Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XI. ПОД ПОВЪРХНОСТТА

47

Тривайз почувства, че изстива. Опитвайки се да диша нормално, той се обърна към Блис.

Тя бе прегърнала с едната си ръка Пелорат през кръста, сякаш за да го зашити, и по всичко изглеждаше, че е съвсем спокойна. Геянката леко се усмихна и още по-незабележимо кимна с глава.

Тривайз се извърна към Бандър. Беше изтълкувал действията на Блис като признак за увереност и ужасно се надяваше, че е прав.

— Как го направи, Бандър? — мрачно попита той.

Другият се усмихна, явно в твърде добро настроение.

— Кажете ми, малки чуждоземци, вярвате ли във вълшебства? В магии?

— Не, не вярваме, малко соларианче — отсече Тривайз.

Блис го дръпна за ръкава и прошепна:

— Не го дразни. Той е опасен.

— Виждам, че е опасен — отвърна съветникът, като с мъка сдържаше гласа си. — Че направи тогава нещо, де.

С едва доловим шепот тя рече:

— Още не. Ще бъде по-малко опасен, ако се чувства сигурен.

Бандър не обърна никакво внимание на шепнещите си чуждоземци. Той небрежно им обърна гръб и роботите се отместиха, за да му сторят път.

Сетне погледна назад и лениво ги подкани с пръст.

— Елате с мен. И тримата. Ще ви разкажа една история, която може и да не ви е интересна, но пък интересува мен — и бавно продължи пътя си.

Известно време Тривайз остана на място, питайки се как е най-добре да постъпи. Блис обаче тръгна напред, а натискът на ръката й увлече и Пелорат. Най-подир и съветникът се размърда; алтернативата беше да остане насаме с роботите. Геянката весело каза:

— Ще бъде ли Бандър така добро да ни разкаже историята, която може да не ни заинтересува…

Бандър се обърна и съсредоточено се вгледа в Блис, като че ли за пръв път я забелязваше.

— Ти си женският получовек — рече то, — нали така? По-нищожната половина.

— По-малката половина, Бандър. Точно така.

— Значи тези двамата са мъжките получовеци?

— Да.

— Имаш ли вече дете, женска?

— Бандър, името ми е Блис. Все още нямам дете. Това е Тривайз. А това е Пел.

— И кой от тези двама мъжки ще ти помогне, когато ти дойде времето? Или и двамата? Или никой от тях?

— Пел ще ми помогне, Бандър.

Бандър веднага насочи вниманието си към Пелорат.

— Виждам, че косата ти е бяла.

— Бяла е — кимна историкът.

— Винаги ли е била с такъв цвят?

— Не, Бандър, побеля с годините.

— На колко години си?

— На петдесет и две — отвърна Пелорат и бързо добави: — Имам предвид стандартни галактически години.

Бандър продължаваше да върви (към отдалеченото си имение, реши Тривайз), но по-бавно. То каза:

— Не зная колко дълга е стандартната галактическа година, ала сигурно не се различава особено от нашата. И колко стар ще бъдеш, когато умреш, Пел?

— Не зная. Може би ще живея още тридесетина години.

— Значи осемдесет и две. С кратък живот и разделени на две. Не е за вярване и въпреки това моите далечни прародители са били като вас и са живели на Земята… Някои от тях обаче са я напуснали, за да основат нови светове около други звезди — чудесни светове, добре организирани и многобройни.

— Не многобройни — високо каза Тривайз. — Петдесет.

Бандър високомерно го изгледа. Погледът му вече не излъчваше толкова добро настроение.

— Тривайз. Така се наричаш.

— Цялото ми име е Голан Тривайз. Казвам, че космонитските светове са били петдесет. Нашите се броят с милиони.

— Тогава знаеш ли историята, която искам да ви разкажа? — меко попита Бандър.

— Ако е тази, че някога е имало петдесет космонитски свята, знаем я.

— Ние правим сметка не само за бройката, малки получовеко — рече Бандър. — Правим сметка и за качеството. Били са петдесет, но такива петдесет, че и всичките ви милиони не биха могли да направят един от тях. А Солария е била петдесетият и поради това най-добрият. Солария е била толкова по-напред от останалите космонитски светове, колкото те са били по-напред от Земята. Само ние, соларианците, сме разбрали как трябва да се живее животът. Ние не сме се скупчвали на стада или на ята, както са правели на Земята и на другите светове, дори и на другите космонитски светове. Ние сме живели всеки сам за себе си, с роботи за помощници и колкото пъти сме поисквали, сме се появявали по електронен път, но твърде рядко наистина, пред очите на другите. От много години не съм наблюдавал човешки същества така, както сега гледам вас, ала в края на краищата вие сте само получовеци и поради това вашето присъствие не ограничава свободата ми повече, отколкото би я ограничила някоя крава или робот. Все пак и ние някога сме били получовеци. Независимо колко сме усъвършенствали свободата си, независимо колко сме се развивали като самотни господари над безчетните роботи, волята ни никога не е била абсолютна. За да се получат малки, трябвало два индивида да си съдействат. Разбира се, било възможно да се вземат клетки сперма и клетки яйца, за да може оплодителният процес и последващият растеж на ембриона да стане изкуствено по автоматизиран начин. Възможно било детето да живее под грижите на роботите. Можело да се направи всичко, но получовеците не искали да се откажат от удоволствието, което съпровождало биологичното забременяване. В резултат се развивали перверзни емоционални привързаност и свободата изчезвала. Нали разбирате, че това е трябвало да се промени?

— Не, Бандър — рече Тривайз, — защото ние не мерим свободата по вашите стандарти.

— Така е, понеже вие не знаете какво е свобода. Вие винаги сте живели само на рояци и не сте познавали друго, освен да бъдете постоянно принуждавани — дори и за най-дребните неща — да подчинявате желанията си на чужди желания или, което е също тъй порочно, да прекарвате дните си в борба да принуждавате другите да подчиняват своите желания на вашите. Къде тук има място за свобода? Свободата е просто да живееш така, както искаш! Точно както ти искаш! Е, после дошло времето, когато земните хора започнали отново да се роят навън; техните прилепчиви тълпи отново изпълнили космоса с рояците си. Останалите космонити, дето не се скупчвали така на ята като земните хора, но все пак го правили, макар и в по-малка степен, се опитвали да се състезават с тях. Ние, соларианците, не сме се опитвали. Ние сме предвидели неизбежния провал на рояците. Преместили сме се под повърхността на планетата и сме прекъснали всички контакти с останалата част от Галактиката. Решили сме на всяка цена да останем такива, каквито сме. Разработили сме подходящи роботи и оръжия, за да защищаваме нашата привидно пуста повърхност и те са си свършили работата по достоен за възхищение начин. Корабите идвали и били унищожавани, така че постепенно спрели да идват. Планетата била сметната за опустошена и била забравена — точно както сме се надявали. Докато сме живели под земята, работели сме, за да решим проблемите си. Внимателно и деликатно сме пригодили гените си. Имали сме провали, но и успехи, и сме градили върху успехите. Това ни е отнело много векове, ала накрая сме станали цели човешки същества, въплъщаващи и мъжкия, и женския принцип в едно тяло, доставяйки сами на себе си пълно удоволсгвие по желание и произвеждайки, когато поискаме, оплодени яйца, които да се развиват под изкусните роботски грижи.

— Хермафродити — вметна Пелорат.

— Така ли се казва на вашия език? — попита Бандър. — Никога не съм чувал тази дума.

— Хермафродизмът слага край на еволюцията — заяви Тривайз. — Всяко дете е генетичен двойник на хермафродитския си родител.

— Хайде по-кротко с обобщенията — рече Бандър. — Вие разглеждате еволюцията като безразборен процес. Ние можем да проектираме децата си, както поискаме. Можем да променяме и да пригаждаме гените и от време на време го правим… Е, вече пристигнахме в моето жилище. Да влизаме. Денят напредва. Слънцето престава да дава достатъчно топлина и вътре ще ни бъде по-приятно.

Минаха през една врата, която нямаше никакви ключалки, но се отвори при приближаването им и отново се затвори, щом прекрачиха прага й. Прозорци също нямаше, ала когато влязоха в една просторна стая, стените се осветиха и просветляха. Подът изглеждаше гол, но бе мек и пружиниращ при съприкосновение. Във всеки от четирите ъгъла на стаята стоеше по един неподвижен робот.

— Тази стена — каза Бандър, като посочи намиращата се срещу вратата, която с нищо не изглеждаше по-различна от останалите три — е моят видеоекран. Чрез него светът се открива пред мен, но това по никой начин не ограничава свободата ми, тъй като аз не мога да бъда принуден да използвам екрана.

— Нито пък ти можеш да принудиш другиго — обади се Тривайз, — ако искаш да го видиш чрез този екран, а той не го иска.

— Да принуждавам? — високомерно запита Бандър. — Другите могат да правят, каквото си щат; също както и аз. Моля ви да обърнете внимание, че ние не използваме родови местоимения, когато говорим един за друг.

В помещението имаше само един стол, поставен срещу екрана, и Бандър седна на него.

Тривайз се огледа, сякаш очакваше от пода да изскочат още столове.

— Можем ли и ние да седнем? — попита той.

— Ако желаете — отвърна Бандър. Блис се усмихна и седна на пода. Пелорат се настани до нея. Тривайз упорито продължаваше да стои прав. Блис помоли:

— Кажи ми, Бандър, колко хора живеят на тази планета?

— Казвай „соларианци“, получовеко Блис. Думата „хора“ е опорочена от факта, че така получовеците наричат себе си. Ние би трябвало да се наричаме целочовеци, но е малко тромаво. Правилният термин е соларианци.

— Тогава, колко соларианци живеят на планетата?

— Не съм сигурен. Ние не се броим. Може би хиляда и двеста.

— Само хиляда и двеста на целия този свят?

— Цели хиляда и двеста. Ти пак правиш сметка за бройката, а не за качеството. И не разбираш свободата. Ако съществуваха соларианци, които да оспорват абсолютното ми господство над която и да е част от моята земя, над който и да е робот, живо същество или предмет, собствената ми свобода би била ограничена. Тъй като другите соларианци, разбира се, съществуват, ограничаването на свободата трябва да се отдалечи колкото е възможно повече, като те се разпръснат до степен контактът на практика да е незабележим. Солария може да поеме хиляда и двеста соларианци при условия, близки до идеалните. Добавим ли още, свободата чувствително ще се ограничи и резултатът ще бъде ужасен.

— Това означава, че всяко дете се брои и се балансира смъртността — обади се Пелорат.

— Определено. Същото би трябвало да важи и за останалите светове с постоянно население — вероятно дори за вашите.

— И тъй като смъртните случаи сигурно не са много, и децата трябва да са малко.

— Да.

Пелорат кимна и замълча. Тривайз каза:

— Това, което искам да знам, е как накара моите оръжия да летят във въздуха. Ти не ни го обясни.

— Предложих ви като обяснение вълшебството или магията. Отказваш ли да ги приемеш?

— Разбира се, че отказвам. За какъв ме вземаш?

— В такъв случай ще повярваш ли в запазването на енергията и в постоянното нарастване на ентропията?

— В това — да. Но не мога да повярвам, че дори и за двадесет хиляди години вие сте отхвърлили тези закони или сте ги променили дори на микрон…

— И наистина не сме го направили, получовеко. Само че помисли! Навън има слънце — последва същият странно грациозен жест, който като че обхващаше цялата слънчева светлина. — Има и сенки. На слънце е по-топло отколкото на сянка и от осветените към засенчените области спонтанно протичат топлинни потоци.

— Казваш ми неща, които зная — рече Тривайз.

— Може би ги знаеш тъй добре, че вече не мислиш за тях? Нощем повърхността на Солария е по-топла от предметите, които са извън нейната атмосфера, така че топлината тече спонтанно от планетарната повърхност към космоса.

— Това също ми е известно.

— И независимо дали е нощ или ден, вътрешността на планетата е по-топла от нейната повърхност. Ето защо от вътрешността към повърхността текат топлинни потоци. Предполагам, че и това ти е познато.

— Но какво следва от всичко туй, Бандър?

— Топлинният поток от топло към студено, който се изразява чрез втория закон на термодинамиката, може да се впрегне в работа.

— На теория — да, обаче слънчевата топлина е разсеяна, а топлината на планетарната повърхност е дори още по-разсеяна, пък мярката, с която топлината изтича от вътрешността е най-разсеяната от всички. Количеството на топлинния поток, дето може да се улови, вероятно няма да е в състояние да вдигне и камъче.

— Зависи от устройството, което ще използваш за тази цел — рече Бандър. — Нашият собствен инструмент е бил усъвършенстван хиляди години и е станал ни повече, ни по-малко част от мозъка ни.

То повдигна косата си от двете страни на главата, като оголи онази част от черепа, намираща се зад ушите.

Завъртя глава насам-натам и ясно се видя, че зад всяко ухо има издутина с размера и формата на тъпия край на кокоше яйце.

— Тази част от моя мозък и липсата й във вашите е онова, което създава разликата между соларианците и вас.

48

Тривайз току хвърляше по някой поглед към Блис, която като че изцяло се бе съсредоточила върху Бандър. Постепенно съветникът изпита увереност, че разбира какво става в момента.

Въпреки славословието на свободата си, Бандър явно не можеше да устои на предоставилата му се уникална възможност. Нямаше никакъв начин да беседва с роботите на основата на интелектуалното равенство, още по-малко пък — с животните. А да говори със своите съпланетяни за него би било твърде неприятно и комуникацията им щеше да е насилена.

Що се отнася до Тривайз, Блис и Пелорат, за Бандър те бяха получовеци, така че то не ги разглеждаше като по-голямо ограничение, отколкото би представлявал един робот или коза, ала интелектуално те му бяха равни (или почти равни) и възможността да говори с тях представляваше лукс, какъвто никога дотогава не бе изпитвал.

Нищо чудно, помисли си Тривайз, че то така си угажда. А Блис (тук бе дори двойно по-сигурен) насърчаваше процеса, като едва-едва подбутваше ума на соларианеца, за да го накара да жадува онова, което и без друго би искал да направи.

Вероятно тя действаше, водена от допускането, че ако говори достатъчно, Бандър може да им каже нещо полезно за Земята. На Тривайз това му се видя разумно, така че дори и обсъжданата тема да не го интересуваше особено, той се стараеше да поддържа разговора.

— Какво правят тези мозъчни дялове? — попита съветникът.

— Те са преобразуватели — отговори Бандър. — Задействат се от топлинния поток и го превръщат в механична енергия.

— Не мога да повярвам! Топлинният поток не е достатъчен.

— Малки получовеко, ти не мислиш. Ако соларианците бяха наблъскани един до друг и всеки се опитваше да го използва, тогава количеството му наистина нямаше да е достатъчно. Аз обаче имам над четиридесет хиляди квадратни километра, които са мои, само мои. Мога да събера топлинния поток от каквато си поискам част от тези километри, без някой да ми ги оспори, така че той ще е напълно достатъчен. Сега разбираш ли?

— Толкова ли е просто да събереш топлинен поток от една голяма област? Самото му концентриране изисква много енергия.

— Може би, но това аз не го усещам. Моите преобразувателни мозъчни дялове постоянно го концентрират, така че щом нещо трябва да се свърши, то бива свършено. Когато издърпах твоите оръжия във въздуха, определен обем от осветяваната от слънцето атмосфера предаваше част от излишната си топлина на обем от засенчената област и аз просто използвах слънчевата енергия целенасочено. Вместо обаче да прибягвам до механични или електронни устройства, имам невронно — то докосна нежно една от преобразувателните издутини, — което върши същото бързо, ефикасно, непрекъснато и без усилие.

— Невероятно! — промълви Пелорат.

— Въобще не е невероятно — възрази Бандър. — Помислете за деликатността на окото и ухото и как те превръщат малки количества фотони и въздушни трептения в информация. Туй също би ви се видяло невероятно, ако не се бяхте сблъсквали с него. Преобразувателните дялове не са по-сложни и дори не бихте им обърнали особено внимание, ако не ви бяха непознати.

— Какво всъщност правите с тези постоянно действащи преобразувателни дялове? — попита Тривайз.

— Управляваме света — отвърна Бандър. — Всеки робот в това огромно имение получава енергията си от мен или, по-скоро, от естествения топлинен поток. Когато роботът настройва някоя връзка или сече дърво, енергията се получава чрез ментално преобразуване — моето ментално преобразуване.

— А ако спиш?

— Процесът на преобразуване продължава и насън, и в будно състояние, малки получовеко — каза Бандър. — Да не би да спираш да дишаш, докато спиш? Сърцето ти престава ли да бие? Нощем моите роботи продължават да функционират с цената на леко охлаждане на вътрешността на Солария. В планетарен мащаб промяната е неизмеримо малка, а ние сме само хиляда и двеста, така че цялата енергия, която използваме, не скъсява забележимо живота на нашето слънце, нито изчерпва вътрешната топлина на планетата.

— Не ти ли е хрумвало, че би могъл да го използваш като оръжие?

Бандър се втренчи в Тривайз, сякаш той беше някаква особено неразбираема енигма.

— Предполагам — рече то, — имаш предвид, че Солария може да се противопостави на други светове с енергийни оръжия, основаващи се на преобразуването? Защо ни е? Дори и да можехме да преодолеем техните енергийни оръжия, основаващи се най-вероятно на други принципи — което в никакъв случай не е сто процента сигурно, — какво бихме спечелили? Контрол над тези светове? Но какво да искаме от тях, след като си имаме свой собствен прекрасен свят? Да установим господство над получовеците и да ги използваме като работна ръка? Ние притежаваме роботи, които са далеч по-подходящи за тази цел. Имаме си всичко. Не искаме нищо друго, освен да ни оставят на мира. Виж, ще ти разкажа още една история.

— Давай — кимна Тривайз.

— Преди двадесет хиляди години, когато полусъзданията от Земята започнали да излизат на рояци в космоса, а ние самите сме се оттеглили под повърхността, останалите космонитски светове решили да се противопоставят на новите заселници. Така че те я атакували.

— Земята ли? — попита Тривайз, опитвайки се да прикрие доволството си, че най-накрая бяха стигнали до желания въпрос.

— Да, право в центъра. В известен смисъл разумен ход. Ако искаш да убиеш някого, не се целиш в пръста или в петата, а в сърцето му. И нашите другари космонити, които още не се били много отдалечили по емоции от хората, успели да запалят с радиоактивен огън повърхността на Земята така, че планетата станала практически необитаема.

— Аха, ето какво било! — възкликна Пелорат, като сви юмрук и бързо го заразмахва, сякаш зачукваше извода си като пирон. — Знаех си, че не може да е природен феномен. И как са го направили?

— Не ми е известно — с безразличие заяви Бандър, — но във всеки случай, това не помогнало на космонитите. Заселниците продължавали да изпълват Галактиката, а самите космонити измрели. Опитали са да се състезават и са загубили. Ние, соларианците, сме се оттеглили, отказали сме да се състезаваме и поради това сме живи и здрави тук.

— А също и заселниците — ледено каза Тривайз.

— Да, но не завинаги. Тези, които се роят непрекъснато, са принудени да се борят, тоест да се състезават, и в края на краищата са обречени да измрат. Това сигурно ще продължи десетки хиляди години, но ние можем да чакаме. И когато то стане, ние, соларианците — цялостни, самотни, освободени — ще разполагаме с Галактиката единствено за нас. Тогава ще можем да използваме всеки свят, който поискаме, в добавка към нашия собствен.

— Ами тази работа със Земята — нетърпеливо щракна с пръсти Пелорат. — Туй, дето ни го разправяш, легенда ли е, или история?

— Може ли човек да каже каква е разликата, полвинчати Пелорате? — запита Бандър. — В една или друга степен цялата история е легенда.

— Но какво казват вашите архиви? Мога ли да видя записите по въпроса? Разбери, моля те, моята специалност са тъкмо митовете, легендите и първобитната история. Аз съм учен, който се занимава с подобни проблеми и особено с тези, свързани със Земята.

— Просто повтарям това, което се е чуло — отвърна Бандър. — По тоя случай няма никакви записи. Нашите архиви се занимават изключително със соларианските дела и в тях другите светове се споменават само доколкото посягат на правата ни.

— Земята определено е посегнала на правата ви — рече Пелорат.

— Може би, но ако наистина е било така, то е станало много, много отдавна, пък и за нас именно тя е най-отблъскващият от всички светове. Сигурен съм, че даже и да сме имали някакви архивни материали за Земята, те са били унищожени от отвращение.

Тривайз ядно изскърца със зъби.

— От вас самите ли? — попита той.

Бандър насочи вниманието си към съветника.

— Няма кой друг да ги унищожи.

Пелорат обаче не позволи да се отклоняват от въпроса.

— А какво още си чувало за Земята?

Бандър се замисли.

— На младини чух от един робот за някакъв земянин, който веднъж посетил Солария, и за една соларианка, която тръгнала с него и станала важна фигура в Галактиката. Според мен обаче това е измислица.

Пелорат прехапа устни.

— Сигурно ли си?

— Как може някой да е сигурен за каквото и да било по тези въпроси? — на свой ред попита Бандър. — Все пак не е за вярване, че един земянин би се осмелил да припари на Солария както и че Солария би позволила намесата му. Още по-невероятно е, че една соларианска жена — наистина тогава сме били само получовеци, но все пак — доброволно би напуснала този свят. Е, стига толкова, нека сега ви покажа дома си.

— Дома ти ли? — възкликна Блис и се огледа. — Не сме ли в дома ти?

— Ни най-малко — спокойно каза Бандър. — Това е чакалня, зала за срещи. Когато се налага, в нея се виждам с моите съпланетяни. Техните образи се появяват на тази стена или, ако са тримерни, в пространството пред нея. Естествено, след като залата е място за обществени срещи тя не може да е част от моя дом. Елате.

То тръгна напред, без, да се обърне, за да види дали са го последвали, но четирите робота също напуснаха ъглите си и Тривайз разбра, че ако той и неговите другари не го придружат спонтанно, те внимателно щяха да ги принудят да сторят това.

Двамата вече бяха станали на крака и съветникът прошепна на Блис:

— Ти караше ли го да продължава да говори?

Геянката стисна леко ръката му и кимна.

— И въпреки това бих искала да знам повече за неговите намерения — добави тя с нотка на загриженост в гласа си.

49

Тримата последваха Бандър. Роботите останаха на прилична дистанция, но присъствието им се усещаше като непрестанна заплаха.

Вървяха по един коридор и Тривайз унило промърмори:

— На тази планета няма нищо, дето ще ни е от полза за Земята. Сигурен съм. Просто още един вариант на радиоактивната легенда. — Той сви рамене. — Ще трябва да използваме и третите координати.

Пред тях се отвори врата, зад която се откриваше малко помещение. Бандър рече:

— Елате, получовеци. Искам да ви покажа как живеем.

— Радва се като дете на представлението — прошепна Тривайз. — А на мен така ми се иска да го цапардосам.

— Не се опитвай да се състезаваш по детинщини с него — отвърна Блис.

Бандър въведе и тримата в стаята. Последва ги и един от роботите. То отпрати другите и също влезе. Вратата зад него се затвори.

— Това е асансьор — заяви Пелорат, явно доволен от откритието си.

— Точно така — рече Бандър. — Откакто сме слезли под повърхността, никога не сме излизали истински. Нито пък го искаме, макар на мен понякога да ми е приятно да усещам слънчевата светлина. Облаците обаче и нощта на открито не ми харесват. Те ми дават усещането, че съм под земята, без всъщност наистина да съм, ако можете да схванете какво имам предвид. В известен смисъл това е познавателен дисонанс и аз го намирам за твърде неприятен.

— Земяните също са строили под повърхността на Земята — обади се Пелорат. — „Стоманени пещери“, тъй са наричали градовете си. По времето на старата империя и Трантор е бил изграден под повърхността, дори в още по-големи мащаби. А сега и на Компорелон строят така. Като се позамислиш, то си е обща тенденция.

— Това че получовеците се тълпят, а ние живеем под повърхността в изолирано великолепие, са две крайно различни неща — възрази Бандър.

— На Терминус жилищата са разположени на повърхността — каза Тривайз.

— И са обект на капризите на времето — контрира Бандър. — Много примитивно.

Асансьорът, след първоначалното чувство за по-ниска гравитация, което и бе издало на Пелорат предназначението му, не внушаваше никакво усещане за движение. Съветникът тъкмо бе започнал да се чуди докога ще се спускат, и ето че гравитацията се усили за кратко, а после вратата се отвори.

Пред тях се простираше претенциозно обзаведена стая. Беше слабо осветена, макар източникът на светлина да не се виждаше. Изглеждаше едва ли не тъй, сякаш самият въздух в нея свети.

Бандър вдигна пръст и на посоченото място светлината малко се усили. То започна да сочи тук и там и навсякъде се повтаряше същото. Сетне положи лявата си длан на един къс и дебел прът до вратата, а с дясната направи широк кръгов жест, така че цялата стая просветля като огряна от слънцето, но без никакво усещане за топлина.

Тривайз сви устни в гримаса и полугласно заяви:

— Този човек е шарлатанин.

— Не „този човек“ — остро реагира Бандър, — а „соларианец“. Не съм сигурен в значението на думата „шарлатанин“, но по тона на гласа съдя, че е оскърбителна.

Тривайз отвърна:

— Шарлатанин означава човек, който не е искрен, който използва разни ефекти, за да изглежда онова, което върши, по-внушително, отколкото е в действителност.

— Признавам, че обичам драматичното — кимна Бандър, — но това, което ви показах, не е фалшив ефект, а истина.

То потупа пръта, на който бе отпуснало лявата си ръка.

— Този топлопроводящ прът продължава още няколко километра надолу и такива като него има пръснати на много места из цялото ми владение. Зная, че подобни прътове съществуват и в другите имения. Те увеличават скоростта, с която топлината тече от по-дълбоките слоеве на Солария към повърхността и улесняват превръщането й в работна сила. Аз не се нуждая от движения на ръката, за да произведа светлина, но така се постига известен драматизъм или, както ти посочи, леко усещане за недействителност. Това ме забавлява.

— Случвало ли ти се е често да изпитваш удоволствие от подобни драматични жестове? — запита Блис.

— Не — тръсна глава Бандър. — Моите роботи не се впечатляват от такива неща. Нито пък кой знае колко биха се впечатлили съпланетяните ми. Този необикновен шанс да се срещна с получовеци и да им демонстрирам някои ефекти е изключително… забавен.

— Когато влязохме, светлината в стаята беше съвсем мъждива — каза Пелорат. — През цялото време ли е толкова слаба?

— Да, така се намалява консумацията на енергия, също както при неработещите роботи. Имението ми функционира непрекъснато и онези части от него, които не са въвлечени в активна работа, въртят на празен ход.

— И ти непрекъснато доставяш енергия за това огромно имение?

— Енергията я доставят слънцето и ядрото на планетата. Аз съм просто проводникът. А и не цялото имение е продуктивно. Оставил съм по-голямата част като пущинак добре запазен с разнообразни животни: първо защото това защищава границите ми, и второ, защото намирам в него известна естетическа ценност. Всъщност моите поля и фабрики са малки. Те трябва да задоволяват единствено собствените ми нужди и да произвеждат някои специалитети за размяна със специалитетите на другите. Аз например имам роботи, които могат да правят и да инсталират при нужда топлопроводящи пръти. Мнозина соларианци зависят от мен за това.

— А твоят дом? — попита Тривайз. — Колко е голям той?

Изглежда, че трябваше да зададе именно този въпрос, понеже Бандър засия.

— Много! Един от най-големите на планетата. Простира се на километри във всички посоки. Роботите, които се грижат за поддръжката му, са толкова, колкото притежавам и на всичките тези хиляди квадратни километри от повърхността.

— Сигурно не живееш в целия си дом — предположи Пелорат.

— Възможно е да има стаи, където никога не съм влизал, но какво от това? — сви рамене Бандър. — Роботите поддържат всички помещения чисти, добре проветрявани и в абсолютен ред. Но хайде да продължим.

Излязоха не от тази врата, през която бяха влезли, и се озоваха в друг коридор. Там ги очакваше малка открита кола, движеща се на релси.

Бандър ги покани вътре и те един по един се качиха. За четиримата плюс робота нямаше достатъчно площ, но Пелорат и Блис се притиснаха здраво, за да направят място и на Тривайз. Бандър седна отпред с вид на непринудено задоволство, роботът се настани до него и колата потегли без никакви признаци за явно управление, ако се изключат плавните движения, които сегиз-тогиз собственикът й правеше с ръка. — Това всъщност е робот под формата на кола — обясни то с израз на пренебрежително безразличие.

Напредваха величествено и много плавно край вратите, които се отваряха при тяхното приближаване и се затваряха, щом ги отминеха. Украсата на входовете бе най-разнообразна, сякаш някой беше наредил на роботите да измислят случайни комбинации.

Пред тях коридорът бе мъждиво осветен, зад тях — също. В която и точка обаче да се окажеха, попадаха в обсега на нещо като студена слънчева светлина. При отварянето на вратите стаите също се осветяваха. И всеки път Бандър бавно и грациозно махваше с ръка.

Пътуването им като че никога нямаше да свърши. По всичко изглеждаше, че подземното имение се простира в две измерения. (Не, все пак в три, помисли си Тривайз в момента, когато заслизаха по едно неголямо нанадолнище.)

Където и да минеха, наоколо имаше дузини — къде ти, стотици! — роботи, заети спокойно с дейност, която той не можеше лесно да определи. Преминаха покрай отворената врата на едно голямо помещение, в което цели редици се бяха превили тихо над плотовете.

— Бандър, какво правят тези? — попита Пелорат.

— Занимават се със счетоводство — обясни то. — Водят статистически архиви, финансова отчетност и всички подобни дела, с каквито, много се радвам да го кажа, не ми се налага да си губя времето. Този имот не е съвсем пуст. Около една четвърт от производителната му площ е отделена за овощни градини. Още една десета е засята със зърнени култури, но моята гордост са именно градините. Аз отглеждам най-добрите плодове тук и при това в най-много разновидности. Когато на Солария се каже праскова, се разбира прасковата на Бандър. Едва ли има някой друг, който си дава труд да отглежда праскови. Имам също двадесет и седем сорта ябълки и… и така нататък. Пълната информация могат да ви я дадат роботите.

— Какво правиш с всички тия плодове? — попита Тривайз. — Не можеш да ги изядеш самичко.

— Изобщо не бих си и помислил. Не обичам кой знае колко да ям плодове. Използвам ги за търговия с други имения.

— Срещу какво?

— Главно минерали. На моето нямам никакви мини, които дори да си заслужават да ги споменеш. Освен това разменям плодовете за онова, което е необходимо, за да поддържам здравословен екологичен баланс. В имението си разполагам с богат животински и растителен живот.

— Обзалагам се, че и за него се грижат роботите — рече Тривайз.

— Да. И то много добре.

— Всичко заради един соларианец.

— Всичко заради имението и неговите екологични стандарти. Така се получава, че аз съм единственият, който посещава различните части на владенията си — когато реша — но това си е част от моята абсолютна свобода.

— Предполагам, че другите — намеси се Пелорат, — другите соларианци, искам да кажа, също поддържат местния екологичен баланс и имат например блатисти земи или планински области, или пък крайбрежни имения.

— Аз също предполагам — рече Бандър. — С подобни неща се занимаваме на конференциите, които понякога световните дела правят необходими.

— Колко често ви се налага да се събирате? — попита Тривайз. (В момента минаваха по един доста тесен коридор без никакви стаи отстрани. Съветникът реши, че той може би е прокаран през област, в която не е било лесно да се построи нещо по-широко, така че служи само като свързващо звено между две крила).

— Прекалено често. Почти не минава месец, през който да не се налага да прекарвам известно време на конференция с някой от комитетите, чийто член съм. Все пак макар и да нямам планини или блата, моите овощни градини, моите рибарници и моите ботанически оранжерии са най-добрите в света.

— Но, скъпи ми приятелю — обади се Пелорат, — исках да река, Бандър, струва ми се, че ти никога не напускаш своето имение, за да посещаваш чуждите…

— Разбира се, че не — сряза го то с израз на гневно възмущение.

— Аз само казах, че така ми се струва — меко отвърна Пелорат. — Обаче в такъв случай как можеш да си сигурен, че твоите са най-добрите, след като не си проучвал или дори виждал останалите?

— Защото — заяви Бандър — мога да извлека информация от търсенето на моите продукти в търговията между именията.

— Ами промишлеността? — намеси се Тривайз.

— В някои имения се произвеждат инструменти и машини — поясни то. — Както вече споменах, в моето правим топлопроводящи пръти, но те са доста прости.

— И роботи, разбира се.

— Тук-там, да. През цялата история Солария е била водеща в Галактиката по отношение на находчивостта и изтънчеността при проектирането на роботите.

— Предполагам също и в момента — каза Тривайз, като внимаваше интонацията му да оформи от забележката твърдение, а не въпрос.

— В момента ли? — запита Бандър. — Че с кого има да се състезаваме в момента? В днешно време единствено Солария произвежда роботи. Вашите светове не ги правят, ако вярно тълкувам онова, което чувам по хипервълните.

— Ами другите космонитски светове?

— Казах ви, че те вече не съществуват.

— Въобще?

— Не мисля, че някъде другаде освен на Солария има жив космонит.

— Тогава никой ли не знае местонахождението на Земята?

— Защо пък някой ще иска да знае къде…

Пелорат го прекъсна:

— Аз искам да зная. Това е по моята специалност.

— В такъв случай — невъзмутимо рече Бандър — ще ти се наложи да изучаваш нещо друго. Аз не знам нищо за местонахождението на Земята, нито пък съм чувал за някого, който да го знае, пък и не бих дал дори парче роботски метал, за да разбера.

Колата спря и за момент Тривайз помисли, че то се е обидило. Спирането обаче бе плавно, а след като слезе и махна на другите да сторят същото, Бандър изглежда все още продължаваше да се забавлява.

Осветлението в стаята, където влязоха, бе слабо, дори и след като соларианецът го усили с познатия жест. После ги поведе към един страничен коридор, край чиито две стени имаше по-малки помещения. Във всяко от тях стояха по една или две богато украсени вази, до които се забелязваха приличащи на прожекционни апарати предмети.

— Какво е това, Бандър? — попита съветникът.

— Фамилните погребални камери, Тривайз — отвърна то.

50

Пелорат любопитно се огледа.

— Предполагам, тук е заровена пепелта на твоите предци?

— Ако под „заровена“ — каза Бандър — имаш предвид затрупана с пръст, не си съвсем прав. Може и да сме под повърхността, но това е моето имение и пепелта е вътре в него, както впрочем сме и ние сега. На нашия език казваме, че пепелта е „закъщена“ — то се поколеба, сетне добави:

— „Къща“ е просто архаична дума за „имение“.

Тривайз се оглеждаше уж нехайно.

— Това ли са всичките ти прародители? Колко са били?

— Близо сто — отвърна Бандър, без да се опитва да скрие нотката на гордост в гласа си. — За да бъда точен, деветдесет и четири. Разбира се, най-ранните не са истински соларианци — в настоящия смисъл на думата. Те са били получовеци, мъжки и женски. Непосредствените им потомци са ги слагали в съседни урни. Аз, естествено, не влизам в техните камери. Твърде „срамотно“ е. Или поне такава е соларианската дума, защото галактическият й еквивалент не ми е известен. Може и да няма такъв.

— А филмите? — попита Блис. — Доколкото разбирам, това са прожекционни апарати.

— Дневници — поправи я Бандър, — историята на живота им. Сцени в любимите части от имението. Което означава, че те не умират в пълния смисъл на думата. Част от тях остава, а част от моята свобода е да се присъединявам към предците си, когато пожелая; стига да поискам, винаги бих могъл да гледам някой или друг отрязък от филм.

— Само не и срамотиите.

Очите на Бандър сякаш се хлъзнаха встрани.

— Не — призна то, — но в края на краищата всички имаме подобни прародители. Това е общо злощастие.

— Общо? Значи другите соларианци също притежават такива погребални камери? — попита Тривайз.

— О, да, всички, но моите са най-добрите, най-изпипаните и най-съвършено запазените.

— Ти вече приготвило ли си своята собствена погребална камера?

— Естествено. Тя е напълно изградена и обзаведена. Това беше първото ми задължение, когато наследих имението. И щом положат пепелта ми там — нека да си позволя малко поетичност, — моят наследник ще се заеме с изграждането на своята камера като негово първо задължение.

— А имаш ли наследник?

— Ще имам, когато му дойде времето. Все още съществуват огромни възможности за живот. Когато потрябва да напусна, ще има един израснал наследник, достатъчно зрял, за да се наслаждава на имението, и добре подготвен за преобразуване на енергията.

— Предполагам, че ще е твой потомък?

— О, да.

— Ами ако — започна Тривайз — се случи нещо нежелано? Може би дори на Солария стават катастрофи и нещастия. Какво ще последва, ако пепелта на някого бъде положена преждевременно, без да има наследник, който да заеме мястото му, или пък той не е достатъчно зрял, за да се наслаждава на имението?

— Това се случва рядко. В моя род само веднъж. Когато обаче стане такова нещо, трябва просто да си спомним, че има и други наследници, които чакат за други имения. Някои от тях са достатъчно зрели, за да наследяват и въпреки това имат родители, все още толкова млади, че са в състояние да произведат втори потомък и да продължат да живеят, докато и той стане достатъчно зрял. Някой от тези, както ги наричат, старо-млади наследници ще бъде определен да наследи моето имение.

— А кой ще го определи?

— Имаме управителен съвет и това е една от малкото му функции — да определя наследника в случай на преждевременно изпепеляване. Разбира се, всичко се прави по холовизията.

— Само че ако соларианците — намеси се Пелорат, — почти никога не се виждат един друг, откъде ще знаят, че някъде някой неочаквано — или очаквано, ако е там въпросът — е бил превърнат в пепел?

— Когато някой от нас бъде превърнат на пепел, цялата енергия в имението му секва. Ако няма наследник, който веднага да поеме работите, ненормалното положение бива забелязано и се предприемат коригиращи мерки. Уверявам ви, че обществената ни система работи твърде гладко.

Тривайз попита:

— Ще бъде ли възможно да видим някои от филмите, с които разполагаш?

Бандър сякаш застина от изумление, а сетне заяви:

— Единственото ти оправдание е твоето невежество. Това, което току-що каза, беше грубо и неприлично.

— Извинявам се — поклати глава Тривайз. — Не исках да се натрапвам, но нали вече ти обяснихме, че сме много заинтересовани да получим информация за Земята. Хрумна ми, че най-ранните филми, които имаш, би трябвало да са от времето преди тя да стане радиоактивна. Поради това е възможно в тях да се споменава за нея. Може би има и някои интересни подробности. Ние определено не искаме да пречим на уединението ти, но не е ли възможно ти самото да проучиш тези филми или, евентуално, да накараш някой робот, а после да ни предадеш, ако има подобна информация? Разбира се, стига да уважиш мотивите ни и да разбереш, че и ние ще положим всички усилия да уважим в замяна твоите чувства, би могло да ни позволиш и сами да ги прегледаме…

Бандър студено отсече:

— Струва ми се, че просто не разбираш как ставаш все по-нахален. Е, за да приключим веднъж завинаги с всичко туй, мога да ти съобщя, че няма филми, които се отнасят за моите ранни получовешки предшественици.

— Никакви? — Тривайз бе искрено разочарован.

— Някога е имало. Само че дори и ти можеш да си представиш какво е заснето на тях. Двама получовеци, които проявяват интерес един към друг или дори — то се прокашля и с усилие продължи — увлечени в общи действия. Естествено, всички получовешки филми са били унищожени преди много поколения.

— Ами записите на другите соларианци?

— Всички са унищожени.

— Откъде си сигурно?

— Трябва да си луд, за да не ги унищожиш.

— А не е ли възможно някои наистина да са били луди или сантиментални, или пък просто разсеяни? Предполагаме, че няма да имаш нищо против да ни упътиш към съседните имения.

Бандър изненадано изгледа Тривайз.

— Мислиш ли, че другите ще бъдат така толерантни към вас като мен?

— Защо не, Бандър?

— Ще установиш, че не са.

— Трябва да поемем този риск.

— Не, Тривайз. Не, всички вие. Слушайте ме — отзад неочаквано се бяха появили роботи и Бандър се бе навъсил.

— Какво има? — попита внезапно обезпокоеният Тривайз.

То рече:

— Беше ми забавно да ви говоря и да ви наблюдавам — с всичките ви странности. Изживяването наистина беше уникално и аз съм възхитен от него, ала не мога да го запиша в дневника си, нито пък да го увековеча във филм.

— Защо не?

— Това, че говоря с вас и че ви слушам; това, че ви доведох в имението си; че ви допуснах тук, в погребалните камери на предците ми, са все срамни действия.

— Та ние не сме соларианци. За теб не представляваме нищо повече от тези роботи, нали така?

— Да, този беше начинът да извиня поведението си пред самия мен, обаче той едва ли ще послужи за извинение й пред другите.

— Какво те интересува? Нали имаш абсолютната свобода да постъпваш както ти харесва?

— Даже и при нас свободата не е истински абсолютна. Ако аз бях единственият соларианец на планетата, бих могъл да върша дори срамните неща с абсолютна свобода. Само че тук има и други и поради това идеалната свобода, макар да е доближена, не е достигната. На планетата има хиляда и двеста соларианци, които ще ме презрат, ако разберат какво съм направил.

— Няма никаква причина те да узнаят.

— Вярно е. Съзнавам го, откакто сте пристигнали. Съзнавах го през цялото време, през което се забавлявах с вас. Другите не бива да узнаят.

— Ако туй означава — обади се Пелорат, — че ти се боиш от усложнения в резултат на нашите визити в съседни имения с цел да търсим информация за Земята, ние естествено въобще няма да споменаваме, че сме посетили първо теб. Това е ясно.

Бандър поклати глава.

— Достатъчно рискувах. Аз, разбира се, няма да кажа нищо. Моите роботи също няма да проговорят и дори ще бъдат инструктирани да не го запаметяват. Вашият кораб ще бъде откаран под земята и изследван заради информацията, която може да ни даде…

— Слушай — прекъсна го Тривайз. — Колко време мислиш, че ще чакаме, докато инспектираш кораба ни? Това е невъзможно.

— Съвсем не е невъзможно, защото вие няма как да възразите. Съжалявам. Бих искал да си поговорим повече и да обсъдим много други неща, но сами виждате, че положението става все по-опасно.

— Не, не е по-опасно — категорично заяви Тривайз.

— По-опасно е, малки получовеко. Страхувам се, че дойде мигът, когато ще трябва да направя онова, което моите предци биха направили незабавно. Трябва да ви убия — и тримата.