Робърт Хауърд
Червени пирони (7)

6. Очите на Тасела

— Защо ме доведе в тази стая да ми превързваш крака? — намръщи се Валерия. — Не можа ли да го направиш в тронната зала?

Тя седна на един диван и протегна ранения си крак, а жената от Текухултли го превърза с копринен бинт. Окървавеният меч на Валерия лежеше до нея.

Жената вършеше работата си мълчаливо и майсторски, но на Валерия не й харесваше нито бавното, ласкаво докосване на пръстите й, нито изражението в очите й.

— Заведоха другите ранени по стаите — отвърна жената с нежния говор на жените от Текухултли, но тонът й изобщо не означаваше, че те самите са нежни и благородни. Само преди минути Валерия бе видяла как същата тази жена прониза гърдите на една ксоталанка и извади очите на друг ранен ксоталанец.

— Ще занесат труповете на мъртвите в катакомбите — допълни тя, — нека духовете да избягат от стаите и да си живеят там, долу.

— Вярваш ли в духове? — попита Валерия.

— Знам, че духът на Толкемек живее в катакомбите — потрепери жената. — Веднъж го видях. Бях се свила зад една гробница, криеща костите на някаква мъртва кралица. Той мина оттам, облечен като древен мъж с бяла коса и брада и със светещи очи, проблясващи в мрака. Беше Толкемек. Виждала съм го жив, когато го измъчваха. Тогава бях дете.

Гласът й премина в уплашен шепот:

— Олмек се смее, но аз знам, че духът на Толкемек броди из катакомбите! Казват, че плъховете изяждали плътта на умрелите… но всъщност призраците я изяждат. Кой знае, но това…

В този миг над дивана падна сянка. Валерия погледна нагоре и видя над себе си Олмек. Принцът внимателно бе измил кръвта от ръцете, тялото и брадата си, но не беше си сменил робата и огромното му тъмно тяло издаваше зверската му природа. Дълбоките му черни очи горяха със странен блясък и нервно подръпваше с пръсти космите на синьо-черната си брада.

Когато Олмек погледна жената втренчено, тя стана и буквално излетя от стаята, но преди това хвърли към Валерия поглед, изпълнен с цинична подигравка.

— Калпава работа е свършила — разкритикува я принцът, приближи до дивана и се наведе над бинта. — Чакай да видя…

С бързина, удивителна за туловището му, той грабна меча на Валерия и го хвърли в другия край на стаята. После я сграбчи в гигантските си ръце.

Това беше светкавичен неочакван ход, но тя веднага реагира. Още щом мъжът я хвана, камата беше в ръката й и тя замахна смъртоносно към гърлото му. Повече с късмет, отколкото с ловкост, той успя да я хване за китката и тогава между двамата започна дива борба. Тя се биеше с юмруци, крака, колене и нокти, с цялата сила на великолепното си тяло и с всичките умения за ръкопашен бой, които бе усвоила през годините скитане и войни по суша и по море. Но това не й помогна срещу зверската му сила. Още в началото тя изгуби камата си, а после беше безсилна да причини болка на гигантския си нападател.

Блясъкът в налудничавите му черни очи не се промени. Те бяха изпълнени с бяс, а язвителна насмешка като че ли бе гравирана на устните му. Тези очи и тази усмивка съдържаха целия жесток цинизъм, който кипеше под повърхността на една объркана и покварена раса. За пръв път в живота си Валерия се уплаши от мъж. Беше като да се бориш срещу някаква огромна стихия; железните му ръце не й даваха да мръдне. Той като че ли беше безчувствен към всяка болка, която тя можеше да му причини. Само веднъж, когато тя диво заби белите си зъби в китката му и оттам потече кръв, той реагира. Зашлеви я така грубо по бузата, че главата й се отметна и килна върху дивана.

В борбата ризата й се разкъса и Олмек с цинична жестокост разтри гъстата си брада по голите й гърди. Брадата му беше като пила и от красивата й кожа потече кръв, а от устата й се надигна вик на болка и свирепа ярост. Конвулсивната й съпротива беше безполезна: тя бе притисната върху дивана, обезоръжена и запъхтяна… Очите й напразно святкаха срещу него. Очи на пленена тигрица.

Миг по-късно той я вдигна на ръце и бързо излезе от стаята. Тя не се съпротивляваше, но духът й още не бе покорен. Не викаше. Знаеше, че Конан няма да я чуе, и не мислеше, че някой от Текухултли ще се противопостави на принца си. Но забеляза, че Олмек върви крадешком, ослушва се и не се връща към тронната зала. Понесе я през някаква врата, пресече още една стая и се прокрадна по коридора. След като се увери за неговите опасения от това, че някой може да се противопостави на отвличането, тя отметна глава и изкрещя с всичките сили на енергичния си глас.

Един светкавичен шамар почти я зашемети. Олмек ускори ход, но викът й отекна в тишината. Валерия изви глава и през сълзи и звезди, които почти я заслепяваха, тя видя, че Текотъл куцука зад тях.

Олмек изруга и хвана жената в неудобно и доста недостойно положение под огромната си ръка. Тя се въртеше и риташе във въздуха като дете.

— Олмек! — възпротиви се Текотъл. — Не може да си чак такова куче! Не можеш да направиш такова нещо! Тя е жена на Конан! Помогна ни да избием ксоталанците и…

Без да каже и дума Олмек сви свободната си ръка в огромен юмрук и простря в несвяст ранения воин. Наведе се, като изобщо не изпитваше затруднения от съпротивата и проклятията на пленничката си, издърпа меча на Текотъл от ножницата и прободе боеца в гърдите. После захвърли оръжието настрани и полетя по коридора, без да забележи тъмното лице на жената, което предпазливо се взираше в него иззад една завеса. То изчезна, после Текотъл изстена, изправи се несигурно и залитна, викайки името на Конан.

Олмек продължи бързо по коридора, после се спусна по една виеща се стълба от слонова кост. Пресече няколко коридора и най-накрая спря в обширна стая, чиито врати бяха забулени с гоблени — с едно изключение… огромна бронзова порта, подобна на Орловата врата на горния етаж.

Посочи към нея и изръмжа от удоволствие:

— Тя води извън Текухултли и за пръв път от петдесет години не се охранява. Сега не е и нужно, тъй като вече няма ксоталанци.

— Благодарение на Конан и на мен, гаден мошенико! — презрително изсъска Валерия, трепереща от ярост и срам заради физическото насилие. — Куче коварно! Конан ще ти пререже гърлото заради това!

Олмек цинично й съобщи, че гърлото на Конан вече е прерязано по негова заповед. Блестящите му очи я разкъсваха, опипваха с жар изобилната чиста бяла плът, съвсем гола под скъсаните в борбата риза и бричове.

— Забрави за Конан — усмихна се той. — Олмек е господар на Ксукотъл. Вече няма Ксоталанк. Няма да има повече сражения. Ще прекараме живота си в пиене и любене. Хайде първо да пийнем!

Настани се край маса от слонова кост и придърпа Валерия върху коленете си — подобно тъмнокож сатир бяла нимфа. Без да обръща внимание на ругатните й, той я държеше безпомощна, прегръщайки я през кръста с огромната си ръка, а с другата се пресегна към масата и взе кана вино.

— Пий! — заповяда той, притискайки каната до устните й.

Тя завъртя глава. Алкохолът се разплиска, ужили устните й и се разля по голите й гърди.

— Гостенката не харесва виното ти, Олмек — чу се хладен, язвителен глас.

Олмек замръзна. В пламналите му очи се прокрадна страх. Завъртя бавно огромната си глава и погледна към Тасела, която стоеше нехайно до завесата на вратата с една ръка върху гладкото си бедро. Валерия се изви в желязната му прегръдка и когато видя пламналите очи на Тасела, по целия й гръб пробягаха студени тръпки. Нови изживявания нахлуха в душата на Валерия тази нощ. Току-що бе разбрала, че може да се страхува от мъж; сега научи какво е да се уплаши от жена.

Пребледнял, Олмек седеше неподвижно. Тасела извади другата си ръка иззад гърба и показа малка златна кана.

— Боях се, че тя няма да хареса виното ти, Олмек — измърка принцесата, — тъй че взех малко от моето, от онова, което донесох преди много години от бреговете на езерото Зауд… Разбираш ли, Олмек?

Капчици пот избиха по челото на мъжа. Мускулите му се отпуснаха, Валерия се освободи и блъсна масата помежду им. И макар разумът да й подсказваше, че трябва да избяга от стаята, някакъв странен интерес я задържаше на едно място, за да види какво ще се случи по-нататък.

Тасела приближи към седналия принц с разлюляна, похотлива походка, което само по себе си беше подигравка. Гласът й беше мек, нежен и гальовен, но очите й пламтяха. Тънките й пръсти игриво подръпнаха брадата му.

— Ти си егоист, Олмек — напевно прошепна тя и се усмихна. — Щеше да задържиш красивата гостенка за себе си, макар да знаеш, че аз исках да я забавлявам. Голяма грешка направи, скъпи!

За един миг маската й падна; очите й се присвиха, а лицето й цялото се изкриви. Тя дръпна с ужасна сила брадата му и откъсна цяла шепа косми от нея. Неестествената й мощ не бе по-ужасяваща от внезапното разголване на адската й ярост, скрита досега под невинната й външност.

Олмек изрева и скочи, завъртя се като мечка, а мощните му ръце се свиха в юмруци… После се отпуснаха.

— Кучка! — Боботещият му глас изпълни стаята. — Вещица! Дявол! Текухултли трябваше да те заколят още преди петдесет години! Махай се! Твърде много те търпях! Тази бледолика девица е моя! Изчезвай, преди да съм те убил!

Принцесата се изсмя и захвърли, кичура косми в лицето му. Смехът й бе по-безмилостен от звъна на кремък върху стомана.

— Едно време не говореше така, Олмек — подигравателно изрече тя. — Едно време, когато беше млад, ми говореше за любов. Да, веднъж ми беше любовник, преди години, и тъй като ме обичаше, заспа в ръцете ми, под омагьосания лотос… И така сам ми подаде веригите, с които те заробих. Знаеш, че не можеш да ми се противопоставиш. Че трябва само да те погледна в очите с онази тайнствена сила, на която преди години ме научи жрецът от Стигия, и ти ще бъдеш съвсем безсилен. Помниш онази нощ под черния лотос, който се люлееше над нас, полюшван от безшумния вятър. Тогава ти пак помириса неземните парфюми, които се прокраднаха и надвиснаха като облак над теб, за да те заробят. Не можеш да се биеш против мен. Ти си мой роб като онази нощ… И ще бъдеш такъв, докато си жив, Олмек от Ксукотъл!

Гласът й бе заглъхнал в едва чуто шептене, като поточе, ромолящо под звездите в нощта. Тя се наведе над принца и разпери дългите си остри пръсти над гигантските му гърди. Очите му се изцъклиха, огромните му ръце се отпуснаха безпомощно встрани.

С жестока и злобна усмивка Тасела вдигна каната и я поднесе към устните му.

— Пий!

Принцът се подчини механично. Секунди след това очите му се промениха, изпълниха се с ярост, разбиране и ужас. Устата му се разтвори, но не се чу никакъв звук. За миг падна на колене, после тежко се строполи върху пода.

Това напълно измъкна Валерия от вцепенението й. Тя се обърна и рипна към вратата, но със скок, който би засрамил и пантера, Тасела се озова пред нея. С цялата сила на гъвкавото си тяло Валерия замахна към нея с юмрук. Но с ловка извивка Тасела избегна удара и хвана китката на пиратката. В следващия миг лявата ръка на Валерия бе пленена, Тасела събра и двете й китки и спокойно ги върза с един шнур, който откъсна от колана си. Валерия смяташе, че през тази нощ е изпитала всички възможни унижения. Но срамът, че е пленена от Олмек, не можеше да се сравни с усещането, което я разтърси сега. Валерия мразеше другите представителки на своя пол; сега бе направо изумена от сблъсъка си с друга жена, която я третираше като хлапачка. Почти без съпротива от нейна страна, Тасела я блъсна в един стол и след като придърпа вързаните й китки между бедрата й, ги завърза за стола.

После, прескачайки внимателно Олмек, отиде до бронзовата врата, отвори я и посочи коридора отвън.

— Над този коридор има капандура — отбеляза тя, обръщайки се за пръв път към пленничката си. — Горе има едно помещение, което някога използвахме като стая за мъчения. Когато се установихме в Текухултли, взехме повечето уреди с нас, но имаше един, който бе твърде тежък. Не можахме да го преместим. Все още работи. Мисля, че сега ще ни свърши доста добра работа.

В очите на Олмек изригна ужас. Той явно разбра какво му се готви. Тасела се върна при него, наведе се и го сграбчи за косата.

— Парализиран е само временно — компетентно обясни тя. — Може да чува, да мисли и да усеща. Да, разбира се, че може да усеща съвсем добре!

С тази зловеща забележка тя тръгна към вратата, влачейки зад себе си огромния гигант с такава лекота, че очите на пиратката се опулиха. Стигна до коридора и без колебание тръгна по него, после изчезна заедно с пленника си в една стая и скоро след това се чу щракане на желязо.

Валерия тихо изруга и се дръпна напразно. Шнуровете обаче не можеха да се скъсат.

После Тасела се върна сама. От стаята зад нея се чуваха приглушени стенания. Тя затвори вратата, но не пусна резето. Тасела бе превъзмогнала навиците в Текухултли. Тя бе превъзмогнала и инстинктите, и емоциите на другите хора.

Валерия седеше неподвижно и гледаше жената, в чиито ръце бе съдбата й. Твърде нерадостна истина.

Тасела сграбчи русите й къдрици и дръпна главата й назад, поглеждайки безпристрастно лицето й.

— Избрах те, за да те удостоя с голяма чест — промълви тя. — Ти ще възстановиш младостта на Тасела. О, учудваш се? Аз изглеждам млада, но във вените ми тече лепкавият мраз на старостта, нещо, което съм изпитвала хиляди пъти преди. Аз съм стара, толкова стара, че не си спомням детството. Но едно време, когато бях момиче, един жрец от Стигия ме обичаше и ми разкри тайната на безсмъртието и вечната младост. Той умря, после… някой каза, че бил отровен. Но аз си живеех у дома край бреговете на езерото Зауд и годините не ме докосваха. След това царят на Стигия ме пожела, а моите хора се разбунтуваха и ме доведоха в тези земи. Олмек ме нарече „принцеса“. Аз обаче не съм с царска кръв. По-велика съм от принцеса. Аз съм Тасела, чиято младост ще бъде възстановена чрез твоята великолепна младост.

Езикът на Валерия залепна за небцето й. Тя усети над себе си кошмарното було на тайна, по-тъмна от покварата, която бе очаквала.

Високата жена развърза китките на аквилонката и я изправи на крака. Не страхът от силата на принцесата превръщаше Валерия в безпомощна, трепереща пленничка в ръцете й. Тя бе поразена от горящите, хипнотизиращи, ужасяващи очи на Тасела.