече господар под своя покрив. Беше смешно! Все пак щастлив, ако Карол не се разкае, след като размисли! За нея не можеше да бъде розова перспективата да потъне отново в това племе, увеличено с една снаха и едно бебе. Представяше ли си тя наистина, че след няколко седмици атмосферата тук ще бъде по-приятна, че заминаването на Мадлен ще успокои духовете? Или пък, разбрала трудностите, които я очакват, е решила да не проявява признаци на живот? Шест дни, откакто бе в Мюнхен, а не се е обадила нито веднъж по телефона, нито е писала. Това бяха лоши предзнаменования. Филип смачка цигарата си. Ако опасенията му се оправдаят, ще държи децата си и Мадлен отговорен за втората катастрофа в живота му. Той стана и каза:

— Оставям ви!

— В бюрото ли отиваш тази сутрин? — попита Мадлен.

— Да. Реших дори да повървя пеш. Времето е толкова хубаво!

Той се отправи към вратата. Даниел го настигна.

— Ще те придружа, татко!

Филип го погледна с неприятна изненада. Би предпочел да върви сам по улиците, потънал в мислите си. Но как да откаже?

— Е, добре! Ела — измърмори той.

Улицата, шумна и огряна от слънце, ги грабна още от входната врата. Предпочетоха да вървят на сянка. Автомобилите пълзяха, залепени един до друг, в топлата миризма на изгорели газове. На кея движението ставаше по-бързо. Те прекосиха уличното платно и тръгнаха покрай парапета, който се издигаше над Сена. Край водата минувачите се превръщаха в безделници. Момчета с разтворени яки, момичета в светли тоалети, чувствуваше се, че тези леко облечени същества са необикновено весели, Филип се учудваше на тяхната младост и на тяхното безгрижие. Отвратителното безразличие у всички към нещастието на другите — мислеше си Филип, — това ще да е неизбежното условие за безсмъртието на света. Всъщност той предпочиташе това органическо безразличие прел фалшивото състрадание, което му засвидетелствуваха някои хора от неговата среда. В бюрото, където се бе върнал още на другия ден след погребението, той забрани да пускат при него посетители, за да избегне изпитанието на съболезнованията, и оставаше сам, за да разучава делата и си взема бележки. Ако оздравее един ден от отчаянието, което го измъчваше, то ще бъде благодарение на труда. Може би и благодарение на Карол. Както винаги, когато си спомняше за нея, и сега го прониза спонтанно голяма радост. Поне да имаше новини от нея! Защо не бе поискал адреса й в Мюнхен! И въпреки това знаеше, че тя бе небрежна, че не обичаше да пише, че винаги трябваше да бъде подтиквана. Но в края на краищата това мълчание беше ненормално. Рихард Раух сигурно се мъчеше да я задържи в Германия. Той се мъчи да я плени, увеличава обещанията си, използва предимствата на изолираността, в която се намира, и слабостта й към ласкателството. А той, Филип, прикован в Париж, не можеше да се бори срещу тия съблазнителни маневри нито с думи, нито дори с изпращането на един букет цветя. Но не! Тя бе напълно трезва. Не той я беше повикал, а тя самата бе дошла при него. Трябва да й вярва, утре ще получи писмо от нея! Инстинктивно изправи снага, наду гърди. Градът, светъл и весел, пронизан от лек, свеж вятър, който омиташе праха и разклащаше листата, го насърчаваше в решението му да живее. Той удължи крачката си, забърза, опрял рамо до рамото на сина си. Защо трябваше Даниел да върви до него, а не Жан-Марк? Искаше да обича еднакво и единия, и другия. Беше невъзможно. Най-вече сега! Даниел го дразнеше с добродушието си, с праволинейността си, с благородната си наивност. Десет минути, откакто вървяха, а още не бяха намерили какво да си кажат. С Жан-Марк би било иначе. Какви дълги разговори бяха водили в миналото! Жан-Марк се интересуваше от всичко — от изкуство, от литература, от политика, от право… Беше изключително момче с голямо бъдеще. „Не можах да го разбера — мислеше си той с горчивина. — Разярявах се срещу него за дреболии. Дори тази история с Карол!… Колко банална изглежда тя сега пред ледения мраз на отсъствието! Нищо, освен смъртта не трябва да разделя бащата от неговия син. Аз го изпъдих, отрекох се от него от гордост. Като беше жив, отнасях се към него, сякаш не съществуваше вече. Погребах го предварително. А сега за утеха не ми остава нищо друго, освен да говоря за него. Но с кого? Със себе си!… Каква смешна въртележка е животът!“ Бяха стигнали близо до моста Конкорд. При червения сигнал колите спряха точно пред тях. Преминаха. Там статуите на моста Александър III блестяха като злато през листата.

— Бих искал да ти кажа нещо, татко — измърмори Даниел, като стъпи на отсрещния тротоар.

— А? — каза Филип разсеяно.

— За моите по-сетнешни планове… Размислих… Не искам да се подготвям за приемния изпит по философия…

— А за какво друго ще се подготвяш?

— За факултета по право.

Филип поклати унило глава.

— Сменяш решенията си, както сменяш ризите си. Мислех, че се беше увлякъл във философията, че следването е много дълго?

— И още съм.

— Да не би да намира, че следването е много дълго.

— Не, не за това…

— А заради какво?

— Как да ти го кажа? Философията е игра на ума. Не съответствува на нищо реално. А освен това Жан-Марк следваше право… И тъй като това сега е невъзможно, аз реших, че трябва… всъщност, че ще бъде по-добре… това е!

Гласът му прегракваше. Той млъкна и наведе глава. Филип преодоля едно смесено чувство.

— Отлично — въздъхна той. — Нали предполагаш, че няма да се противопоставя!

И си помисли: „Каква непоследователност! Какво чувствително сърце! Заради мене се отказва от това, което обича, рискува да провали бъдещето си. На негово място дори ако баща ми ме бе помолил да сменя професията си, аз не бих се отказал!“

Продължиха да вървят мълчаливо. Няколко пъти Филип си каза, че би трябвало може би да благодари на сина си или поне да покаже, че е развълнуван от неговото внимание. Но не можеше. Една такава любезност за него граничеше с глупостта. Стигнаха до площад „Франсоа I“. Пред входа на кантората той каза:

— Твоето решение ми харесва, Даниел. Впрочем ти бързо ще се увериш, че правото е една жива, пленителна материя… и пълна с философия!

И приятелски потупа сина си по рамото. Сияещ, Даниел хвана ръката му и силно я стисна, като го гледаше право в очите, сякаш полагаше клетва.

След като се раздели с баща си, той препрочете с гордост медната плоча вдясно на вратата: „Адвокатска кантора Ейглетиер“; после самоуверено тръгна обратно. Жертвата, която правеше, му беше приятна. Искайки да стане преподавател по философия, той мечтаеше само да продължи удоволствието си от мъглявите интелектуални умозрения, без да мисли, че има задължения към близките си. Отнасяше се нечестно към дълга си като съпруг, като глава на семейство, не гледаше прямо на всекидневието. Край на всичко това! От тази минута нататък той изцяло поема своите задължения! Чувствуваше се вече чист, точен и полезен. Очевидно баща му беше още много разстроен от смъртта на Жан-Марк, за да оцени добре обещанието, което току-що даде неговият син. По-късно ще му бъде благодарен за това сдържано и необходимо заместване. Един облак забули слънцето. Но настроението на Даниел си остана блестящо. Той си мислеше, че в тази смъртно покрусена група от хора само той беше способен да се бори срещу вцепенението от нещастието. На всички ще възвърне желанието за живот. И най-напред на баща си. Изведнъж си спомни за Карол, изправена зад колоната в черквата. Не беше казал на никого. Не беше ли това един благоприятен признак? Щом тя е поискала да присъствува на погребалната служба, значи, че се чувствува още свързана със семейството. Може би дори съжалява, че е напуснала къщата. При тия условия по-добре е да се върне. Ако се направи равносметка, бяха щастливи под нейното царуване. Накрая Даниел беше уверен, че баща му страда от тази раздяла. За някои хора лошите отношения са за предпочитане пред липсата, на каквито и да е отношения. Освободени от веригите, те политат в бездната. Размишлявайки за значението на жената, която изстисква от мъжа всички сокове на живота, Даниел се видя пред вратата на апартамента, без да разбере как бе прекосил пеша една трета от Париж. Една екзалтирана мисъл му бе хрумнала междувременно: ще отиде заедно с Франсоаз или Маду да намери Карол, ще й опише жалкото състояние на баща си и ще я доведе примирена на улица „Бонапарт“. Това беше висша дипломация. Понесен от проекта си като върху летящо килимче, той влезе в своята стая.

Дани и Кристин ги нямаше. Почука на вратата на Мадлен: никой. Чукане на пишеща машина го насочи към салона. Франсоаз работеше на една малка маса пред отворения към дърветата прозорец.

— Къде са отишли? — попита той.

— Дани отиде да разходи Кристин — каза Франсоаз. — А Мадлен излезе с Агнес.

— С Агнес ли? Защо?

— За покупки предполагам.

Той се отпусна в един фотьойл, разкопча яката си и започна атаката изведнъж:

— Знаеш ли кого забелязах онзи ден в черквата? Карол!

Франсоаз се завъртя върху стола си. Лицето й изглеждаше твърдо като кремък.

— Какво? Осмелила се е!

— И защо не? Имаше толкова разстроен вид! Смъртта на Жан-Марк е много жесток удар и за нея!

— Как можеш да говориш така!

— Не вярвам татко да я е видял. Сигурно ще му бъде приятно да узнае, че е била там. Всъщност той още я обича. И тя го обича… В противен случай нямаше да идва на погребението. Според мене няма нужда от много настояване, за да се върне вкъщи!

— Какво бръщолевиш? — измънка Франсоаз. — Да не би да искаш да се върне тук и да живее с нас?

— Ами да… защо не!

— Ти си напълно луд!

Негодуванието, което четеше в очите на сестра си, изведнъж го възмути. Тя винаги бе мразила Карол. Някаква женска ревност се бе напластила в продължение на години, извличала бе аргументи и от най-малката грешка, събирала бе дреболии, за да запали стихиен пожар.

— Очевидно ти си против! — каза той. — Ти не можеш да я понасяш! Питам се впрочем защо! Е, добре. Веднъж ще мина и без твоето одобрение. Ще отида сам да я намеря!

— Да я намериш? Ти? — извика тя. — Ах, не, Даниел! Нямаш право! Ще бъде… ще бъде позорно! След всичко, което тя направи!

— Нас не ни засяга това, което е направила! Щом татко е по-щастлив с нея…

— Не се отнася за татко, а за Жан-Марк!

— Знам, ти вече си ми обяснявала, че е имало някаква малка сантиментална история между Жан-Марк и нея. И какво от това? Не е толкова страшно!

Франсоаз скочи изведнъж, застана пред брат си, който се беше излегнал във фотьойла, и каза:

— Ако Жан-Марк е мъртъв, това е по вина на Карол.

— Тук преувеличаваш — извика той.

— Не, не преувеличавам, Даниел. Тя вкара мръсотията, порока и лъжата между нас! Тя за свое удоволствие разруши всичко, до което се докосваше! Тя бе любовница на Жан-Марк!

— Не е вярно! — прошепна той поразен.

— Вярно е, Даниел!

— Защо не ми го каза преди?

— Нямах право, Даниел. И освен това ти беше много млад!

— Много млад! Много млад! Какво значи това? И как Жан-Марк е могъл да направи това?… Каква гадост!

— Не го обвинявай, Даниел. Той беше като татко. Толкова слаб!… Карол го завладя, промени го, обърка го!… И той оттогава не можа да се съвземе. Бракът му с Валери щеше да бъде едно абсурдно предизвикателство! Той не я обичаше!…

Тя млъкна, задавена от сълзи. После, започнала да диша равномерно, тя каза:

— А ти искаш да накараш Карол да се върне?

Даниел се плесна с ръка по челото.

— Каква глупост щях да направя! Невероятна! Седели сме върху бунище, а аз не съм подозирал нищо!

Той стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята със свити юмруци, със заплашителен поглед, сякаш търсеше някакъв неприятел, който му е избягал.

— Ако бях знаел, щях да притисна тази мръсница в някой ъгъл и щях да я бия, докато поиска прошка, щях всичко да обясня на татко, щях да го принудя да я изхвърли!… Тя щеше да изхвръкне оттук, заклевам ти се, а не Жан-Марк!

Настъпи мълчание. Птици цвърчаха, като се гонеха. Даниел отново се отпусна във фотьойла.

— Моля те да не разказваш тази история на Дани — прошепна Франсоаз. — По-добре е да не знае. На татко също не казвай нищо. Той толкова много е страдал! Каква полза да разбъркваме тази кал? Всичко това е вече минало.

Със свито гърло, неспособен да произнесе нито дума, Даниел кимна одобрително с глава.

* * *

Агнес силно се намръщи, като подаде на Мадлен един костюм от сиво трико.

— Колко хубав беше с него! Спомняте ли си, госпожо?

Без да отговори, Мадлен сгъна дрехата и я постави в куфара. Стигнаха до ризите. Агнес й ги подаваше една по една, сякаш за да удължи изтезанието в тази инвентаризация. Под погледа на това предано куче Мадлен изнемогваше от мъка и нетърпение. Тя взе всички вратовръзки и ги хвърли накуп върху бельото като сплетени змии. Бяха й толкова познати. Когато бе решила да изпразни стаята на Жан-Марк, тя знаеше вече за какво изпитание се подготвя. Въпреки това налагаше се стаята да се разчисти добре. Никой, освен нея в това покрусено семейство не беше в състояние да извърши тази работа. Тя твърдо бе взела това решение без знанието на другите. След това Никола̀ щеше да дойде да живее тук и щяха да дадат под наем големия апартамент на улица „Сен Дидие“, станал излишен. Това тя също бе го решила вместо другите, без дори да поиска мнението им. Те имаха нужда от нея както никога досега! Това я извиняваше и окуражаваше в инициативите, които поемаше.

— Няма ли нещо друго в гардероба? — попита тя.

— Не, госпожо — изхълца Агнес. — Нищо друго, освен… освен… хартии…

Мадлен поиска да затвори куфара, но беше го напълнила много. Тя се наведе и натисна с коляно капака. Чувство на гняв и мъка сви сърцето й. Сякаш за втори път затваряха Жан-Марк в ковчег.

Най-сетне тя успя да щракне ключалките. През една пролука се показваше крайчецът на раирана пижама. Не посмя да отвори куфара и да подреди нещата.

— Сега ли ще почистя стаята? — попита Агнес.

Мадлен почувствува, че не ще може да понася разплаканата Агнес, докато събере книжата и учебниците на Жан-Марк.

— Не, благодаря — каза тя. — Нямам нужда вече от вас. Вземете куфара и си вървете. За почистването ще дойдете утре следобед.

— Обаче, госпожо, не ми се иска много да оставам съвсем сама тук! — измърмори боязливо Агнес.

— Е, добре, драга моя Агнес, аз ще дойда с тебе! — отвърна Мадлен.

Когато Агнес излезе, на нея й се стори, че изчезва един досаден свидетел и че най-сетне тя ще остане насаме с Жан-Марк. Безспорно нещо от него съществуваше още на това място, където беше страдал, обичал, мечтал, преди да загине.

На стената, точно над леглото, беше закачено фотокопието на една антична скулптура: двама юноши, нежно облегнати един на друг: Орест и Пилад. В тази скулптурна група нямаше нищо изключително. Защо Жан-Марк и беше посветил такова почетно място? Леглото не беше оправено. Омачканите чаршафи пазеха спомена от едно тяло, което за последен път бе лежало там. Чаша до половината с вода беше поставена на един стол: Жан-Марк навярно е бил жаден през нощта. На масата — юридически книги, един отворен учебник, отпечатан на циклостил, с чертичка в полето, направена с червен молив, навярно дотам беше спрял да чете Жан-Марк. Но той ще продължи след малко…

Стъпки се чуха в коридора. Без да мисли, Мадлен обърна глава. Вратата на съседната стая се отвори и затвори с трясък.

Тишина, празно пространство. С разбити нерви, Мадлен седна пред масата и започна да изпразва чекмеджетата в една голяма платнена чанта, която бе донесла. Сред разхвърляните книжа тя намери едно свое писмо до Жан-Марк, писано преди четири години. В него нямаше нищо интересно — пишеше му за живота си в Тюке и го питаше как върви учението му. Защо ли го беше запазил?

Имаше също една стара нейна снимка от времето, когато беше много по-тънка и облечена в демодиран костюм, една друга снимка на Франсоаз и Даниел по време на летуване край морето и още една, много голяма, на едно момче с тъжна усмивка, което тя не можа веднага да познае. После мислите й се избистриха: „Но това е Жилбер!“ — каза си тя изведнъж. На гърба на снимката няколко думи с молив:

„О, освежителен мрак!“

Бодлер

„Цветя на злото“

И дата:

17 април

Тя предчувствуваше някаква тайна в тази момчешка дружба и продължи да рови по масата. Нито една снимка на Валери, нито едно нейно писмо, нито някакъв малък сантиментален сувенир. Можеше ли да си помисли, че тя не беше нищо за Жан-Марк в навечерието на сватбата им. Всичко това правеше още по-странна дългата разходка на двете момчета онази неделя по южния аутобан. Какво са правили те, двамата, в колата на Жилбер, когато нормално Жан-Марк би трябвало да бъде при годеницата си? Мадлен си спомни за онази вечер, когато Жилбер се бе появил, елегантен и непринуден, в ресторанта, където тя вечеряше насаме с племенника си. Как взискателно, неспокойно и властно го беше погледнал Жан-Марк. Малкото думи, които си бяха разменили пред нея, говореха за някакво вълнуващо сходство на вкусовете.

Изведнъж по интуиция тя стигна на ръба на заслепяващата истина и се отдръпна, сякаш Жан-Марк лично й забраняваше да отиде по-далече. Те се смееха, говореха силно и бързо, бяха млади, рецитираха стихове, вземаха всичко насериозно. Беше ги поканила в Тюке. Бяха приели с ентусиазъм. А сега и единият, и другият бяха мъртви. Убити едновременно. Скъсване на вратните прешлени у Жан-Марк. Сплескване на гръдния кош у Жилбер. Лекарят беше категоричен: не са страдали. Смъртта не подхожда на младите. Стои като дреха, открадната от някой старец. Но какво щеше да стане с Жан-Марк, ако не беше загинал в тази глупава злополука? Оженен за Валери и съжаляващ, че е неин съпруг, погълнат и похабен от хиляди светски задължения, отклонен от истинските си желания и може би от истинската си любов… „Кой знае дали в равносметката на човешкия живот няколко минути на безумно щастие не са по-ценни от редица години на условен успех? — каза си тя. — Кой знае дали Жан-Марк не е имал право?…“ Тя се изплаши от посоката, в която летеше мисълта й. Някаква магия действуваше върху нея. Както стена, която дълго време е била огрявана от слънце, изпуска топлина през нощта, така и стаята, в която беше живял Жан-Марк, излъчваше неговите мисли от лоното на смъртта.

Мадлен стана и откачи репродукцията на Орест и Пилад. Не трябваше повече да размишлява до края на почистването на стаята. Тя беше само едно механично средство за измитане на останките, една гума за изтриване на следите. Побърза да сложи в чантата си фотографиите, бележниците, тетрадките, хвърчащите листове, писмата. Може би обяснението на цялата драма се намираше в тия книжа? Тя не искаше да узнае.

Когато завърши, стаята не принадлежеше вече на никого. Жан-Марк може би никога не е живял тук.

Никола̀ можеше да дойде. Тя отвори прозореца. Шумът на града я зашемети. Защо бе тя тук, жива, на петдесет години, с къща в Тюке, с антикварни вещи, с фенек, с тежки крака, със задух, със своята малка банкова сметка и със своята голяма самота, а пък Жан-Марк?… Престана да диша така, както веднъж, когато се къпеше в Трювил, и една голяма вълна я удари в гърдите…

Ударът премина, тя се почувствува по-добре. Затвори прозореца и издърпа пълната чанта до площадката. Завъртя ключа. Какво ставаше сега зад затворената врата? Чантата беше много тежка. Тя се измъчи, докато я свали, и взе такси, за да се прибере на улица „Бонапарт“.

* * *

Следобед семейството се събра в салона. Дани поднесе кафето. Франсоаз наблюдаваше брат си и Маду и набираше смелост. Филип взе две бучки захар. Облегнал се на камината, той държеше чашата си в ръка. Лъжичката звънна, като се допря до чинийката. Този лек шум бе за Франсоаз като сигнал. Вдигнала глава и вгледала се в очите на баща си, тя прошепна:

— Забравих да ти кажа, татко, Карол телефонира тази сутрин, след като ти излезе. Посъветвах я да те потърси в кантората.

— Да, да — каза той. — Говорихме. Благодаря…

И той изгледа присъствуващите с тържествен поглед. Всички лица му се видяха враждебни. А при това тази сутрин Франсоаз бе така нежна с него, а Даниел с такава жар му бе говорил за своето намерение да следва право, за да му бъде в помощ. Какво се бе случило за няколко часа? Няма значение! Малко го интересуваше настроението на другите. Далечният глас на Карол продължаваше да го омайва и да му дава сили. Точно в момента, когато щеше да изпадне в отчаяние, тя му бе потвърдила — с какъв такт и с каква нежност! — че е все още в същото настроение. Скучаела в Мюнхен, смятала да се върне по-скоро, отколкото предвиждала. Бяха разговаряли така, някак си задъхано и потайно, в продължение на двадесет минути. Може би и повече! Както в началото на тяхната връзка!…

— Тъкмо имам да ви съобщя една важна новина — каза той. — Карол и аз решихме отново да се съберем.

Никой не трепна — нито Мадлен, нито децата. Очакваха ли това решение, или пък не разбираха значението му? Той изпи кафето, остави чашата върху камината и продължи:

— Във връзка с това смятам, че не ще можем да живеем всички под един покрив. Всяко поколение има свои разбирания, свои навици, своя атмосфера, която не подхожда на другата възраст…

Това бяха същите думи, с които си бе послужила преди малко Карол, когато бе съобщила по телефона условията за нейното завръщане. Той направи пауза, запали цигара и добави, обвит в дим:

— Ще бъде положително по-логично и по-приятно за всички, ако вие, младите, оставите тук нас, по-възрастните, и се настаните на улица „Сен Дидие“, в твоя апартамент, Франсоаз. Така че няма да има нужда да го даваш под наем. Аз ще поема наема и на всеки от вас ще давам по една малка месечна помощ…

Докато говореше, той виждаше как лицето на Франсоаз побледнява и се размива, а лицето на Даниел да се втвърдява като юмрук, който се свива:

Мадлен също изглеждаше изумена.

Дани се бе приближила до съпруга си, сякаш му искаше съвет.

Настъпи дълго мълчание.

— Това ли е всичко, което имаше да ни кажеш, татко? — изрече Даниел с вял глас.

— Да — каза Филип.

Даниел се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Филип.

— В стаята си! — отвърна Даниел. — Имам работа. Идваш ли, Дани?

Той излезе, последван от Дани, навела изплашено глава.

— Кога ще трябва да освободим апартамента за Карол? — попита Франсоаз.

Филип отсъди, че тя е непреклонна и язвителна. Напомняше му за майка й в момент на спорове. Но беше твърде щастлив от телефонния разговор с Карол, за да остави да бъде накърнена радостта му.

— Твоят въпрос никак не е деликатен, Франсоаз — каза той сдържано. — Карол съвсем няма намерение да се настани тук още утре. Просто тя и аз държим да вземем мерки за бъдещето. Впрочем тя ще бъде очарована, че вие ще я посрещнете в тази къща, когато се завърне след месец-два. После без много да бързате, вие ще уредите вашето преместване. Не мислиш ли, че това е едно хубаво разрешение?

— Разбира се, татко. Дори не виждам друго!

Очите на Франсоаз искряха, пълни с пламък и сълзи.

— Единствената точка, по която не съм съгласна с тебе — подзе тя, — е датата на нашето преместване. По мое мнение колкото по-скоро, толкова по-добре. Вярвай ми: няма да те притесняваме още дълго време!

Като каза това, тя се завъртя на пети и изчезна. Ударен като с плесница от това предизвикателство, Филип изръмжа:

— Какво я прихваща? Тя е луда!

— Не, Филип — каза Мадлен. — Ти причини голяма мъка на децата си!

— Това е върхът на всичко! — извика той. — Какъв егоизъм! Разкъсвам се на четири, за да им осигуря едно комфортно бъдеще, а те ме ругаят като най-последния простак!

— Не комфортът е най-важното нещо в живота! В най-дълбоката си скръб те бяха намерили една незаменима утеха: дома, семейството…

— Точно така, липсваше някой в това семейство: Карол!

— Тя липсваше на теб, Филип, не на тях!

— Защо? Тя ги обича, тя отчасти ги изгледа…

— За нещастие тя направи не само това!

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите деца знаят всичко.

Той погледна недоверчиво сестра си, която постепенно се разяряваше.

— Всичко? Не разбирам!

— Не, Филип! Ти много добре разбираш! Те знаят всичко и нямат същите основания като тебе да простят на Карол!

Той стисна челюсти, разгневи се толкова силно, че главата му започна да трепери.

— Е, добре, нека да се махнат от главата ми! — изкрещя той. — Да се изметат оттук! И по-скоро! Не искам съдници в къщата си!

И оставил Мадлен вцепенена, той излезе от апартамента, като тресна вратата!

На улицата дълго вървя без цел, за да успокои сърцето и мислите си, после тръгна към кантората си.

На улица „Франсоа I“ той влезе в една цветарница и поръча чрез „Интерфлора“ двадесет и пет червени рози за госпожа Ейглетиер — хотел „Фир Яресцайтен“ в Мюнхен.