Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (13)

Тринадесета глава
Призракът от миналото

Малко след изгрев-слънце Конан пресече аргоската граница. От Белозо нямаше и следа. Или беше избягал, докато кралят беше в безсъзнание, или беше станал жертва на ужасните човекоядци от зингаранската гора. Но Конан не виждаше следи, които да потвърждават последното. Фактът, че той бе лежал необезпокояван толкова дълго, показваше, че чудовищата са били заети с преследването на Белозо. Конан беше сигурен, че ако е жив, той препуска пред него. И че щом се движи на изток, значи възнамерява да отиде в Аргос.

Стражите на границата не разпитваха кимериеца. Един самотен странстващ наемен войник с проста ризница без хералдически знаци не се нуждае от паспорт или открит лист, за да премине границата. Следвайки дългия път, той яздеше през долини с ромолящи ручеи и хълмове, покрити с дъбови горички.

В Аргос цареше мир. Тежко натоварени волски каруци трополяха по пътя, мъже с голи мускулести ръце се трудеха по градини и ниви. Старци, насядали на пейки под клоните на вековни дъбове пред странноприемниците, поздравяваха пътника.

От мъжете по нивите, от словоохотливите посетители на кръчмите, където се отбиваше да уталожи жаждата си с пенлива бира, от недоверчивите, облечени в коприна търговци, срещани по пътя, Конан събираше сведения за Белозо.

Разказите си противоречаха, но Конан научи със сигурност следното: един жилав слаб зингаранец с жестоки черни очи и мустаци, каквито носят на Запад, язди някъде пред него, очевидно на път за Месантия. Тази цел беше разбираема. Всички морски пристанища на Аргос бяха международни, а Месантия бе мястото, където се говореха най-много чужди езици. Кораби на всички морски страни влизаха в пристанището и бегълци и преследвани от много страни се събираха там. Законите не бяха строги, защото Месантия процъфтяваше от търговията и морето и жителите й смятаха, че когато се отнася за моряци, е изгодно да не са прекадено придирчиви. В Месантия се водеше не само законна търговия: контрабандисти и корсари също даваха своята дан за процъфтяването на града. Конан добре знаеше всичко това, защото навремето, когато беше барачански пират, неведнъж беше влизал в пристанището на Месантия нощем да разтоварва странни стоки. Повечето пирати от Барачаните — малки острови край най-южния бряг на Зингара — бяха аргоски моряци и докато те се задоволяваха само с превозите на други страни, властите на Аргос не бяха много строги в тълкуването на морските закони.

Конан не беше ограничавал своите дейности до тези на барачаните. Той беше плавал и със зингарански пирати и дори с жестоките черни корсари, които ограбваха северните брегове, и по този начин беше преминал пределите на всякакъв закон. Ако го разпознаеха в някое от пристанищата на Аргос, щеше да заплати с главата си. Но той без колебание препусна към Месантия. По пътя спираше само колкото да се отмори жребецът и той да дремне малко.

Влезе в Месантия, без да го спрат, и се смеси с тълпите. Градът не беше ограден със стени. Морето и морските кораби го защитаваха.

Когато Конан тръгна бавно по улиците, водещи към брега, вече се смрачаваше. За първи път от много години видя отново мачти и корабни платна, помириса соления дъх на морската вода, чу дрънкането на корабни вериги и скърцането на реите под напора на вятъра. И отново закопня за морски пътешествия.

Но не отиде на пристана. Дръпна юздата и конят заизкачва стръмните стъпала към една широка улица, където богато украсени къщи гледаха към брега и пристанището под тях. Тук живееха както хора, спечелили богатството си в сурови битки с морето — стари морски капитани, намерили съкровища в далечни страни, така и много търговци, никога не стъпвали на палуба и не чували рев на буря или морска битка.

Конан свърна към една врата със златна украса и влезе в двор с бликащи фонтан и гълъби, пърхащи с криле по мраморните корнизи и плочи. Един паж в копринена туника и чорапи излезе и го погледна очаквателно. Търговците на Месантия имаха работа с много странни и груби хора, повечето свързани с морето, но беше необичайно един наемен войник да влиза така свободно в двора на богат търговец.

— Търговецът Публио тук ли живее? — попита Конан. Нещо в гласа му накара пажа да свали украсената си с пера шапка, да се поклони и да отговори:

— Да, господарю, тук.

Конан слезе от коня, а пажът извика един слуга, който дотича да поеме юздата.

— Господарят ти вътре ли е? — Конан свали ръкавиците си и изтупа прахта от наметалото и ризницата си.

— Да, господарю. За кого да доложа?

— Аз сам ще доложа — изръмжа Конан. — Къщата ми е добре позната. Ти чакай тук.

Пажът се подчини на категоричната заповед и остана на мястото си, загледан подир Конан — чудеше се каква ли връзка може да има неговият господар с този грамаден войник, приличащ на варварин от севера.

Прислужниците по двора спряха работата си и го зазяпаха как се изкачва по късата стълба с мраморни стъпала. Конан пресече широкия хладен балкон и нахълта в коридора. Направи няколко стъпки, чу скърцане на перо, спря и влезе в стая, чиито двукрил прозорец гледаше към пристанището.

Публио седеше пред резбовано бюро от тиково дърво и пишеше със златно перо на великолепен пергамент. Беше нисък човек с голяма глава и подвижни тъмни очи. Синьото му наметало беше от най-фина коприна, украсена със златни нишки. На дебелия му бял врат висеше тежка златна верижка.

Търговецът вдигна раздразнено глава, видя кимериеца и онемя! Сякаш виждаше пред себе си призрак от миналото. Недоверие и страх блестяха в широко отворените му очи.

— Е — каза Конан. — Няма ли да ме поздравиш, Публио?

Публио облиза изсъхналите си устни и прошепна невярващо:

— Конан! Всемогъщи Митра! Конан! Амра!

— Кой друг? — Кимериецът разкопча наметалото си и го хвърли заедно с рицарските ръкавици на бюрото.

Какво става с теб, човече? — възкликна раздразнено той. — Няма ли да ми предложиш чаша вино! Гърлото ми се е спекло от прахта по пътя.

— Да, вино! — повтори като ехо Публио. Ръката му инстинктивно се пресегна за гонга, после се дръпна като от огън и потрепери.

Конан го наблюдаваше с мрачно задоволство. Търговецът стана, погледна през отворената врата, за да се увери, че в коридора няма никой, и бързо затвори. После взе от близката масичка златна кана с вино и се накани да напълни една мъничка чаша. Конан нетърпеливо дръпна каната от ръцете му, надигна я и жадно и с удоволствие пи.

— Да, вече съм сигурен, че наистина си Конан — промърмори Публио. — Човече, ти луд ли си?

— Кром ми е свидетел — възкликна Конан и свали каната от устата си, без да я изпуска от ръце, — виждам, че работата ти е пораснала. Сменил си квартирата. Дори един аргоски търговец може да натрупа истинско богатство от един малък, вонящ на развалена риба и евтино вино крайбрежен магазин.

— Старите дни отминаха отдавна — промърмори Публио, загърна се в наметалото си и потрепери. — Захвърлих миналото като скъсана дреха.

— Е, мен не можеш да захвърлиш като стара дреха — възрази Конан. — Ще искам една малка услуга, но държа на нея. И не можеш да ми я откажеш. Навремето свършихме добра работа. Нима ме смяташ за толкова глупав, та да не се сетя, че тази хубава къща си построил с моя пот и кръв? Забрави ли колко от моите галери са минали през твоя магазин?

— Всички търговци в Месантия по едно или по друго време са имали работа с морски пирати — промърмори нервно Публио.

— Но не и с черни корсари — отвърна мрачно Конан.

— В името на Митра, спри! — извика Публио. По челото му изби пот.

— Е, просто исках да ти припомня — отвърна Конан.

Не се бой. Ти си поемал много рискове в миналото, когато се бореше за живота си и за богатство в онзи мръсен малък магазин на пристанището и беше пръв приятел с всички пирати и контрабандисти оттук до Барачанските острови. Богатството би трябвало да те е направило по-отстъпчив.

— Аз съм уважаван… — започна Публио.

— Искаш да кажеш, че си адски богат — изръмжа Конан. — Как забогатя толкова по-бързо от конкурентите си? Дали не се дължи на търговията със слонова кост и щраусови пера, мед и кожи, и перли, и ковани златни украшения и други стоки от бреговете на Куш? И откъде ги взимаше толкова евтино, докато другите търговци плащаха за тях на стигийците със сребро с тегло, равно на теглото на стоките? Ще ти кажа, в случай че си забравил: купуваше ги от мен на цена значително под тяхната стойност, а аз ги взимах от племената по Черния бряг и от корабите на стигийците… аз и черните корсари.

— В името на Митра, престани! — примоли се Публио. — Не съм забравил. Но какво правиш тук? Аз съм единственият човек в Аргос, който знае, че кралят на Аквилония някога е бил пират. Но новината за падането на Аквилония и за смъртта на краля достигна и на юг.

— Враговете ми са ме обявявали за мъртъв стотици пъти — изръмжа Конан. — Но както виждаш, аз седя тук и пия виното на Кирос. — Той надигна каната, отпи и продължи: — Това, което искам от теб, е дреболия, Публио. Зная, че си осведомен за всичко, което става в Месантия. Искам да научиш дали един зингаранец на име Белозо, а може и да си е сменил името, е в този град. Той е висок, слаб и мургав като всички от неговата раса. Вероятно ще иска да продаде един много рядък скъпоценен камък. Или пък ще търси кораб да го откара в друго пристанище.

Публио поклати глава.

— Не съм чул за такъв човек. В Месантия идват и си отиват хиляди хора. Но ако е тук, агентите ми ще го открият.

— Добре. Изпрати ги да го потърсят. А междувременно нареди да се погрижат за коня ми и да ми донесат храна тук, в тази стая.

Публио се зае да изпълнява нарежданията, а Конан изпразни каната, захвърли я небрежно в ъгъла, отиде до прозореца и пое дълбоко соления морски въздух. Хвърли оценяващ поглед към корабите в пристанището, после вдигна глава и втренчи очи отвъд залива в синята мараня, където морето се срещаше с небето. И паметта му се понесе далеч отвъд хоризонта — там, където нямаше закони и животът бе вълнуващ. Някакъв блуждаещ мирис на ароматни подправки и палми събуди в съзнанието му ясни образи на далечни брегове с мангрови горички и биещи барабани, на морски сражения и палуби, залети с кръв, на пушеци и пламъци, и писъци на умиращи… Отдаден на тези мисли, Конан не забеляза кога Публио излезе от стаята.

Търговецът забърза по коридора и влезе в една стая, където висок мършав човек с белег на слепоочието грижливо пишеше върху пергамент. В него имаше нещо, което правеше писарската му дейност нелепа. Публио каза остро:

— Конан се е върнал!

— Конан? — Мършавият мъж трепна и перото падна от ръката му. — Корсарят?

— Да!

Слабият човек пребледня като мъртвец.

— Луд ли е? Ако го открият, с нас е свършено! Ще обесят всеки, който е подслонил или е търгувал с корсар, както и самия корсар! Какво ще стане, ако губернаторът разбере за връзките ни с него в миналото?

— Няма да разбере — отговори мрачно Публио. — Изпрати твоите хора по пазарите и пристанищните вертепи да научат дали някой си Белозо, зингаранец, е в Месантия. Според Конан той носи скъпоценен камък, от който сигурно ще гледа да се отърве. Ако някой знае за този зингаранец, това ще са търговците на скъпоценни камъни. Имам и още една задача за теб: подбери дузина отчаяни главорези, които могат да премахнат един човек и умеят да държат езика зад зъбите си. Разбра ли ме?

— Разбрах. — Мъжът кимна бавно и тържествено.

— Не съм крал, мамил, лъгал и воювал, за да се измъкна от мизерията и сега да стана жертва на един призрак от миналото — промърмори Публио. Зловещият израз на лицето му в момента би изненадал богатите аристократи и дами, които купуваха коприна и перли от неговите магазини. Но когато след малко той се върна в стаята при Конан с отрупана с меса и плодове табла, лицето му бе отново спокойно и приветливо.

Конан все още стоеше пред прозореца, загледан във виолетовите, тъмночервени и алени платна на галеоните и въоръжените търговски кораби, галерите и платноходите.

— Ако не ме лъжат очите, там има стигийска галера — отбеляза той и посочи един дълъг, нисък, тесен черен кораб, пристанал настрана от другите, пуснал котва до ниския песъчлив бряг на един отдалечен нос. — Означава ли това, че между Стигия и Аргос има мир?

— Положението е същото както преди — отговори Публио и с въздишка на облекчение остави тежко натоварената табла. — Стигийските пристанища са временно открити за нашите кораби, както и нашите пристанища за техните. Но се моля на Митра да не ги срещам в открито море. Тази галера влезе в пристанището нощес. Не знам какво искат нейните господари. Нямам вяра на тези тъмнокожи дяволи. Тяхната страна е родина на коварството.

— Навремето ги накарах да завият от болка — каза с безразличен тон Конан и се отдръпна от прозореца. — С моята галера и екипаж от черни корсари отидох през нощта до стената на Кеми и изгорих корабите им в пристанището. А като говорим за коварство, любезни домакине, опитай тези храни и отпий от това вино, за да покажеш, че сърцето ти е чисто.

Публио се подчини с такава готовност, че приспа бдителността на Конан, и без по-нататъшно колебание той яде и пи за трима.

Докато хората на Публио търсеха по пазарите и пристанището зингаранеца, високият слаб мъж с белега на слепоочието разговаряше в една изба с десет негодници. Зловещите им черти и парцаливите им дрехи говореха красноречиво за тяхната професия.

Първите появили се на небето звезди осветиха четирима високи, слаби, облечени в черни наметала с качулки конници, които препускаха по пътя от запад към Месантия. Те мълчаха и безжалостно пришпорваха конете си — мършави като тях и потни и изтощени от дългото пътуване.