Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hour of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и обработка на скановете
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хауърд

Заглавие: Конан завоевателя

Преводач: Георги Стоянов

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1231

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Черната длан на Сет

Конан се събуди от дълбокия сън бързо като котка. И също като котка скочи с меч в ръка преди мъжът, който го бе докоснал, да се отдръпне.

— Какви новини ми носиш, Публио? — попита Конан, познал своя домакин. Златната лампа хвърляше мека светлина върху завесите и богатите постелки на дивана, където беше почивал.

Публио, изненадан от светкавичната реакция на събуждащия се гост, смутено отговори:

— Зингаранецът е открит. Пристигнал е вчера призори. Няколко часа по-късно се е опитал да продаде на един шемитски търговец огромен странен скъпоценен камък, но шемитът отказал да го купи. Говори се, че като видял камъка, чернобрадият търговец пребледнял, затворил дюкянчето и побягнал като от прокълната вещ.

— Трябва да е Белозо — промърмори Конан и почувства кръвта в слепоочията си да тупти от вълнение и нетърпение да действа. — Къде е сега?

— Спи в къщата на Сервио.

— Знам този вертеп от едно време — изсумтя Конан. — По-добре да побързам преди някой от крайбрежните крадци да му пререже гърлото заради камъка.

Той хвърли наметалото на раменете си и сложи дадения му от Публио шлем.

— Нареди да оседлаят коня ми и да го държат готов на двора! — заповяда Конан. — Ще се върна бързо. Няма да забравя стореното от теб тази нощ, Публио.

След няколко секунди, застанал до една малка външна врата, Публио наблюдаваше как високата фигура на краля бързо се отдалечава по сенчестата улица.

— Довиждане, корсарю — промърмори търговецът. — Този камък сигурно е забележителен, за да го търси човек, който току-що е изгубил царството си. Жалко, че не казах на моите момчета да го вземат преди да свършат работата си. Но тогава нещо можеше да се обърка. Нека Аргос забрави Амра и моите връзки с него останат в миналото. В уличката зад къщата на Сервио… Конан ще престане да бъде заплаха за мен.

 

 

Къщата на Сервио — мръсна бърлога с лоша слава, разположена близко до кейовете и обърната към брега, се намираше на дълга тясна уличка. Беше неприветлива, построена от камък и тежки корабни греди. Конан тръгна по улицата и когато доближи къщата, имаше неприятното чувство, че го наблюдават. Втренчи очи в сенките на бедняшките сгради наоколо, но не видя нищо, макар че веднъж дочу слабо стържене на плат или кожа о плът. Не беше необичайно — крадци и просяци бродеха по тези улички цяла нощ, но при неговия ръст и доспехи едва ли биха го нападнали.

Неочаквано пред него се отвори врата и той се пъхна в сянката на един свод. От вратата излезе мъж и безшумно тръгна по уличката, но не крадешком, а естествено, като животно от джунглата. Макар и неясно, Конан видя лицето му в профил. Мъжът беше стигиец. Дори на звездна светлина не можеше да се сбърка ястребовото лице, бръснатата глава и наметалото над широките рамене. Той тръгна към брега и за момент Конан помисли, че носи под дрехите си фенер, защото малко преди мъжът да изчезне, зърна светлина.

Но кимериецът забрави за непознатия, когато забеляза, че вратата е още отворена. Конан възнамеряваше да влезе през главния вход и да накара Сервио да му покаже стаята, в която спи зингаранецът, но ако можеше да влезе в къщата, без да привлече нечие внимание, толкова по-добре.

С няколко големи крачки той стигна до вратата, хвана дръжката и едва не изруга. Опитните му пръсти, обучавани преди много години между крадците на Зингара, му показаха, че ключалката е била насилена. Очевидно бе натисната отвън, защото здравите железни болтове бяха измъкнати и изкривени. Конан не можеше да си представи как е било извършено това, без да се разбудят всички наоколо, но чувстваше, че е станало тази нощ. В този квартал на крадци и главорези Сервио не би оставил счупена ключалка непоправена.

Конан влезе предпазливо, стиснал камата си в ръка. Чудеше се как да намери стаята на зингаранеца. Тръгна пипнешком в тъмнината и внезапно спря. Почувства смърт в стаята, както я чувстват дивите зверове… не като заплаха за него, а като мъртво, наскоро убито същество. В тъмнината кракът му се удари в нещо тежко и меко. Обзет от някакво предчувствие, Конан опипа стената и намери полица с бронзова лампа, кремък и огниво. Секунди по-късно светна трепкаща, несигурна светлина и той внимателно огледа стаята.

Място за спане до груба каменна стена, гола маса и пейка изчерпваха цялата мебелировка на мизерната стая. Имаше и една затворена и залостена вътрешна врата. На утъпкания пръстен под лежеше по гръб Белозо, отметната му глава гледаше с изцъклените си очи почернелите от сажди греди и паяжините на тавана. Устните му бяха дръпнати назад, замръзнали в предсмъртна усмивка. Мечът му лежеше до него, в ножницата. Ризата му беше разкъсана, на кафявите му мускулести гърди имаше отпечатък на черна длан — палец и четири пръста.

Конан почувства как космите на врата му настръхват.

— Всемогъщи Кром! — промърмори той. — Черната длан на Сет!

Беше виждал този смъртен знак на черните жреци на Сет — жестокият култ, който господстваше в мрачната Стигия. И неочаквано си спомни за странната светлина, излъчваща се от загадъчния стигиец, когото срещна.

— Сърцето на Ариман! — промърмори Конан. — Носил го е под наметалото си. Откраднал го е. Отворил е вратата с магия и е убил Белозо. Жрец на Сет!

Конан бързо претърси Белозо. Поне част от подозренията му се потвърдиха. Скъпоценния камък го нямаше. Той се разтревожи. Това не беше случайно. Убеждението, че тайнствената стигийска галера не е дошла в пристанището на Месантия просто ей така, се засили. Откъде жрецът на Сет можеше да знае, че Сърцето е дошло на юг? Все пак тази мисъл не беше по-фантастична от черната магия, с която въоръжен човек беше убит само чрез докосване с длан.

Конан чу шум от предпазливи стъпки, бързо се обърна, изгаси лампата и измъкна меча си. По шума разбра, че хората са навън в тъмното и се приближават към вратата. Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя неясни фигури да обкръжават входа. Не можеше да се досети кои може да са, но както винаги пое инициативата — изскочи през вратата, без да чака да го нападнат.

Неочакваното му излизане изненада дебнещите. Той видя на звездната светлина една маскирана фигура пред себе си, удари я с меча и побягна по уличката, преди по-бавно мислещите и по-бавно действащите нападатели да го спрат.

Докато тичаше, чу някъде напред слабо скърцане на ключ за гребло и забрави за мъжете зад себе си. В залива плуваше лодка! Той стисна зъби и затича по-силно, но преди да достигне брега, чу триене на въжета и стържене на тежко корабно гребло.

Гъсти облаци, идващи откъм морето, закриха звездите. В непрогледната тъмнина Конан стигна до брега и втренчи поглед към черната неспокойна вода. Там нещо се движеше… едно дълго, ниско черно тяло излезе от пристанището и започна да набира скорост. До ушите му достигна ритмичното потапяне на дълги гребла. Той стисна зъби в безсилен гняв. Беше стигийската галера. Отнасяше скъпоценния камък, с който той можеше да си върне трона на Аквилония.

Конан яростно изруга, пристъпи към вълните, които се плискаха в брега, и се хвана за шлема — готвеше се да го свали и да се хвърли подир отдалечаващия се кораб. И изведнъж чу хрускане на пясък и се обърна. Беше забравил за преследвачите.

Тъмните фигури го заобиколиха. Първата падна под меча му, но другите не се изплашиха. Мечове засвистяха около него, плъзгаха се по ризницата му. Кръв и вътрешности се изсипаха върху ръката му, някой изпищя. Един приглушен, странно познат глас окуражи нападателите. Конан се хвърли през скупчените тела към гласа. На слабата светлина, промъкнала се за миг през облаците, видя висок слаб мъж с голям син белег на слепоочието. Мечът на Конан разсече черепа му на две.

И тогава една брадва се завъртя напосоки в тъмнината и се стовари върху шлема на краля. Очите му се изпълниха с искри. Той залитна, мушна напред, усети, че мечът му потъна дълбоко, чу предсмъртен вик. После се спъна в някакъв труп, една сопа удари по нащърбения шлем на главата му и го събори, а след това заудря и върху незащитената му глава.

Кралят на Аквилония се строполи на мокрия пясък. Над него в мрака се наведоха задъхани озверени мъже.

— Отсечи му главата — промърмори един.

— Няма нужда. Вече е мъртъв — обади се друг. — Черепът му е спукан. Помогни ми да си превържа раните, преди да ми е изтекла кръвта. Приливът ще го отнесе в морето.

— Елате да го съблечем — извика друг. — Доспехите му ще ни донесат някоя и друга сребърна пара. И побързайте! Тиберио е мъртъв. Чувам моряци да пеят по брега. Да се махаме!

Последваха припрени действия в тъмнината, след което мъжете бързо избягаха. Пиянското пеене на моряците ставаше все по-силно.

Публио нервно крачеше в стаята си пред прозореца, който гледаше към потъналия в сянка залив. Неочаквано се сепна. Доколкото знаеше, вратата беше залостена отвътре, но сега беше отворена и четирима мъже влязоха в стаята. Публио настръхна. През живота си беше виждал разни странни същества, но никое от тях не беше като тези. Бяха високи и слаби, в черни раса, лицата им бяха неясни, жълти и закръглени в сянката на качулките. Не можеше види чертите им и беше необяснимо доволен от това. Държаха дълги шарени тояги.

— Кои сте вие? — попита той. Гласът му прозвуча глухо и неуверено. — Какво искате?

— Къде е Конан, който беше крал на Аквилония — попита най-високият от четиримата с безстрастен монотонен глас, от който Публио настръхна. Прозвуча като звън на църковна камбана в Кхитай.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — запелтечи търговецът, разтревожен от зловещата външност на посетителите. — Не познавам такъв човек.

— Бил е тук — отвърна другият със същия безстрастен глас. — Конят му е в двора. Кажи ни къде е преди да ти се е случило нещо.

— Гебал! — извика неистово Публио и заотстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. — Гебал!

Четиримата кхитанци го наблюдаваха равнодушно, без да трепнат.

— Ако повикаш слугата си, той ще умре — предупреди го един от тях. Това още повече изплаши Публио.

— Гебал! — изпищя отново той. — Къде си, дявол да те вземе? Крадци убиват господаря ти!

По коридора се чуха бързи стъпки и Гебал — среден на ръст шемит със силни мускули, щръкнала къдрава синьо-черна брада и къс меч в ръка, нахълта в стаята.

Той гледаше с глупаво учудване четиримата нападатели, неспособен да разбере тяхното присъствие. Смътно си спомни, че неочаквано бе задрямал на стълбите, където пазеше и по които те сигурно бяха дошли. Никога досега не беше заспивал на пост. Господарят му пищеше с нотки на истерия в гласа. Шемитът се хвърли като бик към непознатите, силната му мускулеста ръка бе готова за смъртоносен удар. Но удар не последва.

Една ръка в черен ръкав замахна с дълга тояга. Краят й само докосна мускулестите гърди на шемита като нападаща отровна змия и моментално се дръпна назад.

Гебал спря, сякаш се блъсна в плътна бариера. Главата му падна тежко на гърдите, мечът се изплъзна от ръката и той бавно се свлече на пода. Сякаш костите му внезапно бяха омекнали. Публио ахна ужасен.

— Недей повече да викаш — посъветва го най-високият кхитанец. — Слугите ти спят дълбоко, но ако ги събудиш, те ще умрат, и ти заедно с тях. Къде е Конан?

— Отиде в къщата на Сервио на брега да търси зингаранеца Белозо — каза на пресекулки Публио, неспособен повече да се съпротивлява. Той не беше страхлив, но от тези зловещи посетители мозъкът в костите му се превърна във вода. Неочаквано по стълбите отвън в зловещата тишина заехтяха бързи стъпки.

— Твой слуга ли е? — попита кхитанецът.

Публио мълчаливо поклати глава, езикът му бе залепнал за небцето.

Един от кхитанците взе копринената завивка от дивана и я хвърли върху трупа.

— Говори с човека, който идва, и бързо го отпрати — прошепна най-високият. — Ако ни издадеш, нито той, нито ти ще се доберете живи до вратата. Не показвай с нищо, че не си сам. — Жълтият мъж вдигна многозначително тоягата си и четиримата се скриха зад завесата.

Публио потрепери и потисна желанието си да повърне. Може би беше светлинен трик, но му се стори, че тоягите се движеха сами, сякаш притежаваха някакъв необясним собствен живот.

С голямо усилие той се овладя и посрещна нахълталия в стаята окъсан главорез.

— Изпълнихме нарежданията ви, господарю — каза мъжът. — Варваринът лежи мъртъв на морския бряг до водата.

Публио почувства движение зад завесата зад гърба си и едва не примря от страх. Мъжът продължи:

— Вашият секретар Тиберио е мъртъв. Варваринът го закла заедно с четирима от моите другари. Телата им отнесохме на уреченото за среща място. Във варварина нямаше нищо ценно освен няколко сребърни монети. Имате ли други нареждания?

— Не! — извика Публио пребледнял. — Върви!

Главорезът се поклони и побърза да излезе със смътното чувство, че Публио е човек със слаби нерви и препалено лаконичен.

Четиримата кхитанци излязоха иззад завесата.

— За кого говореше този негодник? — попита най-високият.

— За един непознат скитник, който ме обиди — отвърна задъхан Публио.

— Лъжеш — сряза го хладнокръвно кхитанецът. — Той говореше за краля на Аквилония. Прочетох го по израза на лицето му. Седни на дивана и не мърдай, нито говори. Аз ще остана при теб, а тримата ми другари ще отидат да потърсят тялото.

Публио изчака ужасен от наблюдаващата го мълчалива загадъчна фигура, докато тримата кхитанци се върнаха и съобщиха, че тялото на Конан го няма на пясъка. Търговецът не знаеше дали да се радва, или да съжалява.

— Намерихме мястото на боя — казаха те. — По пясъка имаше кръв. Но краля го нямаше.

Четвъртият кхитанец начерта с тоягата си върху килима странни символи, които заблестяха на светлината на лампата като люспи.

— Прочетохте ли нещо по пясъка! — попита той.

— Да — отговориха те. — Кралят е жив и е заминал на юг с един кораб.

Високият кхитанец вдигна глава и погледна Публио така, че търговецът се изпоти.

— Какво искате от мен? — попита търговецът.

— Кораб — отговори кхитанецът. — Добре екипиран кораб за дълго плаване.

— Колко дълго? — заекна Публио, без да помисли да откаже.

— До края на света може би — отговори кхитанецът — или до огнените морета на преизподнята, които лежат отвъд мястото, където изгрява слънцето.