Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (15)

Петнадесета глава
Завръщането на корсаря

Първият признак, че съзнанието му се връща, беше усещането за движение: под него не беше твърда земя, а непрекъснато издигане и падане. Вятърът свиреше между въжетата и още преди замъгленото му зрение да се проясни, Конан разбра, че е на кораб. Чу неясни гласове, а после върху него се изля вода, от която дойде напълно на себе си. Конан надигна глава, изруга злобно, протегна крака и се огледа. До ушите му достигна силен смях, до ноздрите — воня от немити тела.

Намираше се върху юта на дълга галера. Издутите й платна опъваха въжетата. Слънцето изгряваше с ослепителен пламък в златно, синьо и зелено. Вляво на бреговата линия се виждаше неясна виолетова сянка. Вдясно се простираше откритият океан.

Корабът беше дълъг и тесен, типичен търговски кораб от южните брегове, с висока кърмова надстройка и каюти в двата края. Конан погледна към откритата средна част на кораба, откъдето вятърът довяваше отвратителна воня. Беше му позната от едно време. Идваше от гребците. Всичките бяха негри — по четиридесет мъже от всяка страна, завързани около кръста с верига. Единият край на веригата бе заключен към тежка халка, вкопана в дългата греда, служеща за пътека между пейките. Животът на тези гребци беше безкраен ад. Повечето роби бяха кушити, но около тридесет от черните, които сега почиваха, без да изпускат греблата, и гледаха непознатия с любопитство, бяха от южните брегове, родината на корсарите. Конан ги познаваше по правите черти на лицата и косите, по дългите неокосмени крайници. Зърна между тях мъже, с които някога беше плувал.

Всичко това той видя и позна в един бърз, всеобхващащ поглед. После се изправи, стиснал гневно юмруци, залитна за момент на окованите си крака и погледна струпаните около него мъже. Морякът, който го беше залял с вода, стоеше усмихнат с празно ведро в ръка. Конан злобно го наруга, инстинктивно потърси дръжката на меча си и откри, че е без оръжие и гол с изключение на късите кожени панталони.

— Какво е това мръсно корито? — изрева той. — Как попаднах на него?

Моряците се засмяха подигравателно — набити брадати аргосеанци, — а един, чиито по-богати дрехи и вид на човек, свикнал да дава нареждания, подсказваха, че е капитан, скръсти ръце и каза високомерно:

— Намерихме те да лежиш на пясъка. Някой те беше фраснал по темето и ти беше взел дрехите. И понеже ни трябваше още един човек, те взехме на борда.

— Що за кораб е този? — попита Конан.

— „Венчърър“, от Месантия. Превозва огледала, червени копринени наметала, щитове, позлатени шлемове и мечове, които ще разменим срещу медна и златна руда с шемитите. Аз съм Диметрио, капитан на този кораб и твой господар отсега нататък.

— Излиза, че пътувам в желаната от мен посока — промърмори Конан. Последната забележка беше много невнимателна. Те пътуваха на югозапад, следвайки дългата извивка на аргосеанския бряг. Търговските кораби никога не се отдалечаваха от бреговата линия. Той знаеше, че някъде пред него бързо се носи на югозапад ниската тъмна стигийска галера.

— Видяхте ли една стигийска галера… — започна Конан, но брадата на снажния капитан настръхна.

Той изобщо не се интересуваше от въпросите, които можеше да му зададе неговият пленник, и реши, че е крайно време да сложи този независим нехранимайко на мястото му.

— Млък! — изрева той. — Достатъчно време загубих с теб. Оказах ти чест да те взема на кораба си и да те съживя и отговорих на достатъчно много от проклетите ти въпроси. Махай се! Ще трябва да си отработиш пътуването…

— Ще купя кораба ти… — започна Конан, преди да си спомни, че е безпаричен скитник.

Избухна подигравателен смях, а капитанът почервеня — помисли, че пленникът му се присмива.

— Размирна свиня! — изрева той и пристъпи застрашително напред, слагайки ръка на закачения на колана му нож. — Ще заповядам да те набият с пръчки! Ще държиш благоприличен език, иначе, Митра ми е свидетел, ще те окова между черните да гребеш!

Вулканичният нрав на Конан не издържа. Дори преди да стане крал, никой, който му беше говорил така, не беше останал жив.

— Не ми повишавай глас, катраниво куче! — изрева той с глас, по-силен от морския вятър. Моряците го погледнаха слисани. — Опитай се да измъкнеш тази играчка и ще нахраня рибите с теб!

— Ти за кого се мислиш? — озъби се капитанът.

— Сега ще ти покажа! — извика побеснял кимериецът и се насочи към релинга, където стояха закачени оръжията.

Капитанът измъкна ножа си, изрева и се спусна към него, но преди да удари, Конан го хвана за китката, изви ръката му и тя излезе от ключицата. Капитанът зарева като умиращ вол и се търколи на палубата. Конан грабна една тежка брадва и бързо се извъртя да посрещне атаката на моряците. Те се спуснаха към него, несръчни и тромави в сравнение с кимериеца, който беше бърз като пантера. Преди да го достигнат с ножовете си, той скочи между тях и заудря наляво и надясно толкова бързо, че очите не можеха да следват брадвата. Два трупа паднаха на палубата и от черепите им се разплиска кръв и мозък.

Конан се спусна през препъващата се, тежко дишаща тълпа и се насочи към тесния мостик, простиращ се от юта до абордажната кула. Шепа моряци от юта, обезкуражени от поражението на другарите си, спряха зад него, а останалите от екипажа — общо около тридесет души — се спуснаха тичешком през мостика, стиснали оръжия в ръце.

Конан се изправи с вдигната брадва, с развята от вятъра дълга коса пред вдигнатите нагоре черни лица.

— Кой съм аз? — извика той. — Гледайте, кучета! Вижте! Аджонга, Язунга, Ларанга! Кой съм аз?

Откъм средната част на кораба се чу вик, който нарасна до мощен рев:

— Амра! Това е Амра! Лъвът се е върнал!

Моряците усетиха заплахата в страхотния рев, пребледняха, дръпнаха се назад и се втренчиха в гневната фигура на мостика. Наистина ли това бе онзи кръвожаден, жесток великан от южните морета, който бе изчезнал така тайнствено преди години, но все още живееше в легендите? Черните пощуряха, дърпаха веригите и произнасяха името на Амра като молитва. Кушитите, които никога по-рано не бяха виждали Конан, подеха вика. Робите, затворени в каютата под юта, заудряха по стените и запищяха като луди.

Диметрио, смъртно бледен от болка, се влачеше по палубата и пищеше:

— Качете се при него и го убийте, подлеци, преди робите да са се освободили!

Моряците се спуснаха откъм двата края на мостика. С лъвски скок Конан напусна мостика и като котка падна на краката си на пътеката между пейките с гребците.

— Смърт на господарите! — изрева той, вдигна брадвата и отсече една верига като кибритена клечка. Ревящият роб скочи освободен, счупи греблото и го размаха като сопа. Моряците тичаха разтревожено по мостика. „Венчърър“ се превърна в лудница. Конан сечеше с брадвата, без да спира, и при всеки удар по един изпотен, крещящ черен се освобождаваше, луд от омраза и изпълнен с желание за мъст.

Моряците скочиха на средната част на кораба да хванат или да убият голия бял гигант, който сечеше веригите, но бяха повалени от вече освободените роби: гребците със свалени окови размахваха ръце и като черен поток от демони удряха със счупени весла и парчета от вериги, деряха с нокти и хапеха със зъби. През това време робите в каютата разбиха вратите и излязоха на палубата, а Конан с петдесетината освободени черни гребци изостави сеченето на вериги и отиде на мостика да помага.

И тогава настана истинско кръвопролитие. Аргосеанците бяха силни, яки, безстрашни както всички от тяхната раса, тренирани в суровата школа на морето. Но не можеха да устоят на тези побеснели гиганти, водени от неудържимия варварин. Сипеха се удари, кървав вихър бушуваше като тайфун от единия до другия край на кораба. Когато боят свърши, на борда на „Венчърър“ беше останал само един бял и това беше покритият с кръв великан, пред когото скандиращите черни се хвърляха на колене и от възторг удряха глави в дъските.

Конан, задъхан и лъщящ от пот, стиснал брадвата, от която капеше кръв, ги погледна, както може би е гледал първият вожд на хората в праисторически времена, и поклати глава. В този момент той не беше крал на Аквилония; отново беше крал на черните корсари, които го бяха избрали за свой господар.

— Амра! Амра! — неистово викаха гребците. — Лъвът се е върнал! Сега стигийците ще вият като кучета, и черните подлеци на Куш ще вият! Села ще изчезнат в пламъци, кораби ще потънат. Да, жени ще оплакват мъжете си и ще хвърчат копия!

— Спрете, скимтящи кучета! — изрева Конан с глас, който заглуши плющенето на платната. — Десет души да слязат долу и да освободят гребците, които още са оковани. Останалите да почистят палубата, да се хванат за греблата и да вдигнат знамето. Кром и дяволи, не виждате ли, че сме се отклонили към брега по време на боя? Да не искате да бъдем пленени отново от аргосеанците? Хвърлете труповете през борда! Хващайте се за работа, негодници, или ще ви смъкна кожата от гърбовете!

Със смях и песни те се заловиха да изпълняват заповедите. Труповете, бели и черни, бяха изхвърлени във водата, където вече се виждаха триъгълни перки.

Застанал на юта, Конан погледна надолу към черните мъже, които се взираха в него с очакване. Беше скръстил силните си кафяви ръце, черната му гъста коса, станала дълга по време на странствуванията, се развяваше от вятъра. Малцина от царедворците на Аквилония биха познали своя крал в този свиреп корсар.

— В трюма има храна! — извика той. — Има и оръжие за всички, защото корабът кара мечове и доспехи за воюващите покрай брега шемити. Ние сме достатъчно много, за да караме кораба, да, и да се бием! Вие гребяхте оковани във вериги за аргосеанските кучета. Сега като свободни хора ще гребете ли за Амра?

— Да! — изреваха всички. — Ние сме твои чеда! Води ни, където смяташ за добре!

— Тогава се захващайте да почистите! — заповяда той. — Свободните хора не се трудят в такава мръсотия. Трима да дойдат да разбием задната каюта. Кълна се в името на Кром, че до края на това пътуване ребрата ви ще престанат да се броят!

С одобрителен рев гладните хора се заеха да изпълнят нареждането. Платната се издуха от задухалия с нова сила вятър, белите гребени на вълните заиграха около кораба. Конан пое дълбоко дъх и разпери силните си ръце. Може вече да не беше крал на Аквилония, но отново бе крал на синия океан.