Робърт Хауърд
Червени пирони (2)

1. Черепът на скалата

Жената върху коня отпусна юздите на уморения си жребец. Той застана с широко разтворени крака, а главата му клюмна — сякаш даже златистите пискюли по юздата от червена кожа му тежаха твърде много. Тя бързо закачи юздите за клона на една фиданка и се огледа наоколо с ръце върху бедрата.

Околностите не изглеждаха гостоприемни. Гигантски дървета ограждаха малкото езерце, от което конят току-що бе пил вода. Малки дръвчета препречваха гледката в мрака. Прекрасните рамене на жената потрепериха и тя изруга.

Беше висока, с едри гърди, дълги крака и със здрави рамене. Цялата й фигура излъчваше необикновена сила, но това не я лишаваше от женственост. Бе истинска жена, независимо от походката и дрехите си. Последните изглеждаха доста странни за околната среда. Вместо пола тя носеше широки копринени бричове, които свършваха малко над коляното. Бяха препасани с широк копринен шал. Яркочервените кожени ботуши стигаха почти коленете й, а деколтираната копринена риза с широка яка и ръкави завършваше костюма й. Върху едното си бедро тя носеше права кама, а върху другото — дълга сабя. Буйната й златиста коса, подстригана до раменете, бе прибрана с превръзка от пурпурен сатен.

В контраст с околностите, с мрачната, първобитна гора, жената излъчваше безумна живописност и сексапил. Определено не беше на мястото си. Би трябвало да е сред морски облаци, пъстро боядисани мачти и виещи се чайки в небето. Огромните й очи имаха цвета на морето. И това бе съвсем естествено — просто тя бе Валерия от Червеното братство, чиито дела всички моряци прославяха в песни и балади.

Тя понечи да прониже зеления покрив от сплетените клони и да види небето, но се отказа, тихо проклинайки.

Остави коня си вързан и тръгна на изток. От време на време поглеждаше назад към езерцето, за да не се изгуби на връщане. Тишината в гората я потискаше. В сплетените клонаци не пееха птици и храстите не шумоляха, раздвижени от дребни животни. Тя бе пътувала дълго в царството на мрачното спокойствие, нарушавано само от нейната стремителна езда.

Валерия утоли жаждата си край езерцето, но вече усещаше пристъпите на глада и се оглеждаше за някакви плодове, с които да се подкрепи, след като вече бе привършила запасите си от храна.

Пред себе си забеляза тъмна скала от кремък, издигаща се нагоре по неравния склон сред дърветата. Върхът й се губеше буквално сред облаци листа. Може би се издигаше чак над върховете на дърветата, над онова, което се простираше отвъд тази зловеща гора.

Тесният хребет образуваше естествена преграда, водеща нагоре по стръмната канара. След като се изкачи на около петдесет фута, тя стигна до пояса листа, които ограждаха скалата. Стъблата на дърветата не стигаха близо до канарата, но краищата на най-горните им клони се протягаха към нея и я забулваха. Жената опипа подозрителния листак, но не можа да види нищо отгоре или отдолу. После зърна синьото небе, а миг по-късно излезе под яркото, горещо слънце и видя горския покров, който се простираше под краката й.

Валерия стоеше върху широка тераса, почти на една височина с върховете на дърветата, а от него се издигаше остро възвишение — върхът на канарата. Внезапно кракът й се натъкна на нещо, заринато в опадалите листа, покрили терасата. Тя ги разрита и видя човешки скелет. Огледа с набитото си око избелелите кости, но не забеляза счупвания или следи от насилие. Човекът сигурно бе умрял от естествена смърт, макар че тя не разбираше защо му е трябвало да се изкачи до върха на канарата, за да намери кончината си там.

Изкатери се до върха и погледна към хоризонта. Горският покров, който приличаше на под от удобната й позиция, бе толкова непроницаем, колкото изглеждаше и отдолу. Не се виждаше и езерцето, където бе оставила коня си. Погледна на север, в посоката, от която бе пристигнала. Видя само вълнистия зелен океан, проснат във всички посоки и разделен само от едва забележимата синя линия на хълмовете в далечината. Тя бе пресякла тази линия преди няколко дни, за да се потопи в разлистената пустош около себе си.

На изток и на запад гледката беше същата, макар че синята линия на хълмовете в тези посоки я нямаше. Но когато се обърна на юг, Валерия замръзна и затаи дъх. На около миля гората оредяваше и изведнъж преминаваше в кактусова пустош. А насред полето се издигаха стените и кулите на някакъв град. Това вече надминаваше очакванията й. Не би се изненадала да види друга форма на човешко съществуване — например колибите на чернокожите, които приличаха на кошери, или скалните жилища на тайнствената кафява раса, за която легендите разказваха, че обитавала тези неизследвани райони. Но сега се натъкваше на нещо наистина сензационно — град с крепостни стени след дълги седмици поход от най-близките предни постове в края на цивилизацията.

С ръце, изморени от катеренето по острия връх, жената се отпусна на терасата и се начумери нерешително. Беше стигнала далеч от лагера на наемниците край граничния град Сукмет, където сред равнинните прерии отчаяни авантюристи от всички раси охраняваха стигийската граница от дафрарите, налитащи като червена вълна. Беше яздила без посока в една напълно непозната страна. А сега се колебаеше между желанието да се насочи направо към този град сред полето и инстинкта за предпазливост, което я караше да заобиколи отдалеч и да продължи самотния си път.

Размислите й бяха прекъснати от шумоленето на листите под нея. Изви се като котка и посегна към камата; после замръзна неподвижно, вперила очи в мъжа пред нея.

Беше почти гигант, а мускулите се движеха плавно под кожата му, получила кафеникав загар. Дрехите му приличаха на нейните, с изключение на широкия кожен колан вместо нейния пояс. Оттам висяха широк меч и кинжал.

— Конан Кимериеца! — възкликна жената. — Какво търсиш на пътя ми?

Той едва-едва се усмихна, а пронизващите му сини очи пламнаха с онази светлина, която всяка жена можеше да разбере, защото погледът му мина по чудесната й фигура, забави се върху възвишението на прекрасните й гърди под леката риза и чисто бялата плът, разкрила се между бричовете и ботушите й.

— Не знаеш ли? — разсмя се той. — Не разбра ли, че съм твой обожател още от първия път, когато те видях?

— И жребец не би могъл да ми го покаже по-ясно — отговори презрително тя. — Но изобщо не съм очаквала да те срещна тук, толкова далеч от буретата с бира и паниците с месо в Сукмет. Наистина ли ме следваш от лагера Зарало или са те изхвърлили заради някоя пакост?

Конан сви мощните си бицепси.

— В Зарало нямаше достатъчно негодници, които да ме изхвърлят от лагера — усмихна се той. — Разбира се, че те последвах. И ти извади голям късмет, момиче! Когато закла онзи стигийски офицер, ти укрепи решителността и защитата на Зарало и за стигийците вече си извън закона.

— Знам — намуси се тя. — Но какво можех да направя? Знаеш как ме провокира.

— Да — съгласи се той. — Ако бях там, също щях да го заколя. Но когато една жена живее във военни лагери, сред мъже, трябва да очаква подобни неща.

Вбесена, Валерия скочи на крака.

— Защо мъжете не ме оставят да живея като мъж?

— Че то е очевидно! — Жадните му очи отново я погълнаха. — Но постъпи мъдро, като избяга. Стигийците жива щяха да те одерат. Братът на онзи офицер тръгна подире ти. И не се съмнявам, че се е движил по-бързо от теб. Почти те беше настигнал, когато го улових. Конят му беше по-добър от твоя. След още няколко мили щеше да те хване и да ти пререже гърлото.

— Е, и?

Той я изгледа озадачен.

— Какво стана със стигиеца?

— Ти какво предполагаш? — нетърпеливо продължи той. — Убих го, разбира се, и оставих трупа му на лешоядите. Това обаче ме забави и едва не загубих следите ти, докато ти прекосяваше скалистите хребети. Иначе отдавна щях да те настигна.

— И сега мислиш да ме завлечеш обратно в лагера Зарало? — подигра му се тя.

— Не говори глупости — изпъшка той. Хайде, момиче, не бъди толкова сприхава. Аз не съм като стигиеца, когото закла и добре го знаеш.

— Безпаричен негодник!

Той се разсмя.

— Ами как би нарекла себе си? Нямаш достатъчно пари да си купиш дори ново дъно за бричовете. Презрението ти няма да ме измами. Знаеш, че съм командвал големи кораби и повече мъже, отколкото си виждала в живота си. Колкото до безпаричието… кой скитник не е такъв през повечето време? Прахосал съм доста злато из пристанищата. С него мога да напълня цял галеон. И това ти е известно.

— Къде са хубавите кораби и смелите момци, които командваш сега? — засмя се тя.

— Повечето са на дъното на морето — весело й отвърна той. — Зингарийците потопиха последния край бреговете на Шем. Заради това се присъединих към Свободните другари на Зарало. Парите обаче бяха малко, виното — кисело, а и не харесвам черни жени. Само такива идваха в лагера ни край Сукмет — с пръстени на носовете и с изпилени зъби — пфу! А ти защо се присъедини към Зарало? Сукмет е доста далеч от солената вода.

— Червеният Орто искаше да ме направи своя любовница — мрачно отговори тя. — Една нощ скочих от борда и плувах до брега на Кушит, където бяхме пуснали котва. Там един шемски търговец ми каза, че Зарало повел Свободните си другари на юг, за да охраняват дарфарската граница. Нямах по-добро предложение за работа. Присъединих се към източния керван и пристигнах в Сукмет.

— Направо си е лудост да се втурнеш на юг, както ти направи — прецени Конан. — Но пък беше и много умно, тъй като патрулите на Зарало никога няма да се сетят да те търсят в тази посока. Само братът на онзи, когото уби, се беше сетил да те последва насам.

— И сега какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.

— Да се обърна на запад. Стигал съм толкова далеч на юг, но никога — на изток. Едно дълго пътуваше на запад ще ме заведе до откритите савани, където черните племена пасат стадата си. Имам приятели сред тях. Ще идем до брега и ще намерим кораб. Писна ми от джунглата.

— Ами тогава върви си по пътя! — посъветва го Валерия. — Аз имам други планове.

— Не ставай глупава! — раздразнено реагира Конан. — Не можеш постоянно да бродиш из тази гора.

— Ако реша, мога.

— Но какво възнамеряваш да правиш?

— Не е твоя работа!

— Моя е — спокойно отвърна той. — Да не мислиш, че те гоних толкова време, за да се обърна и да си тръгна с празни ръце? Бъди разумна, няма да ти причиня зло.

Пристъпи към нея, но тя се дръпна назад и светкавично извади камата си.

— Върни се, варварско куче! Ще те набода като печено прасе!

Той спря неохотно, после попита:

— Искаш ли да ти взема тази играчка и да те напляскам?

— Думи! Само думи! — подигра му се тя. В неспокойните й очи танцуваха пламъчета като слънчеви лъчи в бистра вода.

Конан знаеше, че това е истина. Не се бе родил човекът, който да обезоръжи с голи ръце Валерия от Братството. Той се намръщи, усетил у себе си възел от противоречиви чувства. Беше ядосан, но му беше и забавно, защото изпита възхищение от силния й дух. Изгаряше от желание да сграбчи това прекрасно тяло и да го прекърши в желязната си прегръдка, макар че не желаеше да нарани момичето. Разкъсваше се между желанието да я разтърси здраво и едновременно с това да я помилва. Знаеше, че ако приближи, камата й ще се забие в сърцето му. Бе виждал как Валерия убива твърде много мъже при гранични набези или кръчмарски свади и не си правеше никакви илюзии. Тя бе бърза и свирепа като тигрица. Можеше да измъкне меча си и да я обезоръжи, като избие оръжието от ръката й, но мисълта за това му се стори отвратителна.

— Проклета да си, дръзко момиче! — изкрещя той, изгубил търпение. — Ще ти взема…

Обзет от гняв и страст, той тръгна безразсъдно към нея, а тя се приготви за смъртоносен удар. После изведнъж и двамата прекратиха тази едновременно смешна и опасна сцена.

— Какво е това? — изпищя Валерия.

Конан се извъртя като котка, а големият меч блесна в ръката му. В гората се чу цвилене на коне, ужасено и агонизиращо. Хрускане от счупени кости се смеси с цвиленето.

— Лъвове нападат конете! — извика Валерия.

— Не са лъвове! — изръмжа Конан със светнали очи. — Да си чула лъвски рев? Слушай как се трошат тези кости — даже лъв не може вдигне толкова шум, докато убива кон.

Той се спусна надолу и тя го последва. Кавгата им бе забравена и инстинктите им на авантюристи се обединиха срещу общата опасност. Докато си проправяха път надолу, през зеленото було от листа, цвиленето престана.

— Намерих коня ти вързан до езерото — промърмори той, стъпвайки толкова безшумно, че тя вече не се чудеше как е успял да я изненада на канарата. — Вързах и моя там и те последвах по стъпките. Гледай сега!

Те излязоха от листака и погледнаха надолу. Зеленият покрив над тях разпери мрачния си балдахин. Слънчевата светлина едва се процеждаше през полумрака. Само на стотина ярда от тях, гигантските стволове на дърветата изглеждаха мрачни и призрачни.

— Конете трябва да са под онзи гъсталак, ей там — прошепна Конан, а гласът му се чуваше не по-силно от ветреца, едва помръдващ клоните. — Слушай!

Валерия вече беше чула и кръвта и замръзна; тя несъзнателно сложи бялата си ръка върху загорялото, мускулесто рамо на спътника си. Иззад гъсталака се чуваше шумно трошене на кости, и разкъсване на плът и скърцане със зъби — като при ужасно пиршество.

— Лъвовете не вдигат такъв шум — прошепна Конан. — Нещо яде конете ни, но не е лъв…

Шумът изведнъж спря, а Конан тихо изруга. Внезапно надигнал се вятър задуха от тях направо към мястото, където се бе скрил невидимият убиец.

— Ето го, идва — промълви Конан и повдигна меча си.

Гъсталакът жестоко се разклати, а Валерия стисна силно ръката на спътника си. Макар и да не познаваше джунглата, тя бе наясно с това, че никое животно не може да разтърси така високите храсти.

— Трябва да е голямо като слон — промърмори Конан, повтаряйки на глас мисълта й. — Какво, по дяволите… Гласът му заглъхна и настъпи изумителна тишина.

През храсталака бе подало глава нещо кошмарно, нещо ужасно! От раззинатите челюсти се подаваха мазни жълти бивници, а над зейналата паст се мръщеше муцуна на влечуго. Огромните очи, като на увеличен хиляди пъти питон, гледаха, без да примигнат, към вкаменените хора, прилепнали на скалата. Кръв се стичаше от люспестите, провиснали устни и от огромната уста.

Главата, по-голяма от крокодилска, се крепеше върху дълъг люспест врат с ред назъбени шипове, а след тях, пречупвайки шипки и фиданки, се влачеше гигантско тяло, с корем като бъчва върху абсурдно къси крачка̀. Назъбеният гръб се издигаше доста по-високо от Конан. Дълга опашка с шипове като на гигантски скорпион се влачеше най-отзад.

— Бързо да се качваме на канарата! — извика Конан и повлече момичето след себе си. — Не мисля, че то може да се катери, но може да се изправи на задните си крака и да ни стигне…

Като чупеше и разкъсваше храстите и дръвчетата пред себе си, чудовището изфуча през гъсталака, а те литнаха на скалата преди него — така, както листите политат, преди да излезе вятър. Когато Валерия се хвърли в прикритието, тя погледна назад и видя как титанът ожесточено се изправя на огромните си задни крака, точно както беше предрекъл Конан. Изправен, звярът изглеждаше още по-огромен. После желязната ръка на Конан сграбчи китката й и я дръпна с главата надолу в скривалището от листа, а след това я измъкна чак до горещото слънце отгоре. Точно тогава чудовището падна с предните си крака върху канарата. От сблъсъка тя цялата се разтресе.

Огромната глава зад бегълците светкавично се провря между клоните. За един ужасен миг те погледнаха надолу, към кошмарната гледка сред зелените листа: очите на звяра пламтяха, а пастта му зееше. После чудовището издърпа главата си и тя изчезна от погледа им, все едно че потъна в езеро.

Взирайки се надолу през счупените клони, останали по скалата, те го видяха как кляка в подножието на канарата и се взира в тях, без да премигне.

Валерия потрепери.

— Колко предполагаш, че ще клечи тук?

Конан ядно ритна черепа върху застланата с листа тераса.

— Този тип сигурно се е покачил тук, за да избяга от него или от някой като него. Трябва да е умрял от глад. Няма счупени кости. Навярно е дракон. Чернокожите разказват за тях в легендите си. Ако е така, няма да си иде оттук, докато не умрем и двамата.

Валерия го погледна с празен поглед, напълно забравила за враждебността си. Беше доказала безразсъдната си смелост в хиляди дивашки битки по море и по суша; върху опръскани с кръв палуби на горящи военни кораби; при щурмуването на крепостни стени и по утъпкани пясъчни плажове, където отчаяните мъже от Червеното братство къпеха ножовете си в кръвта на другите, воювайки за лидерство. Но сегашната перспектива буквално смразяваше кръвта й. Да седиш бездеен и безпомощен върху една гола скала докато пукнеш от глад, обсаден от старо чудовище, борещо се за оцеляването си… От тази мисъл паниката започна да пулсира чак в мозъка й.

— Но то трябва да си тръгне, за да яде, да пие — безпомощно подхвърли тя.

— Няма да иде надалеч — отбеляза Конан. — Току-що се натъпка с конско месо и, като истинска змия, може да изкара още дълго без храна и вода. Но изглежда, че за разлика от змиите, не спи след ядене. Както и да е, не може да се покачи на скалата.

Конан беше истински варварин и ужасното търпение на пустошта на и нейните деца беше част от него, от желанията и бесовете му. Можеше да издържи в подобна ситуация със спокойствие, абсурдно за цивилизован човек.

— А не може ли да слезем върху дърветата и избягаме по клоните им като маймуни? — с отчаяние попита тя.

Той поклати глава.

— Помислих за това. Клоните, които стигат до скалата, са твърде тънки. Ще се счупят от тежестта ни. Освен това ми се струва, че този дявол може да изкорени някое дърво.

— Е, какво тогава — ще си седим на задниците и ще чакаме да пукнем от глад ли? — вбесена, изкрещя тя и ритна черепа, който шумно се изтърколи към ръба. — Няма да чакам така! Ще сляза долу и ще му отрежа проклетата глава…

Седнал върху една издатина на самия връх на канарата, Конан погледна с възхищение към блесналите й очи, към напрегнатото, разтреперано тяло, но щом след миг разбра, че тя може да извърши подобна лудост, от възхищението му не остана и следа. Той й извика:

— Сядай! — После я хвана през кръста и я дръпна върху коляното си. Тя бе твърде изненадана, за да се съпротивлява, а той взе камата от ръката й и я пъхна обратно в ножницата. — И се успокой. Само ще си счупиш ножа в люспите му. Ще те лапне на един залък или ще те смачка като яйце с бодливата си опашка. По някакъв начин ще се измъкнем от тази бъркотия, не ми се ще да попаднем между зъбите му.

Тя не отговори и отблъсна ръката му от кръста си. Беше уплашена, а това чувство бе нещо ново за нея — Валерия от Червеното братство. Седеше върху коляното на спътника — или похитителя си — с покорност, която би изненадала Зарало, анатемосал я като дяволица от сараите на Ада.

Конан си играеше мързеливо с русите й кичури, привидно безразличен към завоеванието си. Нито скелетът в краката му обаче, нито чудовището, клекнало долу, му бяха объркали ума. Не бяха притъпили и желанието му.

Неспокойните очи на момичето, блуждаещи из листата отдолу, откриха цветни петна в зеленината. Някакви плодове — големи, тъмночервени топки — се криеха в клоните на едно дърво, чиито широки листа бяха странно изобилни и живо зелени. Тя усети глад и жажда. Досега не бе усетила жаждата, защото знаеше, че може да слезе от канарата и да намери храна и вода.

— Няма да гладуваме — каза тя. — Има плодове, които можем да достигнем.

Конан погледна.

— Ако ядем от това, не е необходимо да ни похапне драконът — изпъшка той. — Чернокожите ги наричат „ябълките на Деркета“. Деркета е кралица на мъртвите. Ако пийнеш малко от сока или само го разлееш върху себе си, ще умреш още преди да си стъпила отново на скалата.

— О!

Тя се отпусна и замълча, мрачно замислена, че не ще успеят да избягат от съдбата си. Конан обаче като че ли се интересуваше само от гъвкавата й талия и къдравите й коси. И да се опитваше да състави план за бягство, той не го показваше.

— Ако за известно време си свалиш ръцете от мен и се изкачиш на този връх — посъветва го саркастично тя, — ще видиш нещо, което ще те изненада.

Той я погледна озадачено, после сви огромните си рамене и се подчини. Покачи се върху острия като копие хребет и погледна над гората.

— Има укрепен град — промърмори след малко той. — Там ли щеше да отидеш, като ме изпратиш към брега?

— Видях го, преди да дойдеш ти. Не знаех нищо за него, когато си тръгнах от Сукмет.

— Кой ли би си помислил, че тук може да има град? Не вярвам стигийците да са стигали толкова далеч. А дали чернокожите могат да построят такъв град? Не виждам стада из полето, никакви следи от култивиране, нито пък хора.

— Как се надяваш да видиш такива неща от това разстояние? — подхвърли тя.

Той сви рамене и слезе на терасата.

— Хората от града не могат да ни помогнат точно сега. А и надали ще го направят, дори ако можеха. Живеещите в Черните страни често са враждебни към чужденците. Вероятно щяха да ни набодат на копията си…

Спря след миг и се умълча, сякаш забравил за какво говори.

— Копия… — промърмори той. — Какъв глупак съм да не се сетя досега! Ето какво прави една красива жена с мъжкия ум.

— За какво говориш?

Без да отговори на въпроса й, той се смъкна към пояса от листа и погледна през тях. Огромният звяр клечеше отдолу и наблюдаваше скалата със страховитото търпение на влечугите. Някой от неговата порода навярно е наблюдавал така някого от пещерните му предци, прикован на висока скала в зората на човечеството. Конан безстрастно го прокле и се захвана да сече клони. Пресягаше се и ги отсичаше колкото може по-дълги. Разклащането на листата обезпокои чудовището. То се изправи и размаха отвратителната си опашка, пречупвайки дръвчетата така, сякаш бяха клечки за зъби. Конан го наблюдаваше предпазливо с крайчеца на очите си и точно когато Валерия смяташе, че драконът отново ще се хвърли към скалата, кимериецът се отдръпна и се покатери до ръба с отсечените клони. Бяха три тънки пръта, дълги по около седем фута, но не по дебели от палеца му. Беше отрязал и няколко нишки здраво, тънко лико.

— Клоните са твърде тънки за дръжки на копия, а ликото не е по-дебело от конец — отбеляза той и показа листака около скалата. — Няма да издържат тежестта ни, — но като се съберат заедно, стават силни. Това ни разказаха аквилонските отстъпници, когато дойдоха при нас в Кимерия да съберат армия и да нападнат собствената си страна. Ние винаги се бием по кланове и племена.

— Какво общо има, по дяволите, всичко това с тези пръчки? — попита тя.

— Почакай и ще видиш.

Събра пръчките в плътен сноп и заби дръжката на кинжала си в единия край. После здраво ги привърза с ликото и когато приключи, той вече имаше едно доста стабилно копие с устойчива дълга дръжка.

— И как ще ти помогне това? — попита тя. — Нали каза, че острието няма да може да пробие люспите му…

— Не е целият покрит с люспи — отвърна Конан. — Има много начини да одереш пантера.

Той слезе до листака, вдигна копието, внимателно прониза една от „ябълките на Деркета“ и бързо се дръпна, за да избегне моравите капки, които потекоха от проводения плод. След това издърпа острието и й показа как синята стомана се оцвети в моравочервено.

— Не знам дали това ще свърши работа — отбеляза той. — Тук има достатъчно отрова, за да убие и слон, но… ще видим.

Валерия стоеше близо зад него, когато той слезе сред листата. Като държеше внимателно отровното копие, той пъхна глава сред клоните и почти ласкаво се обърна към чудовището:

— Какво чакаш там, долу, ти, незаконно отроче на съмнителни родители? — бе един от най-невинните му въпроси. — Пъхни си грозната глава пак тук, дълговрат звяр такъв… или искаш да сляза долу и да те изритам по задника?

Имаше и още — все в този дух. Валерия чак зяпна от красноречието му, макар сред моряците да бе получила добро образование, що се отнася до ругатните. Това подейства и на чудовището. Точно както непрестанното кучешко джафкане вбесява по-тихите животни, кресливият глас на човека събужда страх у някои зверове или дива ярост у други. Внезапно с ужасяваща бързина мастодонтът се изправи на мощните си задни крака и протегна врат да стигне гласовития пигмей, чийто крясък нарушаваше първобитната тишина на древното му царство.

Но Конан бе преценил разстоянието прецизно. Огромната глава се стовари страховито на около пет фута под него. А когато чудовищната паст зина като на змей, Конан заби копието си в нея. Натисна с всичка сила и дългото острие на кинжала прониза месото, мускулите и стигна чак до кокала.

Изведнъж челюстите конвулсивно се затвориха с трясък и тройното копие се разсече, а Конан за малко не полетя от гнездото си. Момичето зад него навреме го хвана за колана. Той се улови за скалата и й благодари с усмивка на облекчение.

Долу, на земята, чудовището се въргаляше като побесняло. Въртеше глава, удряше по нея с лапа и постоянно разтваряше уста колкото може. След миг успя да докопа дръжката на копието и да го извади. Вдигна глава. От широко разтворената му уста течеше кръв. Погледна към скалата с такава концентрирана и разумна ярост, че Валерия трепна и неволно извади камата си. Люспите по гърба и по хълбоците му от ръждивокафяви станаха зловещо червени. Нещо по-страшно — свърши се с чудовищното му мълчание. Ревът, който нададе кървящата паст на звяра, не приличаше на звук, който може да издаде никое земно създание.

С хрипкав, влудяващ рев драконът се хвърли към скалата — цитаделата на враговете си. Десетки пъти огромната му глава се удряше в клоните отгоре й, но зъбите му щракваха напразно. Блъскаше канарата с цялата мощ на тромавото си тяло, докато накрая тя се разтресе от основата до върха. Вдигна се на задните си крака и я сграбчи като човек с предните си лапи, опитвайки се да я изтръгне от корен — сякаш беше дърво.

Тази проява на безумна ярост смрази кръвта на Валерия, но Конан бе твърде близък до първобитното и не изпита нищо друго, освен съвсем разбираем в случая интерес. За варварина не съществува бездна между човека и другите хора, между хората и животните. За Конан чудовището долу бе просто форма на живот, различна от него главно по физиката. Той му приписваше характеристики, подобни на своите, в яростта му виждаше противопоставяне на собствения си гняв, а ревът и мученето му представляваха просто животински еквиваленти на ругатните, с които той го бе обсипал. Тъй като се чувстваше близък с всички диви същества, даже с драконите, той не можеше да изпита смразяващия ужас, който обзе Валерия от свирепата ярост на звяра.

Седна и го загледа спокойно, отбелязвайки различните промени, които настъпваха в гласа и действията му.

— Отровата действа — убедено произнесе той.

— Не вярвам. — За Валерия беше нелепо да предполагаш, че нещо, колкото и смъртоносно да е, може да унищожи такава планина от мускули и ярост.

— В гласа му има болка — поясни Конан. — В началото беше просто вбесен заради паренето в челюстта. Сега усеща действието на отровата. Гледай! Залита. След няколко минути ще ослепее. Какво ти казах?

И наистина, изведнъж драконът залитна и миг след това с трясък пое през храстите.

— Бяга ли? — неспокойно попита Валерия.

— Отива към езерото! — Конан скочи, възбуден от бързината, с която се развиваха нещата. — Ожаднява от отровата. Хайде! След малко ще е сляп, но може да надуши пътя си обратно до подножието на скалата и ако нашите миризми все още са тук, ще седи, докато умре. Да тръгваме, защото и други негови събратя могат да пристигнат, като чуят рева му.

— Долу? — Валерия беше ужасена.

— Разбира се! Тръгваме към града! Там може да ни отрежат главите, но това е единствената ни възможност. По пътя може да се натъкнем на още хиляда дракона, но да останем тук означава сигурна смърт. Ако го чакаме да умре, може да се наложи да се разправяме с още цяла дузина като него. След мен!

Бърз като маймуна, той се спусна от терасата, спирайки само за миг да помогне на по-несръчната си спътничка, която, докато не видя какво прави кимериеца, си въобразяваше, че е равна с всеки мъж в катеренето по такелажа на кораб или по отвесна скала.

Двамата слязоха в мрака под клоните и се плъзнаха тихо на земята. Валерия да си мислеше, че биенето на сърцето й сигурно се чува на километри. Шумното клокочене и лочене зад гъсталака показваше, че драконът пие от езерото.

— Ще се върне веднага щом си напълни търбуха — прошепна Конан. — Докато отровата го убие, може да минат часове… ако това изобщо стане.

Някъде зад гората слънцето се скриваше зад хоризонта, а гората беше мрачно място на черните сенки и безрадостните перспективи. Конан грабна Валерия през кръста и се плъзна с нея от ръба на скалата. Вдигна по-малко шум и от вятъра, носещ се край дърветата, но Валерия си мислеше, че меките й ботуши издават бягството им на цялата гора.

— Надявам се, че няма да може да ни проследи — промърмори Конан. — Но ако вятърът духне към него, не е изключено да ни надуши.

— Митра, нека вятърът не духа! — въздъхна Валерия.

Лицето й бе като блед овал в мрака. Със свободната си ръка тя сграбчи камата, но допирът с нея я накара да се чувства още по-безпомощна.

Имаше още малко път до края на гората, когато чуха тропане и трошене на храсти зад себе си. Валерия прехапа устни, за да не заплаче.

— Преследва ни! — ужасена простена тя.

Конан поклати глава.

— Не ни е надушил при скалата и се лута из гората, опитвайки се да открие миризмата ни. Хайде! Градът или нищо! Той може да изтръгне всяко дърво, по което сме се катерили. Стига само да не излиза вятър…

Продължиха да се промъкват, докато дърветата пред тях започнаха да оредяват. Гората зад тях бе като черен, непроницаем океан от сенки. Зловещите трясъци зад тях още се чуваха. Драконът продължаваше да се лута в грешна посока.

— Ето и полето — въздъхна Валерия. — Още малко, и…

— Кром! — помоли се Конан.

— Митра! — прошепна Валерия.

Откъм юг задуха вятър. Минаваше през тях и отиваше направо към черната гора. Изведнъж страховит рев разклати дърветата. Безцелното лутане и трошене на храсти премина в напористо газене, сякаш драконът се бе насочил като ураган направо в посоката откъдето идваше миризмата на враговете му.

— Да бягаме! — извика Конан, с очи блеснали като на вълк, хванат в капан. — Само това ни остава!

Моряшките ботуши не бяха удобни за спринт, а животът на пират не е тренировка по бягане. След стотина ярда Валерия вече се задъхваше и преплиташе крака, а тракането зад тях се превърна в търкалящ се гръм. Чудовището бе излязло от гъсталака в откритото поле.

Желязната хватка на Конан около тънкия й кръст почти я повдигаше във въздуха; краката й едва докосваха земята, защото тя бе понесена със скорост, която сама никога не би могла да достигне. Ако той успееше поне за малко да избяга от звяра, издайническият вятър може би щеше да смени посоката си… — Но вятърът не спирате, а с един бърз поглед през рамо Конан видя, че чудовището почти ги настига, носейки се като галера в ураган. Той хвърли Валерия с такава сила, че тя се претърколи чак на десетина фута и се спря в дънера на най-близкото дърво. Кимериецът се изправи на пътя на громолящия титан.

Убеден, че смъртта го е настигнала, Конан действаше според инстинкта си и се хвърли с всички сили срещу ужасната муцуна, която връхлиташе отгоре му. Скочи и замахна като дива котка, усетил, че мечът му разсича дълбоко люспите по силната муцуна. И тогава един ужасен удар го претърколи на петдесет фута, изкара му въздуха и едва не му отне живота.

По-късно Конан сам не можеше да каже как е успял да се изправи на крака. Но единствената мисъл в мозъка му бе за жената, легнала зашеметена и безпомощна почти на пътя на разфучалия се демон. Още преди да успее да си поеме дъх, той се изправи пред нея с меч в ръката.

Тя още лежеше на същото място, където я беше хвърлил, но се опитваше да седне. Нито острите бивни, нито смазващите лапи бяха успели да я докоснат. Може би само някое рамо или преден крак бяха ударили Конан… И в този момент, забравило за жертвите си, чиято миризма беше следвало, сляпото чудовище се строполи във внезапната агония на предсмъртните си гърчове. Наведената му глава се разби в едно гигантско дърво, изпречило се на пътя му. От удара дървото се изкорени и сигурно е изкарало мозъка от обезформения череп. Дърво и чудовище се строполиха едновременно, а зашеметените спътници видяха как клоните се разтресоха от последните конвулсии на съществото, което бяха покрили. После всичко утихна.

Конан вдигна Валерия на крака и двамата се отдалечиха в несигурен бяг. След няколко мига се озоваха в спокойния мрак на голото поле.

Мъжът спря за малко и погледна назад, към абаносовата твърд зад тях. Не се помръдваше нито лист, нито една птичка не чуруликаше. Всичко сякаш бе замръзнало в такава тишина, каквато трябва да е царяла по света преди Сътворението.

Хайде — прошепна Конан, вземайки ръката на спътничката си. — Него вече го няма. Но ако от гората изскочат още дракони…

Не беше необходимо да я убеждава.

Градът изглеждаше много надалеч през полето, по-далеч, отколкото им се бе сторила от скалата. Сърцето на Валерия биеше с всичка сила, сякаш щеше да се задуши. На всяка стъпка тя очакваше да чуе пукане на храсти и да види друг колосален кошмар да се носи към тях. Но нищо не наруши тишината в гъсталака.

След като се отдалечиха на миля от гората, младата жена започна да диша по-свободно. Самоувереността й започна да се връща. Слънцето беше залязло и мракът се спускаше над полето, осветено слабо от звездите, които превръщаха в призраци недоразвитите кактуси.

— Няма добитък, полето не е обработвано — промърмори на себе си Конан. — Как живеят тези хора?

— Може би затварят стадата в обори през нощта — предположи Валерия, — а нивите и пасищата са от другата страна на града?

— Може би — изръмжа той. — Не виждам и никакви скали.

Луната се показа иззад града и гравира стените и кулите в черно на фона на жълтия си блясък. Валерия потрепери. Черен срещу луната, непознатият град изглеждаше още по-мрачен и зловещ.

Вероятно подобно чувство бе споходило и Конан, защото той спря, огледа се и обяви:

— Спираме тук. Няма смисъл да се появяваме пред вратите им посред нощ. Сигурно няма да ни пуснат. Освен това имаме нужда от почивка, а не знаем как ще ни приемат. След няколко часа сън ще сме в по-добра форма за бягство или битка.

Намери легло в един кактус, който растеше в кръг — феномен, обичаен за южната пустиня. Направи отвор в растението с меча си и покани Валерия да влезе.

— Тук ще бъдем защитени от змиите.

Тя погледна уплашено назад към черната линия, откъдето започваше гората. Бяха се отдалечили на около шест мили.

— Предполагам, че драконите излизат от горите?

— Ще внимаваме — отговори той, макар че нямаше представа какво ще направят, ако стане нещо такова. Взираше се в града, от който ги деляха няколко мили. Никаква светлинна не проблясваше от кулите. Огромна черна маса от тайнственост, издигната загадъчно срещу лунното небе.

— Лягай и заспивай. Аз ще пазя пръв.

Тя се поколеба, поглеждайки го неуверено, но той седна отвън и кръстоса крака, обърнат към полето, с меч между коленете и с гръб към нея. Без повече коментари Валерия легна върху пясъка в бодливия кръг.

— Събуди ме, когато луната достигне зенита си — нареди му тя.

Той нито отговори, нито се обърна към нея. Последният й спомен, преди да потъне в сън, бе за мускулестата му фигура, неподвижна като статуя, излята от бронз, очертана на фона на увисналите от небето звезди.