Робърт Хауърд
Червени пирони (4)

3. Хората в кръвна вражда

Текотъл почука по портата с юмрук и се обърна встрани, за да наблюдава залата зад себе си.

— Някои хора са убивани и пред тази врата, когато вече са смятали, че са в безопасност — обясни им той.

— Защо не отварят? — попита Конан.

— Гледат ни през Окото — отвърна Текотъл. — Озадачени са от вида ви. — Той повиши глас и извика: — Отвори вратата, Екселант! Аз съм, Текотъл, с приятели от големия свят отвъд гората! Ще отворят — увери спътниците си той.

— Тогава е най-добре да го направят бързо — мрачно промълви Конан. — Чувам нещо да пълзи по пода зад онази зала.

Текотъл пак пребледня, заудря вратата с юмруци и се развика:

— Отворете, глупаци, отворете! Пълзача е по петите ни!

Докато той блъскаше и крещеше, голямата бронзова порта се завъртя безшумно назад и на входа се показа тежка верига. Иззад нея щръкнаха върхове на копия и зад тях надникнаха свирепи лица. Веригата падна и Текотъл толкова силно прегърна приятелите си, че едва не ги извлече зад прага. Бърз поглед през рамо разкри пред Конан дългата зала, в другия край на която се виждаше нещо с форма на змия, гърчещо се бавно и болезнено, излизащо от вратата на някаква стая. Отвратителната му окървавена глава се клатеше замаяно. После вратата се затвори и закри гледката пред очите му.

Влязоха в квадратна стая, тежки резета се спуснаха върху вратата, а веригата тракна на мястото си. Четирима мъже стояха на стража. Бяха също такива дългокоси и тъмнокожи като Текотъл, с копия в ръце и с мечове, увиснали на бедрата им. На стената до вратата имаше сложна система от огледала. Конан се досети, че това е Окото, за което бе споменал Текотъл. Беше нагласено така, че можеше да се гледа през една малка кристална цепнатина в стената, без да те забележат отвън. Четиримата стражи гледаха с почуда непознатите, но не задаваха въпроси, нито пък Текотъл благоволи да им даде някаква информация. Сега той се движеше бързо и уверено, сякаш наметалото от страх и нерешителност бе паднало от раменете му веднага щом бе прекрачил прага.

— Елате! — извика той новите си приятели, но Конан погледна към вратата.

— Ами онези, дето ни преследваха? Няма ли да се опитат да атакуват вратата?

Текотъл поклати глава.

— Те знаят, че не могат да разбият Вратата на Орела, и ще се върнат обратно в Ксоталанк заедно с пълзящия си приятел. Елате! Ще ви заведа при управниците на Текухултли.

Един от четиримата стражи отвори друга врата и те влязоха в коридор, осветен както повечето стаи на този етаж от процепи в тавана и снопове премигващи скъпоценни камъни. Но за разлика от другите стаи, коридорът явно беше обитаем. Кадифени завеси покриваха лъскавите нефритени стени, разкошни килими лежаха върху червените подове, а по пейките, столовете и диваните от слонова кост бяха натрупани сатенени възглавнички.

Коридорът свършваше до гравирана врата, пред която не стоеше страж. Без излишни церемонии Текотъл прекрачи прага и въведе приятелите си в широка стая, с около тридесет тъмнокожи мъже и жени, излегнати върху сатенени дивани. Като видяха новодошлите, те скочиха с викове на удивление.

Мъжете, всички, освен един, бяха от същия тип като Текотъл, а жените бяха също толкова тъмни, но със странни погледи, макар че бяха красиви по свой начин. Носеха сандали, златни превръзки на гърдите и съвсем къси копринени поли, прикрепени с колани и обсипани със скъпоценни камъни. Черните им гриви, отрязани до голите рамене, бяха привързани със сребърни панделки.

Върху нефритена платформа, в широко кресло от слонова кост, седяха мъж и жена, които значително се различаваха от другите. Той беше гигант, с огромни гърди и рамене като на бик. За разлика от другите, имаше гъста черна брада, която стигаше чак до широкия му колан. Бе облечен в роба от пурпурна коприна. Единият му ръкав, спуснат до лакътя, разкриваше масивна ръка с възлести мускули. Панделката, която привързваше синьо-черните му кичури отзад на тила, беше обсипана с бляскави скъпоценности.

Жената до него скочи на крака и възкликна сепнато, като видя непознатите. Очите й огледаха набързо Конан и се спряха с напрегнат блясък върху Валерия. Тя беше висока и гъвкава, определено най-красивата жена в стаята. Беше облечена по-оскъдно от другите; вместо пола носеше широка лента от златист плат, привързана през средата с колана й. Лентата падаше под коленете й. Друга лента отзад завършваше тази част от костюма й, който тя носеше с цинично безразличие. Превръзките около гърдите й и лентичката на главата й бяха украсени със скъпоценни камъни. В очите й, за разлика от тъмнокожите й приятели, не проблясваше онова напрежение, граничещо с лудостта. След първото си възклицание не продума и дума; просто стоеше, втренчена във Валерия.

Мъжът в креслото от слонова кост остана седнал.

— Принц Олмек — Текотъл се наведе с разперени ръце и с длани, обърнати нагоре, — водя съюзници от света зад гората. В залата на Тезкоти Горящия череп закла Чикмек, моя другар…

— Горящия череп! — понесе се уплашен шепот сред хората в Текухултли.

— Да! Намерих Чикмек да лежи с прерязано гърло и преди да успея да избягам, Горящия череп се появи над мен. Когато го погледнах, кръвта ми се смрази, а мозъкът ми сякаш се разтопи. Не можех нито да се бия, нито да побягна. Можех само да изчакам удара. После дойде бледоликата жена и го намушка с меча си. И ето на, оказа се, че той е само едно куче от ксоталанците, намазано с бяла боя по кожата и с живия череп на древния магьосник върху главата си! Сега този череп лежи, разбит на много парчета, а кучето, което го носеше, е мъртво!

Неописуемо жестока екзалтация последва крайното изречение, а стълпените наоколо слушатели нададоха дивашки възклицания.

— Почакайте! — възкликна Текотъл. — Има още нещо! Докато говорех с жената, четирима ксоталанци налетяха отгоре ни! Единия го заклах аз, другите двама бяха убити от жената. Но ни бяха притиснали здраво, когато този мъж се намеси в боя и разцепи черепа на четвъртия! Да! Пет червени пирона трябва да се поставят върху стълба на отмъщението!

Той посочи към черната абаносова колона зад платформата. Стотици червени точици осейваха полираната й повърхност: алените глави на тежки медни пирони, забити в черното дърво.

— Пет червени пирона за живота на петима ксоталанци! — възкликна Текотъл и в лицата на слушателите му се появи ужасна, нечовешка екзалтация.

— Кои са тези хора? — попита Олмек. Гласът му бе тих и дълбок, като на бик в далечината. Никой от хората в Ксукотъл не говореше високо. Сякаш бяха разтворили душите си в тишината на тези празни зали и опустели стаи.

— Аз съм Конан Кимериеца — кратко отговори варваринът. — А спътничката ми е Валерия от Червеното братство, аквалонска пиратка. Дезертирахме от армията на дарфарската граница, далеч на север, и се опитваме да стигнем до брега на морето.

Жената върху платформата извика силно, обърквайки думите в бързината си:

— Никога няма да стигнете до брега! От Ксукотъл не може да се избяга! Ще прекарате остатъка от живота си в този град!

— Какви ги дрънкаш? — отряза я Конан и се плесна по сабята. — Да не да смяташ, че сме затворници?

— Тя не искаше да каже това — намеси се Олмек. — Ние сме ваши приятели. Не можем да ви спираме против волята ви. Но се боя, че други обстоятелства ще ви задържат завинаги в Ксукотъл.

Очите му премигнаха към Валерия, но той бързо ги сведе.

— Тази жена е Тасела — продължи той. — Тя е принцеса на Текухултли. А сега донесете храна и пиене на гостите ни! Несъмнено те са гладни и изморени от дългото си пътуване.

Стопанинът посочи с жест към масата от слонова кост и след светкавична размяна на погледи авантюристите се настаниха около нея. Пронизващите сини очи на кимериеца се стрелкаха из стаята, а ръката му не се отделяше от меча. Конан обаче никога не отказваше на покана за ядене и пиене. Той втренчи поглед в Тасела, но принцесата не сваляше очи от бледоликата му компаньонка.

Текотъл, превързал раненото си бедро с копринена лента, се настани край масата, за да задоволява желанията на гостите. Явно за него това беше привилегия и чест. Първо огледа храната и напитките, които другите донесоха в златни съдове, и опита от всичко, преди да го постави пред новодошлите. Докато се хранеха, Олмек седеше тихо в креслото си и ги наблюдаваше изпод гъстите си черни вежди. Тасела седна до него, подпря брадичка с ръце и се облакъти върху коленете си. Тъмните й, загадъчни очи горяха с тайнствен пламък и не се откъсваха от гъвкавата фигура на Валерия. Едно красиво и намръщено момиче зад гърба й бавно размахваше ветрило от щраусови пера.

Храната се състоеше от непознати екзотични плодове, които се оказаха много вкусни, и леко тъмночервено вино с опияняващ дъх.

— Дошли сте твърде отдалеч — обади се най-накрая Олмек. — Чел съм за вас в книгите на дедите ни. Аквилония е отвъд земите на стигийците и шемитите, отвъд Аргос и Зингара; а Кимерия е отвъд Аквилония.

— И двамата обичаме да бродим — безгрижно вметна Конан.

— За мен е направо чудо как сте минали през гората — продължи Олмек. — В стари времена хиляди бойци едва са успели да се справят с всичките опасности, с които е изпълнена.

— Срещнахме кривокрако чудовище с размери почти като на мастодонт — внимателно продължи да разказва Конан, подавайки встрани бокала си, който Текотъл пълнеше с нескрито удоволствие. — Но след като го убихме, нямахме повече неприятности.

Съдът с вино се изплъзна от ръцете на Текотъл и се разби на пода. Тъмната му кожа пребледня. Олмек се изправи — по лицето му се изписа нескрито изумление, а от устата на другите се откъснаха въздишки на благоговение или ужас. Някои коленичиха, тъй като краката не ги държаха. Само Тасела не реагира. Конан погледна наоколо си объркано.

— Какво става? Защо зяпнахте така?

— Вие… сте заклали бога-дракон?

— Бог? Убих просто един дракон. И защо не? Опитваше се да ни изяде.

— Но драконите са безсмъртни! — възкликна Олмек.

Те се убиват един друг, но никой човек досега не е убивал дракон! Хилядите воини, нашите прадеди, които си проправяли път към Ксоталанк, не са могли да ги победят! Мечовете им се чупели като вейки в люспите им!

— Ако прадедите ви са се сетили да натопят копията си в отровния сок на деркетските ябълки — усмихна се Конан с пълна уста, — и да ги забият в очите или в устата им, са щели да разберат, че драконите не са по-безсмъртни от всяко друго парче месо. Трупът лежи в края на гората. Ако не ми вярвате, уверете се сами.

Олмек поклати глава с почуда.

— Заради драконите прадедите ни са останали в Ксоталанк — каза той. — Не посмели да минат през полето и да влязат в отвъдната гора. Някои от тях са били хванати и разкъсани от чудовищата, преди да успеят да се доберат до града.

— Значи не вашите прадеди са построили Ксоталанк? — попита Валерия.

— Когато са дошли той вече е бил един древен град. Откога обаче е тук даже най-старите му обитатели не знаят.

— Вашите хора навярно са дошли от езерото Зауд? — попита Конан.

— Да. Преди повече от половин век едно племе от тлазитланите се разбунтувало срещу стигийския крал и тъй като загубили битката, тръгнали на юг. Много седмици се лутали из прерии, пустини и хълмове, докато най-накрая стигнали до голямата гора — хиляда бойци с жените и децата си. Но в гората ги нападнали драконите и мнозина разкъсали на парчета. Хората избягали от тях, вцепенени от страх, и когато излезли в полето, видели град Ксоталанк насред него.

Направили си лагер пред града, защото не смеели да си тръгнат от полето. Нощта била ужасна от ръмженето на чудовищата, които се биели в гората. Постоянно воювали помежду си, но не идвали в полето.

Хората в града затръшнали портите и почнали да обстрелват прадедите ни от стените. Тлазиланите били откъснати на полето. Пръстенът на гората около тях бил като огромна стена, но всяко навлизане в нея би било лудост.

Онази нощ в лагера им тайно пристигнал един роб от града, от нашата собствена кръв, който дълго преди навлязъл в гората с група разузнавачи. Тогава мъжът бил още млад. Драконите разкъсали всичките му приятели, но него го взели в града като прислужник. Казвал се Толкемек. — Пламък освети тъмните очи при споменаване на името, а някои от присъстващите изпсуваха и се изплюха на пода. — Той обещал да отвори портите на нашите воини. Помолил само да му дадат в ръцете всички пленници. Призори отворил портите. Воините се впуснали вътре и по коридорите на Ксукотъл потекла кръв. Тук живеели само неколкостотин души, загниващи останки от някога велик народ. Толкемек казал, че са дошли от изток преди много време, от Старата Косала. Тогава прадедите на онези, които сега живеят в Косала, дошли от юг и изгонили първите обитатели на тези земи. Те тръгнали далеч на запад и най-накрая намерили това поле, оградено от гората. Тогава тук живеело едно племе чернокожи. Те ги заробили и ги накарали да строят града. От хълмовете на изток донесли нефрит, мрамор и изумруди, злато, сребро и мед. Стадата от слонове ги снабдили със слонова кост. Когато градът им бил завършен, те изклали всички черни роби. А магьосниците им направили ужасни магии, които да защитават града; чрез черни магии те пресъздали драконите, живели някога по тази забравена земя и чиито ужасни кости те открили в гората. Облекли тези кости в плът и живите зверове тръгнали по земята както в древните времена. Но магьосниците ги проклели да си стоят в гората и да не излизат в полето.

И така хората от Ксукотъл живели в града дълги векове, обработвали плодородната земя, докато мъдреците им се научили как да отглеждат плодове в града — плодове, които не се садели в почва, а получавали хранителните си вещества от въздуха. Тогава изоставили напоителните бразди и заживели в луксозна леност, от която започнали да западат. Вече били умираща раса, когато прадедите ни минали през гората и излезли в полето. Мъдреците умрели, а хората забравили древните им магии. Не можели да се бият нито с чародейства, нито с меч.

Е, и бащите ни избили хората от Ксукотъл, всичките, освен сто, които били предадени живи в ръцете на Толкемек, техния роб; много дни и нощи из залите се носели виковете им, виковете на агонията от мъченията, на които ги подложил той.

И така тук се настанили тлазитланите, известно време живели в мир, под управлението на братята Текулти и Ксоталанк, и на Толкемек. Толкемек се оженил за момиче от племето и тъй като той отворил портите, а и познавал много от изкуствата на ксукоталанците, той поделял властта над племето с братята, които ръководили бунта и похода.

В продължение на няколко години те живели в мир и не правили почти нищо друго, освен да ядат и да пият, да се любят и да отглеждат деца. Не било нужно да обработват полето, защото Толкемек ги научил как да култивират въздушните плодове. Освен това убийството на ксукоталанците развалило магията, която задържала драконите в гората и те идвали нощем да мучат пред градските порти. Полето почервеняло от кръвта им, от постоянните им войни и тогава…

Той прехапа език насред изречението, после продължи, но Валерия и Конан усетиха, че мълчаливо е поискал разрешение от другите.

— След пет години мир — очите на Олмек бързо се спряха върху умълчаната жена до него — Ксоталанк се оженил за една жена, която и Текулти, и Толкемек желаели. Текулти побеснял и я откраднал от съпруга й. Всъщност тя си отишла от него по свое желание. Толкемек, за да обиди Ксоталанк, помогнал на Текулти. Ксоталанк поискал да му я върнат и съветът на племето постановил, че спорът трябва да се реши от жената. Тя избрала да остане при Текулти. В гнева си Ксоталанк поискал да си я върне със сила и последователите на двамата братя се сбили в Голямата зала.

Последвали множество ожесточени битки. Скандалът се превърнал в кръвна вражда, а от нея се родила война. От бъркотията се оформили три фракции: Текулти, Ксоталанк и Толкемек. Още в мирни дни те си били поделили града. Текулти живеел в западната част, Ксоталанк — в източната, а Толкемек със семейството си — до южната врата.

Сега обаче гневът, омразата и ревността разцъфнали в кръвопролития, изнасилвания и убийства. След като мечът бил изваден веднъж, нямало връщане назад: кръвта викала за още кръв, а отмъщението следвало зверствата по петите. Текулти се биел с Ксоталанк, а Толкемек помагал първо на единия, после на другия, предавайки всяка от фракциите според това как предателството съвпадало с целите му. Текулти и хората му се отдръпнали към западната порта, където сме седнали сега. Самият Ксукотъл е построен във формата на елипса. Текулти, който е кръстен на своя принц, е в западния край на елипсата. Хората блокирали всички врати, свързващи квартала с останалата част от града с изключение на една на всеки етаж, която може да се брани лесно. Слезли в подземията и там построили стена, разделяща западния край на катакомбите — там лежат телата на древните ксукоталанци и на тлазитланите, паднали в бой. Живеят като в обсаден замък, правят засади и нападат враговете си.

Хората на Ксоталанк пък укрепили източния квартал, а Толкемек направил същото с южната врата. Централната част на града е оставена гола и необитаема. Именно тези празни зали и стаи са превърнали в бойно поле и място на постоянен ужас.

Толкемек се биеше и за двата клана. Беше демон в човешки образ, по-зъл и от Ксоталанк. Знаеше много тайни за града, които никога не разказа на другите. От криптите в катакомбите е заграбил мъртвите им страховити тайни: тайните на древни крале и мъдреци, отдавна забравени от изпадналите ксукоталанци, които нашите прадеди изклали. Но всичките магии не му помогнаха през нощта, когато Текулти нападна замъка му и изпокла хората му. Толкемек бе измъчван в продължение на много дни…

Гласът на разказвача заглъхна, превърна се в гальовно бърборене и започна да се разбира трудно. В очите му се появи далечен блясък, сякаш гледаше назад през годините към някаква сцена, която му носеше огромно удоволствие.

— Да, оставихме го жив, докато крещеше и искаше смъртта така, сякаш искаше булка. Накрая, след всички мъчения, го оставихме полужив и го хвърлихме в подземието да го довършат плъховете. Но той успя някак си да избяга от това подземие и се завлече в катакомбите. Там несъмнено е умрял, защото единственият начин да излезеш от катакомбите на Текухултли е да минеш през Текухултли. А той никога не се появи. Костите му не бяха открити и суеверните сред нас се кълнат, че духът му бродел сред криптите и до ден-днешен, виейки сред костите на мъртвите. Преди дванадесет години изклахме хората на Толкемек, но враждата между Текулти и Ксоталанк продължи да бушува и тя ще продължи, докато умрат и последният мъж, и последната жена.

Преди петдесет години Текулти открадна жената на Ксоталанк. Половин век продължава враждата. Аз съм роден в нея. Всички в тази стая, освен Тасела, са родени в нея. Очакваме и да умрем в тази смъртоносна вражда.

Ние сме умираща раса, точно като онези ксукоталанци, които прадедите ни избиха. Когато започна враждата, имаше по стотици във всяка фракция. Сега в Текухултли сме само тези, които виждаш, и стражите пред вратите: общо четиридесет. Не знаем колко са ксоталанците, но се съмнявам да са повече от нас. От петнадесет години сред нас не са се раждали деца, не сме виждали деца и сред ксоталанците. Ние загиваме, но преди да умрем, ще избием толкова ксоталанци, колкото боговете ни позволят.

Още дълго говори Олмек с блесналите си, налудничави очи за тази страховита омраза, бушуваща из тихите стаи и мрачните зали под светлината на зелените огнени камъни, по подовете, тлеещи от адските пламъци и опръскани от тъмночервената кръв на прерязаните вени.

— В тази продължителна кланица измря цяло поколение. Ксоталанк отдавна е мъртъв, заклан в зловеща битка на една стълба от слонова кост. Текулти е мъртъв, одран жив от побеснелите ксоталанци, които го хванаха…

Сякаш безчувствено разказваше Олмек за ужасните битки из черните коридори, за засадите по виещите се стълби и за кървавите кланици. С още по-бездънен блясък в дълбоките си черни очи той разказваше за мъже и жени, одрани живи, осакатени и разпокъсани, за пленници, виещи по време на мъченията. Разказваше толкова ужасни неща, че даже Кимериецът-варварин изсумтя. Нищо чудно, че Текотъл трепереше от ужас да не го пленят! Да, той бе тръгнал напред да убие, ако може, воден от омраза, по-силна от страха му.

Олмек продължи да разказва за мрачни и тайнствени неща, за черна магия и мъдрост, измъкнати от мрака на катакомбите, за странни същества, призовани от тъмнината, за да се превърнат в страховити съюзници. В тези неща ксоталанците имали предимство, защото в източните катакомби лежали костите на най-великите магьосници на древните ксукоталанци с техните тайни от незапомнени времена.

Валерия слушаше с болезнено опиянение. Да, враждата се бе превърнала в ужасна стихийна сила, неумолимо тласкаща хората от Ксукотъл към обреченост и унищожение. Тя изпълваше буквално целия им живот. Бяха родени в омраза и очакваха да умрат в нея. Никога не напускаха укрепения си замък, освен когато се прокрадваха в Залите на Тишината между вражеските крепости, за да убиват или да бъдат убити. Понякога нападателите се връщаха с ужасени пленници или със зловещи трофеи от победата в боя. Понякога изобщо не се връщаха или се връщаха като отрязани крайници, захвърлени пред заключените бронзови порти. Тези хора водеха едно ужасно, нереално, кошмарно съществуване, откъснати от останалия свят, хванали се за гушите като бесни плъхове в един и същ капан. Дълги години бяха се избивали един друг, пълзейки по мрачните коридори, за да осакатяват, измъчват и убиват.

Докато Олмек говореше, Валерия усещаше блесналите очи на Тасела върху себе си. Принцесата като че ли не чуваше думите на Олмек. Докато той разказваше за победи и поражения, изражението й не приличаше на дивашката ярост или враждебната екзалтация, които се изписваха по лицата на другите текухултли. Враждата, завладяла ума на съплеменниците й, като че не я интересуваше. Валерия си помисли, че нейното безразлично безсърдечие е по-отвратително от голата жестокост на Олмек.

— Никога няма да можем да напуснем града — продължи Олмек. — Петдесет години вече никой не е успял да си тръгне, освен онези… — Той пак се спря. — Даже и без заплахата от драконите — продължи мъжът, — ние, които сме родени и израснали в този град, няма да се осмелим да го напуснем. Никога не сме стъпвали отвъд стените. Не сме свикнали с откритото небе, със слънчевата светлина. Родени сме в Ксукотъл и ще си умрем в Ксукотъл.

— Добре намеси се Конан, — с ваше позволение ние ще си премерим силите с драконите. Тази вражда не ни интересува. Покажете ни как да излезем през западната порта и ще си поемем по пътя.

Тасела сви юмруци и понечи да каже нещо, но Олмек я прекъсна:

— Вече пада мрак. Ако тръгнете из полето посред нощ, ще станете жертва на драконите.

— Снощи го пресякохме и спахме на открито, но не видяхме дракони — възрази Конан.

Тасела се усмихна мрачно.

— Няма да посмеете да си тръгнете от Ксукотъл!

Конан я погледна с нескрита вражда. Тя обаче не сваляше очи от жената до него.

— Мисля, че ще посмеят — възрази й Олмек. — Но вижте какво, Конан и Валерия, сигурно боговете са ви пратили при нас, за да дадат победата на народа на Текухултли! Вие сте професионални бойци. Защо не се биете на наша страна? Имаше богатства в изобилие — безценните бижута са нещо толкова обикновено в Ксукотъл, колкото паветата в другите градове. Някои от тях са донесени от ксукоталанците от Косала. Други, като тези огнени камъни, са намерени по хълмовете на изток. Помогнете ни да очистим ксоталанците и ще ви дадем толкова скъпоценности, колкото можете да носите.

— А вие ще ни помогнете ли да унищожим драконите? — попита Валерия. — С лъкове и отровни стрели тридесет мъже могат да избият всички дракони в гората.

— Добре — съгласи се охотно Олмек. — Забравили сме да използваме лъкове, защото от години водим ръкопашен бой, но ще се научим пак.

— Какво ще кажеш? — обърна се Валерия към Конан.

— И двамата сме безпарични скитници — сърдечно се усмихна той. — Бих убивал кдоталанци, както и всекиго другиго.

— Значи си съгласен? — възкликна Олмек, а лицето на Текотъл светна от радост.

— Да. А сега предполагам, че ще ни покажете стаите, където можем да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.

Олмек кимна и махна с ръка, а Текотъл и една жена изведоха скитниците през някаква врата отляво на нефритената платформа. Валерия хвърли поглед назад и видя Олмек, седнал на трона си, подпрял глава и вперил поглед в тях. В очите му гореше налудничав пламък. Тасела се облегна в креслото си и прошепна нещо на тъмнокожата си прислужница Йасала, която се наведе над рамото й и послушно подаде ухо до устните на принцесата.

Коридорът не беше толкова широк, но беше дълъг. След малко жената спря, отвори една врата и дръпна Валерия навътре.

— Почакай малко — изръмжа недоволно Конан. — Ами аз къде ще спя?

Текотъл му посочи една стая в другия край на коридора. Конан се поколеба и като че ли искаше да възрази нещо, но Валерия му се усмихна и категорично затръшна вратата под носа му. Той измърмори нещо неласкаво за жените изобщо и тръгна по коридора след Текотъл.

В украсената стая, където трябваше да спи, Конан се взря към тесните пролуки в тавана. Някои от тях бяха достатъчно широки, за да може един слаб човек да се промъкне през тях, ако се счупеше стъклото.

— Защо ксоталанците не минават по покрива и не разбиват тези пролуки? — попита той.

— Не могат да се счупят — отвърна Текотъл. — А освен това е много трудно да се катериш по покривите. Те са пълни със заострени върхове, куполи и стръмни хребети.

Конан измъкна още информация за замъка Текухултли. Както останалата част от града, той се състоеше от четири етажа, или редове от стаи, с кули, щръкнали от покрива. Всеки ред си имаше име. Разбира се, хората от Ксукотъл кръщаваха всяка стая, зала и стълба в града, както хората в нормалните градове измислят имена за улиците и кварталите си. В Текухултли етажите се казваха: Етаж на Орела, Етаж на Маймуната, Етаж на Тигъра и Етаж на Змея. Етажът на Орела беше най-високият, четвъртият.

— Коя е Тасела? — попита Конан. — Жена на Олмек?

Текотъл потрепери и го погледна плахо, преди да му отговори.

— Не. Тя е… Тасела! Беше жена на Ксоталанк… жената, която Текулти открадна и с това започна враждата.

— Какво говориш? — възкликна Конан. — Тази жена е млада и красива. Да не искаш да ми кажеш, че е била нечия съпруга преди петдесет години?

— Да! Кълна се! Тя си е била зряла жена още когато тлазитланите са тръгнали от езерото Зауд. Кралят на Стигия я пожелал за любовница и тогава Ксоталанк и брат му се разбунтували и избягали из пустошта. Тя е вещица. Знае тайната на вечната младост.

— Не те разбирам — продължи Конан.

— Не ме питай! Не смея да говоря. Твърде е ужасно, даже за Ксукотъл!

Сложи пръст на устните си и се измъкна от стаята.