Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (22)

Двадесет и втора глава
Пътят за Ахерон

Зората едва просветляваше на изток, когато Амалрик изтегли войските си в устието на Долината на лъвовете. Тя беше оградена с ниски, но стръмни хълмове и дъното й се издигаше нагоре в неправилни тераси. На най-горната тераса беше разположена войската на Конан, очакваща атаката. Войските, дошли от Гъндерланд и присъединили се към него, не бяха съставени само от копиеносци. С тях имаше седем хиляди босониански стрелци, четири хиляди благородници и техните васали от север и от запад попълваха редиците на неговата кавалерия.

Копиеносците се наредиха в компактна клинообразна формация в теснината в началото на долината. Бяха деветнадесет хиляди, главно гъндерманци, макар че около четири хиляди бяха аквилонци от другите провинции. По двата им фланга имаше по пет хиляди босониански стрелци. Зад редиците на копиеносците стояха на коне рицари с вдигнати копия: десет хиляди пойтейнци, девет хиляди аквилонци, благородници и опълчение.

Позицията беше много силна. Фланговете не можеха да бъдат заобиколени, защото това изискваше врагът да се изкачи по стръмните гористи хълмове под дъжд от стрели и спрян от мечовете на босонианците. Лагерът на Конан беше точно зад фронта в тясна долина, оградена от стръмни стени, която всъщност беше просто продължение на Долината на лъвовете, но на едно ниво по-високо. Конан не се страхуваше, че може да бъде изненадан в гръб, защото планините зад него бяха пълни с бегълци и разорени мъже, чиято лоялност беше извън всякакво съмнение.

Позицията му беше непревземаема, но и трудно можеше да се измъкне от нея. Тя беше както крепост, така и капан за защитниците си, отчаяна последна позиция на хора, за които единственият начин за оцеляване е победата.

Ксалтътън стоеше на един висок хълм от лявата страна на долината близко до широкото устие. Хълмът беше известен като Кралския жертвеник по отдавна забравена причина. Само Ксалтътън я знаеше, но пък неговата памет датираше отпреди три хиляди години.

Той не беше самичък. Двамата му мълчаливи космати и потайни демони бяха с него и влачеха една млада аквилонска девица със завързани ръце и крака. Оставиха я на древния камък, разположен на самото било на хълма, който твърде много приличаше на жертвеник. Камъкът стоеше там, разяден от природните стихии, от толкова много столетия, че мнозина го смятаха за странно оформена естествена скала. Но какво представляваше и защо беше на това място знаеше единствено Ксалтътън. Демоните стояха настрана с наведени гърбове, а Ксалтътън се бе изправил до каменния жертвеник и гледаше към долината. Тъмната му дълга брада се развяваше от вятъра.

Той виждаше ясно лъкатушещата между хълмовете Ширки чак отвъд входа на долината. Виждаше стоманения клин, изтеглен в началото на терасите, блестящите шлемове на стрелците между скалите и храстите, мълчаливите рицари, застинали на конете си, разветите знаменца над шлемовете, копията, вдигнати нагоре като гора.

 

 

Ксалтътън погледна на другата страна и видя дългите стегнати редици на немидийците да се движат като блестяща стоманена стена към входа на долината. Зад тях се виждаха пъстрите шатри на бароните и рицарите и окъсаните палатки на обикновените войници.

Като река от разтопена стомана немидийската войска се вля в долината, знамето с червения дракон се развяваше над нея. Първи вървяха стрелците в равни редици с вдигнати арбалети, със сложени стрели и опънати тетиви. След тях идваха копиеносците, следвани от истинската сила на войската — рицарите с вдигнати копия, яхнали жребци, пристъпващи като на парад.

А по-високо на склоновете по-малката аквилонска войска стоеше застрашително тиха.

Немидийците имаха тридесет хиляди рицари и, както при повечето хиперборейски народи, кавалерията беше ударната сила на войската. Пешите войници само разчистваха пътя за нападението на облечените в доспехи рицари. Имаше двадесет и една хиляда копиеносци и арбалетчици.

Арбалетчиците започнаха да стрелят в движение, без да нарушават редиците. Стрелите хвърчаха с жужене и звънтене. Но или падаха наблизо, или удряха безпомощно стената от щитове на гундерманците. И преди арбалетчиците да се доближат на разстояние, откъдето да могат да убиват, стрелите на босонианците опустошиха редиците им.

След тази първа размяна на огън немидийските стрелци започнаха да отстъпват в безпорядък. Техните доспехи бяха леки, оръжията им не отговаряха на дългите босониански лъкове. Западните стрелци бяха защитени от храсти и скали. Освен това на немидийските пеши войници им липсваше моралът на конниците — те знаеха, че тях ги използуват само да разчистят пътя за рицарите.

Стрелците с арбалети се отдръпнаха назад и в отвореното от тях пространство тръгнаха копиеносците. Те бяха главно наемни войници и техните господари ги жертваха без никакви угризения. Те трябваше да прикриват настъплението на рицарите, докато се придвижат в непосредствена близост. Така че докато стрелците изпращаха стрели от двата фланга, копиеносците тръгнаха напред в центъра на убийствената вихрушка от стрели, идващи от склоновете, а зад тях следваха рицарите.

Когато копиеносците започнаха да се колебаят под жестоката смъртоносна градушка, засвири тръба, ротите им се отдръпнаха надясно и наляво и между тях преминаха облечените в ризници рицари.

Те се втурнаха през смъртоносен облак от дълги цял разкрач стрели, които намираха и най-малката пролука в доспехите им и в броните на конете. Конете се катереха нагоре по тревистите тераси, изправяха се на задните си крака и падаха назад, повличайки със себе си ездачите. Облечени в стомана тела лежаха по склоновете. Атакуващите спряха, после се обърнаха и се понесоха стремително назад.

В долината Амалрик престрои войските. Тараск се биеше с изваден меч под знамето с червения дракон, но този ден командваше баронът от Тор. Амалрик сипеше проклятия като гледаше гората от копия над шлемовете на гундерманците. Беше се надявал, че с отстъплението си ще подмами рицарите да го атакуват по склоновете надолу и че ще бъдат пометени от неговите стрелци и стъпкани от многобройните му конници. Но рицарите не помръднаха. Обслужващите лагера носеха мехове с вода от реката. Рицарите сваляха шлемове и бършеха потта от главите си. Ранените немидийци по склоновете напразно пищяха и се молеха за капка вода. В горната част на долината защитниците черпеха вода от изворите и не жадуваха през този дълъг горещ пролетен ден.

На кралския жертвеник до древния камък Ксалтътън наблюдаваше стоманения прилив и отлив. Рицарите, с развяващи се над шлемовете пера и наведени копия, тръгнаха в атака. През свистене и облак от стрели те налетяха като бурна вълна, за да разбият настръхналата стена от копия и щитове. Брадви се вдигаха и падаха над украсените с пера шлемове, копия удряха нагоре и събаряха коне и ездачи. Гордостта на гундерманците не беше по-малка от тази на рицарите. Те не бяха жертви на рицарите — те бяха най-добрата пехота на света. Кралете на Аквилония отдавна бяха научили стойността на непобедимата си пехота и бяха запазили строя й непроменен: над блестящите редици се развяваше знаме с голям лъв, а във върха на клина една гигантска фигура в черни доспехи ревеше и сечеше като ураган, окървавената брадва на воина разсичаше с еднаква лекота както кости, така и стомана.

Немидийците се биеха в съответствие със своята тактика и традиция. Но не можеха да разбият стоманения клин, а от гористите хълмове от двете страни аквилонските стрели покосяваха безмилостно плътните им редици. Собствените им стрелци бяха безполезни, копиеносците неспособни да изкачат височините и да влязат в бой с босонианците. Навъсените мрачни рицари бавно отстъпиха, броейки празните седла. Над тях гундерманците нададоха триумфален вик и уплътниха редиците си, запълвайки празнините от падналите бойци. Пот течеше по очите им изпод стоманените шлемове. Те стискаха копията си и чакаха, свирепите им сърца бяха изпълнени с гордост, че кралят се бие заедно с тях в първата редица. Зад тях аквилонските рицари седяха на конете си като статуи.

Един рицар препускаше на потънал в пот кон нагоре по хълма. Той стигна до Кралския жертвеник и погледна злобно Ксалтътън.

— Амалрик ми заповяда да ти кажа, че е време да използваш магическата си сила — каза той. — Долу в долината ние гинем като мухи. Не можем да разкъсаме редиците им.

Ксалтътън като че ли се разшири, стана висок и величествен, и ужасен.

— Върни се при Амалрик! — заповяда той. — Кажи му да престрои редиците си и да атакува, но да чака сигнал от мен. Преди сигнала ще види видение, което ще помни до края на живота си!

Рицарят поздрави, сякаш против волята си, и се спусна стремглаво по хълма.

Ксалтътън стоеше до тъмния каменен жертвеник и гледаше отвъд долината към мъртвите и ранени мъже по терасите, към унилия окървавен отряд в подножието на склоновете, към прашните, облечени в стомана, престрояващи се редици в долината. После погледна към небето и след миг — към стройната бяла фигура на тъмния камък. Извади камата, върху която бяха инкрустирани древни йероглифи, и запя едно древно заклинание.

— Сет, боже на тъмнината, покрит с люспи господарю на сенките, с кръвта на девицата и седемкратния символ призовавам твоите синове под черната земя! Деца на недрата под червената земя, под черната земя, събудете се и разтърсете ужасните си буйни дълги коси! Нека планините се разлюлеят и скалите паднат върху моите врагове! Нека небето над тях стане тъмно, земята под краката им да се разлюлее! Нека вятърът от дълбоката черна земя се издигне на вихрушка под краката им и ги събори и изсуши…

Той спря и вдигна камата. В напрегнатата тишина ревът на войските, довяван от вятъра, се усили.

От другата страна на жертвеника внезапно се появи мъж в черно расо с качулка.

— Куче на Азура! — промълви Ксалтътън. Гласът му прозвуча като съскането на разсърдена змия. — Смъртта ли си търсиш? Хо, Баал! Чирон!

— Призови още веднъж, ахеронско куче! — каза другият и се засмя. — Извикай ги силно. Няма да те чуят, освен ако виковете ти не достигнат до ада.

От гъсталака излезе една навъсена старица в селски дрехи и със спуснати върху раменете коси. По петите я следваше голям сив вълк.

— Вещица, жрец и вълк — промърмори начумерен Ксалтътън и се засмя. — Глупаци! Какво очаквате да постигнете с вашите шарлатански пантомими срещу моите магии? С едно махване на ръка ще ви отстраня от пътя си!

— Твоите магии са като сламки на вятър, куче от Питон — отвърна азуранецът. — Не се ли запита защо Ширки не придойде и не задържа Конан на другия бряг? Когато видях светкавиците през нощта, аз разгадах твоя план и моите магии разпръснаха повиканите от теб облаци преди те да излеят водите си. Ти дори не разбра защо магиите ти за дъжд се провалиха.

— Лъжеш! — извика Ксалтътън, но вече не така уверено. — Аз усетих въздействието на силна магия срещу мен… но няма такъв човек на земята, който да развали магия за дъжд, освен ако не владее най-древните магии.

— Пороят, който беше замислил, не се изля — отговори жрецът. — Погледни съюзниците си в долината, питонецо! Ти ги водиш към гибел! Хванати са в капан и ти не можеш да им помогнеш. Погледни!

Той посочи с ръка. От тясната клисура зад пойтейнците се появи ездач. Над главата му се развяваше нещо, което блестеше на слънцето. Той се втурна надолу по склона през редиците на гундерманците, те заблъскаха копия в щитовете си, зареваха и ехото повтори този рев като гръмотевица сред планините. На терасите между войските потъналият в пот кон се вдигна на задните крака, възбуденият ездач извика и размаха като луд предмета, който държеше в ръцете си. Беше парче от разкъсаното алено знаме. Слънцето освети с ярка светлина златните люспи на гърчеща се змия.

— Валерий е мъртъв! — извика Хадрат. — Мъгла и барабан го подмамиха към неговата гибел! Аз събрах мъглата, питонско куче, и аз я разпръснах. Аз, с моята магия, която е по-силна от твоята!

— Какво значение има това? — изкрещя Ксалтътън. Видът му беше ужасен: очите му горяха, лицето му бе изкривено от злоба. — Валерий беше глупак. Той повече не ми е нужен. Аз мога да смажа Конан без човешка помощ!

— Защо се бавиш? Защо не го направи? — присмя му се Хадрат. — Защо позволи толкова много войници на твоите съюзници да паднат пронизани от стрели и набодени на копия?

— Защото кръвта помага на голямата магия! — изгърмя Ксалтътън и скалите потрепериха от гласа му. Над ужасната му глава се появи зловещо сияние. — Защото аз пазя силите си за големи дела, вместо да ги похабявам за някакъв си планински бой. Но сега, в името на Сет, аз ще ги използвам докрай! Гледай, куче на Азура, фалшив жрец на отхвърлен бог, за да видиш гледка, която ще те порази!

Хадрат отметна глава и се засмя. Гласът му прозвуча заплашително.

— Гледай ти, черен дявол на Питон!

Той пъхна ръка под расото си и извади нещо, което гореше и светеше, и пулсираше със златна светлина — и в нея тялото на Ксалтътън заприлича на мъртвец.

Ксалтътън изрева като промушен през сърцето.

— Сърцето на Ариман!

— Да! И то ми даде сила по-голяма от твоята!

Ксалтътън се сви, остаря. Внезапно брадата му побеля като посипана със сняг, къдриците му посивяха.

— Сърцето! — промърмори той. — Ти си го откраднал! Куче! Крадец!

— Не съм го откраднал! То беше на дълго пътуване на юг. Но сега е в моите ръце и твоите черни магии не могат да устоят срещу него. Сърцето те възкреси, но сега то ще те върне отново в нощта, откъдето те измъкна. Ти ще тръгнеш по тъмния път към Ахерон, по пътя на тишината и нощта. Невъзродената Черна империя ще остане само легенда и мрачен спомен. Конан ще царува отново. А Сърцето на Ариман ще се върне в пещерата под храма на Митра да гори като символ на Аквилония през хилядолетията!

Ксалтътън изпищя с нечовешки глас и се втурна към жертвеника, вдигнал камата. Но изневиделица отнякъде — дали от небето, или от големия скъпоценен камък, който светеше в ръката на Хадрат — блесна ослепителна синя светлина. Тя падна върху гърдите на Ксалтътън, тялото му пламна и планините се разтърсиха. Магьосникът полетя като поразен от гръм и преди да докосне земята, се промени. До каменния жертвеник лежеше не току-що умрял човек, а съсухрена мумия — кафяв изсушен труп под изгнили бинтове.

Зелата мрачно гледаше надолу.

— Той не беше жив човек — каза тя. — Сърцето му придаде привидна форма на живот и това измами дори него. Никога не съм го виждала иначе. Освен като мумия.

Хадрат се наведе да развърже припадналата на жертвеника девойка и тогава измежду дърветата се появи странно видение — колесницата на Ксалтътън, теглена от неземни коне. Те мълчаливо стигнаха до жертвеника и спряха, колелетата почти допираха до кафявото съсухрено същество на тревата. Хадрат повдигна тялото на магьосника и го постави върху колесницата. Без да чакат, конете се обърнаха и препуснаха надолу по хълма на юг. А Зелата и Хадрат, и големият сив вълк ги наблюдаваха как поемат по дългия път към Ахерон, който е отвъд човешкото познание.

 

 

Отдолу, от долината, Амалрик видя буйния конник да извива и да препуска по склоновете, развявайки окървавеното знаме със змията. После по някакъв инстинкт вдигна глава към хълма. И ахна. Всички в долината я видяха — една дъга над върха на хълма, от която се лееше златен огън. Високо над войските тя избухна с ослепителен блясък, от който дори слънцето за момент избледня.

— Това не е сигналът на Ксалтътън! — изрева баронът.

— Не! — извика Тараск. — Това е сигнал на аквилонците! Погледни!

Над тях неподвижните редици най-после се раздвижиха, мощен рев отекна в долината.

— Ксалтътън ни излъга! — извика гневно Амалрик. — Валерий ни провали! Хванати сме в капан! Това е проклятието на Митра върху Ксалтътън, който ни водеше! Дай сигнал за отстъпление!

— Късно е! — викна Тараск — Виж!

Горе по склоновете гората от копия се наведе и се насочи напред. Редиците на гундерманците се отдръпнаха настрани като отваряща се завеса. И рицарите на Аквилония като ураган се спуснаха надолу и заляха като вълна отдръпващите се редици на копиеносците. Устремът на атаката им беше неотразим.

Амалрик даде заповед за контраатака и немидийските рицари с куража на обречени пришпориха конете си нагоре по склоновете. Те все още надвишаваха по брой нападателите.

Но те бяха уморени, конете им бяха изтощени. А атакуващите ги противникови рицари не бяха нанесли нито един удар през този ден. Техните коне бяха свежи. Те атакуваха надолу по хълма и се стовариха като мълния. И като мълния поразиха редиците на немидийците — разбиха ги, разпръснаха ги, разкъсаха ги на части и подгониха стремително оцелелите по склоновете.

След рицарите дойдоха кръвожадните пехотинци гундерманци, босонианците запъплиха по хълмовете и стреляха в движение по всеки враг, което все още се движеше.

Вълната на битката се оттегляше надолу по склоновете и отнасяше останките от немидийските войски. Техните стрелци захвърляха арбалетите и бягаха. Оцелелите от атаката на рицарите бяха разкъсвани на парчета от безмилостните гундерманци.

Битката премина през широкия вход на долината и се пренесе в равнината зад нея. Цялата равнина гъмжеше от бойци — бягащи и преследващи, единично и на групи сечащи, мушкащи рицари, цвилещи коне, изправени на задните си крака. Немидийците бяха разбити, неспособни да се престроят, да заемат позиция. Стотици немидийски бойци препускаха към реката. Мнозина я достигнаха, прегазиха я и се втурнаха на изток. Бойното поле беше зад гърба им. Противниците им ги преследваха като вълци. Малцина достигнаха живи до Тарантия.

Окончателният успех дойде чак след смъртта на Амалрик. Неуспял да събере хората си за ново нападение, той препусна към групата рицари, следващи великана в черни доспехи. Върху туниката му се виждаше царски лъв, над главата му се вееше аквилонското знаме, до него беше червеното знаме на Пойтейн. Един висок боец в блестящи доспехи свали копието си и се спусна срещу владетеля на Тор. Срещата беше гръмотевична. Немидийското копие удари шлема на врага, разкъса го и под него се показа лицето на Палатидий. Но острието на аквилонското копие проби щита и ризницата и прониза сърцето на барона.

Хванал копието, което го прониза, Амалрик падна от седлото. Чу се рев и немидийците отстъпиха пред надигащата се приливна вълна, препуснаха към реката в паническо бягство и напуснаха равнината като вихрушка. Часът на дракона беше отминал.

Тараск не избяга. Амалрик беше мъртъв, знаменосецът бе убит, царското немидийско знаме бе смачкано в кръв и прах. Немидийските рицари бягаха, преследвани от аквилонците. Тараск знаеше, че битката е изгубена, но с шепа верни последователи се спусна към биещите се, обхванат от едно желание — да срещне Конан кимериеца. И най-после желанието му се сбъдна.

Бойните формации на немидийците бяха напълно разбити, сплотените отряди бяха разкъсани на части и пометени. Гербът на Тросеро блестеше в едната част на равнината, тези на Просперо и Палатидий — в други. Конан беше сам. Двамата крале щяха да се бият самички.

Докато препускаха един срещу друг, конят на Тараск се препъна и падна. Конан скочи от своя кон и се затича към него. Немидийският крал стана и го посрещна. Мечовете им блестяха ослепително на слънцето, удряха се с трясък, хвърчаха искри. После издрънчаха доспехи и Тараск падна съборен от един мълниеносен удар на Конан.

Кимериецът стъпи със защитения си със стомана крак върху гърдите на своя враг и вдигна меч. Шлемът му беше отхвърчал. Той разтърси буйната си черна коса, сините му очи блестяха.

— Предаваш ли се?

— Ще ми окажеш ли милост? — попита немидиецът.

— Да. По-добра от тази, която ти оказа на мен, подлецо. Живот за теб и за всичките ти хора, които хвърлят оръжие. Макар че трябва да ти счупя главата, защото си проклет крадец — добави Конан.

Немидиецът изви шия и погледна към равнината. Останките от неговата войска бягаха по каменния мост, преследвани по петите от многобройни аквилонци, които сечаха с ярост, отмъщавайки за всичко преживяно. Босонианци и гундерманци, нахлули в лагера на своите врагове, раздираха палатки и грабеха, вземаха пленници, разбиваха сандъци, обръщаха каруци.

Тараск изруга гневно, после вдигна рамене, доколкото това беше възможно при съществуващите обстоятелства.

— Предавам се. Нямам избор. Какви са условията ти?

— Да ми предадеш всичките си владения в Аквилония. Да заповядаш на гарнизоните си да напуснат крепостите и градовете, които държат, без оръжията си и да изведат колкото се може по-скоро проклетите си войници от Аквилония. Освен това да върнеш всички аквилонци, продадени като роби, и да платиш обезщетение за нанесените от окупацията на страната щети, след като те бъдат оценени. Ти ще останеш заложник до изпълнението на тези условия.

— Добре — каза Тараск. — Ще предам веднага без съпротива всички крепости и градове, държани от моите гарнизони. Другите условия също ще бъдат изпълнени. А какъв ще е откупът за моето тяло?

Конан се засмя и свали крак от облечените в стомана гърди на своя враг, хвана го за раменете и го изправи на крака. Понечи да каже нещо и в същия миг и двамата видяха да се приближава Хадрат. Жрецът беше спокоен и хладнокръвен както винаги и внимателно пристъпваше през редиците мъртви хора и коне.

Конан избърса с окървавената си ръка полепналата с прах пот от лицето си. Беше се бил цял ден. Първо с копиеносците, после на седлото, начело на атаката. Туниката му беше разкъсана, доспехите — изцапани с кръв и нащърбени от удари на мечове, боздугани и брадви. Той се извисяваше с великанския си ръст над труповете като някакъв езически герой от митологията.

— Браво, Хадрат! — високо поздрави той жреца. — Кълна се в Кром, че много се зарадвах като видях сигнала ти! Моите рицари горяха от нетърпение да започнат атака. Повече не можех да ги удържам. Какво стана с магьосника?

— Тръгна по ужасния път към Ахерон — отговори Хадрат. — А аз… аз тръгвам за Тарантия. Тук няма какво повече да правя, а в храма на Митра ме чака работа. Тук цялата работа е свършена. На това поле ние спасихме Аквилония… и не само Аквилония. Твоето завръщане в столицата ще се превърне в триумфална процесия сред ликуващия от радост народ. Всички аквилонци ще приветстват завръщането на своя крал. И така, доскоро в голямата царска зала… Довиждане, кралю на Аквилония!

Конан стоеше и мълчаливо наблюдаваше как жрецът се отдалечава. От различни краища на полето към него заприиждаха рицари. Той видя Палатидий, Тросеро, Просперо, Сервий Галан. Доспехите им бяха целите в кръв. Гърмът на битката беше заменен от рев на триумф. Стотици зачервени от боя и блестящи от ликуване очи бяха обърнати към голямата тъмна фигура на краля. Покрити с броня ръце размахваха почервенели от кръв мечове. Нестроен хор от гласове се надигна, дълбок и оглушителен като морски прибой:

— Слава на Конан, краля на Аквилония!

— Не каза нищо за моя откуп — обади се Тараск.

Конан се засмя, пъхна меча в ножницата, изправи силните си рамене и прокара окървавени пръсти през гъстите си черни къдрици, сякаш чувстваше на главата си короната, която беше извоювал.

— В твоя харем има едно момиче, Зенобия.

— Да, има.

— Много добре. — Кралят се усмихна, сякаш си спомни нещо извънредно приятно. — Тя ще бъде твоят откуп. Ще дойда в Белвер за нея, както обещах. Зенобия може да е робиня в Немидия, но аз ще я направя кралица на Аквилония!