Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

VII. ОТПЪТУВАНЕ ОТ КОМПОРЕЛОН

26

Обядът се състоеше от купчина меки, разноцветни кюфтета, покрити с коричка и съдържащи различен пълнеж.

Дениадор взе някакъв малък предмет, който, като се разгъна, се оказа чифт тънки, прозрачни ръкавици, и си ги сложи. Гостите последваха примера му.

Блис попита:

— Какво има в тези неща, моля?

— Розовите са пълни с пикантна кълцана риба — отвърна домакинът, — голям компорелонски деликатес. Жълтите са с пълнеж от сирене с изключително мек вкус. Зелените съдържат зеленчукова смес. Яжте, докато са топли. После ще ни донесат бадемов пай и обичайните напитки. Мога да ви препоръчам горещия сайдер. При нашия климат имаме склонност да подгряваме храната, дори десертите.

— Добре си угаждате — обади се Пелорат.

— Не — отвърна Дениадор, — просто ви оказвам гостоприемство. Аз самият минавам със съвсем малко. Както сигурно сте забелязали, телесната маса, която поддържам, не е голяма.

Тривайз отхапа от едно розово топче и откри, че е наистина вкусно, с цял пласт пикантни подправки, но миризмата им, както и на самата риба — помисли той — щеше да го съпътства през остатъка от деня, ако не и по-дълго.

Когато отдалечи нахапаното топче от устата си, забеляза, че коричката се беше затворила плътно. Нито капка от съдържанието не бе изтекла и той за миг се запита за предназначението на ръкавиците. Нямаше опасност пръстите му да се намокрят или да станат лепкави и затова реши, че всичко е въпрос на хигиена. Ръкавиците сигурно заместваха измиването на ръцете, ако за него не съществуваха удобства, но изглежда обичаят сега диктуваше да се използват дори с измити ръце. (Лизалор не си бе сложила ръкавици, когато се храниха заедно предишната вечер. Може би защото беше… планинска жена.)

— Неучтиво ли ще е да говорим за работа по време на обяда? — попита той.

— Според компорелонските норми, да, съветник, обаче вие сте мои гости и ще се ръководим от вашите норми. Ако желаете да разговаряме сериозно и не смятате, че това ще ви развали удоволствието от храната, моля. Аз ще се присъединя.

— Благодаря. Министър Лизалор загатна — не, направо го каза, че скептиците не са популярни на този свят. Така ли е?

Доброто настроение на Дениадор видимо се повиши.

— Естествено. Иначе щяхме да се чувстваме много обидени. Разбирате ли, Компорелон е разочарован свят. Без да са известни подробности, съществува едно митично вярване, че някога, преди много хилядолетия, когато населената Галактика била още малка, нашата планета е имала водеща роля. Ние не забравяме това и фактът, че в известната история не сме първи, ни гложди, изпълва ни… населението като цяло, искам да кажа… с чувство за несправедливост. Но какво можем да направим? Правителството е било принудено навремето да стане лоялен васал на императора, а сега светът ни е лоялна асоциирана сила във Фондацията. И колкото по-осезателно ни се напомня подчиненото ни положение, толкова по-гореща става вярата във великото мистериозно минало. Какво да сторят бедните компорелонци? По-рано не са могли да се опълчат срещу империята, сега пак не могат открито да се противопоставят на Фондацията. Затова се утешават, като ни нападат и мразят, понеже не вярваме в легендите и се надсмиваме над суеверията. При все това — продължаваше кротко Дениадор, — ние сме защитени срещу по-бруталните форми на преследване. Ние контролираме техниката и заради нас се пълнят университетите. Вярно, някои скептици, които са твърде прями, имат проблеми с воденето на курсове. Аз например имам такъв проблем, макар че се събираме без много шум със студентите ми извън университета. Въпреки всичко, ако наистина ни пропъдят от обществения живот, техниката ще излезе от строя, а цялата Галактика ще престане да признава университетите ни. Като се вземе предвид човешкото безразсъдство, перспективата за интелектуално самоубийство съвсем не може да бъде изключена, но Фондацията ни подкрепя. Затова нас постоянно ни гълчат, подиграват ни се и ни отричат, но не ни закачат.

Тривайз попита:

— Обществената опозиция ли ви спира да ни кажете къде се намира Земята? Страхувате се, че въпреки всичко антискептичните настроения могат да станат застрашителни, ако отидете твърде далеч?

Дениадор поклати глава.

— Не. Местоположението на Земята е неизвестно. Аз не крия нищо от вас от страх или по някаква друга причина.

— Но, вижте — продължи Тривайз настойчиво, — в този сектор на Галактиката има краен брой планети, притежаващи физически характеристики, съвместими с обитаемостта. Почти всички сред тях ще са не само обитаеми, но и населени и, следователно, добре известни вам. Толкова ли е трудно да се претърси секторът за планета, която също щеше да е обитаема, ако не беше радиоактивна? При това, придружена от огромен спътник. С радиоактивността и спътника си Земята няма как да бъде сбъркана с никоя друга, нито пропусната дори при бегъл оглед. Може просто да отнеме време и това е единственото затруднение.

— Възгледът на скептиците — каза Дениадор, — разбира се, е, че радиоактивността и огромният спътник на Земята са просто легенди. Да ги търсим е все едно да чакаме мляко от врабец или пера от заек.

— Възможно е, но не пречи поне да се опита. Ако откриете радиоактивен свят с нужната големина и с огромен спътник… колко много би допринесло то за престижа на компорелонските легенди като цяло!

Дениадор се засмя.

— Може би тъкмо затова Компорелон не я търси. Ако се провалим или ако намерим Земя, напълно различна от описаната в легендите, ще има обратен ефект. Компорелонските предания ще бъдат оплюти и ще станат за подигравка. Тук не биха поели такъв риск.

Тривайз замълча, но после продължи разпалено:

— Още повече, дори да оставим тези две уникалности — ако има такава дума в галактическия език — радиоактивността и големия спътник, съществува трета, която можем да приемем по дефиниция, без да се позоваваме на никакви легенди. На Земята би трябвало да има цветущ живот с невероятно разнообразие, останки от такъв живот или най-малкото вкаменелости от него.

— Съветник — отвърна Дениадор, — въпреки че Компорелон не е изпращал специални отряди да търсят Земята, ние доста пътуваме из космоса и понякога получаваме сведения от кораби, които по някаква причина са се отклонили от пътя си. Скоковете, както сигурно знаете, не винаги са идеални. При все това няма никакви съобщения за планети с качества, подобни на тези на легендарната Земя, нито за свят, преливащ от живот. Е, не че е много вероятно някой кораб да кацне на необитаема на вид планета само за да тръгне екипажът му да търси фосили[1]… И тъй, след като от хиляди години нямаме сведения за нищо подобно, аз съм склонен да вярвам, че Земята не може да бъде локализирана, просто защото я няма.

— Трябва да я има! — възрази Тривайз почти отчаяно. — Някъде трябва да има планета, на която се е зародило човечеството и всички познати форми на живот, свързани с хората. Ако Земята не е в тази част на Галактиката, значи е другаде.

— Възможно е — равнодушно сви рамене Дениадор, — но за толкова време не се е появила никъде.

— Хората не са я търсили.

— По всичко личи, че вие го правите. Желая ви късмет, но не бих заложил на вашия успех.

— Има ли опити — попита Тривайз — да се определи предполагаемото й местоположение по косвен път, а не чрез пряко търсене?

— Да — казаха два гласа едновременно. Дениадор, притежателят на единия, се обърна към Пелорат:

— За проекта на Яриф ли мислите?

Историкът кимна.

— Бихте ли го обяснили на съветник Тривайз? Струва ми се, че на вас ще повярва по-лесно, отколкото на мен.

Пелорат започна:

— Видиш ли, Голан, в залеза на империята е съществувал период, в който търсенето на произхода, както го наричали тогава, било популярно развлечение. Вероятно, за да се откъснат хората от неприятната заобикаляща ги реалност — империята се разпадала. На един ливиански историк, Хумбал Яриф, му хрумнало, че която и да е първоначалната планета, тя ще се е разселила най-напред в близките светове и после в по-отдалечените. Изобщо, колкото по-далече е един свят от точката на общия произход, толкова по-късно е заселен. Да предположим тогава, че се датира заселването на всички обитаеми планети в Галактиката и се свържат в мрежи онези от тях, които са на определен брой хилядолетия. Една мрежа може да се прекара през всички светове на дванайсет хиляди години, например, друга през тези на петнадесет хиляди и така нататък. Теоретически всички мрежи ще бъдат приблизително сферични, както и приблизително концентрични. По-старите ще образуват сфери с по-малък радиус от по-младите и ако се изчислят центровете на сферите, те трябва да попаднат в един сравнително малък обем от пространството, който да включва първоначалната планета — Земята.

Лицето на Пелорат беше много сериозно, а ръцете му сякаш рисуваха сфери във въздуха.

— Разбираш ли идеята, Голан?

Тривайз кимна.

— Да. Но разбирам и че нищо не е излязло от нея.

— Теоретически, приятелю, би трябвало тя да има успех. Бедата е, че данните за възникване на световете били съвсем неточни. Всеки свят преувеличавал възрастта си в една или друга степен, а няма лесен начин за определяне на възрастта, който да е независим от легендите.

— Разпадането на въглерод-14 в древните дървета — подхвърли Блис.

— Разбира се, мила — отвърна Пелорат, — но за това е необходимо съдействието на въпросните светове, а те не го оказвали. Никой не искал да бъде опровергана преувеличената възраст, която сам си приписвал, пък и империята не била в състояние да отделя прекалено голямо внимание за такова незначително нещо. Тя имала други грижи.

— Единственото, което Яриф успял да направи — продължи Пелорат, — било да използва само светове на не повече от две хиляди години, чието основаване било акуратно документирано при напълно надеждни обстоятелства. Такива имало малко и макар наистина да се оказали разположени приблизително в сферична симетрия, центърът им се намирал близо до Трантор, имперската столица, защото колонизаторските експедиции за тия относително малобройни светове тръгвали именно оттам. Това, разбира се, е допълнителен проблем. Земята не е единствената изходна точка за заселване на световете. С течение на времето по-старите изпращали свои заселнически експедиции и в разцвета на империята Трантор станал доста голям източник на такива пътешествия. Яриф съвсем несправедливо бил осмян и подигран, а професионалната му репутация — унищожена.

— Разбирам каква е историята, Янов — обади се Тривайз. — Доктор Дениадор, не можете ли да кажете нещо, което да запали дори слаба искрица надежда? Няма ли друг свят, където евентуално би съществувала информация за Земята?

За известно време Дениадор потъна в дълбок размисъл.

— Ами-и — реши се той накрая, разтегляйки думата неуверено, — като скептик трябва да ви кажа, че не съм сигурен, че самата Земя съществува, нито че изобщо някога е съществувала. Обаче… — и пак замълча.

Блис малко нетърпеливо подметна:

— Мисля, че сте се сетили нещо, което може да се окаже важно, докторе.

— Важно? Съмнявам се — промърмори Дениадор, — но може би забавно. Земята не е единствената планета, чието местоположение е мистерия. Същото се отнася за световете на първата група заселници, космонитите, както са известни в нашите легенди. Някои наричат планетите, които те обитавали, просто „космонитски“, други пък — „Забранените светове“. Сега по-често се използва второто.

След малка пауза той продължи:

— В разцвета им, разказва легендата, техните обитатели живеели по няколко века и отказвали да приемат нашите недълголетни прадеди на своята планета. След като сме ги победили, положението се променило напълно. Ние сме ги презрели и оставили да правят каквото щат, като сме забранили на нашите кораби и търговци да имат всякакво вземане-даване с тях. Така тези планети станали „Забранените светове“. Били сме сигурни, твърди легендата, че Великият Наказател ще ги унищожи и без нашата намеса и, изглежда, точно така е станало. Във всеки случай от много хилядолетия насам не ни е известно в Галактиката да се е появявал космонит.

— Смятате ли, че те ще знаят за Земята? — попита Тривайз.

— Вероятно, тъй като техните светове са по-стари от нашите. Искам да кажа, ако изобщо съществуват някакви космонити, което е крайно съмнително.

— Дори те да не съществуват, световете им ги има и на тях може да са останали летописи.

— Ако, разбира се, откриете тези светове.

Тривайз почти се вбеси.

— Да не искате да кажете, че ключът към Земята, чието местоположение е неизвестно, може да се намери на космонитските светове, чието местоположение също е неизвестно?

Дениадор сви рамене.

— Не сме имали контакти с тях от двайсет хиляди години. Не сме се и сещали дори. И те, като Земята, са потънали в мъгла.

— На колко свята са живели космонитите?

— Легендите говорят за петдесет — подозрително кръгла цифра. Вероятно са били доста по-малко.

— И вие не знаете местоположението на нито един от петдесетте?

— Ами, чудя се…

— Какво се чудите?

— Тъй като първобитната история ми е хоби — неохотно поде Дениадор, — както впрочем и на доктор Пелорат, понякога съм изследвал стари документи с надеждата да открия нещо за ранните времена, искам да кажа нещо повече от легенди. Миналата година се натъкнах на записките на един древен кораб, почти невъзможни за разчитане. Те датираха от много далечна епоха, когато нашият свят още не се е наричал Компорелон. Използваше се името „Балисвят“, което, струва ми се, е ранен вариант на „Света на Бенбали“…

— Публикувахте ли ги? — попита развълнувано Пелорат.

— Не — отвърна Дениадор. — Не искам да скачам, преди да съм сигурен, че в басейна има вода, както гласи старата поговорка. Видите ли, в записките се казваше, че капитанът на кораба е посетил някакъв космонитски свят и е отвел със себе си една космонитка.

— Нали споменахте, че космонитите не приемали посетители — обади се Блис.

— Именно, и точно по тази причина не публикувам материала. Звучи невероятно. Съществуват мъгляви разкази, които биха могли да се тълкуват като легенди за космонитите и за техния конфликт със заселниците — нашите прадеди. Такива легенди има не само на Компорелон, но в най-различни варианти и на много други светове, обаче в едно отношение всичките съвпадат. Космонитите и заселниците не са общували. Не е имало социални контакти, да не говорим за сексуални, и въпреки туй изглежда капитана-заселник и космонитската жена ги е свързвала любов. Това е толкова невероятно, че не виждам шанс подобна история да бъде приета за нещо друго освен, в най-добрия случай, за романтична приказка.

Тривайз изглеждаше разочарован.

— Това ли е всичко?

— Не, съветник, има още нещичко. Открих някакви цифри в останките от бордовия дневник, които е възможно да представляват космически координати. Ако са такива — а честта ми на скептик ме заставя да подчертая, че спокойно може и да не са — интуицията пък ми подсказва, че са именно координатите на три от космонитските светове. Един от тях може би е този, на който капитанът е кацнал и откъдето е отвел своята любима.

— Не е изключено, дори историята да е измислена, координатите да са истински — каза Тривайз.

— Напротив, възможно е — отвърна Дениадор. — Ще ви дам числата. Обаче току-що ми хрумна нещо много забавно — бързата му усмивка проблесна.

— Какво? — попита съветникът.

— Ами ако сред тези числа са координатите на самата Земя?

27

Яркооранжевото компорелонско слънце изглеждаше по-голямо от слънцето на Терминус, но бе разположено ниско над хоризонта и излъчваше слаба топлина. Вятърът, за щастие лек, докосваше с ледени пръсти страните на Тривайз.

Той трепереше в електрифицираното палто, подарено му от Мица Лизалор, която сега стоеше до него.

— Сигурно понякога времето става по-топло, Мица — подхвърли съветникът.

Тя гледаше към слънцето, продължавайки да стои на празния космодрум без никакви признаци за дискомфорт — висока, едра, облечена в палто, по-тънко от това на Тривайз, и сякаш неуязвима за студа.

— Имаме прекрасно лято — отвърна на полувъпроса му Лизалор. — Не е дълго, но нашите посеви за храна са приспособени към него. Сортовете са специално подбрани да израстват бързо на слънцето и да не измръзват лесно. Домашните ни животни са с гъста козина и компорелонската вълна, по общо признание, е най-добрата в Галактиката. Освен това в орбита около Компорелон имаме ферми за тропически плодове. Дори експортираме консервирани ананаси с превъзходен аромат. Повечето хора, които ни познават като студен свят, не знаят това.

— Благодаря ти, че дойде да ни изпратиш, Мица — каза Тривайз, — както и че се съгласи да ни съдействаш в нашата мисия. За свое собствено спокойствие обаче трябва да те попитам дали смяташ, че ще имаш сериозни неприятности.

— Не! — тя гордо поклати глава. — Никакви неприятности. Първо, няма да ме разпитват. Аз ръководя транспорта, което означава, че определям правилата за космодрумите, входните станции и корабите, които пристигат и заминават. Министър-председателят разчита на мен за всичко това и май няма нищо против да не знае подробностите. Пък дори и да ме разпитват, достатъчно е да кажа истината. Правителството ще ме аплодира, задето не съм предала кораба на Фондацията. Народът също, ако решим, че е безопасно да му го съобщим. А самата Фондация няма да узнае.

— Правителството може да е склонно да не връща кораба, но дали ще одобри факта, че си ни оставила да заминем с него?

Лизалор се усмихна.

— Ти си благороден човек, Тривайз. След като така упорито се бори да запазиш кораба си, сега, когато го имаш, си се загрижил за нас — тя посегна към него, сякаш изкушена да изрази нежност с някакъв жест, и с видимо усилие овладя порива си.

После продължи делово:

— Дори да подложат на съмнение моето решение, достатъчно е да им изтъкна, че вие сте търсили и още търсите Най-стария, за да кажат, че съм постъпила добре, като съм се отървала бързо от подобни демони заедно с кораба им. И ще изпълнят ритуала за изкупление поради това, че въобще сме ви пуснали да кацнете тук, макар да не е имало откъде да знаем какво възнамерявате да правите.

— Наистина ли те е страх, че нещастие ще сполети теб и твоя свят заради моето присъствие?

— Да — твърдо отвърна Лизалор.

После добави, малко по-приглушено:

— Ти вече ми донесе нещастие, защото след като познавам теб, компорелонските мъже ще ми се струват още по-скучни. Ще остана с моя неутолим копнеж. Великият Наказател се е погрижил.

Тривайз се поколеба, преди да отговори:

— Не искам да си променяш мнението по този въпрос, както не искам и да страдаш от излишни страхове. Трябва да знаеш, че това, дето съм ти донесъл нещастие, е чисто суеверие.

— Предполагам, скептикът ти го е казал.

— Знам го, без никой да ми го казва.

Лизалор прокара ръка през лицето си, тъй като изпъкналите й вежди се бяха заскрежили, и прибави:

— Скептиците действително го смятат за суеверие. Но че Най-старият носи нещастие, е факт. Проявявал се е многократно и никакви хитроумни аргументи не могат да скрият истината.

Тя внезапно протегна ръка.

— Сбогом, Голан. Качвай се на кораба при приятелите си, преди нежното ти терминуско тяло да е замръзнало на нашия студен, макар и хубав вятър.

— Сбогом, Мица. Надявам се да те видя, като се върна.

— Да, обеща да се върнеш и аз се опитах да ти повярвам. Дори си казах, че ще изляза да те посрещна на кораба ти в космоса, та нещастието да сполети само мен, а не и моя свят. Само че ти няма да се върнеш.

— Напротив! Ще се върна! Нима ще те изоставя толкоз лесно, след като преживях такова удоволствие? — В този момент Тривайз бе дълбоко убеден, че е искрен.

— Не се съмнявам в романтичните ти пориви, сладки ми терминуски младежо, но тези, които тръгват да търсят Най-стария, не се връщат… никога. Зная го до дъното на душата си.

Тривайз се опитваше да спре тракането на собствените си зъби. Тракаха от студ и не искаше Мица да си помисли, че е от страх.

— И това е суеверие — каза той.

— Въпреки всичко — отвърна тя — е вярно.

28

Приятно беше да е отново в пилотското помещение на „Далечната звезда“. Може да беше тясно, подобно на мехурче-затвор в безкрайното пространство, но все пак бе познато, приветливо и топло.

Блис каза:

— Радвам се, че най-сетне се качи на борда. Чудех се колко дълго ще стоиш долу с министъра.

— Не особено много — отвърна Тривайз. — Студено е.

— Стори ми се — рече геянката, — че ти мина през ума да останеш с нея и да отложиш търсенето на Земята. Не искам да надничам в мислите ти, но бях загрижена за теб и изкушението, с което се бореше, сякаш ми се предаде.

— Напълно си права — отвърна Тривайз. — Макар и за миг, бях раздвоен. Министърът е забележителна жена и никога не съм срещал друга като нея. Ти подсили ли съпротивата ми, Блис?

— Много пъти съм ти казвала, че не бива и няма да се меся в ума ти по никакъв начин, — напомни му тя. — Предполагам, че си победил изкушението със силното си чувство за дълг.

— Не, не мисля — той кисело се усмихна. — Нямаше нищо толкова драматично и благородно. От една страна, съпротивата ми се засили от големия студ, а от друга, от тъжната мисъл, че само няколко сеанса с нея биха ме убили. Нямаше да издържа дълго на такова темпо.

— Е, както и да е, вече си на борда — намеси се Пелорат. — Какво ще правим сега?

— В непосредствено близко бъдеще бързо ще се придвижим през планетната система, докато се отдалечим достатъчно от компорелонското слънце, за да скочим.

— Мислиш ли, че ще ни спрат или проследят?

— Не. Вярвам, че Мица Лизалор действително иска да се махнем колкото е възможно по-скоро и да стоим далеч, за да не бъде сполетяна планетата от отмъщението на Великия Наказател. Впрочем…

— Да?

— Тя смята, че отмъщението със сигурност ще ни настигне. Твърдо е убедена, че никога няма да се върнем. Това, бързам да добавя, не е свързано с евентуалната трайност на моите чувства, които едва ли е имала възможност да прецени. Просто е напълно сигурна, че Земята е такъв страшен носител на нещастие, че всеки, който я търси, трябва да умре.

— Колцина са тръгвали от Компорелон да търсят Земята, за да твърди такова нещо? — запита Блис.

— Съмнявам се, че някой компорелонец изобщо го е правил. Казах й, че тия нейни страхове са си чисто суеверие.

— Сигурен ли си, че ти самият го вярваш, или си се оставил да те разколебае?

— Знам, че във формата, в която ги изразява, опасенията й наистина са чисто суеверие, но въпреки всичко може да са основателни.

— Искаш да кажеш, че ако опитаме да се приземим, радиоактивността ще ни убие?

— Не вярвам, че Земята е радиоактивна. Мисля обаче, че тя се пази. Спомнете си, в библиотеката на Трантор всички справки за нея бяха заличени. Дори прекрасната памет на Гея, в която участва цялата планета — чак до скалните пластове на повърхността и разтопения метал в ядрото й — не се простираше достатъчно назад във времето, та да ни каже нещо. Съвсем ясно е — продължи Тривайз, — че ако има властта да направи това, първичната планета ще може да настройва и умовете, за да ги накара да вярват в нейната радиоактивност. Така никой няма да я търси. Може би тъкмо защото Компорелон е толкова близо, че представлява особена заплаха, Земята се е подсигурила допълнително до такава степен, та дори Дениадор, който е скептик и учен, е напълно убеден в безполезността на издирването й. Казва, че не може да бъде намерена и толкова. Затова и суеверието на министъра изглежда основателно. Ако планетата така грижливо се укрива, няма ли да ни убие или пренастрои, за да не ни позволи да я намерим?

Блис се намръщи.

— Гея…

— Не казвай, че Гея ще ни защити — прекъсна я Тривайз. — След като Земята е успяла да заличи най-ранните спомени на вашия свят, ясно е кой ще победи в един конфликт между нея и него.

Блис хладно попита:

— Откъде знаеш, че спомените са заличени? Възможно е на Гея просто да й е трябвало известно време да развие планетарна памет и сега ние да се връщаме само до момента, когато процесът е завършил. А дори и тези спомени наистина да са изтрити, как можеш да си сигурен, че Земята го е направила?

— Не знам — поклати глава Тривайз. — Просто споделям с вас догадките си.

Пелорат вметна някак плахо:

— Ако тя е толкова мощна и толкова загрижена да не бъде, как да го кажа, обезпокоявана, каква полза да я търсим? Ти май също смяташ, че няма да го допусне и ако трябва, ще ни убие, за да ни спре. В такъв случай защо не зарежем цялата работа?

— Признавам, може всичко да е именно, както го представяш, Янов, но аз имам силно вътрешно убеждение, че Земята съществува и че трябва да я намеря. И ще я намеря! Пък и Гея твърди, че когато почувствам такава силна вътрешна увереност, съм прав.

— Но как можем да останем живи, след като я намерим, драги приятелю?

— Не е изключено — каза Тривайз, стараейки се да изглежда безгрижен — първичната планета също да оцени моята способност да бъда прав и да ме остави на мира. Но — и това е, което всъщност искам да ви кажа — не съм сигурен, че вие ще останете живи, и то ме тревожи. Тревожеше ме през цялото време, но сега още повече и ми се струва, че трябва да ви върна на Гея и да продължа сам. По начало именно аз реших да търся Земята, а не вие; за мен е важно, а не за вас; аз изпитвам непреодолимото желание… Нека тогава и риска да поема аз. Оставете ме да продължа сам. Янов?

Продълговатото лице на Пелорат се издължи още повече, когато той наведе глава.

— Не отричам, че съм притеснен, Голан, но бих се срамувал да те изоставя. Ще изменя на самия себе си, ако постъпя така.

— Блис?

— Гея няма да те изостави, Тривайз, каквото и да предприемеш. Ако Земята се окаже опасна, Гея ще те закриля, доколкото може. И, във всеки случай, в ролята си на Блис аз няма да изоставя Пел. Така че ако той остава с теб, аз пък оставам с него.

— Добре тогава — мрачно кимна Тривайз. — Дадох ви възможност. Продължаваме заедно.

— Заедно — потвърди геянката.

Пелорат леко се усмихна и стисна рамото му.

— Винаги заедно.

29

— Пел, погледни — каза Блис.

Беше насочила бордовия телескоп на ръка, почти безцелно — просто за да се разнообрази от проучването на легенди за Земята.

Пелорат приближи, обгърна с ръка раменете й и погледна екрана. Виждаше се един от газовите гиганти на компорелонската планетна система, увеличен така, че даваше доста ясна представа за естествените си размери.

На цвят беше меко оранжев, опасан от по-бледи ивици. Гледан от планетната равнина и бидейки по-отдалечен от слънцето, отколкото корабът, гигантът изглеждаше почти като плътен кръг светлина.

— Колко е красиво — не се сдържа Пелорат.

— Централната ивица излиза извън планетата, Пел.

Историкът присви вежди и каза:

— Знаеш ли, Блис, струва ми се, наистина е така.

— Мислиш ли, че е оптическа измама?

— Не съм сигурен. И аз съм космически дилетант като теб. Голан!

Тривайз се отзова на повикването с едно слабо „Какво има?“ и влезе в пилотската стая с леко неугледен вид, сякаш до момента бе дрямал на леглото си с дрехите — както си и беше.

— Моля ви, не пипайте инструментите! — тутакси раздразнено каза той.

— Но това е просто телескоп — отвърна Пелорат. — Виж.

Тривайз погледна.

— Газов гигант. Според информацията, която получих, се нарича Галия.

— Как разбра от един бегъл поглед?

— Първо — поясни съветникът, — на разстоянието, на което се намираме от слънцето, и при размерите и орбиталното положение на планетите, които проучих, докато трасирах пътя ни, Галия е единствената, която може да се увеличи до такава степен по това време. Второ, по пръстена.

— Пръстен? — озадачено попита Блис.

— Сега виждате само една тънка бледа линия, защото го наблюдаваме отстрани. Можем да се издигнем над планетната равнина и да получим по-добър изглед. Искате ли?

— Не бих желал да изчисляваш отново разположението и курса, Голан.

— Е, компютърът лесно ще свърши тази работа!

Тривайз седна, постави длани върху очертанията на пулта и те ги поеха. Компютърът, фино настроен към ума му, направи останалото.

„Далечната звезда“, без проблеми с горивото и инерционните усещания, бързо набираше скорост и съветникът отново почувства онази любов към комбинацията компютър — кораб, която реагираше тъй, сякаш собствената му мисъл я задвижваше и ръководеше като мощно и послушно продължение на волята му.

Нищо чудно, че Фондацията искаше да си върне звездолета; нищо чудно, че Компорелон искаше да го задържи за себе си. Единствената изненада беше, че суеверието накара онзи студен свят да се откаже от него.

Надлежно въоръжен, той би могъл да изпревари и победи в бой всеки кораб или комбинация от кораби в Галактиката, при условие, че не се изправи срещу друг себеподобен.

Разбира се, сега не беше надлежно въоръжен. Поверявайки му кораба, кмет Бранно бе достатъчно предпазлива да го лиши от бойните му възможности.

Пелорат и Блис наблюдаваха внимателно как планетата Галия бавно-бавно се наклонява към тях. Показа се горният полюс (неизвестно кой), заобиколен от голяма вихрова окръжност, а долният се скри зад изпъкналостта на сферата.

В горната част тъмната страна на Галия сякаш настъпваше срещу оранжевата светлина и красивият кръг ставаше все по-несиметричен. Централната бледа ивица вече не беше права, а извита, както и тези на север и на юг, но по-забележимо.

Сега тя съвсем отчетливо се простираше извън краищата на планетата в тесни дъги от двете й страни. Не можеше и дума да става за илюзия; наличието й бе очевидно. Това беше пръстен от материя, който опасваше газовия гигант и се скриваше зад него.

— Мисля, че е достатъчно, за да добиете представа — каза Тривайз. — Ако се издигнем над Галия, ще видите пръстена в действителната му форма, концентрично разположен около нея, без никъде да се допира. Вероятно ще забележите, че дори не е един, а са няколко.

— Не съм и предполагал, че е възможно — озадачи се Пелорат. — Какво го задържа в пространството?

— Същото, което държи всички спътници — отвърна Тривайз. — Пръстените се състоят от малки частици, всяка от които обикаля в орбита около планетата. Те са толкова близо до нея, че въздействието на приливите и отливите не им позволява да се слеят в единна маса.

Пелорат поклати глава.

— Ужасно е, като си помисля, приятелю. Как е възможно цял живот да съм бил учен, а да знам толкова малко от астрономията.

— Аз пък не зная съвършено нищо за митовете на човечеството, Янов. Никой не може да обхване цялото знание. Въпросът е, че тези пръстени не са необичайни. Почти всеки газов гигант ги има, даже да са само от тънък слой прах. По стечение на обстоятелствата в планетното си семейство слънцето на Терминус няма същински газов гигант, така че жителите му, ако не са пътували в космоса или поне учили астрономия в университета, обикновено не знаят нищо за пръстените. Необичайно обаче е, че този е толкова обширен и светъл. Красив е! Сигурно е широк няколко стотици километра.

Пелорат неочаквано щракна с пръсти.

— Значи това било.

Блис го погледна изненадано.

— Какво има, Пел?

— Веднъж се натъкнах на откъс от поема — много стара, на архаичен и трудно разбираем галактически език, но това свидетелстваше за древността й. Макар че точно аз не бива да се оплаквам от архаизмите, нали, приятели? Покрай моята работа съм станал специалист в няколко варианта на старогалактическия, което ми носи голямо удовлетворение, въпреки че не служи за нищо извън работата ми. Та за какво говорех?

— Стар откъс от поема, мили Пел.

— Благодаря, Блис — кимна той и се обърна към Тривайз. — Тя внимателно следи какво казвам, за да ме връща, когато се отклоня от курса, което се случва доста често.

— Това е част от чара ти, Пел — усмихна се Блис.

— Както и да е, този откъс имаше претенции да описва планетната система, включваща Земята. Не зная защо, тъй като цялата поема не е запазена или поне аз не успях да я открия. Оцелял е единствено откъсът, вероятно заради астрономическото си съдържание. Във всеки случай в него се говореше за светлия троен пръстен на шестата планета: „Широк, а също и голям, та гърчав бе светът под него.“ Още го помня, виждаш ли! Не разбирах какво може да означава планетен пръстен. Спомням си, че си представях редица от три окръжности от едната страна на описвания свят. Изглеждаше толкова безсмислено, че дори не си направих труда да го включа в библиотеката. Сега съжалявам, задето не съм попитал някого — той поклати глава. — Да си митолог в днешната Галактика е толкова самотно занятие, че забравяш ползата от питането.

— Може би си бил прав, като си го игнорирал, Янов — каза Тривайз утешително. — Погрешно е поетическите брътвежи да се приемат буквално.

— Но те тъкмо това са имали предвид — отвърна Пелорат, сочейки екрана. — Ето за какво е ставало дума в поемата. Три пръстена, концентрични, по-широки от самата планета.

— Никога не съм чувал подобно нещо — призна Тривайз. — Не мисля, че пръстените могат да бъдат чак толкова обширни. В сравнение с планетата, която опасват, те са винаги много по-тесни.

— Не бяхме чували и за обитаема планета с гигантски сателит, нали? Нито за обитаем свят с радиоактивна кора — напомни Пелорат. — Ето ти уникалност номер три. Ако намерим радиоактивна планета, която би била обитаема, с гигантски сателит, и друга такава в системата — с огромен пръстен, няма да има никакво съмнение, че сме открили Земята.

Тривайз се усмихна.

— Съгласен съм, Янов. Ако открием тези три неща, определено ще сме намерили Земята.

— Ако! — въздъхна Блис.

30

Бяха минали покрай по-големите светове и се устремиха в пространството между двата най-външни в планетната система, така че в обсег от 1,5 милиарда километра нямаше значителна маса. Пред тях лежеше само големият кометен облак, който бе гравитационно пренебрежим.

„Далечната звезда“ бе набрала скорост от 0,1 c — една десета от скоростта на светлината. Тривайз добре знаеше, че теоретически корабът може да развие скорост близка до светлинната, но знаеше също, че на практика именно 0,1 c е разумната граница.

При тази скорост можеха да се разминат с всеки обект с осезаема маса, но нямаше начин да избегнат безбройните частици прах в космоса, а още по-малко отделните атоми и молекули. При по-високи скорости дори такива дребни обекти биха причинили вреда, одрасквайки корпуса на кораба. При скорости, близки до тази на светлината, всеки атом, който се разбиеше в корабния корпус, щеше да има качествата на космически лъч. От такова проникващо лъчение никой на борда не би оцелял дълго.

На екрана не се забелязваше видимо движение на далечните звезди и макар корабът да се носеше с трийсет хиляди километра в секунда, изглеждаше, като че ли стои на едно място.

Компютърът сканираше пространството далеч напред за евентуални обекти с малки, но значими размери, движещи се по насрещен курс, и „Далечната звезда“ плавно маневрираше, за да избегне удара в редките случаи, когато се налагаха маневри. Предвид малките обеми на евентуалните насрещни обекти, скоростта, с която ги отминаваха, и липсата на инерционен ефект при смяната на курса, не можеше да се разбере дали въобще някога са се разминавали „на косъм“.

Затова Тривайз не се безпокоеше от подобни проблеми и дори не се замисляше за тях. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху трите групи координати, които Дениадор му бе дал и по-специално върху тази, която обозначаваше най-близкия до тях самите обект.

— Числата ли не са наред? — попита Пелорат загрижено.

— Не мога още да кажа — отвърна Тривайз. — Сами по себе си координатите са безполезни, ако не знаеш нулевата точка и условностите, според които са построени — например в коя посока да отмерваш разстоянието, кой е еквивалентът на първичния меридиан и така нататък.

— Как тогава откриваш тези неща? — попита Пелорат озадачено.

— Взех координатите на Терминус и на няколко други известни спрямо Компорелон точки. Ако ги заложа в компютъра, той ще изчисли условностите, според които координатите отговарят на вярното им местонахождение. Просто се опитвам да организирам нещата в ума си, за да мога правилно да програмирам компютъра. След като се определят началните допускания, числата, които имаме за Забранените светове, могат евентуално да придобият смисъл.

— Евентуално? — запита Блис.

— Опасявам се, че евентуално — отвърна Тривайз. — Все пак са стари числа — компорелонски, предполага се, но и това не е сигурно. Ами ако се базират на други условности?

— В такъв случай?

— В такъв случай разполагаме с безсмислени цифри. Сега ще разберем.

Пръстите му пробягаха по светещите с мека светлина клавиши и подадоха нужната информация. Сетне той постави длани върху очертанията на пулта и зачака. Компютърът изчисли условностите за известните координати, направи пауза, после пресметна тези на най-близкия Забранен свят според същите условности и накрая локализира координатите върху галактическата карта в паметта си.

На екрана се появи звездно поле във вихрово движение. Когато достигна покой, то се разшири така, че звездите сякаш потекоха във всички посоки, докато накрая не остана почти нищо. През цялото време окото не смогваше да проследи бързата промяна; виждаше се просто размазана точкова маса. После според индексите под екрана остана само пространство със страна една десета от парсека. Повече промени не настъпиха и на тъмния екран замъждукаха едва пет-шест светлинки.

— Коя е Забраненият свят? — тихо попита Пелорат.

— Никоя — отвърна Тривайз. — Четири от тях са червени джуджета, една — почти такова, а последната — бяло джудже. Никоя от тях не може да има обитаем свят в орбита около себе си.

— Как тъй от един поглед познаваш, че са червени джуджета?

— Ние не гледаме истински звезди, а част от галактическата карта, съхранена в паметта на компютъра. Всяка звезда е маркирана. Не можете да го видите, а обикновено и аз не мога, но когато ръцете ми са в контакт с него, както е сега, получавам информация за обекта, върху който съсредоточавам погледа си.

— Значи координатите за нищо не ги бива — огорчено въздъхна Пелорат.

Тривайз вдигна поглед към него.

— Не, Янов. Не съм свършил. Остава въпросът с времето. Координатите на Забранения свят са отпреди двайсет хиляди години, По това време той, както и Компорелон, е обикалял около центъра на Галактиката и е съвсем възможно да са го правили с различна скорост, в орбити с различен наклон и ексцентрицитет. Следователно с течение на времето двата свята ще се приближат или ще се отдалечат един от друг, а за двайсет хиляди години Забраненият може да се е изместил от половин до пет парсека. И положително не се включва в този квадрат от една десета.

— Какво ще предприемеш тогава?

— Ще накараме компютъра да върне Галактиката с двайсет хиляди години назад спрямо Компорелон.

— Може ли да го направи? — попита Блис, явно впечатлена.

— Е, разбира се, не самата Галактика, но може да върне картата в паметта си.

— Ще видим ли как става? — полюбопитства геянката.

— Гледайте — каза Тривайз.

Много бавно шестте звезди запълзяха по екрана. От левия му край изплува нова, която досега не беше се появявала, и Пелорат развълнувано я посочи:

— Ето! Ето!

— Съжалявам — отвърна Тривайз. — Още едно червено джудже. Те се срещат много често. Поне три четвърти от звездите в Галактиката са червени джуджета.

Екранът се установи и застина.

— Е, и? — обади се Блис.

— Това е всичко — отвърна Тривайз. — Видът на тази част от Галактиката както е изглеждала преди двайсет хиляди години. В самия център на екрана е точката, в която би трябвало да се намира Забраненият свят, ако е дрейфувал с някаква средна скорост.

— Би трябвало, но го няма — почти му се сопна Блис.

— Няма го — съгласи се Тривайз с удивително спокойствие.

Пелорат изпусна една дълга въздишка.

— О, жалко, Голан.

— Не се отчайвай — успокояващо рече Тривайз. — Аз и не очаквах да видя звездата тук.

— Така ли? — удиви се историкът.

— Да, естествено. Нали ви казах, че това не е истинската Галактика, а просто компютърната й карта. Ако някоя реална звезда не е включена в картата, ние не я виждаме. Щом планетата се нарича „Забранена“ и са й викали така двайсет хиляди години, по всяка вероятност не биха я отбелязали на никаква карта. И наистина не са, защото не я виждаме.

— Може би не я виждаме, понеже не съществува — предположи геянката. — Нищо чудно компорелонските легенди да не са верни или пък координатите да са сгрешени.

— Точно така. Сега обаче, след като е локализирал мястото, където вероятно се е намирала планетата преди двайсет хиляди години, компютърът може да изчисли приблизителните й настоящи координати. Използвайки коригираните спрямо времето числа — корекция, която можех да направя само с помощта на звездната карта — вече ще се прехвърлим към реалното звездно поле на Галактиката.

— Но ти просто прие средна скорост за Забранения свят — каза Блис. — Ами ако скоростта му не е била такава? Тогава няма да си получил и точните координати.

— Вярно е, обаче с корекцията почти сигурно се доближаваме повече до реалното местоположение, отколкото ако тя не се извърши.

— Само се надяваш! — подхвърли Блис със съмнение.

— Точно това правя — кимна Тривайз. — Надявам се. А сега нека да погледнем реалната Галактика.

Двамата се взираха напрегнато, докато съветникът (вероятно за да намали собственото си напрежение и отложи решителния момент) говореше звучно, сякаш изнасяше лекция.

— Реалната Галактика е по-трудна за наблюдаване. Картата в компютъра е изкуствено творение, от което могат да се премахват ненужните елементи. Ако гледката е скрита от мъглявина, например, мога да я отстраня. Ако ъгълът на зрение е неудобен за моите цели, мога да го променя, и така нататък. Истинската Галактика обаче трябва да се приема такава, каквато я виждаш, и ако настоявам за промяна, налага се да се придвижа физически в пространството, което отнема много повече време, отколкото изисква пренагласяването на картата.

Докато говореше, на екрана се появи някакъв толкова богат на звезди облак, че приличаше на безформена маса прах.

Тривайз каза:

— Това е общ поглед към част от Млечния път, а на мен, разбира се, ми трябва преден план. Но ако увелича предния план, другото ще избледнее. Координатната точка е доста близо до Компорелон, така че би трябвало да мога да докарам картината до положение, близко до изгледа от картата. Нека сега задам необходимите команди, стига да съм успял да запазя ума си достатъчно бистър. Хоп!

Звездното поле се разшири взривно и хиляди слънца изскочиха във всички посоки от рамката, създавайки у наблюдателите толкова реално усещане за приближаване към екрана, че и тримата неволно се облегнаха назад, сякаш в отговор на внезапен тласък.

Старият образ се върна — не така тъмен, какъвто бе на картата, но шестте звезди бяха разположени както преди. И там, близо до центъра, имаше още една, която светеше по-ярко от останалите.

— Ето я — прошепна Пелорат със страхопочитание.

— Възможно е. Ще накарам компютъра да анализира спектъра й.

Последва доста дълга пауза, преди Тривайз да започне с обясненията:

— Спектрален клас С4, което значи по-тъмна и по-малка от слънцето на Терминус, но доста по-ярка от това на Компорелон. Никоя звезда от клас C не бива да бъде пропусната в галактическата карта на компютъра. Тъй като с тази случаят е точно такъв, разполагаме със сериозна индикация, че тя може да е слънцето, около което обикаля Забраненият свят.

Блис попита:

— Има ли някаква вероятност да се окаже, че липсва обитаема планета, която да се върти около тази звезда?

— Предполагам, че вероятност има. В такъв случай ще се опитаме да открием другите два Забранени свята.

— Ами ако и те са фалшива тревога? — упорстваше геянката.

— Тогава ще опитаме нещо друго.

— Какво например?

— Де да знаех — мрачно отвърна Тривайз.

Бележки

[1] Изкопаема вкаменелост от древно животно или растение. — Б.ред.