Айзък Азимов
Фондация и Земя (6)

18

Стаята беше малка, но добре осветена. Имаше диван и два стола, чуваше се тихото жужене на вентилатор. Общо взето, обстановката изглеждаше значително по-уютна от големия стерилен кабинет на министъра.

Там ги бе завел един от стражите, сериозен и висок, чиято ръка машинално шареше около приклада на бластера. Когато влязоха, той остана пред вратата и каза с плътния си глас:

— Имате петнайсет минути.

Веднага щом изрече това, вратата се плъзна и затвори с тъп звук.

— Мога само да се надявам, че не ни чуват — рече Тривайз.

— Но, Голан, тя ни даде думата си — възрази Пелорат.

— Съдиш за другите по себе си, Янов. Нейната „дума“ не е достатъчна. Ще я престъпи без колебание, стига да поиска.

— Няма значение — каза Блис. — Аз мога да екранирам стаята.

— Имаш екраниращо устройство? — попита историкът.

Блис се усмихна и белите й зъби светнаха.

— Умът на Гея е екраниращо устройство, Пея. Това е огромен ум.

— Ние сме тук — гневно заяви Тривайз — заради ограниченията на този огромен ум.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Блис.

— Когато съдбоносната среща приключи, вие ме оттеглихте от съзнанието както на госпожа кмета, така и на онзи Гендибал от Втората фондация. Двамата не биваше да мислят за мен другояче освен дистанцирано и с безразличие. Аз трябваше да бъда оставен на мира.

— Налагаше се да постъпим така — каза Блис. — Ти си нашето най-важно средство.

— Да, Голан Тривайз — вечно правият. Но не сте оттеглили кораба от съзнанието им, нали? Кмет Бранно не е поискала мен — тя не се интересува от мен — поискала е кораба. Не е забравила за него.

Блис се намръщи.

— Помисли — каза Тривайз. — Гея небрежно е приела, че аз и корабът сме едно и също нещо, че сме едно цяло. След като Бранно не мисли за мен, тя няма да мисли и за кораба. Бедата е, че Гея не разбира индивидуалността. Тя е взела звездолета и самия мен за един общ организъм и е сбъркала.

— Възможно е — тихо каза Блис.

— Тогава на теб се пада да оправиш тази грешка — отсече Тривайз. — Трябва ми този гравитационен кораб и компютърът му. Нищо друго не ми върши работа. Затуй, Блис, погрижи се да остане мой. Ти можеш да контролираш умовете.

— Да, Тривайз, но ние не упражняваме този контрол лекомислено. Вярно, използвахме го при тройната среща, но знаеш ли колко дълго бе планирана тя? Колко дълго бе пресмятана, претегляна? Отне буквално години. Не мога просто така да отида при една жена и да настроя ума й за нечие удобство.

— Но сега не е ли…

— Ако поемем по такъв път — продължи убедително Блис, — къде ще спрем? Можех да повлияя на ума на служителя от входната станция и щяхме да минем незабавно. Можех да повлияя на ума на агента в колата и той щеше да ни пусне да си вървим.

— Ами, като можеше, защо не го направи?

— Защото не знаем до какво ще доведе. Не познаваме страничните ефекти, а никак не е изключено да се окаже, че те влошават положението. Ако сега настроя ума на министъра, това ще промени нейните взаимоотношения с хората, с които влиза в контакт, и тъй като тя е висш правителствен служител, може да се отрази и върху междупланетните отношения. Докато този проблем не бъде разрешен, ние не смеем да пипаме ума й.

— Тогава защо си с нас?

— Защото може да дойде момент животът ти да е в опасност. Аз трябва да го защитавам на всяка цена, дори с цената на моя обичан Пел и на себе си. Животът ти не беше застрашен на входната станция. Не е застрашен и сега. Необходимо е ти сам да се справиш с положението и да продължиш поне докато Гея успее да прецени последствията от някакво въздействие и го предприеме.

Тривайз потъна в размисъл. После каза:

— В такъв случай ще опитам нещо. Но не е изключено и да не стане.

Вратата се отвори и се прибра в нишата си с познатия тъп звук.

— Трябва да излизате — каза стражът.

На прага Пелорат прошепна:

— Какво ще правиш, Голан?

Тривайз поклати глава и също шепнешком отвърна:

— Не съм съвсем сигурен. Ще импровизирам.

19

Когато се завърнаха в кабинета й, министър Лизалор все още седеше зад бюрото си. При влизането им лицето й се разтегли в ледена усмивка.

— Вярвам, съветник Тривайз — каза тя, — че идвате да ми съобщите решението си да предадете своя кораб на Фондацията.

— Идвам, министър — спокойно отговори Тривайз, — да обсъдим условията.

— Няма условия за обсъждане, съветник. Процесът, ако настоявате за такъв, може да се уреди много бързо и да се проведе още по-бързо. Гарантирам ви осъждането дори в един напълно справедлив процес, тъй като вината ви, че сте довели личност без документи и от неизвестен свят, е очевидна и безспорна. След това ще имаме законно основание да конфискуваме кораба, а вие тримата ще понесете тежки наказания. Не е разумно да си ги навличате, в желанието си да ни забавите с ден-два.

— Въпреки всичко трябва да обсъдим някои условия, министър, защото колкото и бързо да ни осъдите, не можете да присвоите кораба без моето съгласие. Всякакъв опит да проникнете насилствено в него би го унищожил заедно с космодрума и хората наоколо. Тогава Фондацията положително ще се вбеси, а вие едва ли искате да предизвикате гнева й. Да ме заплашвате или малтретирате, за да ме принудите да отворя кораба, несъмнено противоречи на законите ви, а ако в отчаянието си нарушите своите собствени закони и ни подложите на мъчения или дори на жесток и необичаен затвор, Фондацията ще се вбеси още повече. Колкото и да настоява да си вземе кораба, тя не може да допусне прецедент, при който нейни граждани са малтретирани. Е, ще преговаряме ли за условията?

— Това са глупости — каза министърът намръщено. — Ако е необходимо, ще извикаме представители на Фондацията. Дори да не знаят как да отворят собствения си кораб, те самите ще ви накарат да го сторите.

— Не използвате титлата ми, министър — напомни Тривайз, — но вие сте развълнувана, така че е простимо. Сама знаете, че последното нещо, което бихте направили, е да извикате хора от Фондацията, тъй като нямате никакво намерение да им предавате този кораб.

Усмивката изчезна от лицето на Лизалор.

— Що за глупости са пък това, съветник?

— От ония, министър, които другите е по-добре да не слушат. Нека моят приятел и младата жена отидат в някоя удобна хотелска стая да си починат, защото имат огромна нужда, а и охраната да напусне. Могат да останат пред вратата и вие да вземете един от техните бластери. Не сте слаба жена и с бластер няма от какво да се страхувате от мен. Аз не съм въоръжен.

Министърът се наведе към него през бюрото.

— И така няма защо да се страхувам от вас.

Без да поглежда назад, тя повика с жест един от стражите, който тутакси приближи и спря край нея, изтраквайки с токове.

— Заведи този и тази в апартамент пет. Да останат там, да им се създадат удобства и да са добре охранявани. Ще бъдеш държан отговорен за евентуално лошо отношение към тях, както и за пробив в сигурността.

Лизалор се изправи и при цялата си решимост да запази пълно присъствие на духа Тривайз леко потрепери. Беше висока поне метър и осемдесет и пет — колкото него самия, ако не и със сантиметър-два повече. Имаше тясна талия; след като кръстосваха гърдите, двете бели ленти опасваха кръста й и го правеха да изглежда още по-тънък. В нея се долавяше някаква масивна грация и той тъжно си помисли, че може би е имала право, когато бе казала, че няма защо да се страхува от него. При едно сборичкване, рече си, нищо чудно да ме тушира.

— Елате с мен, съветник — каза министърът. — Ако ще говорите глупости, то във ваш собствен интерес е да ви чуят колкото се може по-малко хора.

Тя тръгна с отривиста крачка и Тривайз я последва, чувствайки се смален от внушителната й сянка — чувство, каквото никога не бе изпитвал към жена.

Влязоха в един асансьор и когато вратата след тях се затвори, Лизалор заяви:

— Сега сме сами и ако си въобразявате, съветник, че можете да употребите сила срещу мен, за да постигнете някаква цел, моля ви, откажете се — напевността в гласа й стана по-подчертана, когато добави явно развеселена:

— Имате вид на доста силен човек, но ви уверявам, че няма да ми е трудно да ви счупя ръката или, ако се наложи, гръбнака. Аз наистина съм въоръжена, но едва ли ще е необходимо да прибягвам до оръжие.

Тривайз се почеса по бузата, докато погледът му се плъзна надолу-нагоре по тялото й.

— Министър, аз не отстъпвам, в борба с мъж от моята категория, но не бих мерил сили с вас. Мога да различа превъзхождащия ме противник.

— Добре — кимна Лизалор с доволен вид.

— Къде отиваме, министър?

— Надолу! Много надолу. Не се разстройвайте обаче. Предполагам, че в хипердрамите това би било прелюдия към отвеждането ви в дранголника, но на Компорелон ние нямаме дранголници — само сносни затвори. Отиваме в частния ми апартамент. Не е толкова романтичен, колкото дранголникът от лошите стари времена на империята, но е много по-комфортен.

Когато вратата на асансьора се плъзна встрани и те слязоха, Тривайз предположи, че са поне 50 метра под повърхността на планетата.

20

Той огледа апартамента с нескрита почуда.

— Не одобрявате жилището ми, съветник? — попита министърът кокетно.

— Не, нямам причина да не го одобрявам, госпожо. Просто съм изненадан. Впечатлението ми за вашия свят от малкото, което видях и чух, откакто съм тук, беше, че той е… скромен, въздържащ се от излишен лукс.

— Такъв е, съветник. Нашите ресурси са ограничени и животът ни трябва да бъде суров като климата на планетата.

— Но това, министър — Тривайз разпери ръце, сякаш искаше да обхване стаята, в която за първи път на Компорелон виждаше цвят, където диваните бяха дебело тапицирани, светлината от илюминираните стени — мека, а подът — покрит със силов килим, така че стъпките ставаха пружиниращи и безшумни, — това положително е лукс.

— Ние се въздържаме, както казахте, съветник, от излишен лукс, показен лукс, прахоснически разточителен лукс. Това обаче е частен лукс, който има своята полза. Аз работя усилно и нося големи отговорности. Необходима ми е квартира, в която да забравям за малко тегобите на поста си.

— Всички ли компорелонци живеят по този начин, когато са скрити от чуждите погледи, министър?

— Зависи от степента на отговорност и естеството на работата. Малцина могат да си го позволят или да го заслужат, или — благодарение на нашия етичен кодекс — да го поискат.

— Но вие, министър, можете да си го позволите, заслужавате го и го искате?

— Рангът има своите привилегии, както и своите задължения — каза Лизалор. — Сега седнете, съветник, и ми разкажете малко повече за вашата лудост — тя приседна на дивана, който бавно поддаде под солидната й тежест, и му посочи един мек фотьойл на не много голямо разстояние от самата нея.

Тривайз седна.

— Лудост, министър?

Властната жена видимо се отпусна, облягайки десния си лакът на една възглавница.

— В частен разговор няма нужда да съблюдаваме твърде педантично правилата на официалните отношения. Можеш да ме наричаш Лизалор. Аз ще те наричам Тривайз. Кажи ми какво имаш предвид и нека го обсъдим.

Съветникът прехвърли крак връз крак и се облегна назад във фотьойла.

— Вижте, Лизалор, вие ми предоставихте избор между възможността да се съглася да предам кораба доброволно или да бъда подложен на формален процес. И в двата случая корабът в крайна сметка ще бъде ваш. При все това дадохте си доста труд да ме убедите да приема първата алтернатива. Склонна сте дори да ми предложите друг кораб в замяна на моя, за да можем аз и приятелите ми да отидем, където пожелаем. А също, ако искаме, да останем на Компорелон и да добием право на гражданство. Припомняйки си дреболиите, дадохте ми петнайсет минути да се консултирам с приятелите си. Дори ме доведохте тук, в частния си апартамент, докато те, надявам се, са в удобна квартира. С две думи, вие ме подкупвате, Лизалор, при това доста отчаяно, да ви дам кораба, без да се стигне до съд.

— Хайде, Тривайз, не си ли в състояние да допуснеш, че имам хуманни подбуди?

— Ни най-малко.

— Или мисълта, че доброволното предаване би било по-бързо и удобно от един процес?

— Не! Аз поддържам друга версия.

— Каква?

— Съдебният процес има един огромен недостатък — той е публичен. Няколко пъти споменахте строгата правна система и за мен стана ясно, че ще е трудно да се организира такъв процес, без да бъде изцяло записан. Ако това е така, Фондацията ще узнае за него и когато процесът свърши, вие ще трябва да й предадете кораба.

— Разбира се — каза Лизалор с безизразно лице. — „Далечната звезда“ е собственост на Фондацията.

— Но — продължи Тривайз — частното споразумение с мен не е необходимо да бъде формално регистрирано. Вие ще можете да сложите ръка на кораба и тъй като никой от Фондацията няма да узнае за това — те дори не знаят, че сме на Компорелон — ще успеете да го задържите. Сигурен съм, че точно това възнамерявате да направите.

— Защо да го правим? — Лицето й бе все така безизразно. — Нали сме част от Фондационната конфедерация?

— Не съвсем. Статутът ви е на асоциирана сила. На всяка галактическа карта световете — членове на Конфедерацията — са обозначени с червено, а Компорелон и подвластните му планети се отбелязват като бледорозово петно.

— Дори и като асоциирана сила ние положително бихме сътрудничили на Фондацията.

— Така ли? Не е ли възможно да мечтаете за пълна независимост, та дори и за лидерство? Вие сте стар свят. Почти всички светове претендират да са по-стари, отколкото са всъщност, но Компорелон действително е стар свят.

По лицето на министър Лизалор пробяга студена усмивка.

— Най-старият, ако се вярва на някои наши ентусиасти.

— Не е ли възможно да е имало време, когато Компорелон наистина е бил водещият свят в някаква относително малка група? Не е ли възможно все още да мечтаете да си възвърнете тази изгубена власт?

— Да мечтаем за такава утопична работа? Казах „лудост“, преди да узная мислите ти, а сега, след като вече го сторих, се уверявам, че наистина е така.

— Може да се мечтае и за невъзможното. Терминус, който е разположен на самия край на Галактиката и има петвековна история, по-кратка от тази на почти всеки друг свят, на практика господства над Галактиката. А защо — лукаво се усмихна Тривайз — да не е Компорелон?

Лизалор остана сериозна.

— Терминус е достигнал до това положение, както разбираме, под влиянието на Плана на Хари Селдън.

— Това е психологическата подплънка на превъзходството му и тя вероятно ще действа само докато хората вярват в този План. Възможно е правителството на Компорелон да не вярва в него. Дори да е така, Терминус има и техническа опора. Хегемонията му над Галактиката несъмнено почива върху напредналата му техника, пример за която е гравитационният кораб, който толкова много ви се иска да имате. Никой друг свят не разполага с гравитационни кораби. Ако Компорелон успее да се сдобие с такъв и разучи подробно действието му, за него това би било огромна технологична стъпка напред. Аз не мисля, че ще е достатъчна, за да преодолеете господството на Терминус, но вашето правителство може би смята така.

— Положително не говориш сериозно — каза Лизалор. — Всяко правителство, което задържи кораба въпреки желанието на Фондацията да си го върне, ще си навлече гнева й, а историята показва, че този гняв може да бъде много силен.

— Гневът на Фондацията — отвърна Тривайз — ще се излее, ако тя знае, че има нещо, за което си струва да се гневи.

— Нека в такъв случай допуснем, че твоят анализ на положението не е налудничав. Няма ли само да спечелиш, ако ни дадеш кораба и сключиш изгодна сделка? По собствената ти логика ние бихме платили добре, за да го получим без излишен шум.

— Дали обаче ще можете да разчитате, че няма да докладвам на Фондацията?

— Разбира се. Тъй като ще трябва да докладваш и за своето съучастие.

— Бих могъл да кажа, че съм действал под натиск.

— Да. Освен ако разумът не ти прошепне, че кмет Харла Бранно никога не би ти повярвала. Хайде, нека се споразумеем.

Тривайз поклати глава.

— Не става, госпожо Лизалор. Корабът е мой и трябва да си остане такъв. Както ви казах, ако се опитате да влезете с взлом, той ще се взриви с необикновена сила. Уверявам ви, това е истина. Не разчитайте, че блъфирам.

— Ти можеш да го отвориш и да дадеш нови инструкции на компютъра.

— Безспорно, но няма да го направя.

Лизалор въздъхна тежко.

— Знаеш, че сме в състояние да те склоним — ако не с нещо, което можем да сторим на теб лично, то с неща, които можем да сторим с твоя приятел д-р Пелорат или с младата жена.

— Изтезания, министър? Това ли е законността ви?

— Не, съветник. Няма да се наложи да постъпваме толкова грубо. Но винаги можем да прибегнем до психопробата.

За пръв път, откакто бе влязъл в апартамента на Лизалор, Тривайз почувства вътрешен мраз.

— И това не можете да направите. Използването на психопробата за немедицински цели е забранено в цялата Галактика.

— Но ако сме доведени до отчаяние…

— Готов съм да поема риска — прекъсна я Тривайз, — тъй като с нищо няма да ви помогна. Решимостта ми да запазя кораба е толкова силна, че психопробата ще унищожи ума ми, преди да го е изкривила така, че да отстъпя. — Това вече е блъф, помисли си той, и буцата лед в него се увеличи. — А дори да сте ужасно ловки и успеете да ме убедите, без да разрушите ума ми, и аз отворя кораба, обезвредя го и ви го предам, той пак няма да ви свърши работа. Корабният компютър е още по-модерен от самия звездолет и е проектиран някак си — не знам точно как — да работи с пълен капацитет само с мен. Едноличен компютър, ако мога да го нарека така.

— Да допуснем тогава, че задържиш кораба и останеш негов пилот. Би ли работил за нас като почетен гражданин на Компорелон? Голяма заплата. Значителен лукс. За приятелите ти също.

— Не.

— Какво предлагаш? Просто да те оставим с твоите другарчета да се качите на кораба и да отлетите нанякъде в Галактиката? Предупреждавам те, че вместо да позволим това, можем да информираме Фондацията, че сте тук с „Далечната звезда“. И да прехвърлим всичко в нейни ръце.

— Като изтървете кораба?

— Ако ще го губим, по-добре да го изгубим от Фондацията, отколкото от един нахален чуждопланетец.

— Тогава нека ви предложа един свой вариант за компромис.

— Компромис? Е, слушам. Хайде.

— Аз съм тук с важна мисия — внимателно започна Тривайз. — В началото тя имаше подкрепата на Фондацията. Изглежда обаче тази подкрепа е била оттеглена, въпреки че мисията ми си остава важна. Осигурете сътрудничеството на Компорелон и ако делото се увенчае с успех, вие също ще спечелите.

Изражението на Лизалор беше колебливо.

— И няма да върнеш кораба на Фондацията?

— Никога не съм имал намерение да го връщам. Фондацията нямаше да го търси толкова отчаяно, ако мислеше, че съществува някакъв шанс да им го върна просто така.

— Това не означава, че ще ни дадеш кораба.

— Когато приключи мисията ми, възможно е да нямам повече нужда от него. В такъв случай не бих възразил Компорелон да го вземе.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Използваш условно наклонение — каза най-сетне Лизалор. — Възможно било корабът да не ти е нужен повече… Това не ми върши работа.

— Бих могъл и да ви свалям звезди, но каква реална работа ще ви свършат? Фактът, че моите обещания са предпазливи и ограничени, би трябвало да ви подскаже, че са поне искрени.

— Умно — кимна Лизалор. — Харесва ми. Та каква е твоята мисия и как би могла тя да облагодетелства Компорелон?

— Не, не, ваш ред е — настоя Тривайз. — Ще ме подкрепите ли, ако ви докажа, че мисията е от значение за Компорелон?

Министър Лизалор стана от дивана — висока, съкрушителна фигура.

— Гладна съм, съветник, и не смятам да продължавам на празен стомах. Ще ти предложа нещичко за ядене и пиене. После ще довършим разговора.

На Тривайз му се стори, че в този момент видът й издава хищно очакване и стисна устни с неясна тревога.

21

Яденето може да беше хранително, но в никакъв случай не и вкусно. Основното ястие се състоеше от варено говеждо в сос с горчица върху канапе от непознат за Тривайз листат зеленчук, който не му хареса, защото имаше горчиво-солен вкус. По-късно научи, че това е някакво водорасло.

Последва парче плод, наподобяващо ябълка с примес на праскова (не лош всъщност) и топло, тъмно на цвят питие, което беше толкова горчиво, че съветникът остави половината и помоли за чаша студена вода. Порциите наистина бяха малки, но предвид обстоятелствата на него му бе все едно.

Вечеряха насаме, без никакви прислужници. Министърът собственоръчно затопли и сервира храната, а после разтреби масата.

— Надявам се, че ти хареса — каза Лизалор, когато излизаха от столовата.

— Да, много — отвърна Тривайз без ентусиазъм.

Тя отново зае своето място на дивана.

— Да се върнем тогава към нашия разговор. Ти спомена, че Компорелон може би негодува срещу водещото място на Фондацията в технологично отношение и нейното господство над Галактиката. В известен смисъл това е вярно, но вълнува само хората, които се интересуват от междузвездна политика, а те са сравнително малко. Онова, което ни засяга повече, е, че средният компорелонец е ужасен от безнравствеността на Фондацията. Безнравственост има в повечето светове, но на Терминус като че ли тя е най-явна. Бих казала, че доколкото на нашия свят съществува някакво настроение срещу Терминус, то се корени тъкмо в това, а не в някакви по-абстрактни неща.

— Безнравственост? — Тривайз бе силно озадачен. — Каквито и недостатъци да има Фондацията, трябва да признаете, че управлява подвластната й част от Галактиката с голяма доза ефективност и фискална справедливост. Гражданските права, общо взето, се спазват и…

— Съветник Тривайз, аз говоря за сексуална безнравственост.

— В такъв случай определено не ви разбирам. В сексуално отношение ние сме напълно морално общество. Жените са добре представени във всички сфери на социалния живот. Кметът ни е жена и почти половината Съвет се състои от…

По лицето на министъра пробягна гневна гримаса.

— Съветник, подиграваш ли се с мен? Не може да не знаеш какво означава сексуална безнравственост. На Терминус женитбата тайнство ли е или не?

— Какво искате да кажете?

— Има ли тържествена сватбена церемония, когато двама души се свързват?

— Разбира се, ако те желаят. Тази церемония опростява данъчните проблеми и наследствата.

— Но разводът е възможен.

— Естествено. Би било наистина сексуална безнравственост да се държат хората обвързани, когато…

— Няма ли религиозни ограничения?

— Религиозни? Отделни групи приемат за своя философия древни култове, но какво общо има това с брака?

— Съветник, тук на Компорелон всички аспекти на секса са под строг контрол. Секс не може да се упражнява извън брака. Дори там проявата му е ограничена. Ние сме печално възмутени от такива светове, подобни на Терминус, където половият живот изглежда се смята чисто и просто за дребно социално удоволствие, в което човек може да се впусне когато, както и с когото пожелае, без да се съобразява с ценностите на религията.

Тривайз сви рамене.

— Съжалявам, но не мога да променя Галактиката, нито дори Терминус, а и какво общо има това с въпроса за моя кораб?

— Става дума за общественото мнение по повод този кораб и как то ограничава възможностите ми за компромиси. Хората на Компорелон биха се ужасили, ако научат, че сте взели на борда една млада привлекателна жена, за да обслужва сластните ви пориви — твоите и на твоя приятел. В интерес на безопасността на трима ви аз ви увещавах да се предадете доброволно, вместо да се стига до публичен процес.

— Виждам, че сте използвали вечерята — каза Тривайз, — за да измислите нов път на убеждение чрез заплахи. Трябва ли вече да се страхувам, че тълпата ще ни линчува?

— Просто изтъквам опасностите. Нима можеш да отречеш, че жената, която сте качили с вас на кораба, е нещо друго освен сексуален инструмент?

— Разбира се, че отричам. Блис е компаньонка на моя приятел, д-р Пелорат. Той няма съпруга. Юридически положението им не може да се определи като брак, но съм сигурен, че в представите на Пелорат, а и на Блис те са си женени.

— Искаш да кажеш, че ти не участваш в това?

— Разбира се, че не — каза Тривайз. — За какъв ме вземате?

— Не мога да преценя. Не знам какви са разбиранията ти за морал.

— Тогава нека поясня, че тези разбирания ми повеляват да не закачам нищо, което принадлежи на моя приятел, включително компаньонките му.

— Дори не се изкушаваш?

— Не съм господар на изкушението, но няма никакъв шанс да му се поддам.

— Никакъв шанс? Може би не се интересуваш от жени?

— Не се заблуждавайте. Интересувам се.

— Откога не си имал секс с жена?

— От месеци. Съвсем нищо, откакто напуснах Терминус.

— Сигурно не ти е приятно.

— Определено не ми е приятно — рече кисело Тривайз, — но положението е такова, че нямам избор.

— Твоят приятел, Пелорат, като забелязва страданията ти, не би ли се съгласил да сподели жената с теб?

— Аз с нищо не съм му показвал, че страдам, но даже и да бях, той не би делил Блис. Нито пък, струва ми се, тя би се съгласила. Аз не я привличам.

— Това от опит ли го знаеш?

— Не. Стигам до подобно умозаключение, без да чувствам нужда да го проверявам. Във всеки случай тя не ми харесва особено.

— Удивително! Повечето мъже биха казали, че е привлекателна.

— Физически наистина е привлекателна. Въпреки туй на мен не ми харесва. Първо е твърде млада, в много отношения още почти дете.

— Значи предпочиташ зрели жени, така ли?

Тривайз замълча. Някакъв капан ли беше? После измърмори предпазливо:

— Достатъчно съм живял, за да познавам няколко зрели жени. Но това пък какво общо има с моя кораб?

— Забрави за момент своя кораб — отвърна Лизалор. — Аз съм на четиридесет и шест години и не съм омъжена. Някак си бях твърде заета, за да го направя.

— В такъв случай, според правилата на вашето общество, трябва досега да сте останала целомъдрена. Затова ли попитахте откога не съм имал секс? Искате да ви дам съвет? Ако е тъй, бих казал, че то не е като храната и водата. Не е приятно да си лишен от секс, но не е и невъзможно да се живее без него.

Министърът се усмихна и хищните искрици отново се появиха в очите й.

— Не ме разбирай грешно, Тривайз. Рангът има своите привилегии и една от тях е дискретността. Не съм пълна въздържателка. При все това компорелонските мъже са незадоволителни. Приемам факта, че моралът е безспорно благо, но той обременява нашия свят с такова чувство за вина, че мъжете стават неавантюристични, непредприемчиви, бавно започват, бързо свършват и въобще са непохватни.

Тривайз още по-предпазливо каза:

— С нищо не мога да променя положението.

— Да не намекваш, че вината е у мен? Че не съм възбуждаща?

Съветникът вдигна ръка.

— Изобщо не намеквам това.

— Тогава как би реагирал ти, ако ти се отдаде възможност? Мъж от един аморален свят, за когото се предполага, че е имал най-различни сексуални преживявания от всякакъв род, пришпорен от неколкомесечно принудително въздържание, макар през цялото време да е бил близо до очарователна млада дама. Как би реагирал ти в присъствието на личност като мен, зряла жена, каквито твърдиш, че харесваш?

— Бих се държал с уважението и благоприличието, подобаващи на вашия ранг и влияние — отвърна Тривайз.

— Не бъди глупак! — изсумтя министърът.

Ръката й се плъзна отдясно на талията. Бялата лента, която я опасваше, се разхлаби и размота от гърдите и шията.

Горната част на черната рокля сега падаше много по-свободно.

Тривайз седеше вкаменен. Откога ли се въртеше в главата й тази идея? Или всичко бе своеобразен подкуп, за да постигне онова, което не бе успяла със заплахи?

Горната част на роклята се свлече заедно с банелите. Министърът седеше с гордо презрение, изписано на лицето й, гола до кръста. Гърдите й бяха умалено издание на самата нея — масивни, твърди и съкрушаващо внушителни.

— Е? — каза тя.

Тривайз съвсем откровено възкликна:

— Великолепно!

— И какво ще направиш?

— Какво диктува моралът на Компорелон, госпожо Лизалор?

— Нима го засяга това мъжът от Терминус? Сега е важен вашият морал. Не чакай повече. Гърдите ми са студени и жадуват за топлина.

Тривайз се изправи и започна да се съблича.