Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XX. СЪСЕДНИЯТ СВЯТ

94

За времето между следващите четири хранения Пелорат и Блис виждаха Тривайз единствено на масата. През останалите часове той се намираше или в пилотската кабина, или в спалнята си. На масата мълчеше. Устните му бяха здраво стиснати; ядеше малко.

По време на четвъртото хранене обаче на Пелорат му се стори, че от изражението на съветника е изчезнала част от необичайната сериозност. Историкът се изкашля два пъти, сякаш се канеше да вземе думата, но сетне се отказа.

Накрая Тривайз го погледна изпод вежди.

— Е?

— Ти… Голан, измисли ли го?

— Защо питаш?

— Изглеждаш не чак толкова мрачен.

— Не съм по-малко мрачен, но наистина поразмишлявах. Здравата.

— Може ли да научим за какво?

Съветникът хвърли бърз поглед към Блис. Тя гледаше съсредоточено в чинията си и пазеше упорито мълчание, сякаш бе уверена, че в този щекотлив момент Пелорат ще се осмели да стигне по-далеч от нея.

— И ти ли любопитстваш, Блис? — попита Тривайз.

Тя вдигна очи за миг.

— Да. Разбира се.

Фалъм раздразнено ритна единия крак на масата.

— Намерили ли сме вече Земята?

Геянката стисна рамото на детето. Тривайз не му обърна никакво внимание.

— Да започнем с този основен факт — поде той. — На различни планети е била изтрита цялата информация за Земята. Това трябва да ни наведе на едно неизбежно заключение. Там има нещо скрито. Въпреки това обаче от наблюденията си установяваме, че Земята е смъртоносно радиоактивна, така че всичко, което е на нея, си е скрито, тъй да се каже, автоматично. Никой не може да се приземи на повърхността й, а от това разстояние, когато сме съвсем близо до външния край на магнитосферата и повече не смеем да се приближим, не можем да открием каквото и да било.

— Сигурен ли си? — меко попита Блис.

— През цялото време бях на компютъра и анализирах ситуацията по всевъзможни начини. Липсва сериозна информация. Нещо повече, аз чувствам, че там няма нищо. В такъв случай защо са били изтрити данните, имащи някаква връзка със Земята? Онова, което е трябвало да бъде скрито, сега е скрито по-ефективно, отколкото човек въобще може да си представи, така че не е нужно някой да се престарава и да позлатява едно истинско късче злато…

— Навярно — обади се Пелорат — на Земята наистина е имало нещо скрито — по времето, когато тя все още не е била толкова радиоактивна, че да пропъжда посетителите си. Може би тогава хората са се опасявали, че някой ще се приземи и ще намери въпросното нещо. И Земята се е опитала да ликвидира информацията за себе си. Това, с което разполагаме в момента, е само закърнял остатък от ония несигурни векове.

— Не, не мисля така — възпротиви се Тривайз. — Изглежда отстраняването на информацията от Галактическата библиотека на Трантор е станало съвсем скоро — той внезапно се обърна към Блис. — Прав ли съм?

Геянката спокойно отговори:

— Аз/ние/Гея го установихме от загрижения ум на Гендибал от Втората фондация — когато той, ти и аз се срещнахме с кмета на Терминус.

— Следователно онова — продължи съветникът, — което е трябвало да бъде скрито, понеже е имало вероятност да бъде намерено, и сега все още трябва да е укривано, тъй като очевидно съществува възможност то да бъде открито независимо от факта, че Земята е радиоактивна.

— Как е възможно? — попита явно обърканият Пелорат.

— Помисли! — настоя Тривайз. — Ако нещото, което е било на Земята, вече не е там, а е било преместено, когато радиоактивността е станала твърде висока? Така че, макар тайната вече да не се намира на планетата, да е възможно, ако открием Земята, да сме в състояние да се сетим къде е била преместена и самата тайна. Стига всичко това да е вярно, местонахождението на първичния свят все още би трябвало да бъде укривано.

Отново прозвънтя гласчето на Фалъм:

— Защото ако не успеем да намерим Земята, Блис казва, че ти ще ме заведеш пак при Джемби.

Тривайз се обърна към соларианчето и се вторачи в него, а Геянката тихо рече:

— Фалъм, казах ти, че може би ще те заведем. Ще си поговорим за това по-късно. Сега иди в стаята си и почети или посвири на флейтата, или пък прави каквото ти се прави. Хайде.

Хлапето се намуси и напусна масата.

— Но, Голан — обади се Пелорат, — как можеш да твърдиш такива неща? Ей ни тук. Открили сме Земята. Възможно ли е сега по логически път да разберем къде е онова, което търсим, щом като не е на планетата?

На Тривайз му трябваше известно време, за да преодолее яда си, предизвикан от Фалъм. После рече, свивайки рамене:

— Защо не? Представи си, че радиоактивността на земната кора непрекъснато се увеличава. Населението пък постоянно ще намалява поради растящата смъртност и емиграцията, а тайната, каквато и да е тя, ще се окаже във все по-прогресираща опасност. Може ли нещо да я опази? Най-накрая ще се наложи тя да бъде преместена на друг свят, защото иначе ползата от нея — каквато и да е — ще бъде загубена за Земята. Предполагам, че е съществувало нежелание тя да бъде преместена и е напълно вероятно това да е било извършено повече или по-малко в последната минута. Я ми кажи, Янов, помниш ли стареца на Нова Земя, който ти проглуши ушите със своя вариант за земната история?

— Монолее?

— Да. Същия. По повод основаването на Нова Земя той не беше ли казал, че на планетата е докарано онова, което било останало от населението на Земята?

— Сигурно имаш предвид, стари друже — рече Пелорат, — че онуй, което ние търсим, сега е на Нова Земя? Че е закарано там от последните хора, напуснали радиоактивната планета?

— А не е ли възможно? Нова Земя едва ли е по-добре известна на Галактиката като цяло, отколкото самата стара Земя, а обитателите й са подозрително настървени да държат настрани всички чуждоземци.

— Ние бяхме там — вметна Блис. — И нищо не открихме.

— Само че и не търсихме друго освен местонахождението на Земята.

Пелорат озадачено смутолеви:

— Но ние очакваме нещо от областта на високите технологии; нещо, което може да отстрани информацията изпод носа на самата Втора фондация и дори — извинявай, Блис — изпод носа на Гея. Хората на Нова Земя може и да са в състояние да контролират своето късче от време и да разполагат с някои биотехноложки прийоми, но, струва ми се, ще признаеш, че като цяло тяхното техническо равнище е доста ниско.

Блис кимна.

— Съгласна съм с Пел.

— Ние съдим по твърде малко неща — възпротиви се Тривайз. — Така и не дочакахме мъжете от риболовната флотилия. Не видяхме друга част от острова, освен онова малко кътче, на което се приземихме. Какво ли щяхме да намерим, ако бяхме го изследвали по-щателно? В края на краищата не разпознахме дори флуоресцентните лампи, докато те не заработиха, а ако ни е изглеждало, че техниката им е на ниско равнище, казвам, изглеждало…

— Да? — попита явно заинтригувана Блис.

— …това би могло да е част от покривалото, предназначено да замъглява истината.

— Не е възможно — рече Геянката.

— Не е възможно ли? Та нали когато бяхме на твоята планета, самата ти каза, че на Трантор една още по-голяма цивилизация е била съзнателно държана на ниско равнище, за да се прикрие малкото ядро от хора на Втората фондация. Защо да не може същата стратегия да бъде използвана и на Нова Земя?

— Значи предлагаш да се върнем там и пак да се изправим пред инфекцията — и този път тя да бъде активирана? Сексуалното сношение несъмнено е особено приятен начин да се заразиш, но може и да не е единственият.

Тривайз сви рамене.

— Не горя от желание да се върнем на Нова Земя, но евентуално може и да ни се наложи.

— Евентуално?

— Да! Все пак има и друга възможност.

— И каква е тя?

— Нова Земя се върти около звездата, която хората наричат Алфа. Само че Алфа е част от двойна звездна система. Дали не е възможно около компаньона на Алфа също да има обитаема планета?

— Струва ми се, че компаньонът е прекалено слаба звезда — поклати глава Блис. — Той е четири пъти по-малко ярък от Алфа.

— Слаба, но не прекалено. Ако съвсем близо до него има планета, тя може да свърши работа.

— Компютърът не казва ли нещо за евентуални планети, обикалящи около този компаньон? — попита Пелорат.

Тривайз мрачно се усмихна.

— Проверих. Има пет със средни размери. И никакви газови гиганти.

— А от тези пет някоя не е ли обитаема?

— Не ми даде никаква информация за тях, освен броя им и факта, че не са големи.

— О! — разочаровано възкликна Пелорат.

— Няма от какво да бъдеш толкова отчаян — успокои го съветникът. — В паметта на компютъра не можеш да намериш нито един от космонитските светове. Дори за самата Алфа информацията е минимална. Тези неща са скрити преднамерено и ако за компаньона не е известно почти нищо, трябва да се приеме като добър знак.

— Следователно — делово се включи Блис — това, което възнамеряваш да направиш, е да посетиш компаньона, а ако не извадиш късмет, да се върнеш на Алфа?

— Да. И този път ще сме добре подготвени. Ще изследваме най-добросъвестно целия остров преди кацането и, Блис, надявам се ти да използваш своите ментални способности, за да ни защитиш…

В същия момент „Далечната звезда“ леко се люшна встрани, сякаш бе прихванала някаква корабна хълцавица, и Тривайз извика — наполовина ядосан, наполовина разтревожен:

— Кой е на управлението?!

Още докато задаваше въпроса, бе разбрал кой може да бъде.

95

Фалъм седеше пред компютъра напълно погълната от него. Малките й дългопръсти длани бяха широко разперени, за да съвпаднат със слабо светещите очертания на плота. Ръцете на хлапето сякаш бяха леко потънали в тях, въпреки че на питане той определено бе твърд и плъзгав.

Толкова пъти беше наблюдавала как Тривайз поставя по същия начин ръцете си, без видимо да прави нещо друго, макар да бе наясно, че именно той управлява кораба.

Понякога го беше заварвала и със затворени очи, ето защо сега и тя притвори своите. След миг-два й се счу слаб далечен глас — много далечен, но въпреки това звучащ в главата й през (смътно го осъзнаваше) нейните преобразувателни мозъчни дялове. Сега те бяха по-важни дори от ръцете й. Напрегна се да долови думите.

Нареждания, говореше почти умолително гласът. Какви са твоите нареждания?

Фалъм не каза нищо. Никога не бе чувала Тривайз да говори на компютъра, но добре знаеше какво тя самата желае от все сърце. Искаше да се върне на Солария, към уютната безкрайност на имението, при Джемби… Джемби… Джемби…

Много искаше да иде там и щом си помисли за света, който обичаше, си го представи ясно на екрана така, както вече бе виждала и други светове. Отвори очи и се втренчи в съшия този екран, желаейки там да се появи нещо, различно от омразната Земя, а сетне, все още вперила поглед в него, си представи, че това ще е Солария. Мразеше празната Галактика, в която я бяха натикали против волята й. В очите й бликнаха сълзи и корабът потръпна.

Фалъм долови тръпката и леко се олюля.

А после чу гръмки стъпки в коридора отвън и когато отвори очи, съзря лицето на Тривайз — разкривено, изпълнило цялото й полезрение, препречило се пред екрана, на който бе всичко онова, което тя искаше. Мъжът нещо викаше, но Фалъм не му обърна внимание. Той бе човекът, който я беше отвлякъл от нейния свят, като беше убил Бандър… и пак той бе човекът, който сега й пречеше да се върне, защото мислеше единствено за Земята.

Смяташе да насочи кораба към Солария и под напора на нейната решимост „Далечната звезди“ отново потръпна.

96

Блис диво се впи в ръката на съветника.

— Не! Недей!

Вкопчи се здраво и го задърпа назад, докато Пелорат стоеше объркан и вцепенен някъде зад нея. Тривайз закрещя:

— Махни си ръцете от компютъра! Блис, не ми се пречкай. Не искам да те нараня.

Геянката промълви с внезапна умора в гласа си:

— Не насилвай детето. Иначе ще трябва теб да нараня — въпреки всички инструкции.

Очите на Тривайз трескаво се впиха в нея.

— Тогава я махни оттук, Блис — процеди той. — Веднага!

Тя го бутна назад с изненадваща сила (извличайки я, както си помисли впоследствие съветникът, най-вероятно от Гея).

— Фалъм — рече младата жена, — вдигни си ръцете.

— Не — изпищя хлапето. — Искам корабът да иде на Солария. Искам да иде там. Там! — И тя посочи към екрана с глава, тъй като не смееше дори и с едната си ръка да прекъсне досега.

Ала Блис се пресегна към детските рамене и щом дланите й ги докоснаха, малката започна да трепери.

Гласът на Геянката стана мек.

— Хайде, кажи на компютъра да си остане така, както е бил преди и ела с мен. Ела с мен — дланите й галеха соларианчето, което избухна в ридания.

Тънките ръчички се отлепиха от плота, а Блис, прихващайки Фалъм под мишниците, я изправи на крака. Обърна я, здраво я притисна към гърдите си и я остави да сподави там горчивите си хълцания.

Геянката погледна към Тривайз, който стоеше безмълвно на вратата.

— Дръпни се от пътя ми и да не си ни докоснал, когато минаваме.

Съветникът бързо се дръпна встрани. Блис поспря за миг и тихо добави:

— Ще трябва да вляза в ума й за момент. Ако съм й причинила някаква вреда, няма лесно да ти простя.

На Тривайз му се прииска да й каже, че не би дал и един кубически милиметър вакуум за ума на Фалъм и че се бои не за него, а за компютъра. Пред съсредоточения и свиреп поглед на Гея обаче (онова, което предизвикваше у него усещането за смразяващ ужас, положително не бе само изражението на Блис) той предпочете да запази мълчание.

Остана безмълвен, а също и неподвижен известно време, дори след като Геянката и Фалъм влязоха в тяхната стая. Всъщност остана така, докато Пелорат не го попита с кроткия си глас:

— Голан, наред ли си? Тя нали не ти направи нищо лошо?

Тривайз енергично поклати глава, сякаш за да изтръска от нея допира на обхваналото го вцепенение.

— Нищо ми няма. Сериозният въпрос е, дали това е наред — седна пред плота и положи ръце върху двете очертания, които доскоро бяха покрити от дланите на Фалъм.

— Е? — тревожно попита историкът.

Другият сви рамене.

— Изглежда, реагира нормално. Може би по-късно ще открия, че нещо не е съвсем наред, но засега не личи. — и добави гневно:

— Компютърът не се съчетава ефективно с чиито и да било други ръце освен с моите, само че при този хермафродит работата не е била единствено в ръцете. Сигурен съм, че нещата опират до преобразувателните дялове…

— Но какво накара кораба да се разтресе? Той не би трябвало да прави така, нали?

— Не. Това е гравитационен кораб и не би следвало да изпитваме подобни инерционни ефекти. Само че туй женско чудовище… — съветникът млъкна и на лицето му пак се изписа гняв.

— Да, Голан?

— Подозирам, че компютърът е бил изправен пред две взаимно изключващи се искания, и всяко от тях толкова силно, че той не е имал друг избор, освен да се опита да направи двете неща едновременно. При опита си да извърши невъзможното за миг трябва да е извел кораба от неинерционното състояние. Поне аз така мисля.

Сетне лицето му някак си се изопна.

— И туй може да е за хубаво, защото току-що разбрах, че всичките ми приказки за Алфа Кентавър и нейния компаньон са били глупости. Сега знам къде Земята трябва да е преместила своята тайна.

97

Пелорат се втренчи в него, после реши да пренебрегне последните му думи и да изясни една по-раншна загадка:

— Как така Фалъм е пожелала две взаимноизключващи се неща?

— Тя каза, че иска корабът да се върне на Солария, нали?

— Разбира се, че би го искала.

— Само че какво има предвид под Солария? Фалъм не може да разпознае планетата от космоса. Тя всъщност никога не я е виждала отстрани. Когато така спешно напуснахме нейния свят, тя спеше. И въпреки всичко онова, дето е прочела в твоята библиотека, въпреки обясненията на Блис, на мен ми се струва, че хлапето не може напълно да схване истината, че в Галактиката има стотици милиарди звезди и милиони населени планети. Така както е възпитавано — под земята и сам-самичко — то може да проумее единствено основната идея: че съществуват различни светове. Само че колко? Два? Три? Четири? За него всяка планета, която вижда, е възможно да бъде Солария и като се има предвид колко силно се самозалъгва, решава, че е Солария. А понеже предполагам, че Блис се е опитала да го успокои, като му е намекнала, че ако не открием Земята, ще го върнем на Солария, напълно логично е то да е решило, че родната му планета е близо до Земята…

— Но, Голан, как можеш да си убеден във всичко това? Какво те кара да мислиш, че е тъй?

— Янов, Фалъм почти ни го каза, когато влетяхме при нея. Тя викна, че иска да се върне на Солария, а после добави: „там, там“, като кимаше с глава към екрана. А какво се виждаше на този екран? Спътникът на Земята. Когато станах от пулта преди вечеря, него го нямаше; виждаше се самата Земя. В мига, в който е поискала Солария, Фалъм трябва да си е представила спътника и поради това в отговор компютърът ще да се е фокусирал върху него. Повярвай ми, аз знам как работи този компютър. Кой би могъл да го познава по-добре?

Пелорат погледна дебелия полумесец на екрана и замислено каза:

— На поне един от земните езици той се нарича „луна“; на друг, мисля, беше „селена“. Вероятно има и още много имена. Представи си, старче, каква бъркотия е на свят с толкова езици — недоразумения, усложнения…

— Луна? — повтори Тривайз. — Е, това е достатъчно ясно… Нека поразсъждаваме също така дали детето не се е опитало инстинктивно да придвижи кораба чрез своите преобразувателни дялове, като е използвало собствения енергиен източник на „Далечната звезда“, което също може да е спомогнало за моментно инерционно объркване. Само че, Янов, тия работи сега нямат никакво значение. Това, дето има значение, е, че в резултат от цялата бъркотия компютърът е изкарал на екрана тази Луна — да, името ми харесва — увеличил я е и тя все още е пред нас. Гледам я и се чудя…

— На какво се чудиш, Голан?

— На големината й. Виж, ние сме склонни да пренебрегваме спътниците — когато изобщо ги има, — понеже те са толкова малки. Този обаче е съвсем различен. Той представлява цял свят. Диаметърът му е близо 3500 километра.

— Свят? Как можеш да го наричаш „свят“? Той не е обитаван. Дори и 3500 километра в диаметър са твърде недостатъчни. Няма никаква атмосфера. Ясно е само като го погледнеш. Липсват дори облаци. Кръговата линия на фона на звездите е рязко очертана, същото важи и за вътрешната крива, която разделя светлата от тъмната хемисфера.

Съветникът кимна.

— Янов, от теб ще стане истински космически пътешественик! Прав си. Няма въздух. Няма вода. Това обаче означава единствено, че Луната не е обитаема на незащитената си от космоса повърхност. А под нея?

— Под повърхността ли? — запита със съмнение Пелорат.

— Да. Под повърхността. Защо пък не? Ти ми каза, че някои от земните градове били изградени под повърхността. Знаем, че Трантор е бил под земята. Столицата на Компорелон до голяма степен бе също под земята. Соларианските имения са почти изцяло под повърхността. Това се случва доста често.

— Но, Голан, във всеки от тези твои примери хората са живели на обитаема планета. Повърхността е била обитаема, а освен това е имало атмосфера и океан. Възможно ли е да живееш под земята, когато повърхността е необитаема?

— Хайде, Янов, помисли! Къде живеем ние в момента? „Далечната звезда“ е един малък свят с необитаема повърхност. Отвън няма ни вода, ни въздух и въпреки това съществуваме в пълен комфорт. Галактиката е пълна с космически станции и космически градове — всичките до един необитаеми, като се изключи вътрешността им. Разглеждай Луната като гигантски космически кораб.

— С екипаж отвътре?

— Да. С екипаж от милиони хора — напук на това, което ние знаем — с растения и животни, с най-напреднала техника. Нима е невъзможно? Щом Земята в последните си дни е могла да изпрати цяла груба заселници на някаква си планета, обикаляща около Алфа Кентавър, и щом като, евентуално с помощта на империята, те са могли да я тераформират, да заплодят океаните й, да изградят суша там, където дотогава не е имало, не би ли могла да изпрати една група и на своя спътник и да тераформира вътрешността му?

— Предполагам, че би могла — неохотно се съгласи Пелорат.

— Да, би трябвало да е тъй. Ако Земята е имала нещо за криене, защо й е да го изпраща на цял парсек разстояние, когато може да го скрие на свят, който е на една стомилионна от разстоянието до Алфа? А и от психологическа гледна точка Луната би следвало да е по-ефикасно скривалище. Никой не прави някаква връзка между спътниците и разумния живот. Ако е там въпросът, и аз не я направих. Луната беше под носа ми, а мислите ми си плюха на петите към Алфа. Добре, че Фалъм… — устните му се свиха и той поклати глава. — Мисля, че ще трябва да й се признае заслугата за това. Ако аз не го направя, Блис сигурно ще го стори.

Пелорат възрази:

— Но, старче, дори под повърхността на Луната да има нещо, как ще го открием? Това са милиони квадратни километри повърхност…

— Грубо казано, четиридесет милиона.

— И ние ще трябва да ги огледаме всичките, търсейки… какво? Някакъв отвор? Или може би въздушен шлюз?

— Ако я поставим по този начин, Янов, задачата наистина си я бива, обаче ние търсим не просто предмети, а живот, и то — интелигентен живот. Нима не разполагаме с Блис и нима нейният талант не е да открива именно интелигентността?

98

Геянката обвинително изгледа Тривайз.

— Най-накрая успях да я приспя. Беше ужасно трудно. Тя беше подивяла. За щастие, не мисля, че съм я увредила.

— Виж какво — студено каза съветникът, — доколкото аз определено нямам никакво намерение да се върна някога на Солария, ти спокойно можеш да премахнеш фиксацията й към Джемби.

— Просто да премахна фиксацията й, така ли? Тривайз, какво разбираш от тези неща? Ти никога не си усещал един ум. Нямаш и най-смътно понятие колко е сложен. Ако изобщо знаеше нещичко по въпроса, едва ли щеше да говориш за отстраняване на фиксация, сякаш това е като да изгребеш сладкото от някой буркан.

— Добре, поне я поотслаби.

— Бих могла мъничко да я поотслабя след цял месец внимателно разнищване.

— Какво искаш да кажеш с „разнищване“?

— Не съм в състояние да го обясня на човек, който няма никаква представа.

— Тогава как смяташ да постъпиш с детето?

— Все още не зная; ще трябва внимателно да го обмисля.

— В такъв случай — рече съветникът — аз пък да ти обясня какво смятаме да направим с кораба.

— Много добре ми е известно. Да се върнем на Нова Земя и пак да се пробваш с възхитителната Хироко, ако тя обещае този път да не те заразява.

Тривайз успя да запази каменната си физиономия.

— Всъщност не. Промених решението си. Отиваме на Луната… — според Янов това е името на спътника.

— Спътника? Понеже е най-близкият свят наоколо? Не се бях сетила, наистина.

— Нито пък аз. Нито пък някой друг би се сетил. Никъде в Галактиката няма спътник, който да е достатъчно голям, за да си заслужава да кацнеш на него — обаче този е уникален с големината си. И, нещо повече, анонимността на Земята прикрива и спътника й. Който не може да открие нея, няма да открие и Луната.

— Обитаема ли е тази твоя Луна?

— На повърхността — не, но не е и радиоактивна, изобщо не е радиоактивна, така че е възможно и да не е абсолютно необитаема. Всъщност не е изключено тя дори да бъка от живот — но под повърхността. И, разбира се, щом се приближим достатъчно, ще можеш да ни кажеш дали това е така.

Блис сви рамене.

— Ще опитам… Само че какво те накара изведнъж да се сетиш да изследваш спътника?

— Нещо, което Фалъм направи, когато бе поела управлението.

Геянката поизчака, сякаш очакваше да чуе още, и пак сви рамене.

— Каквото и да е било то, подозирам, че нямаше да получиш вдъхновение, ако бе последвал собствения си порив и я беше убил.

— Блис, не съм имал никакво намерение да я убивам.

Тя махна с ръка.

— Добре. Така да бъде. Сега към Луната ли отиваме?

— Да. Като предпазна мярка не се движим особено бързо, но ако всичко върви гладко, след тридесет часа ще бъдем в непосредствена близост до нея.

99

Луната представляваше пустош. Тривайз наблюдаваше как под тях се носи яркоосветената й от дневната светлина част. Нижеше се монотонна панорама от кратерни пръстени и планински области, и от черни на фона на огрените от слънцето части сенки. Долавяха се отделни слаби изменения в цвета на почвата и тук-там се мярваше по някоя по-просторна равнина, осеяна от малки кратери.

С приближаването на нощната страна сенките станаха по-дълги и накрая се сляха в едно. За известно време върховете проблясваха на слънцето като тлъсти звезди, надминаващи с блясъка си своите събратя в небето. Сетне изчезнаха, заместени от по-слабата светлина на Земята — голяма синкавобяла сфера, осветена малка повече от половината. Накрая корабът надбяга и нея, потънала зад хоризонта, и долу остана единствено несмекчаваната от нищо чернота, а отгоре — ситното пъстрило от звезди, което обаче за израсналия на беззвездния Терминус Тривайз само по себе си бе истинско чудо.

После отпред се появиха нови ярки точки — първо една-две, след туй и други — и започнаха да набъбват, докато не се сляха и те, преди да пресекат границата с осветената дневна част. Слънцето изгря с пъклено великолепие, така че екранът моментално се отмести от него и поляризира блясъка на повърхността под тях.

Тривайз ясно разбираше, че е безполезно да се надява да открие някаква пролука към населената вътрешност (ако тя наистина съществуваше) чрез просто оглеждане на този действително огромен спътник.

Обърна се към Блис, която седеше до него. Тя не гледаше екрана; държеше очите си затворени. Изглеждаше по-скоро като че се е строполила в креслото, а не седи в него.

Чудейки се дали не е заспала, Тривайз меко попита:

— Откри ли още нещо?

Геянката едва-едва поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Само оная слаба струйка. По-добре ме закарай обратно там. Знаеш ли къде е?

— Компютърът знае.

Все едно, че се прицелваха в мишена — клатушкаха се насам-натам, докато не откриха целта си. Въпросната област бе все още навътре в нощната част и като се изключи това, че Земята светеше доста ниско над хоризонта и придаваше на повърхността призрачен пепелен отблясък, не можеше да се различи каквото и да било, въпреки че осветлението в пилотската кабина беше изгасено, за да виждат по-добре.

Пелорат се бе приближил и сега неспокойно застана до вратата.

— Открихме ли нещо? — попита той с леко хрипкав шепот.

Тривайз вдигна ръката си в знак за мълчание. Внимателно наблюдаваше Блис. Знаеше, че ще минат дни, преди слънчевата светлина да се завърне към тази именно точка на Луната, но освен това знаеше и че светлината няма никакво отношение към онова, което Геянката се опитваше да долови.

— Тук е — някак отнесено каза тя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И това е единственото място?

— Единственото, което открих. Минал ли си над всяка област от лунната повърхност?

— Над значителна част от нея.

— Е, в тази значителна част това е всичко, което съм доловила. Сега е по-силно, сякаш то също ни е забелязало, но не ми се вижда опасно. Имам чувството, че ни посреща доброжелателно.

— Сигурна ли си?

— Такова усещане имам.

— А то не може ли да фалшифицира намерението си? — попита историкът.

— Уверявам те, че бих открила подобна фалшификация.

Тривайз измърмори нещо за прекалената самоувереност, а след туй високо рече:

— Надявам се, че това, което долавяш, е интелигентност.

— Долавям силна интелигентност. Само че… — в гласа на Геянката се промъкна особена нотка.

— Само че какво?

— Шшт! Не ме безпокой. Чакай да се съсредоточа — последната дума можеше да се различи единствено по движението на устните й.

После тя заяви с лека и радостна изненада:

— Не е човешка.

— Не е човешка ли? — повтори Тривайз далеч по-учуден от нея. — Да не би пак да си имаме вземане-даване с роботи? Като на Солария?

— Не — Блис се усмихна. — Не е и съвсем роботска.

— Няма как да не е или едната, или другата.

— Да, ама има! — сега тя направо се изкикоти. — Не е човешка интелигентност и въпреки това не прилича изобщо на тази от роботите, дето съм усещала по-преди.

— Иска ми се да го видя! — Пелорат оживено закима с глава, а очите му се бяха разширили от нетърпение. — Мисля, че ще бъде вълнуващо. Нещо ново!

— Нещо ново — промърмори Тривайз, чието настроение също изведнъж се повиши. И една искра на неочаквано прозрение сякаш освети вътрешността на черепната му кутия.

100

Гмурнаха се надолу към лунната повърхност; почти ликувайки. Дори и Фалъм се бе присъединила към тяхната радост и с инфантилна невъздържаност се прегръщаше сама, сякаш вече се връщаше на Солария.

Що се отнася до Тривайз, той чувстваше как остатъкът от здрав разум му казва, че е малко странно Земята — или каквото и да бе онова нейно нещо, дето се намираше на Луната, — след като бе взела такива строги мерки да държи настрана всички изследователи, сега толкова бурно да ги привлича към себе си. Възможно ли беше и в двата случая целта да е една и съща? Дали не действаше правилото „Ако не можеш да ги накараш да те избягват, привикай ги и ги унищожи“? Нима и този път тайната щеше да остане недокосната?

Тази тревожна мисъл обаче избледня и се удави в прилива на радост, който непрекъснато се засилваше с приближаването им към лунната повърхност. Но съветникът все пак успя да съхрани в себе си и момента на просветление, който го бе озарил в началото на тяхното плавно спускане към земния спътник.

Той, изглежда, не изпитваше никакви съмнения единствено за посоката, в която се бе устремил корабът. Сега минаваха току над върховете на полегатите хълмове и застаналият пред компютъра Тривайз нямаше нужда да прави каквото и да било. Изглеждаше тъй, сякаш и хората, и умната машина са водени от неизвестна сила, и в момента усещаха единствено огромна еуфория, защото товарът на отговорността е бил смъкнат от плещите им.

Плъзнаха се успоредно на терена към отвесна скала, която се издигаше на заплашителна височина като бариера пред тях; преграда, осветена слабо от сиянието на Земята и прожектора на „Далечната звезда“. Наближаването на неизбежния сблъсък като че ни най-малко не разтревожи Тривайз и той без никаква изненада осъзна, че част от скалата, разположена точно пред тях, пропадна и откри пролука към блеснал от изкуствено осветление коридор.

Корабът забави скоростта си — очевидно по своя собствена воля — почти до пълзене и се нагоди точно към отвора… влизането… плъзгането навътре. Проходът зад тях се затвори, а отпред се появи друг. И Звездолетът премина през него, за да се озове в една гигантска зала, която изглеждаше като издълбаната вътрешност на цяла планина.

„Далечната звезда“ спря и всички на борда му се втурнаха с нетърпение към въздушния шлюз. Никому, дори и на Тривайз, не хрумна да провери дали навън атмосферата е годна за дишане — и дали изобщо има някаква атмосфера.

Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.

Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.

Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:

— Джемби!… Джемби!

Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:

— Джемби!

Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):

— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…

Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.

— Поздравявам цялата ви компания — видът му бе несъмнено дружелюбен, макар лицето да си остана все тъй печално. — Що се отнася до малката, тя може би показва по-голяма чувствителност, отколкото си мислите, защото аз наистина съм робот. Името ми е Данил Оливо.