Айзък Азимов
Фондация и Земя (16)

66

Тривайз изглеждаше чудато в скафандъра си. Единственото, което остана отвън, бяха кобурите му — не онези, дето обикновено препасваше на хълбоците си, а други, по-солидни, съставляващи част от скафандъра. Той внимателно пъхна бластера в десния кобур и невронния камшик в левия. Беше ги презаредил и този път нищо нямаше да му ги отнеме. Блис се усмихна.

— Ще носиш оръжия дори на свят без въздух… Няма значение! Не оспорвам решенията ти.

— Добре! — кимна Тривайз и се обърна да помогне на Пелорат да си нагласи шлема, преди да надене своя.

Историкът, който никога не бе обличал скафандър, жално запита:

— Голан, наистина ли ще мога да дишам в това нещо?

— Обещавам ти — отговори съветникът.

Блис наблюдаваше херметизирането на последните съединения, прехвърлила ръка през рамото на Фалъм. Младата соларианка уплашено зяпаше двете фигури в скафандри. Тя дори леко потрепваше, а дланта на Блис я притискаше окуражително.

Вратата на въздушния шлюз се отвори и двамата влязоха, махайки за довиждане с издутите си ръкави. Шлюзът се затвори. Задейства се главната врата и те тромаво стъпиха на повърхността на един мъртъв свят.

Зазоряваше се. Небето беше чисто и пурпурно на цвят, но слънцето още не се бе показало. На просветналия хоризонт, където то всеки момент щеше да изгрее, трептеше лека омара.

— Студено е — каза Пелорат.

— Така ли? — изненадано попита Тривайз. Скафандрите бяха добре изолирани и ако понякога имаше проблем, той беше по-скоро с отделянето на телесната топлина.

— Виж — гласът на учения, предаден по радиото, прозвуча ясно в ухото на съветника и той проследи посоката.

Сред възморавата светлина на изгрева порутената каменна фасада на сградата, към която приближаваха, бе побеляла от скреж.

— При наличието на рядка атмосфера — каза Тривайз — през нощта става по-студено, отколкото очакваш, а през деня — по-топло. В момента е най-студената част от деня и ще минат още няколко часа, преди да стане толкова горещо, че да не можем да стоим на слънце.

Последната му дума сякаш подейства като кабалистично заклинание, защото ръбът на слънчевия диск се показа над хоризонта.

— Не гледай към него — предупреди той историка. — Лицевият ти щит отразява и не пропуска ултравиолетовите лъчи, но все пак е опасно.

После обърна гръб на слънцето и дългата му сянка падна върху сградата. Топлите лъчи прогонваха скрежа буквално пред очите му. За кратко време стената потъмня от влага, след малко и тя изчезна.

— Отблизо сградите не изглеждат толкова добре, колкото отгоре. Напукани са и порутени. Предполагам, в резултат от температурните промени и от това, че водните капки вечер са замръзвали, а денем са се стапяли в продължение на може би двадесет хиляди години.

— Над входа има надпис, издълбан в камъка — каза Пелорат, — но буквите са оронени и неясни.

— Можеш ли да го разчетеш, Янов?

— Изглежда, някаква финансова институция. Мисля, че различавам думата „банка“.

— Какво е това?

— Сграда, в която са били съхранявани, изтегляни, търгувани, инвестирани и заемани пари — ако е същото, което мисля, че е.

— Цяла сграда, посветена на това? Без компютри?

— Няма компютри, които да поемат тази работа.

Тривайз сви рамене. Подробностите от древната история не го въодушевяваха.

Те вървяха все по-припряно и все по-малко време се задържаха край отделните постройки. Тишината, мъртвилото бе потискащо. Бавната хилядолетна разруха, в която бяха попаднали, придаваше на града вид на скелет, от който са останали само костите.

Намираха се в умерения пояс, но съветникът си въобразяваше, че усеща слънцето да пари в гърба му.

Пелорат, който беше на стотина метра вдясно от него, каза рязко:

— Я гледай!

Ушите на Тривайз писнаха.

— Не викай, Янов. Чувам те ясно и като шептиш, независимо от разстоянието. Какво има?

Пелорат веднага снижи глас и отвърна:

— Тази сграда е „Домът на световете“. Поне така ми се струва, че пише.

Тривайз отиде при него. Стояха пред триетажна постройка. Линията на покрива й беше начупена и отрупана с големи каменни отломъци, приличащи на разпаднала се скулптура.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Ако влезем, ще разберем.

Изкачиха пет ниски и широки стъпала и прекосиха една разточително голяма площадка. В разредения въздух металните им стъпки не произвеждаха звуци, а само леко трептене.

— Сега разбирам какво имаше предвид, като каза „голяма, ненужна и скъпа“ — промърмори Тривайз.

Влязоха в обширна и висока зала, в която слънчевата светлина проникваше през издължени прозорци и ослепително осветяваше интериора там, където падаше. Предметите в сянка обаче оставаха тъмни, защото рядката атмосфера по-слабо разсейваше светлината.

В центъра на залата стоеше фигура на човек в размери по-големи от естествените, направена, както изглежда, от синтетичен камък. Едната ръка се бе отчупила. Другата бе пукната при рамото и Тривайз предположи, че ако я чукне рязко и тя ще се откърти. Той отстъпи назад, сякаш близостта го изкушаваше да извърши подобен непростим вандализъм.

— Кой ли е пък този? — попита съветникът. — Никъде не е отбелязано. Предполагам, че хората, които са го поставили тук, са сметнали, че славата му е толкова голяма, та няма нужда от представяне, но сега… — съществуваше опасност отново да се отдаде на философски размисли, затова пренасочи вниманието си.

Пелорат гледаше нагоре и Тривайз проследи погледа му. В стената имаше издълбани знаци, които само историк можеше да разчете.

— Удивително — каза ученият. — Отпреди двадесет хиляди години са, но тук, защитени от слънцето и влагата, са се запазили все още добре.

— Не и за мен — вметна Тривайз.

— Това е на старопис и даже за онези времена е твърде натруфено. Нека да видим… седем… едно… две… — гласът му затихна почти до мънкане, после отново се проясни:

— Изброени са петдесет имена, а се предполага, че е имало точно петдесет космонитски планети и това е „Домът на световете“. Смятам, че тук са записани имената на петдесетте космонитски свята, вероятно по реда на основаването им. Аврора е първа, а Солария последна. Обърни внимание, че има седем колони с по седем имена в първите шест и осем в последната. Сякаш са планирали схема седем по седем и са добавили Солария впоследствие. Догадката ми, стари друже, е, че този списък датира от времето преди Солария да бъде тераформирана и заселена.

— А коя е планетата, на която стоим? Можеш ли да познаеш?

— Както сам забелязваш, петото име отгоре надолу в третата колона, тоест деветнадесето по ред, е записано с малко по-големи букви от останалите. Съставителите на списъка изглежда са били достатъчно егоцентрични, за да се поизтъкнат с планетата си. Освен това…

— Какво е името?

— Доколкото мога да го разчета точно, пише Мелпомения. Напълно непознато за мен име.

— Би ли могло да означава Земята?

Пелорат поклати енергично глава, но за съветника това остана скрито поради скафандъра.

— В старите легенди за Земята се използват десетки думи. Гея е една от тях, както вече знаеш. Също Тера, Ерда и така нататък. Всичките са кратки. Не ми е известно нито едно дълго име или нещо, което да наподобява съкратен вариант на Мелпомения.

— Значи се намираме на Мелпомения и тя не е Земята.

— Да. Освен това, както бях започнал да ти разправям, още по-показателно от големите букви е, че координатите на Мелпомения са дадени като 0; 0; 0. А е прието те да се отнасят към собствената ти планета.

— Координати? — Тривайз беше слисан. — В списъка са дадени и координатите?

— Към всяко име са посочени три цифри и предполагам, че това са координати. Какво друго могат да бъдат?

Съветникът не отговори. Отвори едно малко отделение в скафандъра си, намиращо се върху дясното му бедро, и извади компактен апарат, свързан с кабел към отделението. Вдигна го към очите си и внимателно го фокусира върху надписа на стената. Ръкавиците превърнаха това действие в неособено лека задача.

— Фотоапарат? — попита историкът.

— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.

Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:

— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.

Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.

— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.

Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.

— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.

— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.

Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.

Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:

— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.

Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да илюстрира мисълта си, и изведнъж извика:

— Голан, ела!

Тривайз приближи, а ученият посочи парче камък, очевидно от онази част на ръката, която е била прикрепена към рамото, и попита:

— Какво е това?

Запитаният се вгледа. Беше нещо мъхнато и светло-зелено на цвят. Разтърка го леко с пръста на ръкавицата си. То се остърга без проблем.

— Много прилича на мъх — рече той.

— Животът без разум, за който спомена?

— Не съм съвсем сигурен доколко е без разум. Блис сигурно би настоявала, че и в него има съзнание, но тя щеше да твърди същото и за камъка.

— Смяташ ли, че подобието на мъх разяжда скалата? — попита Пелорат.

— Не бих се изненадал, ако спомага за това. На тази планета има в изобилие слънчева светлина, както и достатъчно вода. Половината от атмосферата й са водни пари. Останалото е азот и инертни газове. Почти няма въглероден двуокис, което навежда на мисълта, че липсва растителен живот, но е възможно също така съдържанието на въглеродния двуокис да е ниско, защото почти всичкият е влязъл в състава на скалистата кора. Значи ако в тази скала има някакъв карбонат, може би мъхът го разлага, като отделя киселина и използва получения двуокис. Възможно е това да е доминиращата форма на живот, останала на планетата.

— Удивително! — възкликна Пелорат.

— Безспорно — кимна Тривайз, — но само в известен смисъл. Координатите на космонитските светове са много по-интересни, а онова, което наистина ни трябва, са координатите на Земята. Щом не са тук, може да са някъде другаде в сградата или в някоя друга сграда. Хайде, Янов.

— Но, знаеш ли… — подхвана историкът.

— Не, не — раздразнено го прекъсна Тривайз. — После ще говорим. Трябва да видим какво още може да ни предложи тази постройка. Става топло — той погледна малкия температурен индикатор на гърба на лявата си ръкавица. — Хайде, Янов.

Закрачиха през стаите, стараейки се да стъпват по-внимателно — не защото предизвикваха шум в обикновения смисъл на думата или имаше кой да ги чуе, а защото не искаха да допуснат нови разрушения чрез вибрацията.

Краката им вдигаха прах, който се издигаше малко над земята и бързо се слягаше през разредения въздух. След тях оставаха стъпки.

От време на време мълчаливо посочваха един на друг още колонии с мъх, прорасли в някой тъмен ъгъл. Присъствието на живот, от колкото и нисък разряд да беше, като че ли внасяше известна бодрост, смекчаваше непоносимата, задушаваща атмосфера на разходката през един мъртъв свят, особено когато и артефактите наоколо показваха, че някога, много отдавна, планетата е била средище на напреднала цивилизация.

По едно време Пелорат каза:

— Това ми прилича на библиотека.

Тривайз се озърна с любопитство. Действително имаше рафтове и като се вгледа по-внимателно, откри, че онова, което периферното му зрение бе определило като обикновен орнамент, приличаше на книгофилми. Предпазливо се пресегна и взе един. Беше дебел и груб и разбра, че всъщност държи опаковка. Поизмъчи се, докато я отвори с удебелените си от ръкавиците пръсти, и вътре видя няколко диска. И те бяха дебели и изглеждаха чупливи, макар още да не беше ги изпробвал.

— Невероятно примитивни са — каза съветникът.

— Отпреди хиляди години — обясни Пелорат с извинителен тон, сякаш защищаваше някогашните мелпоменци.

Тривайз посочи гръбчето на книгофилма, където също имаше неясни заврънкулки от натруфеното писмо, което древните бяха употребявали.

— Това заглавието ли е? Какво пише?

Ученият го разгледа.

— Не съм сигурен, стари приятелю. Мисля, че една от думите се отнася до микроскопичния живот. Вероятно означава „микроорганизъм“. Подозирам, че са технически термини от микробиологията, които не бих разбрал дори на стандартен галактически.

— Вероятно — навъсено отвърна Тривайз. — И също толкова възможно е надписът с нищо да не ни помогне, дори и да можехме да го разчетем. Микробите не ни интересуват. Направи ми една услуга, Янов. Хвърли поглед на тези книги и виж дали няма някое интересно заглавие. През това време аз ще прегледам четците.

— Това четци на филми ли са? — удивено каза Пелорат. Представляваха тумбести кубични конструкции, над които се спускаше наклонен екран, и с извито уширение в горния край — вероятно за подпиране на лакътя или за поставка на електробележника, ако изобщо на Мелпомения бе имало подобно чудо.

— Щом сме в библиотека — натърти Тривайз, — трябва да има някакви четци, а това устройство ми изглежда подходящо.

Много предпазливо избърса прахта от екрана и с облекчение констатира, че от каквото и да беше направен, той не се разпадна при допира. Леко раздвижи един след друг управляващите клавиши. Нищо не се случи. Опита втори четец, трети — все същият отрицателен резултат.

Не беше изненадан. Дори апаратът да бе се запазил здрав в продължение на двадесет хилядолетия в разредената атмосфера и да бе абсолютно устойчив на водни пари, оставаше въпросът със захранването. Съхраняваната енергия намира начин да изтече, независимо какво се прави, за да бъде задържана — още един аспект на всеобхватния и неумолим втори закон на термодинамиката.

Пелорат беше зад гърба му.

— Голан?

— Да.

— Открих един книгофилм…

— Какъв?

— Мисля, че е история на космическите полети.

— Идеално, но едва ли ще има полза от него, ако не накарам този четец да проработи — от безсилие ръцете му се свиха в юмруци.

— Можем да вземем филма на кораба.

— Няма да знам как да го приспособя към нашия четец. Едва ли ще се побере, а и положително е несъвместим със сканиращата система.

— Но, Голан, необходимо ли е всичко това? Ако…

— Необходимо е, Янов. Не ме прекъсвай. Опитвам се да реша какво да правя. Мога да опитам да заредя четеца с енергия. Възможно е да му трябва само толкова.

— Откъде ще вземеш енергия?

— Ами… — Тривайз извади оръжията си, погледна ги, после върна бластера в кобура. Отвори невронния камшик и провери показателя на заряда. Беше на максимум.

Просна се по очи на пода, пресегна се зад четеца (продължаваше да смята, че е такъв) и го бутна напред. Апаратът помръдна малко и той проследи движението му.

Захранването трябваше да идва по някой от тези проводници и положително това беше кабелът, който излизаше от стената. Нямаше видим щепсел или куплунг. (Лесно ли е да се справя човек с непозната древна култура, в която и най-простите неща са неузнаваеми!)

Подръпна леко кабела, после малко по-силно. Завъртя го на една страна, сетне на друга. Натисна стената в близост до него и кабела в близост до стената. Насочи вниманието си, доколкото можеше, към полускрития гръб на апарата, но нищо от онова, което бе успял да направи досега, не свърши работа.

Подпря се с ръка на пода, за да се изправи, и ставайки, повлече със себе си и проводника. Нямаше ни най-малка представа какво бе сторил, за да го откачи.

Не изглеждаше прекъснат или изтръгнат. Краят бе съвсем гладък, също както и мястото на стената, където допреди секунда бе прикрепен.

Пелорат тихо се обади;

— Голан, мога ли…

Съветникът махна безапелационно с ръка:

— Не сега, Янов, моля те!

Изведнъж забеляза, че зеленият материал е запълнил гънките на лявата му ръкавица. Сигурно бе попаднал на мъх зад четеца и го бе размазал. Ръкавицата бе възвлажна, но изсъхна буквално пред очите му и зеленикавото петно стана кафяво.

Той пак се съсредоточи върху кабела и внимателно разгледа прекъснатия край. Ясно се виждаха две дупчици, в които можеше да се пъхнат по-тънки проводници.

Седна отново на пода и отвори захранващото устройство на невронния камшик. Внимателно деполяризира единия проводник и го откачи. После също тъй внимателно и нежно го вкара в дупчицата и го напъха, докъдето стигаше. Щом го дръпна леко, проводникът остана на мястото си, сякаш бе запоен. Потисна желанието си да го изтръгне със сила. Възможно бе веригата да е вече затворена и четецът да се е захранил.

— Янов — рече Тривайз, — ти си боравил с какви ли не книгофилми. Виж дали не можеш да намериш начин да поставиш този в четеца.

— Необходимо ли е наис…

— Моля те, Янов, продължаваш да задаваш излишни въпроси. Нямаме много време. Не ми се ще да ни се наложи да чакаме сградата да изстине, за да можем да се приберем.

— Слага се тука — каза Пелорат, — но…

— Добре — кимна съветникът. — Ако е история на космическите полети, трябва да започва със Земята, защото космическите полети са измислени там. Дай сега да видим дали туй нещо работи.

Историкът малко нервно постави книгофилма в очебийното гнездо и се зае да проучва знаците на различните клавиши, за да отгатне посоката.

Докато чакаше, Тривайз тихо заговори — донякъде за да се освободи от собственото си вътрешно напрежение:

— Предполагам, че и на този свят се намират тук-там роботи — по всяка вероятност в добро състояние и запазили блясъка си в почти абсолютния вакуум. Бедата е, че и техните енергийни запаси отдавна ще да са се изтощили, а и дори да ги захраним отново, кой знае какво е станало с мозъците им? Лостовете и зъбните колела могат да надживеят хилядолетията, но дали същото се отнася и за микропревключвателите или елементите на субатомно ниво? Те със сигурност са се повредили, а даже и да не са, какво ли биха знаели роботите за Земята? Какво биха…

— Четецът работи, стари друже — каза Пелорат. — Виж!

Екранът запримигва в мъждивата светлина. Беше блед, но Тривайз леко увеличи мощността в невронния камшик и той веднага стана по-ярък. Извън снопите слънчеви лъчи разреденият въздух правеше помещението призрачно и сумрачно и на този фон екранът изглеждаше още по-контрастен.

Той продължаваше да примигва и през него пробягваха сенки.

— Трябва да се фокусира — каза съветникът.

— Знам — отвърна Пелорат, — но по-ясен не мога да го направя. Изглежда самият филм се е похабил.

Сенките зачестиха и периодично започна да се появява нещо като бледо подобие на текст. После за миг картината стана контрастна и пак изчезна.

— Върни и го задръж, Янов — рече Тривайз.

Пелорат вече се опитваше да направи същото. Той подмина мястото — веднъж назад, после напред, накрая го улучи и задържа.

Тривайз нетърпеливо се помъчи да разчете нещо, но разбра, че е в безизходица.

— Ти можеш ли да го разчетеш, Янов?

— Не целия — отвърна историкът, примигвайки срещу екрана. — Става дума за Аврора, това мога да кажа. Мисля, че се разправя за първата хиперпространствена експедиция — наричат я „първоначалното разпръскване“.

Той превключи напред и картината отново се размаза и стана съвсем неясна. Накрая ученият каза:

— Всички откъси, които схванах, се отнасят за космонитските светове, Голан. Не откривам нищо за Земята.

— Не би и могъл — с горчивина кимна Тривайз. — Явно и тук всичко е заличено както на Трантор. Изключи това допотопно нещо!

— Няма значение… — подхвана Янов, изключвайки четеца.

— Защото можем да проверим в други библиотеки, нали? И там обаче ще бъде заличено. Навсякъде! Знаеш ли… — изричайки тези думи, съветникът бе вдигнал очи към Пелорат и сега се взираше в него със смесица от ужас и отвращение.

— Какво имаш на лицевото стъкло? — попита той.