Робърт Хауърд
Червени пирони (6)

5. Двадесет червени пирона

Двама воини се излежаваха на пода в стаята за стражите на Етажа на Орела. Бяха небрежни въпреки бдителността, която вече им се беше превърнала в навик.

Винаги имаше възможност за атака срещу голямата бронзова порта, макар че от години никоя от двете страни не бе предприемала такова нападение.

Непознатите са силни съюзници — подхвърли единият. — Смятам, че още утре Олмек ще тръгне срещу врага.

Говореше така, както говорят войниците на война. В миниатюрния свят на Ксукотъл всяка шепа врагове представляваше една армия, а празните зали между замъците бяха страната, за която се биеха.

Другият съзерцаваше пространството.

— Да предположим, че с тяхна помощ унищожим ксоталанците — каза той. И тогава какво, Ксатмек?

— Какво ли? — учуди се Ксатмек. Ще забием червени пирони за всичките. Пленниците ще ги изгорим, ще ги одерем живи или ще ги насечем.

— Ами след това? — упорстваше другият. — Не ти ли изглежда странно, че няма да имаме врагове? През целия си живот съм се бил и съм мразил ксоталанците. Какво ще ни остане, като свърши враждата?

Ксатмек сви рамене. И през ум не му беше минавало, че някой ден може да унищожат враговете си. Просто не можеше да си го представи.

Изведнъж двамата се стегнаха, дочули подозрителен шум.

— Към вратата, Ксатмек! — изсъска воинът. — Аз ще погледна през Окото…

С меч в ръка Ксатмек, се облегна на бронзовата порта, опрял ухо о метала. Приятелят му погледна в огледалото. Плътно край вратата се бяха скупчили хора: мрачни, тъмнокожи мъже, захапали мечове… и с пръсти в ушите. Един от тях, наложил шапка с пера, имаше набор свирки в устата си и макар текухултли да изкрещя предупредително, свирките вкупом писнаха.

Викът замря в гърлото на стража, когато тънкият, странен писък прониза металната врата и порази слуха му. Ксатмек замръзна и като парализиран остана в това положение. Лицето му приличаше на дървена маска, вцепенено от звука. Другият страж, по-далеч от източника на звука, усети, че ужасът го обзема. Странни жилки го дърпаха като невидими пръсти, проникваха във всички клетки на мозъка му, изпълваха го с непознати емоции и импулси на лудост. Но със сърцераздирателно усилие успя да отхвърли магията и извика с глас, който самият той не можа да разпознае.

В този миг музиката се промени в непоносим писък, който раздра тъпанчетата му като с нож. Изведнъж целият разум на Ксатмек изчезна от лицето му — както внезапният полъх на вятъра гаси пламъка на свещта. Като полудял той освободи веригата, отвори портата и се втурна навън с изваден меч преди приятелят му да успее да го спре. Дузина остриета го приковаха към земята, ксоталанците прегазиха безжизненото му тяло и се втурнаха в стражевата стая с продължителен, кръвожаден вой, който отекна в тихите зали.

Замаян от всичко това, другият страж скочи да ги посрещне с насочено копие. Ужасът от магията, която току-що видя, бе преминал. Сега бе зашеметен от страховития факт, че враговете вече са в Текухултли. Мъжът мушна копието си в нечий тъмнокож корем и не разбра нищо повече. Един меч разцепи черепа му и подивелите воини се изсипаха от стаите зад стражевата.

 

 

Виковете и звънът на стомана накараха Конан да скочи от дивана си и да хукне навън с меч в ръка. За миг той стигна до вратата, отвори я и погледна към коридора точно в момента, когато Текотъл се втурна към шума с подивели очи.

— Ксоталанците! — извика той с глас, който трудно можеше да се нарече човешки. — Те са вътре!

Конан изтича по коридора и в този миг Валерия излезе от стаята си.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя тя.

— Според Текотъл ксоталанците са нахълтали вътре — отговори той набързо. — Като чувам врявата, май че наистина е така.

С текухултли по петите им те се втурнаха в тронната зала и видяха сцена, която не можеше да сравни с най-безумния сън за кръв и ярост. Двадесет мъже и жени с изпотени черни коси и бели черепи, блестящи върху гърдите им се бяха счепкали на живот и смърт с хората от Текухултли. Жените и от двете страни се биеха свирепо като мъжете, а стаята и залата вече бяха застлани с трупове.

Олмек, съвсем гол, като се изключи превръзката му, се сражаваше пред трона си, а когато нападателите напреднаха, Тасела изскочи от вътрешната стая с меч в ръка.

Ксатмек и другарят му бяха мъртви, тъй че нямаше кой да каже на хората от Текухултли как враговете им са проникнали в тяхната цитадела. Никой не знаеше и какво ги е подбудило да нападнат. Но загубите на ксоталанците бяха по-големи, а положението им — по-отчаяно, отколкото текухултли бяха предполагали. Осакатяването на люспестия им съюзник, счупването на Горящия череп и новините, чути от издъхващия, че някакви тайнствени бледолики са се присъединили към враговете им, ги бе подтикнала към тази отчаяна стъпка с налудничавата увереност, че ще умрат, но и старите им врагове ще ги последват.

Текухултли, окопитили се след първата изненадваща атака, която ги помете чак в тронната зала и покри пода с мъртвите им тела, се биеха със същата ярост. Стражите от долните етажи се втурнаха да се включат в боя. Това беше борба между побеснели вълци — слепи, задъхани, безпощадни. Биеха се навсякъде — от вратата до платформата. Краката им тъпчеха червения под, потъмнял от кръв. Масите от слонова кост бяха изпочупени, кадифените завеси — откъснати и обагрени в червено. Това беше кървавият финал на едно кърваво половин столетие и всички го усещаха.

Краят наистина беше неизбежен. Текухултли надвишаваха нашествениците почти с две към едно, а бяха окрилени и от факта, че в касапницата се включиха бледоликите им съюзници.

Двамата влетяха в боя с опустошителния ефект на ураган, помитащ гора с фиданки. По сила трима тлазитланци не можеха да се сравнят с Конан, а въпреки теглото си той бе и по-бърз от тях. Движеше се през бъркотията, съчетавайки маса, увереност и разрушителност като сив вълк сред глутница улични песове, и прескачаше повалените тела.

Валерия се биеше до него, усмихваше се, а очите й пламтяха. Беше по-силна от мъжете и много по-бърза и свирепа. Мечът се въртеше като жив в ръката й. Докато Конан побеждаваше съпротивата с теглото и със силата на ударите си, чупейки копия, разсичайки черепи и промушвайки гърди, Валерия пускаше в действие фината игра с меча, която зашеметяваше и объркваше противниците й преди да ги разсече. И докато някой воин вдигнеше нависоко тежкия си меч, тя промушваше гърлото му преди той да успее да нанесе удара си. Конан, извисил се над бойното поле, крачеше през трупове и поразяваше вляво и вдясно, а Валерия се движеше леко, като привидение — вдигаше меча, мушкаше и разсичаше. Противниците й все не я улучваха, разсичаха въздуха и умираха с върха на оръжието й в сърцата или в гърлата си, а подигравателният й смях кънтеше в ушите им.

Подивелите бойци не признаваха нито пол, нито състояние. От стена до стена, от врата до врата бушуваха вълните на сражението, разливаха се из съседните стаи. И накрая само текухултли и бледоликите им съюзници останаха прави в голямата тронна зала. Всички се гледаха безрадостно и празно, като оцелели след Страшния съд или след края на света. Превързани крака, отпуснати ръце и кървави мечове — кръвта се стичаше по ръцете им, а те се гледаха през осакатените трупове на приятели и врагове. Не им беше останал дъх да извикат, от устните им се носеше само ръмжене на вълча глутница, крачеща сред телата на жертвите си.

Конан хвана Валерия за ръката и я обърна към себе си.

— Имаш рана на прасеца — изръмжа той.

Тя погледна надолу и чак сега усети паренето в крака си. Някой умиращ на пода бе забил камата си с последни сили.

— Ти самият приличаш на касапин — разсмя се тя.

Той разтърси ръце и от тях се изля червен душ.

— Не е моя. О, само някоя драскотина тук-там. Нищо, за което да се притеснявам. Но този прасец трябва да се превърже.

Олмек тръгна към тях през камарата трупове. Приличаше на таласъм с голите си едри рамене, опръскани с кръв, и с черната си брада, обагрена в червено. Очите му също бяха червени, като черна вода, отразила пламъци.

— Победихме! — изкряка той слисано. — Враждата свърши! Кучетата на Ксоталанк лежат мъртви! И няма пленници, които да одерем живи! Но и така е добре — да се насладим на мъртвите им лица. Двадесет мъртви кучета! Двадесет червени пирона за черния стълб!

— По-добре се погрижи за ранените си — охлади го Конан и се обърна към Валерия. — Хей, момиче, дай да видя този крак.

— Чакай малко! — отхвърли го тя нетърпеливо. Огънят на боя още гореше буйно в кръвта й. — Откъде да знаем, че тези са били всичките?

— Не биха разделили клана за такава битка — поклати глава Олмек, възвърнал обичайния си разум. Без пурпурната си роба той не би приличал на принц, а на някакъв отвратителен звяр, тръгнал да търси плячка.

Главата си залагам, че сме ги изклали всичките. Бяха по-малко, отколкото си мислех, и сигурно са били отчаяни. Но как са успели да влязат в Текухултли?

Тасела излезе напред, изтри меча о голото си бедро и вдигна някакъв предмет, който бе взела от пернатия водач на ксоталанците.

— Свирките на лудостта — обяви тя. — Един воин ми каза, че Ксатмек отворил вратата на ксоталанците и бил съсечен. Този воин дошъл в стражевата стая от вътрешната зала, видял какво става и чул края на странна музика, от която чак душата му замръзнала. Според Толкемек за тези свирки ксоталанците твърдели, че били скрити някъде в катакомбите, при костите на древния магьосник, който ги използвал приживе. Кучетата от Ксоталанк някак си са ги намерили и са научили тайната им.

— Някой трябва да отиде до Ксоталанк и да провери дали има останали още живи — предложи Конан. — Аз бих го сторил, ако някой ме заведе.

Олмек погледна към останалите си хора. Имаше само дванадесет живи, а от тях няколко лежаха на пода и стенеха. Тасела единствена от целия Текухултли се отърва без нито една рана. Принцесата беше недокосната, макар че се би свирепо, като всички останали.

— Кой ще отиде с Конан до Ксоталанк? — попита Олмек.

Текотъл изкуцука напред. Раната на бедрото му пак беше започнала да кърви, а сега имаше и друг прорез в ребрата.

— Аз!

— Не! — забрани Конан. — И ти няма да ходиш никъде, Валерия. След малко този твой крак ще се скове.

Аз ще отида — предложи услугите си един воин, който превързваше ранената си ръка.

— Много добре, Йанат. Върви с кимериеца. И ти също, Топал. — Олмек посочи друг мъж, чиито рани бяха леки. Но първо помогнете да вдигнем тежко ранените върху онези дивани, където ще можем да ги превържем.

Справиха се бързо. Докато се навеждаха да вдигнат една жена, ударена с бойна тояга, брадата на Олмек се допря в ухото на Топал. На Конан му се стори, че принцът промърмори нещо на воина. Няколко минути по-късно той водеше спътниците си по коридора.

На излизане от вратата Конан погледна назад, към онази кланица, където мъртвите лежаха върху тлеещия под: окървавени кичури коса, замръзнали тъмни лица — маски на омразата, изцъклени очи, осветени от зелените огнени камъни, които къпеха отвратителната сцена в изумрудена адска светлина. Живите се лутаха безцелно сред мъртвите, като хора, изпаднали в транс. Конан чу, че Олмек извика една жена и й нареди да превърже крака на Валерия. Пиратката последва жената в съседната стая. Беше започнала да накуцва.

Двамата текухултли, изнурени, поведоха Конан по коридора зад бронзовата порта. Минаваха от стая в стая, осветени от зеления огън. Не видяха никого, не чуха нищо. След като прекосиха Голямата зала, която разделяше града в посока от север към юг, те станаха по-внимателни, тъй като наближиха вражеската територия. Но изморените им погледи виждаха само празни стаи и зали. Най-накрая стигнаха до широк, мрачен коридор и спряха пред бронзова порта, подобна на Орловата порта в Текухултли. Опитаха я предпазливо и тя бавно се отвори. Внимателно огледаха зелените стаи вътре. От петдесет години нито един текухултли не беше влизал в тези зали, като се изключат пленниците, дошли да посрещнат ужасната си съдба. Да се отиде в Ксоталанк бе най-кошмарното нещо, което можеше да сполети човек от западния замък. Този кошмар ги беше стряскал в сънищата им от най-ранно детство. За Йанат и Топал тази бронзова порта беше като преддверието на Ада.

И така, те се отдръпнаха назад със стаен ужас в очите, а Конан мина покрай тях и влезе в Ксоталанк.

Мъжете плахо го последваха. Като всеки човек, който прекрачва чужд праг, той се огледа внимателно. Но само пресекливото дишане на спътниците му нарушаваше тишината.

Озоваха се в квадратна стражева стая, същата като онази зад Орловата врата в Текухултли, преминаха и през коридор, който водеше към обширна зала абсолютно копие на тронната зала на Олмек.

Конан огледа залата с всичките й килими, дивани и завеси, спря и се ослуша напрегнато. Абсолютна тишина се стелеше из помещенията. Не му се вярваше в Ксукотъл да са останали живи ксоталанци.

— Хайде — промърмори той и тръгна по коридора.

Не беше стигнал далеч, когато усети, че го следва само Йанат. Обърна се и видя Топал, замръзнал от ужас. Беше вдигнал едната си ръка, сякаш за да се защити от някакво страшно зло, изправящо се иззад дивана.

— Какво става, по дяволите? Само след миг Конан видя какво гледа Топал и усети лек сърбеж по гърба между гигантските си рамене. Иззад дивана се подаваше чудовищна глава на влечуго, напомняща глава на крокодил със закривени надолу зъби, щръкнали над долната челюст. Но съществото бе отпуснато неестествено, а ужасните му очи бяха изцъклени.

Конан погледна зад дивана. Там лежеше огромен змей, мъртъв и вдървен. Никога в странстванията си кимериецът не беше виждал такъв змей. Около него се носеше смрад, а цветът му беше с неопределени нюанси, които се сменяха при всеки ъгъл, от който го погледнеше. Огромна рана върху врата на чудовището показваше от какво е настъпила смъртта.

— Това е Пълзача! — със страхопочитание прошепна Йанат.

— Съществото, което разсякох на стълбата — спомни си Конан. — След като ни проследи до Орловата врата, то се е довлякло дотук, за да умре. Как са могли ксоталанците да контролират такъв звяр?

Двамата текухултли поклатиха глави.

— Извлекли са го от черните тунели под катакомбите.

— Е, сега е мъртво, но ако си имаха още такива, щяха да ги вземат за атаката в Текухултли. Хайде, да вървим.

Двамата го следваха по петите, докато той крачеше бързо по коридора, после влязоха през сребърната врата от другия край.

— Ако не намерим никого на този етаж — каза той, — ще слезем и на долните. Ще изследваме целия Ксоталанк — от покрива до катакомбите. Ако Ксоталанк е като Текухултли, всички зали и стаи на този етаж трябва да са осветени… какво, по дяволите!

Бяха влезли в обширната тронна зала, съвсем същата като онази в Текухултли. Там имаше същата нефритена платформа и трон от слонова кост, същите дивани, килими и завеси по стените. Но зад трона не се извисяваше черна колона с алени пирони, макар че доказателства за мрачната вражда не липсваха.

На стената зад платформата бяха наредени няколко етажа стъклени лавици. И върху тези лавици седяха подредени стотици човешки глави. Идеално запазени, те фиксираха изумените си зрители с безжизнени очи. Колко ли месеци и години бяха гледали така?

Топал измърмори някаква псувня, но Йанат не каза нищо — налудничав блясък светна в очите му. Конан се намръщи, тъй като знаеше, че само за миг тлазитланите могат да изгубят здравия си разум.

Изведнъж Йанат посочи с разтреперан пръст към отвратителните реликви.

— Ето главата на брат ми! — промърмори той. — Това е главата на чичо ми! А там отзад е по-големият син на сестра ми!

Той внезапно се разплака без сълзи, с дрезгави, силни ридания. Риданията му ставаха все по-пискливи, докато преминаха в страховит, писклив смях, а после — в непоносим крясък. Само за една минута Йанат бе полудял съвсем.

Конан сложи ръка върху рамото му и докосването сякаш освободи цялата ярост в душата на мъжа. Йанат изкрещя и се обърна, после завъртя меча си срещу кимериеца. Конан парира удара, а Топал се опита да хване ръката на Йанат. Но побърканият го избегна и с пяна на устата заби меча си дълбоко в тялото му. Топал изстена и се строполи, а Йанат се извъртя за миг като луд пумпал; после хукна към лавиците и се захвана да сече стъклото с меча си, сипейки ругатни до Бога.

Конан скочи зад него, опитвайки се да го обезоръжи, но полуделият воин се възви и замахна срещу него, крещейки като обезумял. След като разбра, че боецът е безнадеждно побъркан, Конан отскочи встрани и когато маниакът профуча край него, той замахна. Ударът разсече рамото на Йанат и стигна чак до гърдите. Мъртвият се строполи до умиращата си жертва.

Конан се наведе над Топал и видя, че той бере душа. Безполезно бе да спира кръвта, бликаща от ужасната рана.

— Отмъстен си, Топал — изръмжа Конан. — Искаш ли да кажеш нещо на хората си?

— Наведи се по-близко — изпъшка Топал.

Конан се подчини… и успя навреме да хване китката на Топал, който понечи да забие камата си в гърдите му.

— Да не си се побъркал и ти? — извика Конан.

— Олмек заповяда! — изстена умиращият. — Не знам защо. Като вдигахме ранените по диваните, той ми прошепна да те убия на връщане към Текухултли… — И Топал издъхна с името на клана си на уста.

Конан се намръщи озадачено. В цялата тая работа имаше нещо налудничаво. Дали и Олмек не беше превъртял? Бяха ли всички в Текухултли по-луди, отколкото беше предполагал? Сви рамене, тръгна през залата и излезе през бронзовата врата, оставяйки мъртвите мъже да лежат под втренчените погледи на обезглавените си роднини.

Конан нямаше нужда от водач, за да намери пътя обратно из лабиринта. Първобитният му усет за посока го водеше безпогрешно по маршрута, по който бяха пристигнали. Вървеше предпазливо както преди, с меч в ръка и с поглед, свирепо втренчен във всяко тъмно кътче и ъгъл. Сега вече се боеше от бившите си съюзници, не от призраците на изкланите ксоталанци.

Беше пресякъл Голямата зала и навлезе в стаите отвъд, когато чу нещо да се движи пред него… Нещо, което пъшкаше и се задъхваше, а докато се движеше, издаваше някакъв странен, спънат, объркан шум. Миг по-късно Конан видя един човек да пълзи към него по пламтящия под, оставяйки след себе си широка кървава диря. Текотъл! Очите му вече се изцъкляха; кръвта течеше силно от дълбоката рана в гърдите му и се стичаше през пръстите на ръката му. С другата си ръка драскаше и се придвижваше напред.

— Конан! — задавено простена той. — Конан! Олмек хвана русокосата жена!

— А, ето защо е наредил на Топал да ме убие… — промърмори варваринът и коленичи до Текотъл. Виждаше, че той вече издъхва. — Олмек не е луд, както си мислех.

Текотъл посегна пипнешком към ръката на Конан. В нерадостния и ужасен живот на Текухултли неговото възхищение и привързаност към нашествениците от външния свят оформяха в душата му един топъл човешки оазис, създаваха една връзка, съединяваща го с по-естествената човечност, абсолютно чужда за неговите съплеменници, чиито единствени чувства бяха омразата, похотта и желанието за садистична жестокост.

— Опитах се да го спра — изхърхори Текотъл и на устните му излезе кървава пяна. — Но той ме съсече. Мислеше, че ме е убил, но аз успях да допълзя дотук. О, Сет, колко далеч съм стигнал, окъпан в собствената си кръв! Пази се, Конан! Олмек може да ти е направил засада! Убий го! Той е звяр! Вземи Валерия и бягайте! Не се бойте да минете през гората. Олмек и Тасела лъжат за драконите. Те се избиха помежду си още преди години, всички, с изключение на най-силния. От поне дузина години има само един дракон. Ако сте го убили, в гората няма нищо, което да ви застрашава. Той беше Богът, пред който Олмек се прекланяше. Хранеше го с човешки жертвоприношения. Връзваше най-старите и най-младите и ги хвърляше от стените. Побързай! Олмек занесе Валерия в Стаята на…

Главата му клюмна и той издъхна още преди да се строполи на пода.

Конан скочи на крака. Очите му горяха като живи въглени. Значи такава била играта на Олмек, след като най-напред използва непознатите, за да унищожи враговете си! Трябваше да се сети, че нещо подобно се върти в покварения ум на чернобрадия.

Кимериецът си плю на петите и хукна към Текухултли. Набързо преброи на ум бившите си съюзници. Само двадесет и един, заедно с Олмек, бяха оцелели след адската битка в тронната зала. После бяха умрели трима, значи оставаха седемнадесет врагове, с които да се справи. В яростта си Конан чувстваше сили да унищожи целия клан с голи ръце.

На помощ му дойде вродената хитрост на дивата природа, която усмири безумния му гняв. Спомни си предупреждението на Текотъл за засадите. Твърде възможно беше принцът да вземе подобни мерки, в случай че Топал не е успял да изпълни заповедта му. Олмек щеше да го очаква по същия маршрут, по който потеглиха за Ксоталанк.

Конан погледна нагоре, към прореза, под който минаваше, и забеляза неясното мъждукаше на звездите. Все още не бяха започнали да избледняват — събитията през нощта се бяха развили за сравнително кратко време.

Кривна встрани от директния си маршрут и слезе по виещата се стълба на долния етаж. Не знаеше къде е вратата към замъка, но беше уверен, че ще я намери. Не знаеше и как ще се справи с ключалките: беше убеден, че вратите на Текухултли ще бъдат заключени, ако не по друга причина, то поради половинвековните навици. Но не му оставаше нищо друго, освен да опита.

С меч в ръка той изтича безшумно през лабиринта от стаи и зали. Вече бе близо до Текухултли, когато един звук го накара да застане нащрек. Разпозна го човек със запушена уста, който се опитваше да извика. Бе някъде пред него, отляво. В тези мъртвешки спокойни стаи и най-слабият звук се чуваше надалеч.

Конан внимателно пое по посока на звука, който се повтаряше непрестанно. След малко се озова пред една отворена врата и стана свидетел на ужасна сцена. Видя железен инструмент за мъчения с форма на решетка и гигантска фигура, просната върху него. Главата бе отпусната върху подложка от железни шипове, вече почервенели от кръв. Странен уред, подобен на хамут, бе стегнат около главата, и то така, че кожата не предпазваше скалпа от шиповете. Този хамут беше свързан с тънка верига към механизъм, който крепеше огромно желязно гюлле над косматите гърди на пленника. Когато човекът не се движеше, гюллето също висеше неподвижно. Но щом болката от железните шипове го принуждаваше да си повдигне главата, гюллето се спускаше с няколко инча надолу. После, поради това неестествено положение, мъжът го заболяваха вратните мускули и главата му отново падаше върху шиповете. Беше очевидно, че постепенно гюллето щеше да го смачка на каша, бавно и неумолимо. Устата на жертвата беше запушена, но големите му волски очи се завъртяха диво към човека на входа, който гледаше изумен. Мъжът върху решетката беше Олмек, принцът на Текухултли.