Робърт Хауърд
Червени пирони (5)

4. Ухание на черен лотос

Валерия разкопча колана с меча си и положи ножницата с оръжието върху дивана, където възнамеряваше да спи. Забеляза, че по вратите има резета, и попита прислужницата накъде водят.

— Тези водят към съседни стаи — отвърна жената и показа вратите вдясно и вляво. — Онази — посочи към медната порта срещу вратата към коридора — води до един коридор, който свършва със стълба, спускаща се чак до катакомбите. Не се страхувай, нищо не може да те нарани тук.

— Че кой говори за страх? — ядоса се Валерия. — Просто държа да знам в какво пристанище съм хвърлила котва. Не, не искам да спиш край дивана ми. Не съм свикнала да ми прислужват, особено пък жени.

Разрешавам ти да си тръгнеш.

Сама в стаята, пиратката пусна резетата на всички врати, срита ботушите си и се опъна удобно върху дивана. Представи си Конан в подобно положение от другата страна на коридора, но женската суета й подсказа, че точно в момента той се мръщи и мърмори, хвърлил се върху самотния си диван. Тя се усмихна с радостно лукавство и се приготви да подремне.

Валерия внезапно се събуди. В мрачния смарагден блясък на огнените камъни тя видя сянка, наведена над нея. В един миг видението й се стори като част от съня й. Изглежда, че лежеше върху диван в някаква стая, а през това време над нея пулсираше гигантски черен цвят, толкова огромен, че скриваше тавана. Екзотичното му ухание я завладяваше, причинявайки й приятно чувствено отмаляване… Тя потъваше в ароматните вълни на лудо блаженство, когато нещо изведнъж докосна лицето й. Това й подейства като внезапно събуждане, което бързо я раздруса и тя отново се върна в реалния свят. Над себе си видя обаче не гигантски цвят, а тъмнокожа жена.

Жената се обърна гъвкаво, но преди да побегне, Валерия скочи на крака и я хвана за ръката. Тъмнокожата се бореше като дива котка, но бързо се отпусна, усетила, че е завладяна от далеч по-голямата сила на съперничката си. Пиратката дръпна жената, завъртя я, за да види лицето й, хвана я за брадичката и принуди пленничката си да я погледне в очите. Това беше намръщената Йасала, прислужницата на Тасела.

Защо, по дяволите, се беше навела над мен? Какво държиш?

Жената не отговори, но се опита да хвърли предмета. Валерия й изви ръката и на пода падна огромен черен екзотичен цвят върху зелено нефритено стъбло. Беше голям колкото женска глава, но далеч по-малък от видението, което бе съзряла в съня си.

— Черният лотос! — изсъска Валерия. — Цветът, чийто аромат приспива дълбоко. Опитваше се да ме упоиш, а! И ако случайно не беше ме докоснала по лицето, щеше да успееш! Каква игра играеш?

Йасала се мръщеше и не продумваше. Валерия изруга и я завъртя обратно, принуди я да коленичи и изви едната й китка зад гърба.

— Кажи ми или ще ти изтръгна ръката!

Йасала се извъртя болезнено, тъй като ръката й бе извита необикновено силно между плешките, но отчаяното клатене на глава бе единственият й отговор.

— Мръсница! — Валерия я просна на пода. Пиратката гневно погледна повалената фигура. Страхът и споменът за огъня в очите на Тасела, вперени в нея, събудиха всичките й инстинкти за самосъхранение. Тези хора бяха пропаднали; от тях можеше да се очакват всякакви перверзни. Но Валерия усети тук нещо, което отиваше отвъд чувствата, някакъв ужасен таен разврат, а не обикновено израждане. Тези хора не бяха нито откачени, нито нормални. Тя започваше да се съмнява, че изобщо са човешки същества. В очите на всичките тлееше лудост — освен в жестоките, гробовни очи на Тасела, които криеха тайни и драми, по-бездънни от лудостта.

Тя вдигна глава и се ослуша напрегнато. Залите на Ксукотъл бяха толкова тихи, сякаш той наистина бе един мъртъв град. Зелените скъпоценни камъни къпеха стаята в кошмарен огън, сред който очите на жената върху пода бляскаха зловещо срещу нея. Панически трепет премина през тялото на Валерия и той изтри последната следа от милосърдие в жестоката й душа.

— Защо се опита да ме упоиш? — промърмори тя, хвана черната коса на жената и дръпна главата й назад, за да погледне в мрачните й очи. — Тасела ли те прати?

Никакъв отговор. Валерия изруга жлъчно и плесна жената първо по едната буза, после по другата. Ударите прокънтяха в стаята, но Йасала не издаде и звук.

— Защо не викаш?! — дивашки изкрещя Валерия. — Да не те е страх, че някой може да те чуе? От кого се страхуваш? От Тасела? От Конан?

Йасала не отговори. Сви се и погледна към мъчителката си с очи, отровни като на гущер. Упоритото мълчание винаги предизвиква гняв. Валерия се обърна и ядно откъсна сноп шнурове от близката завеса.

— Глупава кучка! Ще те съблека чисто гола и ще те завържа за този диван, а после ще те шибам, докато ми кажеш какво правеше тук и кой те е изпратил!

Йасала не протестираше, нито се съпротивляваше докато Валерия изпълняваше първата част от заплахата си. После за миг в стаята не се чуваше никакъв шум, освен свистенето и плющенето на здравите копринени шнурове върху голата плът. Йасала не можеше да движи вързаните си ръце и крака. Тялото й се гърчеше под суровото наказание, главата й се въртеше в ритъм с ударите. Беше забила зъби в долната си устна и кръвта багреше брадичката й. Но тя не извика.

Всеки шнур оставяше червена рязка по тъмната плът на Йасала. Валерия налагаше наказанието си с цялата сила на загрубялата си от войните ръка, с цялата безпощадност, придобита през един живот, в който болката и мъчението бяха ежедневие, и с цялата цинична изобретателност, която само една жена може да измисли за друга жена. Йасала страдаше повече физически и душевно, отколкото би страдала от камшика на който и да е мъж.

Именно този женски цинизъм най-накрая укроти Йасала. Тя нададе глухо стенание и Валерия спря, като вдигна ръка и отметна назад влажния си рус кичур.

— Е, ще говориш ли? Ако е нужно, мога да продължа така цяла нощ!

— Милост! — прошепна нещастницата. — Ще ти кажа.

Валерия сряза шнуровете на китките и на глезените й и я изправи на крака. Йасала се строполи на дивана, облегна се на голото си бедро, подпря се с ръка и се сгърчи при допира на наранената си плът с грубата материя.

— Вино! — помоли се тя с пресъхнали устни и треперейки, посочи към златната кана върху масичката от слонова кост. — Прималя ми от болка. Дай ми да пия. После ще ти кажа всичко.

Валерия й подаде каната, а Йасала залитна, за да я поеме. После я вдигна я към устните си… и с всичка сила лисна съдържанието й в лицето на аквилонката. Валерия залитна назад, разтрепери се и трескаво захвана да бърше парещата течност от очите си. През болезнената мъгла тя видя как Йасала се стрелна през стаята, отвори медната порта и хукна по коридора. Пиратката веднага се втурна след нея с изваден меч, вече решена на убийство.

Но Йасала бе взела преднина. Тя просто летеше като жена, която току-що е била нашибана до точката на истерично безумие. Зави на ъгъла, доста пред Валерия, и когато пиратката стигна дотам, видя само един празен коридор и зейнала врата в другия му край. Лъхна я противната миризма на плесен. Това сигурно беше вратата, водеща към катакомбите. Йасала беше потърсила убежище при мъртвите.

Валерия отиде до вратата и погледна надолу, по каменната стълба, която се губеше в абсолютен мрак. Очевидно това беше шахта, която водеше направо до ямите под града, без отвори към долните етажи. Тя потрепери при мисълта за хилядите трупове в каменните гробници долу, увити в мухлясали парцали. Нямаше смисъл да се лута надолу. Йасала несъмнено познаваше всеки завой и извивка из подземните тунели.

Тъкмо се обърна, объркана и вбесена, когато от тъмнината на бездната се понесе ужасено ридание. Като че ли идваше от много дълбоко, но тя успя да долови човешки думи и това, че гласът е женски: „Помощ! Помощ, в името на Сет! А-ааа!“ После изчезна и на негово място се чу ехото на някакво призрачно кикотене.

Валерия усети, че настръхва. Какво се беше случило с Йасала долу, в мрака? Без съмнение именно тя беше изкрещяла. Но какво зло би могло да я сполети? Нима ксоталанците се криеха и там? Олмек ги беше уверил, че катакомбите под Текухултли са зазидани, и то твърде здраво, за да не могат в тях да се промъкнат враговете им. Кикотът обаче изобщо не звучеше като глас на човешко същество.

Валерия хукна обратно по коридора, без да си дава труда да затваря вратата към стълбата. Върна се в стаята си и пусна резето. Трескаво си обу си ботушите и препаса колана с меча. Щеше да влезе в стаята на Конан, да го събуди, ако все още беше жив, и да го убеди да изчезнат от този дяволски град.

Но щом стигна до вратата към коридора, из всички зали се понесоха предсмъртни писъци, последвани от трополене и силен звън на мечове.