Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (16)

Шестнадесета глава
Черните стени на Кеми

Тласкан от греблата на свободни и усърдни хора, „Венчърър“ като живо същество се носеше бързо на юг. От търговски, доколкото това беше възможно, корабът се беше превърнал в бойна галера. Мъжете на пейките бяха с мечове на коланите и позлатени шлемове на къдрокосите глави. Щитове бяха закачени на релинга, снопове копия, стрели и лъкове украсяваха мачтите. Дори природните сили работеха за Конан. Широкото виолетово платно беше издуто от непрестанен силен вятър и почти не се налагаше да използват гребла.

Въпреки че на мачтата денонощно стоеше наблюдател, той не откри ниска черна галера да плува на юг. Ден подир ден сините води пред тях бяха пусти, оживявани само от рибарски съдове, които при вида на окачените на релинга щитове изчезваха като подплашени птици. Търговският сезон по море за годината практически беше приключил и те не видяха други кораби.

Когато най-после наблюдателят съгледа кораб, той беше на север, не на юг. Далеч на хоризонта зад тях се появи една бързоходна галера с издуто виолетово платно. Черните увещаваха Конан да се върнат и да я нападнат, но той отказа. Призори тя все още беше по тяхната диря — едва се виждаше в далечината. Конан се чудеше дали не ги преследва, макар че не можеше да се сети за никаква логическа причина за такова предположение. Но не обърна голямо внимание на това. Всеки изминал ден, който го отвеждаше на юг, го изпълваше с по-силно нетърпение. Никакви съмнения не го измъчваха. Както вярваше в изгрева и залеза на слънцето, така вярваше, че жрецът на Сет е откраднал Сърцето на Ариман. А един жрец къде ще отнесе Сърцето на Ариман, ако не в Стигия? Черните чувстваха неговото нетърпение и се трудеха така, както никога не се бяха трудили под ударите на камшика, макар че не знаеха неговата цел. Те очакваха кървави битки, грабежи и плячки и бяха доволни. Мъжете от южните брегове не знаеха друга професия. Кушитите от екипажа, с присъщата на тяхната раса грубост, също приветстваха перспективата за грабеж на собствения си народ. Кръвните връзки за тях не значеха нищо. Победителите — главатари и помощници, получаваха всичко.

Скоро бреговата линия се промени. Вече не минаваха покрай стръмни скали и сини хълмове зад тях. Сега край брега, почти на нивото на водата, се виждаха ливади, които се губеха в далечината. Тук имаше малко пристанища и убежища, зелената равнина беше осеяна с шемитски градове.

По ливадите се движеха стада добитък, подкарвани от тумбести ездачи с цилиндрични шлемове и къдрави синьо-черни бради, с лъкове в ръце. Това беше брегът на земите на Шем. Тук нямаше държавни закони. Всеки град си имаше свои закони. Конан знаеше, че далеч на изток, където ливадите отстъпват на пустинята, няма градове и безпрепятствено се скитат номадски племена.

Те се носеха на югозапад покрай неизменния пейзаж на осеяните с градове поля. После обстановката се промени. Горите станаха по-гъсти, бреговата линия по-начупена, стената от зелена папрат и дървета по-рядка, зад нея се издигаха песъчливи хълмове. Потоци изливаха водите си в морето.

Накрая минаха покрай устието на широка река и видяха големите черни стени и кули на Кеми да се издигат на фона на южния хоризонт.

Реката беше Стикс, истинската граница на Стигия. Кеми беше най-голямото стигийско пристанище и по това време най-важен град на страната. Кралят живееше в по-древния град, Луксър, но в Кеми царуваше жреческото изкуство, макар хората да говореха, че центърът на тъмната религия лежи далеч във вътрешността в един безлюден град близо до бреговете на Стикс. Тази река извираше от безименен извор далеч в непознати земи на юг от Стигия, продължаваше на хиляди мили на северозапад, обръщаше се на запад и след неколкостотин мили изливаше водите си в океана.

„Венчърър“, с изгасени светлини, мина покрай носа през нощта и преди пукването на зората пусна котва в един малък залив няколко мили южно от града. Заливът бе заобиколен от блато, гъмжащо от крокодили и змии и обрасло със сплетени зелени мангрови дървета, палми и лиани. Беше изключено да ги открият тук. Конан познаваше това място още като пират.

Когато преминаха тихо покрай града, чиито черни крепости се издигаха на големите скали, ограждащи пристанището, видяха зловеща светлина на факли и до ушите им достигна далечно думкане на барабани. Пристанището не беше изпълнено с кораби, както пристанищата на Аргос. Стигийците не дължаха славата и силата си на кораби и на флота. Те имаха търговски съдове и бойни галери, но военната си мощ дължаха на сухопътните войски. Много от съдовете им плуваха по голямата река вместо покрай морския бряг.

Стигийците бяха древна раса, тъмни, загадъчни хора, силни и жестоки. Някога тяхното господство се бе простирало далеч на север от Стикс, отвъд пасищата на Шем и по плодородните хълмове, сега населявани от народите на Кот, Офир и Аргос. Границите на Стигия бяха достигали до древния Ахерон. Но Ахерон беше паднал, варварските предци на хиперборейците се бяха спуснали на юг във вълчи кожи и с рогати шлемове и бяха прогонили древните владетели на земята. Стигийците не бяха забравили това.

„Венчърър“ стоя цял ден на котва в малкия залив, ограден със зелени клони и лози, през които прелитаха сивоперести кресливи птици и се промушваха покрити с ярки люспи безмълвни влечуги. Към свечеряване от него се спусна малка лодка, заплува покрай брега и намери онова, което желаеше Конан — стигийски рибар в плоскодънна лодка.

Доведоха го на борда на „Венчърър“ — висок тъмен мъж, пепеляв от страх пред похитителите — върколаци според него, каквито се срещаха по този бряг. Беше гол, само по копринени панталони, защото подобно на хирканианците, дори най-обикновените хора и робите в Стигия носеха коприна. В лодката му имаше широко наметало от онези, които рибарите носеха срещу студа през нощта.

Той падна на колене пред Конан — очакваше мъчения и смърт.

— Изправи се, човече, и престани да трепериш — каза нетърпеливо кимериецът, на когото му беше трудно да разбере това раболепие. — Няма да ти сторя нищо лошо. Само ми кажи дали в Кеми е пристигнала преди няколко дни от Аргос една черна бързоходна галера?

— Да, господарю — отговори рибарят. — Вчера призори жрецът Тутотмис се върна от пътуване далеч на север. Говори се, че е бил в Месантия.

— Какво е донесъл от Месантия?

— Уви, господарю, не зная.

— Защо е ходил в Месантия? — попита Конан.

— Господарю, аз съм обикновен човек. Кой съм аз, та да знам какво мислят жреците на Сет? Мога кажа само онова, което съм видял или чул да се говори по пристанищата. Хората казват, че от юг са пристигнали много важни новини, макар никой да не знае какви. Само се знае, че господарят Тутотмис веднага е заминал с черната си бързоходна галера. Сега се е върнал, но какво е правил в Аргос или какъв товар е докарал, никой не знае, дори и моряците от галерата. Говори се, че се е опълчил срещу Тот-Амон, който е върховен господар на всички жреци на Сет и живее в Луксър, и че Тутотмис търси някаква скрита сила, за да го свали. Но кой съм аз, за да кажа? Когато жреците враждуват помежду си, обикновеният човек може само да лежи по корем и да се надява, че никой няма да го настъпи.

Конан изръмжа раздразнен от тази робска философия и се обърна към хората си.

— Отивам самичък в Кеми да намеря крадеца Тутотмис. Затворете този човек, но не искам да му се случи нищо лошо. По дяволите, престанете да виете! Да не мислите, че можем да влезем с кораба в пристанището и да превземем града с щурм? Трябва да отида самичък.

Хората престанаха да протестират, а Конан свали дрехите си, облече копринените панталони и обу сандалите на пленника, взе превръзката от главата му, но не хареса късия рибарски нож. Простите хора в Стигия нямаха право да носят мечове, а наметалото на рибаря не беше достатъчно дълго, за да скрие дългия меч на кимериеца, затова Конан привърза към бедрото си един ганатански нож — оръжие, създадено от свирепите пустинни хора, живеещи на юг от стигийците — широк, тежък, леко извит и остър като бръснач, с който можеше да се разсече човек.

После Конан остави охранявания от корсарите стигиец и се качи на рибарската лодка.

— Чакайте ме призори — каза той. — Ако не дойда дотогава, никога няма да се върна, затова побързайте на юг и се прибирайте по домовете си.

Конан се прехвърли през релинга, а черните нададоха печален вой, докато той не им заповяда да млъкнат. После скочи в лодката, стисна греблата и малката лодка бързо се понесе по вълните.