Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 60 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВТОРАТА ФОНДАЦИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.13. Фантастичен роман. Превод: от англ. Александър ХРУСАНОВ [Second Foundation, Isaac ASIMOV]. Художник: ---. Страници: 262. Формат: 16 см. Цена: 14.00 лв. ISBN: 954-444-016-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5. Един мъж и Мулето

В никоя от постъпките на Чанис нямаше признак, че долавя някаква малка промяна в поведението на Притчър и в отношенията помежду им. Облегна се назад върху твърдата дървена пейка и разпери крака пред себе си.

— Какво впечатление ти направи губернаторът?

Притчър сви рамене.

— Никакво. Със сигурност не ми се видя паранормален гений. Твърде жалък представител на Втората Фондация, ако се предположи, че е такъв.

— Знаеш ли, според мен не е. Не зная какво да мисля. Да предположим, че ти си от Втората Фондация — Чанис се замисли, — какво би направил? Да приемем, че имаш известна представа за нашата задача тук. Как би постъпил с нас?

— „Покръстване“, разбира се.

— Като Мулето? — Чанис вдигна рязко поглед. — Щяхме ли да знаем, ако са ни „покръстили“? Питам се… Ами, ако са просто психолози, но много умни?

— В такъв случай доста бързо щях да наредя да ни убият.

— А нашият кораб? Не — Чанис размаха пръст. — Ние блъфираме, приятелю. Може да е само блъф. Дори и да са усвоили напълно контрола над чувствата, ние двамата сме само разузнавачи. Всъщност те трябва да се бият с Мулето и затова са също толкова внимателни спрямо нас, колкото сме ние към тях. Допускам, че знаят кои сме.

— Какво възнамеряваш да правиш? — Притчър се взираше в него със студен поглед.

— Да чакам — Чанис изплю думата. — Нека дойдат при нас. Тревожат се, може би от кораба, но повече от всичко заради Мулето. Те блъфираха с губернатора. Нищо не се получи. Ние останахме спокойни. Следващият човек, който ще изпратят, ще бъде от Втората Фондация и той ще ни предложи някаква сделка.

— А после?

— След това ще сключим сделката.

— Не съм на същото мнение.

— Защото мислиш, че с нея ще бъде измамен Мулето? Няма.

— Не, Мулето може да се справи с твоите измами, с всяка от тях, която би могъл да изобретиш. Но въпреки това не съм съгласен.

— Тогава, сигурно защото смяташ, че не можем да заблудим хората от Втората Фондация?

— Вероятно няма да успеем. Но причината е другаде.

Чанис сведе поглед към онова, което събеседникът му държеше в ръка.

— Искаш да кажеш, че това е причината — подхвърли той мрачно. Притчър стисна по-здраво бластера.

— Правилно. Арестуван си.

— Защо?

— За измяна спрямо Първия Гражданин на Съюза.

Устните на Чанис се свиха.

— Какво става?

— Вече казах — предателство. И необходима корекция на ситуацията от моя страна.

— Какви са доказателствата ти? Или поне улики, предположения, фантазии? Да не си полудял?

— Не. А ти? Нима мислиш, че Мулето изпраща младежи с жълто по устата си на смешни авантюристични мисии за нищо? Тогава ми се видя странно. Но изхабих доста време да се съмнявам в себе си. Защо трябваше да изпрати теб? Защото се усмихваш и се обличаш добре? Защото си на двадесет и осем?

— Сигурно, понеже може да ми се има доверие. Но дали си способен да мислиш логично?

— Или вероятно, защото не може да ти се има доверие? Което, както излиза, е достатъчно логично.

— Какво, да не би да си разменяме парадокси или това е игра на думи, в която се съревноваваме кой може да каже по-малко с най-много думи?

Бластерът се придвижи напред с Притчър зад него. Той застана изпънат пред по-младия мъж.

— Стани!

Чанис се подчини, като не бързаше особено, и усети дулото на бластера да докосва колана му, без мускулите на корема му да се свият.

— Мулето искаше да се намери Втората Фондация. Той не успя и аз се провалих, а тайна, която никой от двамата не може да разкрие, е добре укрита. Така че оставаше само една очебийна възможност — да се намери такъв, който вече знае скривалището.

— И аз ли съм това?

— Явно ти си бил. Тогава, разбира се, не го знаех, но макар разумът ми сигурно да работи по-бавно вече, той все още се насочва в правилната посока. Как лесно намерихме Звездокрай! Как чудотворно изследва правилния район на Лещата сред безкраен брой възможности! И след като го направи, колко лесно откриваме тъкмо вярната точка на наблюдение! Неловък глупак! Нима толкова си ме подценил, че никаква комбинация от невъзможни случайности не ти се е видяла прекалена, за да я преглътна?

— Искаш да кажеш, че съм постигнал твърде голям успех?

— Прекален успех за всеки предан човек.

— Понеже поставените от теб стандарти за успех бяха твърде ниски?

Бластерът го ръгна, макар върху лицето, изправено срещу Чанис, само студеният блясък на очите да издаваше нарастващия гняв.

— Защо ти плаща Втората Фондация?

— Да ми плаща? — Чанис реагира с безкрайно презрение. — Докажи го.

— Или си под умственото им влияние.

— Без Мулето да го знае? Смешно.

— Мулето сигурно го знае. Именно това се опитвам да ти набия в главата, млади тъпако! Нима предполагаш, че в противен случай щяха да ти дадат кораб, с който да си играеш? Заведе ни при Втората Фондация, както се предполагаше, че ще направиш.

— Извличам някакво зърно от цялата тази огромна плява. Мога ли да попитам, защо правя всичко това? Ако бях предател, защо щях да те заведа при Втората Фондация? Защо да не те разкарам насам-натам из Галактиката, да поскитаме весело, без да намерим нещо повече, отколкото ти някога си откривал?

— Заради кораба. И понеже хората от Втората Фондация съвсем явно се нуждаят от атомни оръжия за самозащита.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Един кораб не би означавал нищо за тях, а ако си мислят, че с негова помощ ще усвоят науката и през следващите години ще построят атомни централи, те са твърде, твърде наивни жители на Втората Фондация. Толкова наивни, колкото теб, бих казал!

— Ще имаш възможността да обясниш това на Мулето.

— На Калгън ли се връщаме?

— Точно обратното. Оставаме тук. След около петнадесет минути Мулето ще дойде при нас. Нима си смятал, че няма да ни последва, плиткоумен пън, преизпълнен с възхищение от собствената си персона? Добре изигра ролята на обратна примамка. Може и да не доведе нашите жертви при нас, но със сигурност ни откара при тях.

— Мога ли да седна — попита Чанис — и да ти обясня нещо, като го нарисувам? Ако обичаш.

— Ще останеш прав!

— Тогава ще го кажа и прав. Мислиш, че Мулето ни е последвал благодарение на хиперследящото устройство в комуникационната верига?

Бластерът май трепна, но Чанис не би се заклел, че се е случило.

— Не изглеждаш изненадан — продължи той. — Само че няма да си губя времето в съмнения, че си изненадан. Да, знаех за него. А сега, след като ти доказах, че ми е известно нещо, за което си мислеше, че не е, ще ти съобщя друго, което ти не знаеш, а аз съм сигурен, че не ти е известно.

— Позволяваш си прекалено дълъг предговор, Чанис. Смятах те за по-изобретателен.

— Няма какво да изобретявам. Имаше предатели, или, разбира се, агенти на неприятеля, ако предпочиташ това название. Но Мулето научи за тях по доста странен начин. Разбираш ли, изглежда, че някои от „покръстените“ са били обработени.

Този път бластерът потрепна. Несъмнено.

— Наблягам на това, Притчър, по тази причина се нуждаеше от мен. Аз бях „непокръстен“. Той не ти ли изтъкна необходимостта от „непокръстен“? Независимо дали ти е съобщил истинската причина или не?

— Опитай нещо друго, Чанис. Ако бях срещу Мулето, щях да го зная. — Спокойно, бързо Пригчър обследваше съзнанието си. Усещаше го непроменено, Явно младият мъж лъжеше.

— Искаш да кажеш, че се смяташ за верен на Мулето? Вероятно. Лоялността ти не е била засегната. Мулето твърдеше, че твърде лесно се разпознава. Но как се чувстваш психически? Не мислиш ли малко по-бавно? Винаги ли си се усещал нормално, след като тръгнахме на път? Какво се опитваш да направиш, да пробиеш дупка в мен, без да натиснеш спусъка?

Притчър отдръпна бластера на сантиметър.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърдя, че са се намесили в съзнанието ти. Бил си обработен. Не си видял Мулето да монтира хиперследящото устройство. Не си забелязал никой да го прави. Намерил си го и си предположил, че е Мулето, и оттогава приемаш като естествено, че той ни следва. Разбира се, наръчният ти предавател, който носиш, се свързва с кораба на дължина на вълната, която не действа за мен. Нима си мислиш, че не го знаех? — Чанис вече говореше бързо, гневно. Маската на безразличие се бе видоизменила в свирепост. — Но там отгоре не идва Мулето. Не е той!

— А кой, ако не е той?

— Ами ти кой предполагаш, че е? Намерих онова следящо устройство в деня, когато излетяхме. Но не мислех, че е Мулето. По това време той нямаше нужда да прибягва до обиколни пътища. Не разбираш ли колко е глупаво? Ако аз бях предател и той го е знаел, можеше да ме „покръсти“ толкова лесно, колкото и теб и щеше да извлече тайната на разположението на Втората Фондация направо от съзнанието ми, без да ме изпраща на път през половината Галактика. Ти способен ли си да запазиш тайна от Мулето? А ако аз не съм знаел, нямаше да го отведа до нея. Тогава и в двата случая защо да ме изпраща?

Явно следящото устройство трябва да е било поставено от агент на Втората Фондация. Именно той идва сега към нас. А щеше ли да бъдеш измамен, ако не бяха обработили ценното ти съзнание? Доколко си нормален, щом си въобразяваш, че лудостта е мъдрост? Аз да предам кораб на Втората Фондация?! Та какво ще го правят този кораб?

Теб искат, Притчър. Ти знаеш повече за Съюза от който и да е друг с изключение на Мулето, а не си опасен за тях, докато той е. Затова са вмъкнали в съзнанието ми посоката на търсене. Разбира се, за мен беше напълно невъзможно да намеря Звездокрай чрез претърсване наслуки на Лещата. Знаех го. Но ми беше известно, че Втората Фондация ни преследва и че те са го устроили. Тогава защо да не поиграя на тяхната игричка? Всичко се превърна в битка на блъфове. Те искаха нас, а аз желаех да намеря местоположението им и да върви по дяволите онзи, който не устои на блъфа на другия!

Но докато се целиш с този бластер в мен, ние ще изгубим. И идеята явно не е твоя, а тяхна. Дай ми бластера, Притчър. Зная, че ти изглежда нередно, но сега не говори твоето съзнание, а Втората Фондация, проникнала в теб. Дай ми бластера, Притчър, и заедно ще се възправим срещу онова, което наближава.

Притчър с ужас посрещна нарастващото объркване. Правдоподобност… Нима можеше да греши толкова? Защо възникваше това вечно съмнение в него самия? Защо не беше сигурен? Какво правеше Чанис, та да звучи толкова правдоподобно?

Правдоподобност!

Или неговото съзнание се бореше срещу чужда намеса?!

Дали не беше раздвоен?

Сякаш съвсем в мъгла видя Чанис да стои пред него с протегната ръка — и внезапно разбра, че ще му даде бластера. А когато мускулите на ръката му бяха готови да се свият по подходящ начин, за да го направи, вратата зад него се отвори бавно и той се обърна.

Вероятно в Галактиката има личности, които могат да бъдат сбъркани една с друга дори от хора, които никога не бързат. Също така е възможно да съществуват състояния на съзнанието, при които човек да припознае неприличащи си двойки. Но Мулето се извисяваше над всяка комбинация от двата фактора. И даже цялата душевна агония на Притчър не успя да спре мигновения умствен приток на хладнокръвна жизненост, който го заля в този миг.

Физически Мулето не можеше да овладее никакво положение. Нито контролираше сегашното.

Беше доста смешна фигура в слоевете облекло, които го удебеляваха твърде много за него, без да му позволят дори така да достигне нормални размери. Голяма част от лицето му беше скрита, а останалата се засенчваше от преобладаващата студеночервеникава издатина на човката му.

Вероятно не можеше да съществува нещо по-нелепо и несъвместимо като представа за спасение.

— Задръж бластера, Притчър — каза той. После се обърна към Чанис, който бе повдигнал рамене и седнал. — Емоционалната обстановка тук изглежда доста объркана и конфликтна. Какво означаваше това, че друг, а не аз ви е следил?

— По ваши заповеди ли е било поставено в кораба ни следящо устройство, сър? — намеси се рязко Притчър. Мулето го изгледа хладнокръвно.

— Разбира се. Нима е възможно друга организация в Галактиката, освен Съюза на Световете да разполага с такъв сложен апарат?

— Той твърдеше…

— Е, той е тук, генерале. Не е необходимо да се цитира косвено. Какво си разправял, Чанис?

— Явно погрешни неща, сър. Мнението ми беше, че следящото устройство е било поставено от някой, платен от Втората Фондация, и че са ни довели тук за свои собствени цели, които бях готов да парирам. Освен това имах до известна степен впечатлението, че генералът е в ръцете им.

— Говориш, сякаш вече не мислиш така.

— Опасявам се, че не. В противен случай нямаше вие да се появите.

— Е, тогава, нека се разберем — Мулето свали горните слоеве от подплатените и нагрявани с електричество дрехи. — Имаш ли нещо против, ако и аз седна? А сега… тук сме в пълна сигурност и без никаква опасност някой да ни обезпокои. Никой от жителите на тази бучка лед няма желание да се приближи до това място. Уверявам ви в това! — наблягането върху паранормалните му способности бе направено с мрачна настойчивост.

— Защо ни е уединение? — прояви възмущението си Чанис. — Дали някой няма да ни поднесе чай и да докара танцьорки?

— Едва ли. Каква беше твоята теория, младежо? Човек от Втората Фондация ви е следил с устройство, каквото няма никой освен мен и … как каза, че си намерил това място?

— Очевидно, сър, изглежда ясно, че за да се обяснят известните факти, някои понятия са били вкарани в главата ми…

— От същите тези хора на Втората Фондация?

— От никой друг, както предполагам.

— Тогава не ти е минавало през ума, че ако човек от Втората Фондация може да те принуди, примами, или привлече да отидеш там за собствените му цели — и приемем, че си си представил, че е използвал методи, подобни на моите, макар, не забравяй, аз мога да имплантирам само чувства, а не мисли, — не си се сетил, че щом е способен да направи това, не е било необходимо да поставя следящо устройство на кораба ви.

Чанис вдигна рязко поглед и внезапно разтревожен срещна големите очи на своя владетел. Притчър изсумтя и раменете му се отпуснаха с видимо облекчение.

— Не — отвърна Чанис, — за това не съм се сетил.

— Или, че ако са били принудени да те проследят, не биха могли да се чувстват способни да те насочват, и че щом не си направляван, възможността да намериш пътя дотук, както си направил, би била твърде малка. Не се ли досети за това?

— Нито за него.

— А защо? Нима интелектуалното ти ниво неочаквано се е снижило до такава невероятно ниска степен?

— Единственият отговор е във въпроса, сър. Присъединявате ли се към генерал Притчър в обвинението му, че съм предател?

— Имаш ли оправдание, в случай че да?

— Само единственото, което представих пред генерала. Ако бях предател и знаех местоположението на Втората Фондация, можехте да ме „покръстите“ и пряко да го научите. Ако сте сметнали за необходимо да ме проследите, тогава не съм знаел предварително и не съм предател. Така че на вашия парадокс отговарям с друг.

— И какво е заключението ти?

— Че не съм предател.

— С което трябва да се съглася, тъй като доводът ти е неоспорим…

— Тогава мога ли да ви попитам защо сте ни следили тайно?

— Защото съществува трето обяснение на всички обстоятелства. И ти, и Притчър обяснихте някои факти по собствен начин, но не всичките. Аз — ако можеш да ми отделиш времето, — ще ти обясня всичко. И за кратко време, така че няма опасност да се отегчиш. Седни, Притчър, и ми дай бластера си. Вече не съществува опасност да ни нападнат. Нито от тук, вътре, нито отвън. Всъщност даже и от страна на Втората Фондация. Благодарение на теб, Чанис.

Стаята беше осветена по обичайния за Росем начин с електрически нагрявани жички. От тавана висеше само една крушка и на слабата й жълтеникава светлина тримата хвърляха своите сенки.

— Тъй като смятах за необходимо да проследя Чанис — поде Мулето, — явно, че с това съм целил да спечеля нещо. Понеже той стигна до Втората Фондация с изумителна бързина и твърде директно, можем с основание да приемем, че съм очаквал да се случи точно това. Понеже не съм научил нищо направо от него, нещо трябва да ми е попречило да го сторя. Това са фактите. Разбира се, на Чанис отговорът му е известен. Зная го и аз. Разбираш ли, Притчър?

— Не, сър — с недоумение отвърна Притчър.

— Тогава ще обясня. Само един вид човек може едновременно да знае местоположението на Втората Фондация и да не допусне да го науча. Чанис, опасявам се, че ти самият си от Втората Фондация.

Чанис се наведе напред, опря лакти в колената си и през стиснати гневно устни отрони:

— Какво е прякото ви доказателство? Днес дедукциите ви на два пъти се оказаха погрешни.

— Има и пряко доказателство, Чанис. Беше доста лесно. Разказах ви, че някой е обработвал моите хора. Явно, той трябва да е бил такъв, който: а) не е „покръстен“ и б) е много близко до центъра на събитията. Полето беше голямо, но не и безгранично. Прекалено голям успех имаше, Чанис. Хората те харесваха твърде много. Твърде добре се справяше. Почнах да се питам…

Тогава те повиках, за да поемеш ръководството на тази експедиция, и това не те изненада. Наблюдавах чувствата ти. Не те разтревожи. Прекали със самоувереността си, Чанис. Всеки наистина компетентен човек би проявил поне известна несигурност по отношение на такава задача. Тъй като умът ти я избегна, всичко опираше или в твоята глупост, или в някакъв емоционален контрол.

Беше лесно да се изпробват алтернативите. Улових разума ти в миг на отпускане, сетне го изпълних със скръб и после я отстраних. След това беше разгневен толкова изкусно, че бих могъл да се закълна, че е естествена реакция, ако не беше случилото се преди това. Защото, докато се занимавах с чувствата ти, само за миг, за съвсем кратък миг, преди да се съвземеш, умът ти оказа съпротива. Единствено това ми трябваше да зная.

Никой не би могъл да ми устои дори и за толкова кратко време, без да притежава контрол, подобен на моя.

— Е, добре? А сега какво? — гласът на Чанис беше нисък и рязък.

— Сега ще умреш… като член на Втората Фондация. Това просто е необходимо и вярвам, че го съзнаваш.

Чанис още веднъж погледна дулото на бластера. Дуло, насочвано този път от разум не като този на Притчър, който би могъл да се извърти в собствена изгода, а също така зрял и устойчив на сила като неговия. И периодът от време, определен му за корекция на събитията, беше нищожен.

Всичко, което последва, е трудно да се опише от човек с нормален набор от чувства и обичайната неспособност за контрол върху тях.

През крайно малкото време, докато палецът на Мулето натискаше спусъка, Чанис осъзна основно следното.

Емоционалната нагласа на мутанта в момента бе съставена от твърда и завършена решителност, незамъглена ни най-малко от колебание. Ако Чанис бе достатъчно заинтересуван след това, за да изчисли изтеклото време от решението на Мулето да стреля до избухването на разрушителната енергия, би могъл да научи, че периодът, с който е разполагал, е бил една пета от секундата.

Оказа се едва достатъчен.

В съшия кратък период Мулето осъзна, че емоционалният потенциал на мозъка на Чанис внезапно се извиси нагоре, без собственият му разум да го долови, и че едновременно с това прилив на чиста пронизваща омраза се изля върху него от неочаквана посока.

Именно този нов емоционален елемент отдръпна пръста му от спусъка. Нищо друго не би могло да го направи и почти успоредно с промяната в действията си, той осъзна напълно новата ситуация.

Беше замръзнала жива картина, продължила по-малко, отколкото бе изисквало значението й от драматична гледна точка. Мулето бе отдръпнал пръста си от бластера и се взираше напрегнато в Чанис. Чанис стоеше изпънат и все още не смееше да си поеме дъх. Притчър седеше сгърчен в креслото, всичките му мускули бяха в спазъм, готови да се пръснат, всяко сухожилие се напрягаше в усилие да го изхвърли напред, лицето му, най-после загубило тренираната си вдървеност, се бе превърнало в неузнаваема смъртна маска на ужасна омраза, а очите му се взираха изцяло и само в Мулето.

Между Чанис и Мулето бяха разменени само една-две думи, но те напълно разкриваха онзи мощен поток на емоционално осъзнаване, с чиято помощ се постигна пълноценното взаимно разбирателство между такива като тях. Заради собствената ни ограниченост е необходимо да преведем с повече думи онова, което стана тогава и след това.

— Вие сте между два огъня — произнесе напрегнато Чанис, — Първи Гражданино. Не сте в състояние да контролирате едновременно две съзнания, особено когато едното е моето. Така че имате избор. Сега Притчър е освободен от вашето „покръстване“. Прекъснах връзките. Той е старият Притчър, който на времето се опита да ви убие, който мисли, че сте враг на всичко свободно, справедливо и свещено. И освен това знае, че в продължение на пет години сте го унизявали с принудата да ви обожава безпомощно. Задържам го, като потискам волята му, но ако ме убиете, това ще свърши и за значително по-малко време, отколкото ви е необходимо да пренасочите бластера или дори волята си, той ще ви ликвидира.

Мулето съвсем ясно го съзнаваше. Не помръдна.

— Ако се извърнете, за да го поставите под контрол, продължи Чанис, — да го убиете или да направите каквото и да е, няма да сте достатъчно бърз, за да се обърнете и отново да ме спрете.

Мулето продължи да стои неподвижно. Само въздъхна тихо, сякаш потвърждавайки правотата на младежа.

— Така че — подкани го Чанис, — хвърлете бластера и нека отново се озовем при еднакви условия. Тогава ще си върнете Притчър.

— Направих грешка — каза накрая Мулето. — Сбърках, че допуснах да има трети човек при сблъсъка с вас. Това внесе излишна променлива величина. Предполагам, че трябва да платя за тази грешка.

Той пусна безгрижно бластера и го ритна в другия край на стаята. В същото време Притчър се строполи в дълбок сън.

— Когато се събуди, ще бъде напълно нормален — заяви с безразличие Мулето.

От мига, когато палеца му започваше да натиска спусъка на бластера до жеста, с който го хвърли, целият диалог продължи по-малко от секунда и половина.

Но под границите на съзнанието и само за кратко над границата на усещането Чанис долови бегъл емоционален проблясък в съзнанието на Мулето. И това беше все още изблик на сигурен и уверен триумф.