Айзък Азимов
Втората Фондация (3)

2. Двама мъже без Мулето

Корабът беше почти в готовност. Не му липсваше нищо, освен местоназначение. Мулето бе предложил да се върнат на Трантор — светът, който беше негодна останка от несравнимия галактически метрополис на най-огромната империя, позната на човечеството, мъртвият свят, който е бил столица на всички звезди.

Притчър не одобряваше. Беше стара следа, проверена вече хиляди пъти.

Завари Бейл Чанис в навигационната кабина на кораба. Къдравата коса на младия мъж беше достатъчно разрошена и само една къдрица бе паднала върху челото, сякаш внимателно е била нагласена там, а усмивката му показваше равни зъби, които като че ли предизвикателно отговаряха на немирната къдрица. Коравосърдечният офицер неясно почувства, че охладнява още повече към младежа.

Възбудата на Чанис беше очевидна.

— Притчър, твърде голямо съвпадение е!

— Не ми е известна темата на разговора — студено подхвърли генералът.

— О… тогава придърпай един стол, приятелю, и да поговорим. Преглеждах бележките ти. Намирам ги превъзходни.

— Колко… приятно е, че мислиш така.

— Но се питам дали си направил изводите, до които стигнах аз. Опитал ли си се въобще да анализираш проблема чрез дедукция? Съгласен съм, че е много добре да се претърсват световете наслуки, стореното от теб по време на петте експедиции си е истинско скачане по звездите. Това е ясно. Но изчислявал си си колко време ще отнеме с подобна скорост проверката на всеки известен свят?

— Да. Няколко пъти. — Притчър не изпитваше желание да помогне на младежа, но беше от съществено значение „опипването“ на съзнанието му, неговия неконтролиран и поради това непредсказуем разум.

— Добре тогава, да предположим, че анализираме проблема, и да се опитаме да решим какво точно търсим.

— Втората Фондация — заяви мрачно Притчър.

— Фондация от психолози — поправи го Чанис, — която е толкова слаба физически, колкото Първата Фондация беше слаба по отношение на психологията. Е, ти си от Първата Фондация, а аз не съм. Вероятно изводите са ти ясни. Трябва да намерим свят, който управлява чрез умствени способности и в същото време е твърде изостанал в науките.

— Дали е непременно така? — попита спокойно Притчър. — Нашият Съюз на Световете не е изостанал в науките, макар владетелят ни да дължи силата си на своите умствени способности.

— Понеже има възможността да се възползва от постиженията на Първата Фондация — се разнесе леко нетърпеливият отговор, — и това е единственият такъв резервоар на познания в Галактиката. Втората Фондация сигурно живее сред остатъците на разпадналата се Галактическа империя. Там няма какво да се намери.

— В такъв случай ти допускаш, че умствената им мощ е достатъчна, за да властват над група светове, независимо от физическата си безпомощност?

— Относителна физическа безпомощност. Те са способни да се защитават от западналите съседни области. Не биха могли да удържат срещу възраждащите се сили на Мулето с неговата основа от зряла атомна икономика. В противен случай защо още от самото начало основателят им Хари Селдън, а сега и те самите така добре крият местоположението си?! Вашата Първа Фондация не е пазила в тайна съществуването си, нито го е подпомагала, когато преди триста години са били незащитен единствен град на самотна планета.

Гладкото тъмно лице на Притчър се набръчка саркастично.

— След като приключи задълбочения си анализ, сигурно ще пожелаеш списък на всички кралства, републики, планетарни държави и диктаторски режими в политическите джунгли там, далеч, които отговарят на твоето описание и на още някои фактори?

— Значи всичко това е било обсъждано? — Чанис не загуби нищо от своята безочливост.

— Естествено, няма да го намериш тук, но сме изработили пълен справочник за политическите формации в отсрещната Периферия. Нима наистина си предполагал, че Мулето ще работи изцяло наслуки?

— Е, тогава — гласът на младия мъж стана още по енергичен, — какво ще кажеш за олигархията Звездокрай?

Притчър докосна замислено ухото си.

— Звездокрай ли? О, мисля, че я зная. Те май са в Периферията, нали? Струва ми се, че се намират на около една трета по пътя към центъра на Галактиката.

— Да. И какво от това?

— Според данните, с които разполагаме, Втората Фондация е в другия край на Галактиката. Космосът ми е свидетел, това е единственото сведение, от което можем да тръгнем. Защо да говорим за Звездокрай въобще? Ъгловото му отклонение от радиана на Първата Фондация е само около сто и десет до сто и двадесет градуса. Далеч от сто и осемдесет.

— В архивите има и друго нещо. Втората Фондация е била основана на „края на звездите“.

— Досега не е открито такова място в Галактиката.

— Понеже е било местно название, по-късно заличено, за по-голяма секретност. Или може би специално изработено за тази цел от Селдън и групата му. Но не мислиш ли, че въпреки всичко съществува някаква връзка между „края на звездите“ и Звездокрай?

— Подобното звучене? Не е достатъчно.

— Бил ли си някога там?

— Не.

— Въпреки това се споменава в твоя доклад.

— Къде? О, да, но се отбихме само, за да вземем храна и вода. Светът не беше забележителен с нищо.

— На управляващата планета ли кацнахте? Която е център на правителството?

— Не съм в състояние да го твърдя.

Под студения поглед на събеседника си Чанис се замисли.

— Би ли погледнал за миг лещата заедно с мен? — подхвърли после той.

— Разбира се.

Лещата беше може би най-голямата и актуална новост на междузвездните кораби. Всъщност представляваше сложна изчислителна машина, която можеше да покаже върху екран репродукция на нощното небе, както се вижда от всяка определена точка на Галактиката.

Чанис нагласи координационните точки и светлинните панели в пилотската кабина загаснаха. Лицето му заблестя ръждиво в слабата червеникава светлина от контролния пулт на Лещата. Притчър седна в пилотското кресло, кръстоса крака и лицето му потъна сред полумрака.

След като измина индукционният период, бавно върху екрана започнаха да се открояват светлинни точки. После те станаха гъсти и бляскави, като отразяваха обилно населените звездни групи в центъра на Галактиката.

— Ето — обясни Чанис — зимното нощно небе, както се вижда от Трантор. Това е същественото, доколкото ни е известно, което е било пропуснато засега от вашите издирвания. Всяка разумна ориентация трябва да започва от Трантор като нулева точка. Трантор е бил столица на Галактическата империя. Дори повече в научно и културно отношение, отколкото в политическо. И поради това значимостта на всяко описателно название би трябвало в девет случая от десетте да произтича при ориентация от Трантор. В тази връзка ще си спомниш, че макар Селдън да е бил от Хеликон, някъде близо до Периферията, неговата група е работила на Трантор.

— Какво се опитваш да ми покажеш? — равномерният глас на Притчър се вклини ледено в надигащия се ентусиазъм на младия мъж.

— Картата ще го обясни. Виждаш ли тъмната мъглявина? — сянката на ръката му падна върху екрана, който изобразяваше препълнената със звезди Галактика. Сочещият му пръст спря върху малка черна ивица, която приличаше на дупка в повърхността от блестящи точки. — В стелографичните справочници се нарича Мъглявина на Пелот. Гледай я. Ще разширя образа.

Притчър и преди бе наблюдавал как се разширява изображението на Лещата, но въпреки това затаи дъх. Беше също като наблюдателния екран на космически кораб, който лети с огромна скорост сред препълнената с небесни тела Галактика, без да влиза в хиперпространството. Звездите се разклоняваха към тях от един общ център, прелитаха встрани и изчезваха зад краищата на екрана. Единични точки ставаха двойни, после отново превръщаха в кълба. Мъгливи ивици се разпадаха в безброй петна. И непрекъснато се създаваше илюзията за движение.

През цялото време Чанис говореше.

— Ще забележиш, че се движим по пряката линия от Трантор към Мъглявината на Пелот, така че в действителност все още гледаме със звездна ориентация равностойна на онази от Трантор. Вероятно съществува малка грешка поради гравитационното отклонение към светлината, която не съм изчислил, защото ми липсва математически инструмент, но съм сигурен, че не е значителна.

Мракът се разпростираше върху екрана. Когато скоростта на увеличение намаля, звездите започнаха да напускат четирите страни на екрана, сякаш съжаляваха, че си отиват. По ръбовете на нарастващата мъглявина внезапно блесна свят от звезди, символ на светлината, която оставаше скрита зад завихрените неизлъчващи атомни частици от натрий и калий, запълващи кубически парсеци от космическото пространство. Чанис посочи отново.

— Обитателите на този район на космоса са нарекли това Устата. И е знаменателно, защото прилича на уста само при ориентация от Трантор — той посочи един пролом в тялото на мъглявината, оформен като неравна захилена уста в профил, очертана от бляскавата величествена звездна светлина, с която беше изпълнена.

Образът на екрана отново се увеличи малко, докато мъглявината се разпростря встрани от Устата, за да запълни целия екран, освен тясната струйка и пръстът на Чанис я последва безмълвно надолу, където изтъняваше в косъм и по-нататък до мястото, в което самотно блестеше една единствена звезда. Пръстът му спря там, защото по-нататък цареше само еднообразен мрак.

— Звездния Край — изрече просто младият мъж. — Там плътността на мъглявината е малка и светлината на тази единствена звезда намира пътя си през нея само в тази посока, за да свети на Трантор.

— Май се опитваш да ми кажеш, че… — гласът на генерала на Мулето замря в подозрение.

— Не се опитвам. Това е Звездокрай — краят на звездите.

Светлините се запалиха. Лещата изгасна. Притчър стигна до Чанис с три дълги крачки.

— Какво те накара да помислиш за това?

Чанис се облегна в креслото със странно озадачен израз на лицето.

— Стана неволно. Бих искал да си припиша интелектуалната заслуга, ала беше само случайност. Но независимо как се случи, изглежда пасва. Според нашите справочници Звездокрай е олигархия. Управлява двадесет и седем населени планети. Не е напреднала в научно отношение. И най-вече е затънтен свят, придържащ се към пълен неутралитет в местната политика на онази звездна област без експанзионистични прояви. Мисля, че трябва да я видим.

— Осведомил ли си Мулето за това?

— Не. И няма да го сторим. Сега сме в космоса и се готвим за първия скок.

С внезапно обзел го ужас Притчър подскочи към екрана за външно наблюдение. Когато го регулира, пред очите му възникна леденият космос. Вгледа се втренчено в гледката, после се обърна. Ръката му автоматично посегна към твърдата, удобно извита дръжка на бластера.

— По чие нареждане?

— По моя заповед, генерале — Чанис за първи път използваше неговата титла, — докато те залъгвах тук. Вероятно не си усетил ускорението, защото започна в мига, когато разширявах обхвата на Лещата, и несъмнено си си въобразил, че е илюзия от привидното движение на звездите.

— Защо… Какво точно вършиш? В такъв случай какъв е смисълът на глупостите ти за Звездокрай?

— Не бяха глупости. Бях напълно сериозен. Отиваме там. Тръгнахме днес, защото по програма трябваше да излетим след три дни. Генерале, ти не допускаш, че съществува Втора Фондация, а аз съм убеден. Ти само изпълняваш заповедите на Мулето, без да вярваш; аз разпознавам сериозна опасност. Втората Фондация е имала вече пет години, за да се подготви. Не зная как са се приготвили, но ако имат агенти на Калгън? Ако в мислите ми съществува знанието за местоположението на Втората Фондация, те могат да го открият. Тогава е вероятно животът ми да не бъде повече в безопасност, а аз много го обичам. Даже при такава незначителна и далечна възможност предпочитам да постъпвам предпазливо. Затова никой освен теб не знае за Звездокрай и ти го научи едва след като бяхме вече в космоса. Дори при това положение съществува въпросът за екипажа. — Чанис отново се усмихваше иронично, явно напълно овладял положението.

Ръката на Притчър се отдръпна от бластера и за миг той бе обзет от неясно безпокойство. Какво му бе попречило да действа? Какво го бе вдървило? Имаше време, когато беше непокорен, заобикалян при повишенията капитан от търговската империя на Първата Фондация, когато той, а не Чанис, щеше да извърши подобно бързо и дръзко действие. Беше ли прав Мулето? Нима неговият контролиран разум беше дотолкова обзет от послушание, че да се лиши от инициатива? Усети как засилващото се униние го завлича в странна отпадналост.

— Добре изработено! — каза той — Но в бъдеще ще се съветваш с мен, преди да вземаш подобни решения.

Вниманието му привлече мигаща сигнална светлина.

— От машинното отделение е — подхвърли небрежно Чанис. — Загряха с петминутно предупреждение и ги помолих да ме уведомят, ако има някакви нередности. Ще пазиш ли крепостта?

Притчър кимна, без да продума, и сред внезапно връхлетялата го самота се замисли за бедите на наближаващите петдесет години. На екрана за външно наблюдение имаше редки звезди. Центърът на Галактиката се замъгли от единия край. Какво ли щеше да е, ако беше свободен от влиянието на Мулето…

Но при тази мисъл той се ужаси.

 

 

Главният инженер Хъкслани изгледа строго младия мъж без униформа, който се държеше с увереността на флотски офицер и изглежда притежаваше власт. Хъкслани като професионален флотски човек от дните, в които устата му миришеше мляко, обикновено бъркаше властта с отличителните знаци.

Но Мулето бе назначил този човек и, разбира се, Мулето имаше последната дума. Единствената при това. Той не го оспори дори в подсъзнанието си. Контролът на чувствата стигаше надълбоко.

Хъкслани подаде малкия свален предмет на Чанис, без да каже нито дума. Чанис го вдигна и се усмихна чаровно.

— Вие сте човек на Фондацията, нали, шефе?

— Да, сър. Преди Първия Гражданин да я поеме, служих осемнадесет години във флота на Фондацията.

— Във Фондацията ли сте учили за инженер?

— Квалифициран техник първи клас — Централен институт на Анакреон.

— Много добре. И намерихте това в комуникационната верига, там, където ви казах да търсите?

— Да, сър.

— Трябваше ли да е там?

— Не, сър.

— Какво е то?

— Хиперустройство за следене, сър.

— Не е достатъчно. Аз не съм от Фондацията. Какво представлява?

— Устройство, което позволява корабът да бъде проследен през хиперпространството.

— С други думи, можем да бъдем наблюдавани навсякъде.

— Да, сър.

— Добре. Май е скорошно изобретение, а? Беше разработено в един от изследователските институти, създадени от Първия Гражданин, нали?

— Мисля, че е така сър.

— И все пак е тук. Любопитно.

В продължение на няколко секунди Чанис прехвърля равномерно хиперустройството от ръка в ръка. После внезапно го подаде.

— Вземете го и го поставете обратно, точно където сте го намерили и точно в същото положение. Разбрахте ли? След това забравете за инцидента. Напълно!

Главният инженер потисна почти автоматичното козируване, извърна се и излезе.

 

 

Корабът скачаше през Галактиката, а пътят му представляваше пунктирана линия с големи промеждутъци между звездите. Тиретата, за които става дума, бяха оскъдните интервали от десет до шестдесет светлинни секунди, прекарани в нормалното пространство, а помежду им се простираха пролуки от сто и повече светлинни години, които обозначаваха „скоковете“ през хиперпространството.

Бейл Чанис седеше пред пулта за управление на Лещата и докато я съзерцаваше, отново изпита неволен пристъп почти на обожание. Той не беше човек на Фондацията и за него взаимодействието на сили при завъртането на копче или прекъсването на контакт не представляваше втора природа.

Макар че Лещата не би отегчила дори човек от Фондацията. В невероятно компактното й тяло имаше достатъчно електронни вериги, за да определят безпогрешно местоположението на сто милиона отделни звезди и точното им взаимно разположение. И сякаш това не беше постижение само по себе си, тя беше способна още да трансформира всяка дадена част от галактичното поле, по която и да е от трите пространствени оси или да го върти около центъра му.

Именно поради това Лещата бе извършила почти революция в междузвездните пътешествия. В ранните дни на полети сред звездите изчисляването на всеки „скок“ през хиперпространството изискваше тежък труд за ден или седмица, а по-голямата част от работата се състоеше в повече или по-малко стриктно определяне на „положението на кораба“ в галактичната координатна система. Основно това означаваше точното наблюдение на три много отдалечени една от друга звезди, чието положение спрямо производната тройна нула^[1] на Галактиката бе известно.

И именно в думата „известно“ е уловката. За всеки, който познава добре звездното поле от определена изходна точка, звездите са толкова индивидуални, колкото и хората. Но когато прескочиш десет парсека, не може да познаеш дори собственото си слънце. Възможно е то дори да не се вижда.

Разбира се, отговорът беше в спектралния анализ. В продължение на векове главната цел на междузвездното инженерство беше анализът на „светлинния подпис“ на все повече звезди с все повече подробности.

С тези постижения и все по-голямата точност на самите „скокове“ бяха възприети стандартни маршрути за пътуване из Галактиката и междузвездните полети се превръщаха все повече от изкуство в наука.

Въпреки това, дори по времето на Фондацията с подобрени изчислителни машини и нов метод за механично сканиране на звездното поле за известни „светлинни подписи“, понякога отнемаше дни да се локализират три звезди и след това да се изчислят местоположения в райони, неизвестни допреди на пилота.

Лещата промени всичко това. Първо на нея й беше необходима само една звезда. От друга страна, дори космически новак като Чанис можеше да работи с нея.

Според изчисленията за „скокове“ в момента най-близката по-едра звезда беше Винстори и на екрана за външно наблюдение действително беше центрирана една ярка звезда. Чанис се надяваше, че тя е Винстори.

Екранът на Лещата беше поставен направо до екрана за външно наблюдение и Чанис внимателно набра с пръсти координатите на Винстори. Съедини едно реле и звездното поле светна. В него, също в центъра, имаше блестяща звезда, но в друго отношение двете сякаш нямаха връзка. Чанис регулира Лещата по оста и увеличи образа на полето, докато фотометърът показа, че звездите в двата центъра имат еднакъв блясък.

После потърси на визиекрана втора звезда с достатъчен блясък и намери подобна на нея върху екрана на полето. Бавно завъртя екрана до аналогично ъглово отклонение. Изкриви уста и с гримаса отхвърли резултата. Отново завъртя, докара в позиция втора, после трета звезда. И тогава се ухили. Работата стана. Вероятно някой специалист с трениран усет за съотношение би могъл да успее от първия път, но той остана доволен и от третия.

Това беше регулировката. На последния етап двете гюлета се наложиха едно върху друго и се сляха в море от непълно съвпадение. Повечето звезди бяха почти близнаци. Но фината регулировка не отне много време. Двойните звезди се препокриха, остана едно поле и сега местоположението на кораба можеше да се отчете направо по скалите… Цялата процедура бе отнела по-малко от половин час.

Чанис намери Хан Притчър в личното му помещение. Генералът явно се готвеше да си ляга. Той вдигна поглед.

— Новини?

— Нищо специално. Ще стигнем до Звездокрай с още един скок.

— Зная.

— Не искам да те безпокоя, ако възнамеряваш да си лягаш, но прегледа ли филма, който взехме в Сил?

Притчър хвърли пренебрежителен поглед към въпросния предмет, поставен в черната си кутия на ниската му полица за книги.

— Да.

— И какво мислиш?

— Смятам, че ако някога в историята е имало наука, то в този район на Галактиката тя е изчезнала напълно.

Чанис се ухили с широка усмивка.

— Зная какво искаш да кажеш. Доста скучно е, нали?

— Не, ако се наслаждаваш на лични хроники на владетели. Бих казал, че вероятно са недостоверни и в двете посоки. Когато историята се занимава предимно с личности, илюстрациите стават само черни или само бели, в зависимост от интересите на автора. Мисля, че тази наука е безполезна.

— Но там се говори за Звездокрай. Това исках да изтъкна, когато ти дадох филма. Беше единственият, който успях да открия, където въобще да се споменават.

— Добре. Те са имали добри и лоши владетели. Завоювали са няколко планети, спечелили са някои битки и са загубили други. В тях липсва нещо забележително. Нямам високо мнение за теорията ти, Чанис.

— Но си пропуснал някои неща. Не забеляза ли, че никога не са образували коалиции? Винаги са оставали извън политиката в този ъгъл на звездния кошер. Както казваш, покорили са няколко планети, но след това са спрели и то без да имат някакви особени загуби. Сякаш просто са се разпрострели достатъчно, за собствената си сигурност, но не дотолкова, че да привлекат внимание.

— Много добре — разнесе се безизразният отговор. — Не възразявам срещу приземяването. В най-лошия случай ще изгубим малко време.

— О, не. В най-лошия случай ни очаква пълно поражение. Ако е Втората Фондация. Спомни си, че ще бъде свят с неизвестно колко Мулета.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Да кацна на някоя по-малка подчинена планета. Най-напред да научим колкото успеем за Звездокрай и после на тази основа да импровизираме.

— Добре. Не възразявам. А сега, ако нямаш нищо против, наистина бих искал да загася светлината.

Чанис си тръгна, като му махна с ръка.

А в мрака на малката стая на островче от летящ метал, загубен сред безкрайността на космоса, генерал Хан Притчър остана буден и проследяваше мислите, които го водеха през такива фантастични простори…

Ако всичко, което с толкова мъка бе решил, е вярно — а как само всички факти започваха да пасват, — тогава Звездокрай наистина беше Втората Фондация. Не можеше да не е така. Но как? Защо?

Възможно ли беше това да е Звездокрай? Един обикновен свят? Без никакви отличителни особености? Бордей, залутан сред останките от Империята? Треска сред отпадъците?!

Видя някак отдалеч сбърченото лице на своя владетел и чу тънкия му глас, когато говореше за Еблинг Майс, стария психолог от Фондацията, единственият човек, който беше — може би — научил тайната на Втората Фондация.

Притчър си припомни напрежението в думите на Мулето. „Сякаш Майс бе изумен. Сякаш нещо за Втората Фондация бе надминало всичките му очаквания, бе тръгнало по направление, напълно различно от онова, което той бе си представял. Ако можех само да разчета мислите му, вместо неговите чувства! И все пак чувствата бяха напълно ясни и над всичко висеше огромната изненада.“

Изненадата беше основното. Нещо изумително, невероятно! А сега идваше това момче, този захилен младеж, радващ се словоохотливо на Звездокрай и неговата неразличима субнормалност. И сигурно беше прав. Трябваше да е прав. В противен случай нищо нямаше смисъл.

В последната съзнателна мисъл на Притчър имаше нещо зловещо. Онзи уред за следене в хиперпространството си беше все още на етеричната тръба. Преди час, докато Чанис беше някъде далеч, той го бе проверил.