Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hour of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и обработка на скановете
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)

Първа глава
О, спящий, събуди се!

Две години след събитията при Алената крепост Аквилония процъфтява под умелото и твърдо управление на Конан. Буйният, неуморен авантюрист от предишните години по силата на обстоятелствата е станал способен и мъдър държавник. Но в съседна Немидия се подготвя заговор за сваляне на краля на Аквилония с помощта на най-лошата магия от стари времена. Конан е на четиридесет и шест години. С изключение на безбройните белези по силното му тяло и малко по-предпазливото отношение към виното, жените и кръвопролитията, отколкото през годините на бурната му младост, възрастта не му личи. Макар че има харем, пълен със съблазнителни красавици, той никога не е имал законна съпруга — кралица и поради това няма законен син, наследник на трона. Неговите врагове решават да се възползват от този факт.

 

 

Пламъкът на дългите свещи примигваше, черни сенки трептяха по стените и кадифените завеси. В стаята не подухваше никакъв ветрец. Четирима мъже стояха изправени около една абаносова маса, върху която лежеше блестящ като полиран нефрит зелен саркофаг. Във високо вдигнатата дясна ръка на всеки гореше странна черна свещ и хвърляше зловеща зеленикава светлина. Беше нощ. Вятърът стенеше зловещо между черните дървета навън.

Сред напрегнатата гробна тишина и играещите по стените сенки четири чифта очи внимателно и тревожно се взираха в тайнствените йероглифи върху дългия саркофаг, които дишаха, сякаш черпеха живот и движение от трепкащата светлина. Мъжът до краката на саркофага се наведе и записа във въздуха със свещта си като с молив някакви тайнствени знаци. После остави свещта върху един черен златен светилник, промърмори някакво неразбираемо заклинание, пъхна широката си бяла ръка в хермелиновата си мантия и извади светеща като жив огън топка.

Другите трима шумно поеха дъх. Мургавият едър мъж откъм главата на саркофага прошепна: „Сърцето на Ариман!“ Първият бързо вдигна ръка за тишина. Някъде тъжно зави куче, отвъд затворената и залостена врата се чуха прокрадващи се стъпки. Но никой не отмести поглед от сандъка с мумията, над който човекът с хермелиновата мантия сега държеше голям, светещ като огън скъпоценен камък и произнасяше отдавна забравено заклинание — забравено още по времето на потъването на Атлантида.

Блясъкът на скъпоценния камък ги заслепи, не бяха сигурни какво виждат. Гравираният капак на саркофага изскочи с трясък, като натиснат отвътре с непреодолима сила. Четиримата мъже нетърпеливо се наведоха над него и я видяха: свита, съсухрена, спечена, с изсъхнали кафяви крайници мумия. Приличаше на мъртво дърво.

— Не струва! — промърмори застаналият отдясно нисък смугъл човек и на лицето му се появи язвителна усмивка. — При най-малкото докосване ще се разпадне. Ние сме глупаци…

— Шшшт! — прекъсна го едрият човек със скъпоценния камък в ръка. Капчици пот блестяха на широкото му бяло чело, очите му се бяха разширили. Той се наведе и внимателно, без да докосва мумията, постави върху гърдите й ярко светещия скъпоценен камък. После отстъпи, напрегнато впери очи в нея, устните му беззвучно се движеха в някакво заклинание…

… Топката от жив огън сякаш затрептя в мъртвите съсухрени гърди. Събраните около саркофага мъже дишаха тежко през стиснати зъби. Пред очите им се извърши невиждано чудо. Изсъхналото тяло се разшири и удължи. Бинтовете се разпаднаха в кафява пепел. Съсухрените крайници се изпълниха с плът и се изправиха. Землистият цвят започна да изсветлява.

— Всемогъщи Митра! — прошепна високият жълтокос мъж отляво. — Той не бил стигиец. Поне това излезе вярно.

Един треперещ пръст даде отново знак за тишина. Кучето навън престана да вие. Мумията изстена, сякаш сънуваше кошмар. А после и този звук замря и настъпи тишина, в която жълтокосият ясно чу тежката врата да скърца, сякаш някой отвън силно я натиска. Той се обърна, стиснал дръжката на сабята си, но мъжът с хермелиновата мантия прошепна.

— Стой! Не сечи веригата! Ако ти е мил животът, не се приближавай до вратата!

Жълтокосият вдигна рамене, спря и се втренчи в мумията. Мъжът в нефритения саркофаг беше жив: висок, силен, гол, с бяла кожа и черна коса и брада. Лежеше неподвижен с широко отворени очи и празен като на новородено поглед. Големият скъпоценен камък на гърдите му светеше и искреше.

Мъжът с хермелиновата наметка залитна от безпределно напрежение.

— Велика Ищар! — възкликна той. — Това е Ксалтътън!… Жив! Валерий! Тараск! Амалрик! Виждате ли? Виждате ли? Вие се съмнявахте в моето изкуство… но аз успях! Тази нощ стегнахме до отворените врати на ада и духовете на тъмнината се събраха около нас… да, те го преследваха чак до вратата… но ние върнахме към живот великия магьосник.

— И обрекохме душите си на вечни мъки — промърмори дребният смугъл мъж — Тараск.

Жълтокосият — Валерий — дрезгаво се изсмя.

— Какво по-големи мъки от самия живот? Всички сме прокълнати още от рождение. Освен това кой не би разменил жалката си душа за царски трон?

— В погледа му няма никаква интелигентност, Ораст — каза едрият мъж.

— Той е мъртъв много отдавна — отвърна Ораст. Сега е като току-що пробудил се човек. Умът му е празен след дългия сън… не, той не беше заспал, той беше мъртъв. Ние върнахме духа му от царството на мъртвите и бездните на нощта и на забравата. Аз ще говоря с него.

Той се наведе над саркофага, вторачи поглед в широките тъмни очи на мъжа и бавно каза:

— Събуди се, Ксалтътън!

Устните на мъжа механично се раздвижиха.

— Ксалтътън! — още по-настойчиво прошепна Ораст. — Ти си Ксалтътън! Ти си Ксалтътън от Питон в Ахерон[1].

Слаба светлина трепна в тъмните очи.

— Аз бях Ксалтътън — прошепна той. — Аз съм мъртъв.

— Ти си Ксалтътън! — извика Орастис. — Ти не си мъртъв! Ти си жив!

— Аз съм Ксалтътън — чу се тайнствен шепот. — Но аз съм мъртъв. Умрях в къщата си в Кеми, в Стигия.

— Жреците, които те отровиха и мумифицираха тялото ти с черните си магии, запазиха непокътнати всичките ти органи! — извика Ораст. — И ти отново си жив! Сърцето на Ариман възстанови живота ти, върна духа ти от бездната на вечността и мрака.

— Сърцето на Ариман! — Пламъкът на паметта стана по-силен. — Варварите го откраднаха от мен!

— Той си спомни — промърмори Ораст. — Извадете го от саркофага.

Другите нерешително се подчиниха, сякаш не желаеха да докоснат върнатия от тях към живот магьосник. После усетиха в ръцете си здрава плът и пулсираща кръв и се разтревожиха. Но го поставиха на масата. Ораст го облече в странна мантия от тъмно кадифе, осеяно със златни звезди и полумесеци, завърза около слепоочията му златна панделка, прибра падащите върху раменете черни къдрици. Ксалтътън ги остави да продължат работата си и не каза нищо дори когато го сложиха върху резбования, приличащ на трон стол с висока абаносова облегалка, широки сребърни подлакътници и златни, прилични на лапи крака. Той седна, тъмните му очи се изпълниха с живот и заблестяха, дълбоки и странни като среднощни тъмни бездни, в които бавно плуваха дълбоко потопени магически светлини.

Ораст погледна скришом другарите си, втренчени с болезнена възхита в странния си гост. Железните им нерви бяха издържали едно голямо изпитание, от което по-слаби мъже щяха да полудеят. Той знаеше, че избраните от него за заговора хора не са мекушави, че куражът им е толкова силен, колкото и престъпните им амбиции и възможности за зли дела. Ораст насочи отново вниманието си към съществото в абаносовия стол. И то най-после заговори.

— Спомням си — каза то със силен, кънтящ глас на немидийски със странен старинен акцент. — Аз съм Ксалтътън, върховен жрец на Сет в Питон, който беше в Ахерон. Сърцето на Ариман… сънувах, че отново съм го намерил… къде е то?

Ораст го сложи в ръката му. Ксалтътън пое дълбоко дъх и погледна светещия в ръката му блестящ скъпоценен камък.

— Те го откраднаха от мен. Много отдавна — каза той. — Това е червеното сърце на нощта, то спасява, но то и погубва. Сърцето е дошло отдалеч и много, много отдавна. Докато е в ръката ми, няма по-силен от мен. Но ми го откраднаха, Ахерон падна и аз бях прогонен в тъмна Стигия. Много неща си спомних, но и много съм забравил. Бях в една далечна страна, отвъд мъгливи празни пространства и бездни, и тъмни океани. Коя година сме сега?

— Краят на годината на лъва, три хиляди години след падането на Ахерон — отговори Ораст.

— Три хиляди години! — промърмори Ксалтътън. — Толкова много? Кои сте вие?

— Аз съм Ораст. Бях жрец на Митра. Този тук е Амалрик, господарят на Тор в Немидия. Другият е Тараск, по-младият брат на краля на Немидия. А този високият е Валерий, законен наследник на трона на Аквилония.

— Защо ми върнахте живота? — попита Ксалтътън. — Какво искате от мен?

Вече беше жив и напълно разсънен, в проницателните му очи светеше незамъглен ум. В държането му нямаше колебание или несигурност. Той премина направо към същността като човек, който знае, че нищо не се дава даром. Ораст посрещна погледа му със същата откровеност.

— Тази нощ ние отворихме вратата на ада, за да освободим душата ти и да я върнем в тялото, защото се нуждаем от твоята помощ. Искаме да поставим Тараск на трона на Немидия и да спечелим за Валерий короната на Аквилония. С твоята черна магия ти можеш да ни помогнеш.

Умът на Ксалтътън беше коварен и пълен с неочаквани изненади.

— Ти сигурно владееш до съвършенство магьосническите изкуства, Ораст, след като си могъл да ми върнеш живота. Откъде един жрец на Митра знае за Сърцето на Ариман и заклинанията на Скилос?

— Аз вече не съм жрец на Митра — отговори Ораст. — Изгониха ме от братството заради заниманията ми с черни магии. Ако не беше там Амалрик, може би щяха да ме изгорят като магьосник. Но останах жив и продължих изследванията си. Пътувах в Замора, във Вендия, в Стигия и сред обитаваните от духове джунгли на Кхитай. Четох обкованите в желязо книги на Скилос, говорих с невиждани създания от дълбоките бездни и безизразни същества в черните вонящи джунгли. Зърнах твоя саркофаг в населяваната с демони гробница под гигантския черен храм на Сет във вътрешността на Стигия и изучих магията, която даде живот на изсъхналия ти труп. От покритите с плесен ръкописи научих за Сърцето на Ариман. После цяла година го търсих и най-сетне го намерих.

— А защо си направи труда да ми върнеш живота? — попита Ксалтътън и втренчи пронизващ поглед в жреца. — Защо не използува Сърцето, за да усилиш още повече магическите си сили?

— Защото никой човек днес не знае тайните на Сърцето — отговори Ораст. — Дори и в легендите вече не се говори за заклинанията, чрез които могат да се овладеят всичките му сили. Аз знаех, че то може да връща живот. По-дълбоките му тайни не са ми известни. Използвах го само да те съживя. Ние искаме да усвоим твоите знания. Колкото до Сърцето, ти единствен знаеш неговите ужасни тайни.

Ксалтътън поклати глава, загледан замечтано в искрящия скъпоценен камък.

— Моите магьоснически знания са по-големи от цялото знание на всички хора — каза той. — Въпреки това и аз не познавам пълната мощ на този скъпоценен камък. В древността аз не съм се обръщал към него. Просто го пазех, за да не бъде използвано срещу мен. Но накрая го откраднаха и един накичен с пера шаман на варварите отне с него цялата ми магическа сила. После камъкът изчезна и преди да науча къде е скрит, бях отровен от завистливи жреци на Стигия.

— Беше скрито в една голяма пещера под храма на Митра в Тарантия — каза Ораст. — Разбрах го много след като бях открил останките ти в подземния храм на Сет в Стигия. Заморански крадци, защитени отчасти чрез заклинания от мен и научени от източници, които по-добре да не споменавам, откраднаха саркофага с мумията ти от ноктите на онези, които го пазеха в тъмнината, и с камилски керван, галера и волска каруца той пристигна в този град. Същите крадци… или по-точно оцелелите след изпълненото с ужаси търсене… откраднаха и Сърцето на Ариман от обитаваната от духове пещера под храма на Митра в Тарантия. Там уменията на хората и заклинанията на магьосниците едва не се провалили. Само един от тях бе оцелял, намери ме и преди да умре ми разказа_за видяното в онова проклето подземие и ми даде камъка. Никой, освен тях, дори човек с моите умения не би могъл да открадне Сърцето на Ариман от онова охранявано от демони място. Там то е лежало в тъмнина три хиляди години след падането на Ахерон.

Ксалтътън повдигна приличната си на лъвска глава и зарея поглед, сякаш се върна в отминалите хилядолетия.

— Три хиляди години! — промълви той. — Всемогъщи Сет! Кажи ми какво се е случило в света през това време, Ораст!

— Варварите разрушиха Ахерон и създадоха нови държави — каза Ораст. — Там, където някога се простираше империята, сега съществуват три царства, наречени Аквилония, Немидия и Аргос — по имената на племената, които са ги основали. По-старите царства — Офир, Коринтия и западен Кот, които бяха подчинени на кралете на Ахерон, с падането на империята възстановиха независимостта си.

— А какво стана с народа на Ахерон? — попита Ксалтътън. — Когато избягах в Стигия, Питон беше в руини и всички големи градове с техните виолетови кули бяха потопени в кръв и потъпкани от сандалите на варварите.

— Малки групи хора по хълмовете се хвалят, че са потомци на Ахерон — отговори Ораст. — Вълната на моите варварски предци заличи земите на империята и народа й от лицето на земята. Защото те… моите предшественици… бяха понесли много страдания от кралете на Ахерон.

Устните на питонеца се изкривиха в тъжна и ужасна усмивка.

— Да! Много варвари, както мъже, така и жени, умряха, пищейки на жертвеника. Когато кралете се върнаха от запад с плячка и пленници, видях главите им натрупани на пирамида на големия площад в Питон. Но дойде денят за разплата и сабята свърши добра работа. Ахерон престана да съществува, а Питон със своите кули се превърна в спомен от отдавна отминали дни. Върху руините на империята израснаха по-млади царства и станаха велики. А сега ние те върнахме, за да ни помогнеш да управляваме тези царства, които, макар и не така чудесни и необикновени като Ахерон, са богати и силни и си заслужава човек да се бори за тях. Погледни! — Ораст разгърна пред Ксалтътън изкусно начертана върху тънък пергамент карта.

Магьосникът я разгледа и озадачен поклати глава.

— Самите контури на континентите са променени. Прилича на нещо познато, видяно насън, но невероятно променено.

— И въпреки това тук е Белвер, столицата на Немидия, в която се намираме сега — отговори Ораст и показа с пръст. — Тук минават границите на немидийското царство. На юг и югоизток лежат Офир и Коринтия, на изток Бритуния, на запад Аквилония.

— Това е карта на непознат за мен свят — тихо каза Ксалтътън, но Ораст не пропусна да отбележи пламналото в тъмните му очи зловещо огънче.

— Ти ще ни помогнеш да променим тази карта — отговори Ораст. — Ние искаме да възкачим Тараск на трона на Немидия. Нашето желание е това да стане без борба и по такъв начин, че върху Тараск да не падне ни най-малка сянка на съмнение. Ние не искаме страната да бъде обхваната от граждански войни, а да запазим всичките си сили, за да завладеем Аквилония.

— Ако крал Нимед и неговият син умрат от естествена смърт, например чума, Тараск ще се възкачи на трона мирно и без съпротива като законен наследник.

Ксалтътън мълчаливо кимна. Ораст продължи:

— Другата задача ще бъде по-трудна. Ние не можем да поставим Валерий на трона на Аквилония без война, а това царство е много войнствено. Хората му са от сурова, безстрашна раса, закалена от непрекъснати войни с пикти, зингаранци и кимерийци. От петстотин години Аквилония и Немидия, с малки прекъсвания, са във война и винаги побеждават аквилонците. Сегашният им крал е най-прочутият боец от западните народи. Той е чуждоземец, смел… завладя короната със сила през една гражданска война, като удуши със собствените си ръце крал Нумедидий. Казва се Конан. Никой човек не може да го победи в открит бой. Законният наследник на трона е Валерий. Той беше прокуден от своя роднина Нумедидий и от години е далеч от царство си. В жилите му тече кръвта на стара династия и много от старите родове ще приветстват свалянето на Конан, който няма нито кралска, нито дори благородническа кръв. Но простите хора са му верни, а също и аристократите от отдалечените провинции. И все пак ако неговите войски бъдат победени в една битка и той бъде убит, мисля, че няма е трудно да поставим Валерий на трона. Наистина, ако Конан бъде отстранен, единственият център на властта ще бъде премахнат. Той не е от кралската династия, а самотен авантюрист.

— Бих искал да видя този крал — каза замислено Ксалтътън и погледна появилото се на стената сребърно огледало. В него не се отразяваше нищо, но изражението на Ксалтътън показваше, че той разбира предназначението му. Ораст кимна, изпълнен с гордостта на занаятчия, който е получил признание от голям майстор.

— Ще се опитам да ти го покажа — каза Ораст, седна пред огледалото и втренчи хипнотично очи в него. След малко в огледалото се появи мъглива сянка и прие формата на човек.

Беше ужасяващо, но наблюдаващите знаеха, че това е отражение на мисълта на Ораст, въплътена в огледалото, както мислите на магьосниците се въплътяват в магически кристали. Тя плуваше като неясно очертание, после се преобрази в ясен образ: висок мъж с мощни рамене и широк гръден кош, с масивен врат с изпъкнали жили и силни, мускулести крайници. Беше облечен в коприна и кадифе, наметнат с туника — върху нея бе избродиран златният кралски лъв на Аквилония. Върху подрязаната му буйна черна коса блестеше короната на Аквилония, но закаченият на колана му меч изглеждаше по-естествен за него, отколкото царственото облекло. Челото му беше ниско и широко, вулканично-сините очи горяха с някакъв вътрешен огън. Тъмното, покрито с белези, почти зловещо лице показваше, че това е боец, кадифените дрехи не можеха да прикрият очертанията на силните му, опасни крайници.

— Този човек не е хипербореец[2]! — възкликна Ксалтътън.

— Не е. Кимериец е. Едно от онези диви туземни племена, които живеят сред мрачните хълмове на север.

— Някога се бих с неговите предци — промърмори Ксалтътън. — Дори кралете на Ахерон не можеха да ги победят.

— Те и сега всяват ужас сред народите на юг — отговори Ораст. — Той е истински син на свирепата си раса и е доказал, че е непобедим.

Ксалтътън не отговори. Седеше и гледаше живия] огън, който трептеше в ръката му. Навън кучето зави отново — протяжно и зловещо.

Бележки

[1] Според вярванията на старите гърци и римляни една от реките в подземното царство, през която Харон прекарал душите на мъртвите; прен. Адът (мит.) — б.пр.

[2] Хиперборейци (от гръцки — „живеещи отвъд Борей“ или „отвъд планините“) — митичен народ, който живеел във вечно щастие в крайния север и почитал Аполон в един от ранните му образи — б.пр.