Робърт Хауърд
Червени пирони (3)

2. Край блясъка на огнените скъпоценности

Валерия се стресна от зората, която се прокрадваше над полето.

Тя седна и разтри очи. Конан клечеше край кактуса, режеше дебелите му листа и сръчно издърпваше бодлите.

— Ти не ме събуди — обвини го тя. — Оста̀ви ме да спя цяла нощ!

— Беше уморена — подсмихна се той. — Може и задникът ти да е протрит от дългата езда. Вие пиратите не сте свикнали със седлото.

— Ами ти? — продължи да упорства тя.

— Преди да стана пират, бях казак — отвърна той. — Тези хора живеят на седлото. Подремвам като пантера и не изпускам от очи пътеката, откъдето идват кошутите. Ушите ми са на пост, докато очите ми спят.

И наистина, гигантският варварин изглеждаше толкова бодър, сякаш цяла нощ бе спал в пухено легло. След като извади тръните и обели твърдата кора, той подаде на момичето едър, сочен кактусов лист.

— Забий сега зъби в тази круша. Тя е водата и храната на пустинника. По едно време бях и вожд на зуагирсите — пустинници, които се препитават с грабеж; на кервани.

— Има ли изобщо място, където да не си бил? — попита спътничката му с подигравка и с възхищение.

— Не съм бил цар на Хиборейското царство — усмихна се той и отхапа огромна хапка от кактуса. — Но съм мечтал да стана такъв. Пък някой ден може и да стана. Защо не?

Тя поклати глава, учудена от спокойната му дързост, и се захвана с крушата. Не й се стори неприятна на вкус, а и беше пълна със студен, удовлетворяващ жаждата сок. Конан привърши закуската си и изтри ръце в пясъка. После стана, и прокара пръсти през гъстата си черна грива, повдигна колана си и каза:

— Е, да вървим. Ако хората в този град мислят да ни прережат гърлата, те могат да го направят и сега, преди да започнат горещините.

Валерия помисли, че в черния му хумор може да се крие пророчество. Нощните й страхове бяха преминали. Ревящите дракони от далечната гора бяха като ужасен сън. В колана й имаше втъкната кама, а и вървеше до кимериеца. Каквито и опасности да ги очакваха, враговете им щяха да са хора. А Валерия от Червеното братство никога не се страхуваше от мъжете.

Конан сведе поглед към раз люляната й походка, която толкова си пасваше с неговата.

— Походката ти прилича повече на планинец, отколкото на моряк — отбеляза той. — Сигурно си аквилонка. Слънцето на Дарфар не е изгорило кожата ти. Много принцеси биха ти завидели.

— Аз наистина съм от Аквилония — отвърна тя. Комплиментите му вече не я дразнеха. Беше й приятно от нескритото му възхищение. Ако друг мъж беше поел поста й, докато спи, тя щеше да се ядоса — винаги се обиждаше жестоко на всеки, който се опитваше да я закриля заради пола й. Но сега откри някакво тайно удоволствие във факта, че този мъж постъпва така. И не се възползва от страха и от слабостта й. Все пак, реши тя, спътникът й не беше обикновен мъж.

Слънцето се издигна високо над града и оцвети кулите в зловещо червено.

— Снощи, изправени срещу луната, бяха черни — изръмжа Конан. Очите му се замъглиха от безкрайните суеверия на варварите. — Кърваво червено — като заплаха от кръв призори. Този град не ми харесва!

Но те продължиха и докато вървяха, Конан отбеляза факта, че от север към града не води никакъв път.

— Никакъв добитък не е утъпкал полето от тази страна — продължи той. — От години, а може би и от векове, земята не е докосвана от рало. Но виж — някога това поле е било обработвано.

Валерия видя старите бразди за напояване, които той посочи. На места те бяха наполовина запълнени и обрасли с кактуси. Тя се намръщи объркано, когато огледа полето, простряло се около целия град и гората зад него, ограждаща го като огромен, мрачен пръстен. Зад този пръстен не се виждаше нищо.

Тя погледна неспокойно към града. По бойниците не блестяха шлемове и копия, не свиреха тромпети, от кулите не се чуваха предупреждения. Абсолютна тишина: като в гората, надвиснала над стените и кулите.

Слънцето се беше издигнало високо на изток, когато двамата застанаха пред огромната порта в северната стена, под сянката на високата крепост. Ръждата ядеше железните скоби на голямата бронзова порта. Дебели паяжини блестяха по пантите, по праговете и по обкова.

— Не е отваряна от години! — възкликна Валерия.

— Мъртъв град — допълни Конан. — Ето защо полето е недокоснато.

— Но кой го е построил? Кой е живял тук? И защо са го изоставили?

— Кой може да каже? Може някой прогонен клан от стигийците да го е построил. А може и да не е — не прилича на стигийска архитектура. Много хора бяха прогонени от враговете си или пък чумата ги умори.

— В такъв случай съкровищата им още събират прах и паяжини тук — предположи Валерия и алчността, характерна за професията й, се събуди у нея, подсилена от женското й любопитство. — Ще можем ли да отворим вратата? Да влезем и да поразгледаме.

Конан погледна неуверено тежката порта, но опря силното си рамо о нея и натисна с цялата мощ на мускулестите си прасци и бедра. С пронизително скърцане на ръждясалите си панти портата мръдна бавно навътре. Конан се изправи и извади меча си. Валерия погледна през рамото му и ахна.

Пред погледа им не се разкри широка улица или двор, както можеше да се очаква. Отвореният портал водеше директно в широка, дълга зала, на която краят й не се виждаше. Подът бе покрит със странен червен камък, изрязан на квадратни плочки, които сякаш отразяваха невидими пламъци. Стените бяха от лъскав зелен материал.

— Шемит да съм, ако това не е нефрит! — изруга Конан.

— В такова количество?

— Грабил съм достатъчно от китанските кервани и знам какво говоря — не отстъпи кимериецът. — Това е нефрит!

Сводестият таван бе от изумрудено зелен камък, който грееше с отровно излъчване.

— Зелените огнени камъни — изръмжа Конан. — Така му викат хората от Пунт. Предполага се, че тези камъни са вкаменените очи на праисторически змии, които древните наричали „зелените змейове“. В тъмното светят като котешки очи. Нощем тази зала се осветява от тях, но това ще е една адски странна илюминация. Да се огледаме. Може да намерим скривалище със скъпоценности.

— Затвори вратата — посъветва го Валерия. — Хич не ми се ще в тази зала да нахълта някой дракон.

Конан се усмихна и отговори:

— Не вярвам драконите да излизат от гората.

Но се съгласи с идеята на спътничката си и посочи счупеното резе от вътрешната страна.

— Мисля, че чух някакво прещракване, като го натиснах. Счупено е скоро, а ръждата го е прояла. Ако хората са избягали, защо резето е пуснато отвътре?

— Несъмнено са излезли през друга врата — предположи Валерия.

Тя се чудеше колко ли века са минали, откакто външната светлина се бе процеждала в огромната зала. Високо в сводестия таван небето се виждаше през нещо като прорези — прозрачни процепи от някаква кристална субстанция. В тъмните сенки помежду им зелените скъпоценности премигваха като очи на разярени котки. Тъмният зловещ под в краката им тлееше с променливи нюанси и огнени цветове. Сякаш стъпваха по пода на Ада и над главите им премигваха дяволски звезди.

Покрай всяка от стените на залата минаваха три сводести галерии, изградени една над друга.

— Четириетажна къща — изпъшка Конан, — а тази зала е висока чак до покрива. Дълга е като улица. Чакай — като че ли мярнах врата от другата страна…

Валерия сви белите си рамене.

— В такъв случай ти виждаш по-добре от мен, макар че сред морските пирати ме смятаха за най-зоркото око.

Влязоха напосоки през една отворена врата и прекосиха цяла редица празни стаи с подове като в залата и със стени от същия зелен нефрит, от мрамор, слонова кост и халцедон, украсени с фрески от бронз, злато и сребро. По таваните бяха поставени огненозелени скъпоценни камъни, а светлината им бе призрачна и някак си измамна. Нашествениците се движеха като призраци под самодивския огнен блясък.

В някои от стаите нямаше такива илюминации и от вратите им зееше черен мреш, като от преддверието на Пъкъла. Конан и Валерия ги избягваха. Влизаха само в осветените стаи.

По ъглите висяха паяжини, но по пода не се беше събрал прах, нито по масите и пейките от мрамор, нефрит и червен халцедон, с които бяха обзаведени стаите. Тук-там бяха постлани килими от онази китанска коприна, която е практически вечна. Никъде не откриха прозорци, нито врати, които да водят към улици или дворове. През всяка врата просто се влизаше в друга стая или зала.

— Защо не излизаме на никаква улица? — ядоса се Валерия. — Този дворец трябва да е голям колкото царските сараи в Туран.

— Сигурно не са умрели от чумата — замисли се Конан върху мистерията на празния град. — Иначе щяхме да намерим скелети. Може би е бил обладан от духове и всички са си плюли на петите. Може би…

— Може би, по дяволите! — грубо го прекъсна Валерия. Погледни фреските. Те са на хора. От коя ли раса са?

Конан ги огледа и поклати глава.

— Никога не съм виждал точно такива като тях. Но имат нещо източно — Вендия, може би, или Косала.

— Бил си цар на Косала? — попита го тя, прикривайки искреното си любопитство с подигравка.

— Не. Но съм бил вожд на афгулис, които живеят в Химелейските планини, над границите на Мендия. Тези хора приличат на косалците. Но защо косалците ще вземат да строят град толкова далеч на запад?

Фигурите показваха стройни мъже и жени с маслинена кожа и с фино изваяни екзотични черти. Всички носеха прозрачни роби и скъпоценности с много нежни орнаменти. Бяха нарисувани сцени на празнуване, танци и любене.

— От изтока са, така е — изпъшка Конан, — но откъде точно, не знам. Трябва обаче хората тук да са били изключително миролюбиви, иначе щеше да има и военни сцени. Да се качим по стълбата.

Тя представляваше спирала от слонова кост, извиваща се нагоре от стаята, където се бяха спрели в момента. Изкачиха три площадки и влязоха в обширна стая на четвъртия етаж, най-високия в сградата. Прорезите в тавана осветяваха стаята, а на по-силната светлина скъпоценните камъни едва-едва примигваха. Надзърнаха през вратите и видяха още много стаи, осветени по подобен начин. Само една врата водеше към сводеста галерия, увиснала над зала, доста по-малка от онази на първия етаж.

— По дяволите! — Валерия ядно се тръшна върху нефритената пейка. — Хората, които са напуснали града, сигурно са си взели всичките съкровища. Писна ми да се мотая из тези празни стаи!

— Всички горни стаи са осветени — обади се Конан. — Ще ми се да намерим прозорец, от който да се вижда градът. Да погледнем зад онази врата.

— Ти погледни. Аз смятам да си почина.

Конан изчезна през вратата, а Валерия се излегна, скръсти ръце под главата си и опъна крака. Тези тихи стаи и зали с блестящите си зелени орнаменти и грейнали червени подове започваха да я депресират. Искаше й се да открият изход от този лабиринт, където се лутаха толкова дълго, и да излязат на някаква улица. Лениво се чудеше какви ли потайни крака са се плъзгали по тези пламнали подове в миналите векове, колко ли мрачни и жестоки дела са се извършили под тези премигващи тавани от скъпоценни камъни.

Едва доловим шум прекъсна мислите й. Преди да осъзнае какво я бе смутило, тя вече беше на крака с извадена кама. Конан не беше се върнал и тя знаеше, че не е чула него.

Звукът се чу някъде зад вратата към галерията. Тя се провря безшумно през нея, пропълзя до балкона и погледна иззад тежките колони.

Един човек се прокрадваше през залата.

Гледката на човешко същество в този град, който сметнаха за изоставен, я шокира. Клекнала зад каменната колона, Валерия свирепо погледна към прокрадващата се фигура. Нервите й бяха опънати до скъсване.

Човекът изобщо не приличаше на фигурите от фреските. Беше малко по-висок от среден на ръст, много тъмен, но не негър. Нямаше никакви дрехи, освен малка копринена кърпа, която частично покриваше мускулестите му бедра, и кожен колан, широк една педя, препасан около тънкия му кръст. Дългата му черна коса висеше на тънки кичури по раменете и му придаваше свиреп вид. Беше мършав, но жилав, с мускулести крака и ръце, но без онези месести подложки, които придават приятна симетрия на фигурата. Беше конструиран с почти отблъскваща икономия.

Но не толкова външният му вид, а поведението му впечатлиха жената, която го наблюдаваше. Той се промъкваше крадешком, приклекнал, постоянно въртейки глава насам-натам. В дясната си ръка държеше широк нож. Явно мъжът беше доста неспокоен. Той трепереше, сякаш обзет от ужас. Когато се обърна, тя видя пламъка в дивашките очи зад тънките кичури черна коса.

Той не я видя. Плъзна се на пръсти през залата и изчезна през отворената врата. Миг по-късно тя чу предсмъртен вик, после всичко утихна.

Разяждана от любопитство, Валерия се плъзна през галерията и стигна до вратата над мястото, където бе изчезнал човекът. Вратата водеше към друга, по-малка галерия, опасваща просторна стая.

Тази стая се намираше на третия етаж и таванът й не беше толкова висок както в залата. Беше осветена само от огнени камъни и странният им зелен блясък оставяше пространството под балкона в сянка.

Валерия се облещи. Човекът, когото видя, все още беше в стаята.

Лежеше по лице върху тъмночервен килим в средата на стаята. Тялото му беше отпуснато, ръцете — широко разперени. Кривият му нож лежеше до него.

Тя се учуди защо човекът лежи неподвижно. После присви очи и се взря в килима. Цветът на плата около човека бе малко по-различен, бе по-дълбоко, по-ярко червен.

Тя потрепери и се сви по-близо до колоната, като внимателно наблюдаваше сенките от горната галерия. Те обаче не издаваха своята тайна.

Изведнъж на сцената на мрачната драма се появи друга фигура. Човек, подобен на първия, влезе през вратата срещу залата.

Очите му гледаха свирепо към човека на пода. Изписка нещо, което звучеше като „Чикмек!“. Другият не помръдна.

Човекът бързо прекоси стаята, наведе се и сграбчи падналия за рамото, като го преобърна. После извика сподавено, тъй като главата безпомощно се строполи назад: гърлото на жертвата бе прерязано от ухо до ухо.

Човекът остави трупа на окървавения килим и скочи на крака, разтреперан като лист. Лицето му беше пребледняло от страх. Коленичи и изведнъж замръзна като статуя, вперил поглед към другия край на стаята.

В сенките зад балкона се появи призрачна светлина, която все повече нарастваше, светлина, която не приличаше на огнения каменен блясък. Докато наблюдаваше сцената, Валерия усети, че косата й настръхва: едва забележим в пулсиращата светлина, изплува човешки череп. И именно черепът — все още човешки, но ужасно обезформен — излъчваше тази призрачна светлина. Висеше там, като глава без тяло, измъкната от света на нощта и сенките, блестяща все по-отчетливо и по-отчетливо; човек, но не съвсем в нейните представи за човека.

Втренчен във видението, мъжът стоеше неподвижно — въплъщение на парализиращия ужас. Съществото излезе от стената, а с него се движеше чудновата сянка. Сянката бавно се появи — човекоподобна фигура, а голото й тяло грееше ослепително в нюансите на снежнобелите кости. Черепът върху раменете й се усмихна. Черните дупки на очите зейнаха грозно насред сатанинския си ореол и човекът насреща му нямаше сили да свали очи от него. Мечът увисна в безчувствените му пръсти, сякаш магията го бе хипнотизирала.

Валерия разбра, че не само страхът бе парализирал мъжа. Някакви пъклени способности на тази пулсираща светлина го бяха лишили от силата му да мисли и действа.

Най-накрая жертвата се размърда, но само за да изтърве меча си и да се строполи на колене, закривайки очите си. Човекът безмълвно очакваше удара на меча, който проблесна в ръката на видението, издигнало се над него като демон на Смъртта, побеждаващ човечеството.

Валерия реши да действа според импулса на своеволната си природа. С движение на тигрица тя скочи през перилата и се озова на пода зад ужасната фигура. При тупването на меките й ботуши сянката се изви и в този момент тя замахна. Жестоко ликуване я завладя, когато усети, че острието пронизва твърда плът и кост на смъртен.

Привидението изкрещя с гърлен глас и падна, посечено през рамото, гърдите и гръбнака. Щом падна, горящият череп се претърколи и разкри мръсна черна коса и тъмно лице, изкривено от предсмъртни конвулсии. Под ужасната маскировка се криеше човешко същество мъж, подобен на коленичилия безропотно на пода.

След удара и вика другият вдигна глава и изумен се втренчи в бялата жена, застанала над трупа с кървав меч в ръката.

Изправи се с усилие, скимтейки, сякаш гледката беше замъглила разума му. Тя с удивление осъзна, че го разбира. Той ломотеше на стигийски, макар че този диалект й беше непознат.

— Коя си ти? Откъде идваш? Какво правиш в Ксукотъл?

После продължи, без да дочака отговор:

— Но ти си приятел — богиня или дявол, няма значение! И закла Горящия череп! А то под него имало човек! Ние го мислехме за демон, който те са измъкнали от катакомбите! Слушай!

Той спря за миг с бръщолевенето си и замръзна на място, наострил уши. Момичето не чуваше нищо.

— Трябва да побързаме! — прошепна мъжът. — Те са на запад от Голямата зала! Може би вече са навсякъде наоколо! Може би сега пълзят точно под нас!

Сграбчи я за китката, и то толкова здраво, че тя едва успя да се освободи.

— Кого имаш предвид, като казваш „те“? — поиска да разбере Валерия.

За миг той я погледна втренчено, сякаш му бе трудно да разбере невежеството й.

— Те? О-хо-хо, хората на Ксоталанк! Кланът на човека, когото ти току-що закла. Дето живеят край източната врата.

— Искаш да кажеш, че градът е обитаем? — възкликна тя.

— Ай! Ай! — Гърчеше се мъжът с нетърпението на човек, изпълнен с мрачни предчувствия. — Бързо! Трябва да се върнем в Текухултли!

— Къде е това?

— Лагерът край западната врата! — Хвана я за китката и я задърпа към вратата, откъдето беше дошъл. Едри капки пот се стичаха по тъмното му чело, а очите му горяха от ужас.

— Чакай малко! — изръмжа Валерия и издърпа ръката си. — Не ме пипай, или ще ти разцепя черепа. Какво става тук? Кой си ти? Къде искаш да ме заведеш?

Той се хвана за главата, хвърляйки погледи на всички страни, и заговори толкова бързо, че думите му се застъпваха една с друга:

— Казвам се Текотъл. От Текухултли съм. Аз и този човек, който лежи с прерязано гърло, дойдохме в Залата на Тишината, защото бяхме решили да направим засада на някой от ксоталанците. Самите богове си затварят очите за съдбата на онези, които те заловят живи!

Само при мисълта за това той се разтрепери като трескав и тъмната му кожа посивя като пепел. Валерия озадачено се намръщи. Очевидно зад всички тези дрънканици се криеше някакъв здрав смисъл, но той не значеше нищо за нея.

Тя се обърна към черепа, който още светеше и пулсираше на пода, и посегна с крак към него. Тогава мъжът, който се нарече Текотъл, скочи напред и извика:

— Не го докосвай! Даже не го поглеждай! В него се крият лудост и смърт. Магьосниците на Ксоталанк разбират тайната му — намерили са го в катакомбите, където лежат костите на ужасните крале, управлявали в Ксукотъл в черните минали векове. Погледне ли го човек, който не разбира неговата тайна, кръвта на този човек замръзва, а мозъкът му изсъхва. Докосването причинява лудост и унищожение.

Тя се намръщи недоверчиво. Човекът пред нея не беше много убедителен със слабото си, мускулесто тяло и змийските си кичурчета. В очите му, зад искриците на ужас, светеше странна светлина, каквато тя не беше виждала в очите на напълно нормалните хора. Все пак изглеждаше напълно искрен в твърденията си.

— Ела! — умоляваше я той, посягайки към ръката й, но после се дръпна, спомнил си за заканата й. — Ти си чужденка. Не знам как си дошла тук, но ако си богиня или демон, ела на помощ на Текухултли. Тогава ще разбереш всички неща, за които ме питаш. Сигурно си дошла отвъд голямата гора, откъдето са дошли и прадедите ни. Но ти си приятел, иначе нямаше да заколиш врага ми. Ела бързо, преди ксоталанците да ни намерят и заколят!

Тя свали поглед от нетърпеливото му лице и погледна към зловещия череп, тлеещ и проблясващ на пода до мъртвеца. Беше като череп от сънищата, безспорно човешки, но със странни деформации. Приживе собственикът на черепа сигурно е бил изрод или чудовище. Дори и сега той като че ли притежаваше някаква форма на живот. Изведнъж челюстите му зинаха към нея и се затвориха с трясък. Светлината му стана по-ярка, по-жива. Все повече заприличваше на някакъв кошмарен сън. Но нима целият живот не бе сън… Припряният глас на Текотъл издърпа Валерия от мрачните течения, по които се беше понесла.

— Не гледай черепа! Не гледай черепа! — Това бе далечен вик от дълбоката пустош.

Валерия разтърси грива. Погледът й се проясни. Текотъл бърбореше:

— Приживе е подслонявал злия мозък на царя на магьосниците! Още съдържа живот и магически огън от космоса!

Валерия изруга и скочи, гъвкава като пантера, а черепът се разби на блещукащи парченца под извития й меч. Някъде в стаята или в пустошта, или в мрачните гънки на съзнанието й, нечовешки глас изрева от болка и ярост.

Ръката на Текотъл докосна нейната, а той не спираше да бръщолеви:

— Ти го унищожи! Сега всички черни магии на Ксоталанк няма да могат да го възстановят! Да тръгваме! Хайде, бързо!

— Но аз не мога да тръгна — възпротиви се тя. — Приятелят ми е някъде наблизо…

Пламъкът в очите му я прекъсна. Той гледаше през нея ужасен. Лицето му стана смъртно бледно. Тя се извъртя точно когато четирима мъже изскочиха от четири врати и се насочиха към двойката в средата на стаята.

Бяха като другите, които вече бе видяла: същите възлести мускули върху иначе кльощавите крайници, същата дълга синьо-черна коса, същия налудничав поглед в широките им очи. Бяха въоръжени и облечени като Текотъл, но върху гърдите на всеки беше изрисуван бял череп.

Не последваха предизвикателства или бойни викове. Ксоталанците скочиха като побеснели тигри право към гърлата на враговете си. Текотъл ги посрещна с яростта на отчаянието. Той избягна удара на широкото острие, счепка се със собственика му и го събори на пода, където двамата се претърколиха и се сбориха в убийствено мълчание.

Другите трима се нахвърлиха върху Валерия; налудничавите им очи бяха червени като на побеснели кучета.

Уби първия, който влезе в обсега й преди той да успее да посегне — дългият й, остър меч разцепи черепа му и неговият кинжал остана издигнат във въздуха. Тя отстъпи встрани и избягна едно промушваше, като същевременно парира друг саблен удар. Тя отново беше Валерия от Червеното братство и свистенето на стоманата й приличаше на булчина песен.

Мечът й се насочи през острието, което беше парирала, и потъна на шест инча в диафрагмата на мъжа. Той въздъхна в агония и се строполи на колене, но високият му приятел нападна със свирепо мълчание, сипейки удар след удар толкова настървено, че Валерия нямаше възможност да го контрира. Тя отстъпи назад, отбягвайки ударите и търсейки сгоден момент да вкара острието на мястото му. Той не би могъл да издържи дълго на това въртене като вихрушка. Ръцете му щяха да се уморят, щеше да се задъха; щеше да се спъне и тогава острието й щеше да се забие без препятствия в сърцето му. Бърз поглед встрани, и Валерия видя, че Текотъл е коленичил върху гърдите на противника си и се опитва да освободи ръката си, за да може да го промуши с камата си.

Пот обля челото на мъжа срещу нея, очите му светеха като тлеещи въглени. Вече уморен, той не би могъл да я нападне отстрани, нито да пробие гарда й. Дишаше тежко, ударите му ставаха неточни. Тя отстъпи назад, за да го привлече към себе си… и усети бедрата си хванати в желязна хватка. Беше забравила за ранения на пода.

Коленичил, той бе обвил краката й с две ръце, а приятелят му изграчи триумфално и се запъти да я прободе от ляво. Валерия се изви и диво се дръпна, но напразно. Можеше да се освободи от надвисналата заплаха с бърз удар надолу, но в този момент кривото острие на високия воин щеше да разполови черепа й. Раненият захапа голото й бедро, сякаш бе див звяр.

Тя протегна лявата си ръка и сграбчвайки дългата му коса, дръпна главата му назад толкова силно, че белите му зъби и изцъклените очи блеснаха нагоре към нея. Високият ксоталанец извика свирепо и замахна с всички сили. Тя несръчно парира удара. Плоското на меча се стовари върху главата й с такава сила, че й се видяха звезди. Залитна. Мечът се вдигна отново, чу се гърлен, триумфален вик… и една гигантска фигура изникна иззад ксоталанеца, а стоманата в ръцете й проблесна като синя светкавица. Воинът се строполи като вол под сатъра на касапина, а мозъкът потече от черепа му, който беше разполовен чак до гърлото.

— Конан! — въздъхна Валерия. Миг след това, разярена, тя се обърна към ксоталанеца, чиято дълга коса все още стискаше в лявата си ръка. — Куче адово! — Мечът й се изви, проряза въздуха и обезглавеното тяло се строполи в потоци от кръв.

— Какво, по дяволите, става тук? — Конан се изправи над мъжа, когото беше убил. Държеше широкия му меч в ръката си и го гледаше изумен.

Текотъл се надигаше от гърчещата се фигура на последния ксоталанец и изтърсваше червените капки от камата си. Беше зле промушен в бедрото и кървеше. Погледна към Конан с опулени очи.

— Какво е всичко това? — попита пак Конан. Още не можеше да се опомни от изумлението, че е намерил Валерия, въвлечена в дивашка битка с тези фантастични същества, в един град, който той доскоро смяташе за празен и необитаем. На връщане от безцелната си експедиция из горните стаи той бе видял, че Валерия е изчезнала и бе тръгнал да я търси, воден от шума, достигнал до слисаните му уши.

— Пет мъртви кучета! — възкликна Текотъл, а в пламналите му очи се четеше бурна екзалтация. — Петима заклани! Пет червени пирона на черния стълб! Благодаря ви, богове на кръвта!

Той вдигна високо треперещите си ръце, а после се изплю върху труповете и стъпи по лицата им, в плен на някакъв зловещ танц. Доскорошните му съюзници го погледнаха изумени, а Конан попита на аквалонски:

— Кой е този побъркаш?

Валерия сви рамене.

— Казва, че името му било Текотъл. От бръщолевенето му разбирам, че неговите хора живеят в единия край на този шантав град, а онези там — в другия. Може би е най-добре да идем с него. Изглежда приятелски настроен, а очевидно с другия клан нещата не стоят така.

Текотъл беше спрял танца си и отново се ослушваше с наведена настрани глава, като куче. В отвратителното изражение на лицето му триумфът се бореше със страха.

— Да тръгваме, веднага! — прошепна той. — Свършихме достатъчно работа! Пет мъртви кучета! Моите хора ще ви посрещнат добре! Ще ви обсипят с почести! Но идвайте! До Текухултли е далеч. Ксоталанците може да дойдат ей сега и ще се нахвърлят върху ни на орляци, твърде многобройни даже за вашите мечове…

— Водѝ ни — прекъсна го Конан.

Текотъл бързо скочи на стълбата, водеща нагоре към галерията, махна им да го следват и те не чакаха втора покана. Затичаха се, за да успеят да го настигнат. След като стигна до галерията, той се хвърли към една врата, водеща на запад, и хукна да пресича стая след стая — всяка осветена от прорези или от зелени огнени камъни.

— Какво е това място? — пресекливо попита Валерия, едва поемайки си дъх.

— Кром знае! — отвърна Конан. — Обаче съм виждал такива хора и преди. Живеят по бреговете на езерото Зуад, до границата на Куш. Някакви нечистокръвни стигийци са, смесени с друга раса, която бродела из Стигия. Дошла някъде от изток преди няколко века и била асимилирана от тях. Наричат ги тлазитланци. Но съм готов да се обзаложа, че те не са построили този град.

Страхът на Текотъл сякаш не намаля, след като излязоха от стаята, където лежаха мъртъвците. Той продължаваше да се озърта и да се ослушва, а очите му горяха с неспокоен блясък при всяка врата, през която минаваха.

Въпреки смелостта си Валерия потрепери. Тя не се страхуваше от никой човек. Но страшният под под краката й, тайнствените камъни над главата й, разделящи криещите се сред тях сенки, потайността и ужасът на водача им я впечатляваха с едно неназовано предчувствие, с усещането за тайнственост и свръхчовешка опасност.

— Те може да са на пътя ни! — прошепна той. Трябва да се оглеждаме да не би да лежат някъде и да ни чакат!

— Защо не излезем от това пъклено място и не поемем по улиците? — попита Валерия.

В Ксукотъл няма улици — отвърна той. — Няма площади, няма открити дворове. Целият град е построен като един гигантски дворец под огромен покрив. Най-близкият излаз навън е Голямата зала, която прекосява града от северната до южната врата. Единствените врати към външния свят са градските, през които обаче жив човек не е минавал от четиридесет години.

— Ти откога живееш тук? — попита Конан.

Роден съм в замъка Текухултли преди тридесет и пет години. Никога не съм стъпвал извън града. Мили Боже, нека се движим тихо! Тези зали може да са пълни със скрити дяволи. Олмек ще ви разкаже всичко, като стигнем в Текухултли.

И така, в мълчание, те се носеха под зелените огнени камъни, премигващи над главите им, и по пламтящите подове, тлеещи в краката им. На Валерия й се струваше, че тичат през Ада, водени от тъмнолик, дългокос таласъм.

Но докато пресичаха една необикновено голяма стая, Конан ги спря. Слухът му бе по-остър даже от този на Текотъл, прекарал целия си живот във война из тези тихи коридори.

— Смяташ, че враговете ти може да са пред нас, да ни дебнат в засада?

— Те постоянно пълзят из тези стаи — отвърна Текотъл, също като нас. Залите и стаите между Текухултли и Ксоталанк са спорен район, ничия земя. Наричаме ги Залите на Мълчанието. Защо питаш?

Защото в стаите пред нас има хора — отговори Конан. Чух тракане на стомана.

Треската пак обхвана Текотъл и той стисна зъби, за да не тракат.

— Може да са приятелите ти — предположи Валерия.

Не бива да рискуваме — изпъшка Текотъл и започна да се върти като обезумял. Обърна се настрани и се шмугна през една врата вляво, която водеше към стая със стълба от слонова кост, виеща се надолу в мрака.

— Тя води до един неосветен коридор! — изсъска той, а огромни капки пот оросиха челото му. — Онези може да дебнат и там. Навярно е номер, с който сигурно искат да ни привлекат там. Но ще трябва да рискуваме. Дано са направили засадата си в горните стаи. Хайде, бързо!

Плахо, като привидения, те се спуснаха по стълбата и стигнаха до преддверието на коридор, тъмен като нощта. Наведоха се за миг, ослушаха се и потънаха в него. Докато се движеха, Валерия имаше чувството, че всеки момент нечий меч може да я промуши в тъмното. Усещаше само железните пръсти на Конан и не можеше да види спътниците си: тъмнината беше абсолютна. С разперена ръка опипваше стената и от време на време усещаше по някоя врата в нея. Тунелът й се стори безкраен.

Изведнъж се сепнаха от звук, който се чу отзад. Валерия отново настръхна, тъй като разбра, че се отваря врата. Някой ги следваше по коридора. В този момент тя се препъна о нещо, което й заприлича на човешки череп. Нещото се претърколи по пода с ужасяващо тракане.

— Бягай! — изджавка Текотъл с истеричен глас и се понесе по коридора като летящ призрак.

Валерия отново усети как ръката на Конан я сграбчва и я повлича след водача им. Конан не виждаше в тъмното по-добре от нея, но притежаваше безпогрешен инстинкт за посоката, в която се движеха. Без негова помощ тя щеше да падне или да се блъсне в стената. Докато буквално хвърчаха надолу по коридора, чуваха зад себе си трополене, което все повече се приближаваше. После изведнъж Текотъл изпъшка:

— Ето я стълбата! След мен, бързо! О, побързайте…

Ръката му се показа от мрака и хвана Валерия за китката, докато тя се изкачваше, без да вижда нищо пред себе си. Усети как Конан я повдига във въздуха, после я пусна и се обърна към стъпките. Слухът и инстинктът му подсказваха, че враговете им почти ги настигат. А звуците не бяха от човешки крака.

Сякаш нещо се гърчеше, плъзгаше се и шумолеше, а въздухът пред него беше леден. Конан шибна надолу с огромния си меч. Острието потъна в плът и кости и разсече стълбата отдолу. Нещо мразовито докосна крака му, а после в тъмнината се чуха ужасно тракане и пляскане. Нечий човешки глас изрева в агония.

В следващия миг Конан тичаше по виещата се стълба, мина през вратата и излезе на открито.

Валерия и Текотъл вече бяха пред него. Текотъл затръшна вратата и мушна резето — първото нещо, което Конан видя, след като излязоха.

После се обърна и се затича през една добре осветена стая към следващата врата. Конан хвърли поглед назад и видя как вратата скърца и се напряга от огромното налягане, приложено от другата й страна.

Макар че Текотъл не отслаби нито скоростта, нито вниманието си, сега той като че ли беше по-уверен. Имаше вид на човек, попаднал на позната територия, сред приятели.

Но Конан отново го ужаси с въпроса:

— Какво беше това, с което се бих на стълбата?

— Ксоталанците — отвърна Текотъл, без да се обръща. — Нали ти казах, че залите са пълни с тях.

— Това не беше човек изръмжа Конан. — Беше нещо, което пълзеше и беше студено като лед. Мисля, че го посякох. Падна върху мъжете, които ни преследваха, и сигурно е убило поне един в агонията си.

Лицето на Текотъл отново пребледня. Той се разтрепери и ускори ход.

— Бил е Пълзача! Едно чудовище, което те извадиха от катакомбите да им помага! Не знаем какво е, но сме намирали някои от нашите хора ужасно разкъсани от него. Побързайте, в името на Сет! Ако го пуснат след нас, то ще ни следва чак до самите порти на Текухултли!

— Съмнявам се — усмихна се Конан. — Ударът ми беше смъртоносен.

— Побързайте! Побързайте! — изстена Текотъл.

И те се спуснаха през многобройните стаи, осветени в зелено, прекосиха една обширна зала и спряха пред гигантска бронзова порта.

Текотъл се обърна към тях:

— Това е Текухултли.