Айзък Азимов
Фондация и Земя (15)

61

Тривайз влезе в стаята си замислен и сериозен — по-точно направо навъсен — и видимо се сепна.

Там го чакаше Блис, а редом с нея и Фалъм, чиято препаска и роба ухаеха свежо на пара и вакуумно гладене. В тези дрехи хлапето изглеждаше по-добре, отколкото в подкъсената нощница на геянката.

— Не исках да те безпокоя пред компютъра — каза Блис, — но сега вече можеш да го чуеш. Кажи, Фалъм.

С високия си музикален глас то изрече:

— Поздравявам ви, протектор Тривайз. За мен е огромно удоволствие да ви про… пре… придружавам в този кораб през пространството. Щастливо съм също от доброжелателството на моите приятели, Блис и Пел.

Щом свърши, соларианчето се усмихна кокетно и съветникът отново се запита: „Дали го мисля за момче или за момиче, или и за двете, или за нито едното?“

Той кимна с глава.

— Много добре заучено. Почти перфектно произношение.

— Въобще не е запомнено наизуст — топло каза Блис. — Фалъм го е съчинило само и попита дали е възможно да ти го изрецитира. Дори не знаех какво ще каже, докато не го чух.

Тривайз се усмихна насила.

— В такъв случай, забележително добре.

Забеляза, че Блис избягваше да използва местоимения.

Тя се обърна към Фалъм и ласкаво каза:

— Видя ли, че на Тривайз му хареса. Сега иди при Пел и ако искаш, можеш да почетеш още малко.

Детето изтича и Блис рече:

— Удивително е наистина колко бързо напредва. На соларианците изглежда езиците им се удават. Спомни си, че Бандър говореше галактически, след като само го бе слушал по време на хиперпространствените комуникации. Тези мозъци изглежда са забележителни не единствено с преобразуването на енергията.

Тривайз изсумтя.

— Не ми казвай, че все още продължаваш да не харесваш Фалъм — внезапно смени темата геянката.

— Нито го харесвам, нито не. Това същество просто ме притеснява. Да не говорим, че се чувстваш ужасно, когато общуваш с хермафродит.

— Стига, Тривайз, нелепо е. Фалъм е напълно нормално създание. Помисли колко противни изглеждаме аз и ти — мъжете и жените въобще — в очите на едно общество от хермафродити. Всеки от нас е половинка от цялото и за да се възпроизведе, трябва да има някакво временно, нескопосано обединение.

— Възразяваш ли срещу това, Блис?

— Не се преструвай, че не ме разбираш. Опитвам се да преценявам от гледната точка на хермафродитите. На тях сигурно им се струва крайно отблъскващо, а за нас е естествено. И така, Фалъм те притеснява, но това е просто късогледа, тесногръда реакция.

— Честно казано — рече Тривайз, — дразни ме, че не зная кое местоимение да използвам по отношение на туй същество. И мислите, и целият разговор се нарушават, защото всеки път запъваш на местоимението.

— Но за това е виновен езикът ни — твърдо заяви Блис, — а не Фалъм. Никой човешки език не е измислен с оглед на хермафродизма. Радвам се, че го спомена, защото и аз си мислех същото. Да казваме „то“, както Бандър настояваше, не е решение. Това местоимение е предназначено за предмети, при които полът е неуместен^[1], а няма никакво друго за същества, които са полово активни в двете посоки. Тогава защо не изберем едно от местоименията условно? Аз мисля за Фалъм като за момиче. От една страна, има тънък глас, от друга, детеродна способност, което е ключовото определение за женственост. Пелорат е съгласен, защо не се съгласиш и ти? Нека бъде „тя“.

Тривайз вдигна рамене.

— Добре. Ще звучи доста странно да се каже, че тя има тестиси, но нищо.

Блис въздъхна.

— Имаш досадния навик да обръщаш всичко на майтап, но зная, че си напрегнат, и ще те извиня. Просто те моля да използваш за Фалъм местоимението за женски род.

— Обещавам. — Тривайз се поколеба, но не можа да се сдържи и добави:

— Като ви гледам заедно, все повече ми се струва, че за теб… тя замества собственото ти дете. Да не би да искаш да имаш отроче и да мислиш, че Янов не може да ти помогне?

Очите на Блис се разтвориха широко.

— Той не е, за да ми помага в това! Нима ще го използвам като средство за правене на деца? Във всеки случай не ми е време да имам. А когато му дойде времето, детето ще трябва да е геянско — условие, на което Пел не отговаря.

— Искаш да кажеш, че Янов ще бъде изоставен?

— Нищо подобно. Само временно отклонение. Може да се постигне дори и чрез изкуствено осеменяване.

— Предполагам, че ще имаш дете едва когато Гея сметне за необходимо, сиреч когато се открие известна празнина поради смъртта на някой съществуващ геянско-човешки фрагмент.

— Коравосърдечно казано, но с голяма доза истина. Гея трябва да бъде добре балансирана във всички свои части и взаимоотношения.

— Както е при соларианците.

Блис сви устни и лицето й леко пребледня.

— Съвсем не. Соларианците произвеждат повече, отколкото им е потребно, и унищожават излишъка. Ние произвеждаме колкото ни трябва и никога не ни се налага да унищожаваме — както ти самият заместваш мъртвите външни слоеве на кожата си с тъкмо толкова клетки, колкото са необходими да я подновят… и с нито една повече.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Тривайз. — Надявам се, впрочем, че отчиташ и чувствата на Янов.

— Във връзка с евентуално мое дете? За това никога не е ставало дума и няма и да стане.

— Не исках да кажа точно туй. Прави ми впечатление, че все повече се интересуваш от Фалъм. Янов може да се почувства пренебрегнат.

— Не е пренебрегнат. И той също като мен се интересува от Фалъм. Тя е още една допирна точка от взаимен интерес и дори ни сближава повече. Възможно ли е обаче ти да си този, който се чувства пренебрегнат?

— Аз? — Тривайз искрено се изненада.

— Да, ти. Едва ли разбирам изолатите повече, отколкото ти разбираш Гея, но имам чувството, че ти харесва да бъдеш център на внимание и е възможно да се чувстваш изместен от Фалъм.

— Това е глупаво.

— Не по-глупаво от идеята ти, че пренебрегвам Пел.

— Тогава нека сключим мир и да спрем дотук. Ще се опитам да гледам на Фалъм като на момиче и няма да се тревожа излишно, че ощетяваш чувствата на Янов.

Геянката се усмихна.

— Благодаря. Значи всичко е наред.

Съветникът понечи да излезе, но Блис внезапно настоя:

— Почакай!

Той се обърна и промълви с лека нотка на досада:

— Да?

— За мен, Тривайз, е съвсем ясно, че си тъжен и потиснат. Няма да ровя из ума ти, но може би сам ще поискаш да ми кажеш какъв е проблемът. Вчера ни съобщи, че в тази система има подходяща планета и изглеждаше много доволен. Планетата е още там, надявам се. Да не би данните да са се оказали погрешни?

— В системата има подходяща планета и тя си е още там — отвърна Тривайз.

— С нужната големина?

Той кимна.

— След като е подходяща, значи е с нужната големина. И на нужното разстояние от звездата.

— Ами тогава какво не е наред?

— Вече сме достатъчно близо, за да анализираме атмосферата. Оказва се, че няма такава.

— Няма атмосфера?

— Никаква. Това е необитаема планета, а около слънцето не обикаля друга дори с наченки на обитаемост. Третият ни опит даде нулев резултат.

62

Пелорат имаше умислен вид и очевидно не желаеше да нарушава унилото мълчание на Тривайз. Той гледаше от вратата на пилотската стая с явната надежда съветникът да подхване разговор.

Но Тривайз не го подхвана. Ако нещо може да се нарече упорито мълчание, то бе тъкмо неговото.

Накрая Пелорат не издържа и съвсем плахо попита:

— Какво правим?

Тривайз вдигна очи, за момент се загледа в него, после отмести поглед и каза:

— Снижаваме се към планетата.

— Но щом няма атмосфера…

— Компютърът казва, че няма атмосфера. Досега винаги ми е съобщавал това, което съм искал да чуя и съм го приемал. Сега ми казва нещо, което не искам да чуя и аз ще го проверя. Ако някога би могъл да сбърка, ще ми се да е точно този път.

— Мислиш ли, че бърка?

— Не.

— Знаеш ли факт, който го опровергава?

— Не.

— Тогава защо се захващаш с това, Голан?

Най-сетне съветникът завъртя стола си към Пелорат; лицето му бе изкривено в нещо близко до отчаяние:

— Не разбираш ли, Янов, че друго не ми идва на ум? Що се отнася до местонахождението на Земята, с първите два свята изтеглихме празни билетчета, а сега и с този е същото. Какво да правя по-нататък? Да подскачам от планета на планета, да се оглеждам и да питам: „Извинете, къде се намира Земята?“ Изглежда тя се е скрила твърде добре. Никъде не е оставила и следа от себе си. Започвам дори да мисля, че и да съществува някаква следа, тя ще се погрижи да не можем да я намерим.

Пелорат кимна:

— И на мен ми минаваха подобни мисли. Имаш ли нещо против да обсъдим въпроса? Зная, че си разочарован, приятелю, и не ти се говори, така че ако не искаш, ще те оставя на мира.

— Не, не… — тонът на Тривайз удивително приличаше на стенание. — Какво друго ми остава, освен да слушам?

— Не изглеждаш много ентусиазиран — отбеляза историкът, — но може би разговорът ще ни помогне. Моля те, прекъсни ме веднага, щом решиш, че ти идва много. Голан, струва ми се, че не е задължително Земята да е взела само пасивни мерки, за да се скрие, просто като е заличила всичко свързано с нея. Не е ли възможно да е подхвърлила фалшиви сведения и по този начин активно, тъй да се рече, да се забулва в неизвестност?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, на няколко места чухме, че тя била радиоактивна, а подобно нещо би накарало всеки да изостави опитите да я намери. Ако наистина е радиоактивна, ще е напълно непристъпна. По всяка вероятност не бихме могли въобще да кацнем на нея. Даже роботите-изследователи, ако имахме такива, нямаше да издържат на радиацията. Така че защо да я търсим? А ако не е радиоактивна, си остава необезпокоявана, стига някой случайно да я приближи, но и в такъв случай сигурно има начин да се замаскира.

Тривайз почти успя да се усмихне.

— Колкото и странно да е, Янов, и на мен ми е минавала същата мисъл. Даже ми хрумна, че онзи неправдоподобно голям неин спътник е изкуствено внедрен в легендите. А и газовият гигант със сложна система от пръстени е не по-малко неправдоподобен и също може да е внедрен. Сигурно всичко това е предназначено да ни накара да търсим нещо, което не съществува. Дори ако минем през нейната планетна система, да видим Земята и да не я познаем. Да профучим покрай нея, защото в действителност няма нито голям спътник, нито братовчед с три пръстена, нито радиоактивна кора. И през ум да не ни мине, че е пред очите ни. Представям си и нещо още по-лошо.

Пелорат изглеждаше съкрушен.

— Как, може ли да има и такова?

— Може, приятелю. Когато умът ти пламне посред нощ и започне да претърсва необятното царство на фантазията, отчаянието се усилва още повече. Ами ако Земята е способна да се скрие напълно? Ако дори умовете ни могат да бъдат замъглени? Ако минем точно покрай нея, с гигантския й спътник и далечния газов гигант с пръстените и въобще не ги видим? И ако даже вече сме минали оттам?

— Но щом вярваш, че е така, защо още…

— Не казвам, че вярвам. Говоря за налудничави приумици. Ще продължим да търсим.

Историкът се поколеба, преди да попита:

— Докога, Тривайз? Все някога трябва да се откажем.

— Никога! — разпалено заяви съветникът. — Ако трябва, цял живот ще обикалям по планетите и ще питам „Моля, господине, къде е Земята?“ Естествено по всяко време мога да върна на Гея теб и Блис, и Фалъм, ако искате, и да продължа сам.

— О, не. Знаеш, че няма да те изоставя, Голан, нито пък Блис ще го направи. Ако се налага, ще скачаме от планета на планета, но защо?

— Защото трябва да намеря Земята и ще я намеря. Не зная как, но ще я намеря. Виж какво, сега се опитвам да достигна позиция, от която да мога да разгледам огряната страна на планетата, без слънцето да е твърде близо, така че ме остави за малко на мира.

Пелорат замълча, но не напусна стаята. Продължи да наблюдава как непримиримият търсач изучава на екрана образа на планетата, обляна в повече от половината си част в дневна светлина. На него тя му изглеждаше напълно безлична, но знаеше, че свързаният с компютъра Тривайз я вижда много по-подробно.

— Има ветрец — прошепна той.

— Значи има и атмосфера — изтърси Пелорат.

— Неособено оформена. Недостатъчна, за да поддържа живот, но явно подходяща за наличието на лек вятър, който вдига прах. Добре позната характерна черта за планетите с рядка атмосфера. Възможно е дори да притежава малки снежни шапки на полюсите. Воден лед, кондензиран именно там, нали разбираш? Този свят е твърде топъл, за да съществува въглероден двуокис в твърдо състояние. Ще трябва да превключа на радарно картиране, но тогава по-лесно ще работя с нощната страна.

— Наистина ли?

— Да. Щях да се сетя още в самото начало, обаче при почти безвъздушна и следователно безоблачна планета изглеждаше съвсем естествено да опитам с видимата светлина.

Той дълго мълча, а изображението на екрана се размаза от радарните отражения, които оформиха нещо като абстрактна картина, каквато би нарисувал художник от времето на император Клеон. — Аха — рече провлечено и многозначително Тривайз и пак млъкна.

Накрая Пелорат не издържа:

— Какво „аха“?

Съветникът му хвърли разсеян поглед.

— Не виждам никакви кратери.

— Никакви? Това добре ли е?

— Напълно неочаквано е — отвърна Тривайз. На лицето му се появи усмивка. — И е много добре. Всъщност даже чудесно.

63

Фалъм бе притиснала нос о корабния люк, в който се показваше малък отрязък от Вселената точно във вида, в който окото го вижда — без компютърно увеличение или подобрение.

Блис, която се бе постарала да й обясни нещо, въздъхна и тихо каза на Пелорат:

— Не зная доколко ме разбира, мили Пел. За нея цялата Вселена беше къщата на родителя й и малка част от имението, в което се намираше. Мисля, че никога не е излизала през нощта, нито пък е виждала звездите.

— Наистина ли смяташ така?

— Наистина. Не смеех да й покажа нищо, преди да събере достатъчно думи в речника си — и какво щастие, че ти можеше да говориш с нея на собствения й език.

— Бедата е, че не го владея добре — заоправдава се Пелорат. — А действително е трудно да схванеш космоса, ако ти се изпречи изведнъж. Тя ми каза, че щом тези светлинки са огромни светове, всеки колкото Солария — всъщност, разбира се, те са много по-големи от Солария — не могат да висят в нищото. Би трябвало да паднат, казва тя.

— И е права, ако се съди по онова, което знае. Задава смислени въпроси и малко по малко ще се научи. Във всеки случай любопитна е и не се страхува.

— Работата е там, Блис, че и аз съм любопитен. Виж как се промени Голан, щом откри, че на света, към който сме се упътили, липсват кратери. Нямам и най-малка представа какво може да означава това. А ти?

— И аз. Но той е много по-вещ в планетологията от нас. Остава ни да приемем, че знае какво върши.

— Ще ми се и аз да знаех.

— Ами попитай го.

Пелорат направи гримаса.

— Все ме е страх, че ще го ядосам. Според него би трябвало да разбирам тези неща и без да ми се обясняват.

— Това е глупаво, Пел — възрази Блис. — Той не се колебае да те пита за някакъв детайл в легендите и митовете, за който смята, че може да му бъде полезен. Ти винаги с готовност му обясняваш. Защо да не е склонен да стори същото? Върви и го питай. Ако се подразни, значи че има нужда да се упражнява в общителност, което ще му е само от полза.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, че не. Искам да остана с Фалъм и да продължа да й набивам в главата представи за Вселената. После ще имаме достатъчно време да ми разкажеш… след като той ти обясни.

64

Пелорат неуверено влезе в пилотската стая. С радост забеляза, че Тривайз си подсвирква и е явно в добро настроение.

— Голан — обади се историкът колкото се може по-ведро.

Съветникът вдигна поглед.

— Янов! Все влизаш на пръсти, сякаш мислиш, че е противозаконно да ме безпокоиш. Затвори вратата и седни. Погледни само!

Той посочи планетата на екрана и каза:

— Открих не повече от два-три кратера, и то съвсем малки.

— Това наистина ли има някакво значение?

— Дали има значение? Естествено. Как можеш изобщо да питаш?

Пелорат направи безпомощен жест.

— За мен е мистерия. Основният ми предмет в колежа беше историята. Освен нея учих социология и психология, а също литература и езици, главно древни, и специализирах митология по-късно в института. Много съм далеч от планетологията и физическите науки.

— Не е престъпление, Янов. Харесва ми, че знаеш добре това, което знаеш. Вещината ти в древните езици и митологията ни беше от огромна полза. А щом се стигне до планетологията, аз ще се погрижа.

— Виждаш ли, приятелю — продължи той след кратка пауза, — световете се образуват чрез сблъсквания на по-малки обекти. Последните няколко, които се ударят, оставят след себе си кратери. Потенциално, искам да кажа. Ако планетата е толкова голяма, че е газов гигант, тя е в течно състояние, обвита в газообразна атмосфера и последните сблъсъци са просто цамбурвания, които не оставят следи. По-малките планети обаче са в твърдо състояние, било то лед или скала, и имат кратерни белези, които практически се запазват безкрайно дълго, освен ако някаква сила не ги премахне. За изчезването на кратерите има три обяснения. Първо, светът може да притежава ледена повърхност, покриваща течен океан. В такъв случай всеки обект, който се удари в нея, пробива леда и разплисква вода. След него тя отново замръзва и, така да се каже, затваря раната. Тези планети или спътници са студени и не отговарят на нашето понятие за обитаем свят. Второ, ако на планетата съществува активна вулканична дейност, непрестанният поток от лава и прах запълва и заличава образуваните кратери. Но и тези планети или спътници е малко вероятно да са населени. И стигаме до обитаемите светове — третия случай. Те също могат да имат полярни ледени шапки, но по-голямата част от водата трябва да е във вид на течност. Могат да имат отделни действащи вулкани. Такива светове нито ще затворят кратерите, нито ще ги запълнят. Съществуват, разбира се, ерозионните ефекти. Вятърът и течащата вода ерозират почвата, а ако е налице живот, действията на живите същества са също твърде разрушителни. Разбираш ли?

Пелорат се замисли над чутото и после призна:

— Не, Голан, изобщо не те разбирам. Планетата, към която се приближаваме…

— Утре кацаме — весело го прекъсна Тривайз.

— Планетата, към която се приближаваме, няма океан.

— Да. Само тънки ледени шапки на полюсите.

— Нито кой знае каква атмосфера.

— Една стотна от плътността на терминуската.

— Нито живот.

— Не откривам никакъв.

— Тогава какво би могло да ерозира кратерите?

— Океан, атмосфера и живот… — кимна Тривайз. — Сега обаче внимавай! Ако тази планета е била безвъздушна и безводна от самото начало, кратерите, които са се образували, щяха още да съществуват и цялата повърхност щеше да е осеяна с тях. Отсъствието на кратери доказва, че тя невинаги е била такава и е възможно дори да е имала значителна атмосфера и обширен океан в близкото минало. Освен това забелязват се просторни долини, които сигурно са били дъна на морета, да не говорим за белезите от пресъхнали реки. Значи ерозия е имало и тя е спряла толкова скоро, че не е останало време да се натрупат нови кратерни образувания.

Пелорат не изглеждаше съвсем убеден.

— Може да не съм планетолог, но ми се струва, че ако една планета е достатъчно голяма, за да задържи гъста атмосфера в продължение може би на милиарди години, няма току-така да я изгуби, нали?

— Не бих казал, че си непременно прав — отвърна Тривайз. — Но преди атмосферата му да изчезне, този свят несъмнено се е радвал на живот и, вероятно, на човешки същества. Моята догадка е, че това е бил тераформиран свят, каквито са почти всички населени от хора планети в Галактиката. Лошото е, че не знаем нищо за състоянието му преди пристигането на хората, нито пък какво са направили те самите, за да стане пригоден за тях, нито при какви обстоятелства животът е изчезнал… Възможно е да е станала някаква катастрофа, която е изсмукала атмосферата и с това е причинила гибелта им. Или пък на планетата да е имало особено неравновесие, което те са контролирали, докато са били на нея, а когато са си отишли, всичко се е завъртяло в омагьосан кръг. Като се приземим, може да намерим отговора, а може и да не го намерим. Няма особено значение.

— Положително няма значение и дали тук някога е имало живот, след като сега няма. Каква е разликата, дали една планета винаги е била необитаема или е такава само в момента?

— Ако е необитаема само в момента, ще има останки от някогашните й жители.

— На Аврора имаше останки…

— Точно така, но на Аврора бяха минали двадесет хиляди години. Дъжд и сняг, замръзване и топене, вятър и температурни промени… Имало е и живот — не забравяй живота. Може да не са били хора, но е имало изобилен живот. Руините ерозират също както кратерите, дори по-бързо. И след двадесет хиляди години не беше останало нищо, което може да ни свърши работа. Тук, на тази планета, е минало време — може би също толкова, може би по-малко — но без вятър, без бури, без живот. Признавам, имало е температурни промени, и това е всичко. Руините би трябвало да са в много по-добър вид.

Пелорат промърмори със съмнение:

— Освен ако няма такива. Не е ли възможно на планетата никога да не е имало живот, хора по-специално, и загубването на атмосферата да се дължи на някакво събитие, с което те да нямат нищо общо?

— Не, не! — тръсна глава Тривайз. — Няма да ме направиш песимист. Дори оттук забелязах развалините на… нещо, което съм сигурен, че е било град. Така че утре кацаме.

65

— Фалъм е убедена, че я връщаме при Джемби, нейния робот — каза разтревожена Блис.

— Хм — изсумтя Тривайз, загледан в релефа на планетата, който се нижеше под дрейфуващия кораб. После вдигна очи, сякаш бе чул репликата със закъснение. — Е, това все пак е единственият родител, когото е имала, нали?

— Да, разбира се, но тя смята, че се връщаме на Солария.

— Прилича ли й на Солария?

— Откъде ще знае?

— Кажи й, че не е. Слушай, ще ти дам няколко филми-справочници с графични илюстрации. Покажи й в едър план различни обитаеми светове и й обясни, че са милиони. Ще имаш достатъчно време. Не зная колко дълго ще обикаляме с Янов, след като изберем подходяща цел и се приземим.

— Ти и Янов?

— Да. Фалъм не може да дойде с нас, дори и да исках, което бих направил само ако съм си изгубил ума. Блис, за този свят трябват скафандри. Няма въздух за дишане. А никой от скафандрите ни не е по мярка за нея. Затова вие двете оставате на кораба.

— Защо ние двете?

Устните на Тривайз се разтеглиха в малко тревожна усмивка.

— Признавам — рече той, — че бих се чувствал в по-голяма безопасност, ако си с нас, но не можем да оставим Фалъм сама на кораба. Ще направи някаква беля дори без да иска. Янов трябва да дойде с мен, за да разчете евентуалните архаични писания. Значи ти трябва да останеш тук. Мислех, че ще ти е приятно.

Блис не изглеждаше съвсем сигурна.

— Виж какво — продължи Тривайз, — ти искаше да вземем Фалъм, а не аз. Бях убеден, че ще ни създава неприятности. Присъствието й налага ограничения и всички трябва да свикнем с това. Тя остава на кораба и ти също. Така стоят нещата.

— Предполагам, че си прав — въздъхна геянката.

— Добре. Къде е Янов?

— С нея.

— Иди да го заместиш. Искам да поговоря с Пелорат.

Тривайз все още изучаваше планетната повърхност, когато историкът влезе и се покашля, за да извести присъствието си.

— Нещо не е наред ли, Голан? — попита той.

— Не че не е наред, просто не съм сигурен… Този свят е особен и не разбирам напълно какво се е случило с него. Моретата трябва да са били обширни, съдейки по басейните им, но явно са били плитки. Доколкото мога да разчета оставените следи, това е или планета, която поначало се характеризира с обезсоляване и изкуствени канали, или пък моретата й никога не са били твърде солени. Ако не са били, то обяснява липсата на осолени низини в басейните. Другата възможност е, когато океанът е изчезвал, солното му съдържание да е изчезнало с него, което определено прилича на човешко дело.

Пелорат колебливо запита:

— Извини невежеството ми, Голан, но тези неща важни ли са за онова, което търсим?

— Предполагам, че не, обаче ми е любопитно. Ако знаех как точно е тераформирана планетата и каква е била преди тераформирането, може би щях да разбера какво й се е случило, след като са я напуснали — или непосредствено преди това. А пък разберем ли го, ще сме подготвени за евентуални неприятни изненади.

— Какви изненади? Това е мъртъв свят, нали?

— Съвсем мъртъв. Оскъдна вода, рядка атмосфера, а и Блис не долавя признаци на ментална дейност.

— Бих казал, че фактите решават въпроса.

— Отсъствието на ментална дейност не означава непременно липса на живот.

— Но положително означава липса на опасен разумен живот.

— Не знам. Не за това исках да се консултирам с теб. Има два града, подходящи за първия ни оглед. Изглеждат в отлично състояние. Всичките тукашни градове впрочем изглеждат така. Каквото и да е унищожило въздуха и океаните, сякаш не е докоснало тях самите. Както и да е, тези двата са особено големи. По-обширният обаче няма свободни пространства. Далеч в покрайнините му се забелязват космодруми, но не и в самия него. В по-малкия има, но пък кой ли ще го е грижа за нас?

Пелорат се намръщи.

— Искаш да реша ли, Голан?

— Не, решението ще взема аз. Просто искам мнението ти.

— Големият разпрострян град сигурно е бил търговски или производствен център. По-малкият, с откритите пространства вероятно е административен център. На нас ни трябва нещо такова. Има ли монументални сгради?

— Какво разбираш под монументални сгради?

Пелорат се усмихна с крайчеца на устните си.

— Как да ти кажа, модите се менят в различните светове и епохи. Подозирам обаче, че всички монументални сгради изглеждат големи, ненужни и скъпи. Като тази, в която бяхме на Компорелон.

Тривайз на свой ред се усмихна.

— Трудно е да се добие пълна представа отгоре, а когато имах възможност да зърна компорелонската отстрани — и на пристигане, и на тръгване, изглеждаше твърде объркващо. Защо обаче предпочиташ административния център?

— Там има вероятност да намерим планетарен музей, библиотека, архиви, университет и така нататък.

— Добре. Ще кацнем в по-малкия град. И дано попаднем на нещо. Два пъти не сполучихме, но може би сега ще открием…

— Сигурно третият път ще е на късмет.

Тривайз вдигна вежди.

— Откъде измъкна тази фраза?

— Тя е много стара — отвърна Пелорат. — Запомних я от една древна легенда. Струва ми се, че означава успех при третия опит.

— Звучи подходящо — каза съветникът. — Ами тогава, Янов, дано третият път е на късмет.