Айзък Азимов
Втората Фондация (17)

12. Владетелят

От всички светове в Галактиката Калгън несъмнено имаше най-забележителната история. Например развитието на планетата Терминус следваше почти непрекъснат възход. А на Трантор, на времето столица на Галактиката — почти непрекъснат упадък. Но Калгън…

Най-напред два века, преди да се роди Хари Селдън, Калгън си бе спечелил слава като свят на забавленията в Галактиката. Беше свят на забавленията в смисъл, че бе направил от тях индустрия — при това изключително доходна.

И стабилна. Най-солидната индустрия във Вселената. Когато цялата Галактика постепенно загина като цивилизация, върху Калгън не падна нито едно перце от катастрофата. Независимо как се променяха икономиката и социологията в съседните сектори на Галактиката, винаги оставаше един елит, а характерна черта на елита е, че постоянно разполага със свободно време — нещо като разкош, подобаващ на един елит.

Ето защо Калгън обслужваше последователно и успешно хилавите и напарфюмирани контета от имперския двор с техните блестящи и похотливи дами, грубите и хрипливи военачалници, които с желязна ръка управляваха световете, покорили с кръв, и разюзданите им и сладострастни мадами, както и въздебелите и луксозно облечени бизнесмени от Фондацията с техните натруфени и престъпни любовници.

Не се правеше никаква разлика, защото всички те имаха пари. И тъй като Калгън обслужваше всички и не изключваше никого; понеже стоката му винаги се търсеше; и защото притежаваше мъдростта да не се намесва в ничия политика и да не се забърква в проблемите на законността на никого, той процъфтяваше, когато нищо друго не се радваше на успех, и оставаше тлъст, когато всички други слабееха.

Но само преди Мулето. Сетне той също се покори на владетел, неотзивчив към забавленията или каквото и да било освен завоеванията. За него всички планети бяха еднакви, дори Калгън.

Така че в продължение на едно десетилетие Калгън се озова в странната роля на галактическа столица и метреса на великата Империя след края й.

После със смъртта на Мулето, внезапна като загасянето на свещ, настъпи упадък. Фондацията се разпадна. А с нея и след нея и остатъкът от владенията на Мулето. Петдесет години по-късно беше останал само обърканият спомен за онова кратко време на могъщество, подобно на опиумна пустота. Калгън никога не се възстанови напълно. Не успя да се върне към състоянието си на свят на нехайното удоволствие, какъвто бе бил, защото краткият период на властване не отпуска напълно хватката си. Вместо това живя последователно под управлението на няколко мъже, които Фондацията наричаше владетели на Калгън, но те самите се величаеха като Първи Гражданин на Галактиката по подражание на единствената титла на Мулето и които поддържаха измислицата, че също са велики завоеватели.

Настоящият владетел на Калгън беше на поста си от пет месеца. Бе го поел поради положението си като главнокомандващ флотата на планетата и поради прискърбната липса на предпазливост от страна на предишния владетел. Но никой на Калгън не беше достатъчно глупав, за да се занимава твърде дълго или отблизо с въпроса за законността му. Подобни неща се случваха и беше най-добре да се приемат безкоментарно.

Все пак такъв вид на оцеляване на най-приспособените в допълнение на това, че даваше предимство на жестокостта и злото, понякога допускаше и способността да се излезе напред. Но лорд Стетин беше достатъчно компетентен и с него трудно се работеше.

Не му беше лесно на негово превъзходителство министър-председателя, който с изумителна непредубеденост бе служил на последния владетел също така добре, както и на сегашния. И ако би живял достатъчно дълго, би служил също така усърдно и на следващия.

Не беше лесно и на лейди Калия, която беше за Стетин нещо повече от приятел и нещо по-малко от съпруга.

Тази вечер тримата бяха сами в личните покои на лорд Стетин. Първия Гражданин, обемист и блестящ в адмиралската униформа, която предпочиташе, се мръщеше от нетапицирания стол, на който седеше вдървено като пластмасата, от която беше направен. Министър-председателят му Лев Мейрус стоеше срещу него с празен незаинтересован поглед и дългите му нервни пръсти поглаждаха разсеяно дълбоката бръчка, която извиваше от кривия му нос по слабата, хлътнала буза и стигаше до обраслата със сиви косми брадичка. Лейди Калия се беше разположила грациозно в дълбоката мъхеста покривка на едно канапе и пълните й устни потрепваха леко в неволно цупене.

— Сър — поде Мейрус (това беше единственото обръщение към владетел с титлата Първи Гражданин), — липсва ви известно разбиране за непрекъснатия ход на историята. Вашият живот с неговите огромни промени ви кара да мислите, че и ходът на цивилизацията също се поддава на внезапни скокове. Но не е така.

— Мулето доказа обратното.

— Но кой може да следва неговите крачки?! Спомнете си, че той беше нещо повече от човек. А и не успя напълно.

— Пучи — изскимтя лейди Калия внезапно и се сви при разгневения жест на Първия Гражданин.

— Не ме прекъсвай, Калия — каза грубо лорд Стетин. — Мейрус, уморих се от бездействие. Моят предшественик прекара живота си в усъвършенстване на флотата и я превърна в добре настроен уред, който няма равен на себе си в Галактиката. И умря, като превъзходната машина бездействаше. Трябва ли и аз да продължавам така? Аз, един флотски адмирал? Колко време ще мине, преди машината да ръждяса? Засега тя изсмуква хазната и не дава нищо в замяна. Офицерите й копнеят за завоевания, а войниците за плячка. Цял Калгън желае връщането на Империята и славата. В състояние ли си да го разбереш?

— Това са само думи, но аз схващам какво имате предвид. Завоевания, плячка, слава — приятни, когато ги получаваш, но процесът на придобиването им често е рискован и винаги неприятен. Първоначалното прекрасно опиянение може да не трае дълго. И в течение на цялата история никога не е било разумно да се напада Фондацията. Дори Мулето щеше да е по-умен, ако се беше въздържал…

В сините празни очи на лейди Калия имаше сълзи. Напоследък Пучи едва я забелязваше и този път, когато й беше обещал вечерта да бъде нейна, този ужасен посивял мъж, който винаги гледаше през, а не в нея, се бе довлякъл. А Пучи го бе приел. Но тя не смееше нищо да каже, уплаши се дори от риданието, което неволно се изтръгна от нея.

Ето че сега Стетин говореше с гласа, който тя мразеше — груб и нетърпелив.

— Ти си роб на далечното минало — продължи той. — Фондацията е голяма по обем и население, но хората й не са здраво свързани и ще се разпадне от първия удар. Понастоящем заедно ги задържа само инерцията, която съм достатъчно силен да разбия. Ти си хипнотизиран от доброто старо време, когато само Фондацията е притежавала атомна мощ. Те са успели да избегнат последните удари на умиращата Империя и после са били изправени само пред безмозъчната анархия на военните диктатори, които пресрещали атомните съдове на Фондацията с негодни кораби и реликви.

Но Мулето, драги Мейрус, промени това. Той разпространи знанията, които Фондацията пазеше само за себе си, из половината Галактика и научният монопол изчезна завинаги. Можем да се справим с тях.

— А Втората Фондация? — попита хладнокръвно Мейрус.

— А Втората Фондация? — повтори също така спокойно Стетин. — Знаеш ли какви са намеренията й? Бяха й необходими десет години, за да спре Мулето, ако наистина тя е била факторът, в което някои се съмняват. Нима не ти е известно, че доста от психолозите и социолозите на Фондацията са на мнение, че Селдъновият план е бил напълно разстроен още по времето на Мулето? Ако Планът е провален, тогава съществува вакуум, който аз бих могъл да запълня не по-зле от всеки друг.

— Познанията ни по тези проблеми не са достатъчно големи, за да оправдаят риска.

— Нашите познания може би, но на планетата имаме посетител от Фондацията. Знаеше ли го? Някой си Хомир Мун, който, както разбирам, е писал статии за Мулето и е изразил мнението, че Селдъновият план вече не съществува.

Министър-председателят кимна.

— Чух за него или поне за трудовете му. Какво иска?

— Моли за разрешение да влезе в двореца на Мулето.

— Така ли? Разумно ще бъде да му се откаже. Никога не е препоръчително да се нарушават суеверията, с които е привикнала планетата.

— Ще го обмисля и ще говорим отново.

Мейрус се поклони и излезе.

— Сърдиш ли ми се, Пучи? — попита сълзливо лейди Калия.

Стетин се нахвърли върху нея.

— Не съм ли ти казвал никога да не ме наричаш с това смешно име в присъствието на други хора?

— Ти го харесваше.

— Вече не и да не се случва повече!

Той я загледа мрачно. За него беше загадка защо я търпи напоследък. Беше мекотело с празна глава, приятна при допир, с лесно поддаващи се на влияния чувства, удобен аспект на трудния му живот. Но дори и тази привързаност започваше да го уморява. Тя си мечтаеше за сватба, да стане Първа дама.

Смешно!

Подхождаше му, докато той беше само адмирал, но сега, в качеството му на Първи Гражданин и бъдещ завоевател, се нуждаеше от нещо повече. Трябваха му наследници, които да обединят бъдещите владения, нещо което Мулето никога не бе имал и поради това Империята не бе надживяла странния му нечовешки живот. Той, Стетин, имаше нужда от някой от известните исторически родове на Фондацията, с който би могъл да обединява династии. Запита се раздразнително защо да не се отърве още сега от Калия. Нямаше да е трудно. Щеше да похленчи малко… Отхвърли мисълта. Понякога и тя си имаше качества. Калия си възвръщаше доброто настроение и се съживяваше. Влиянието на Сивата брада си бе отишло, а гранитното лице на нейния Пучи се смекчаваше. Тя се изправи с едно плавно движение и почти се преля към него.

— Нали няма да ми се караш?

— Не! — той я потупа разсеяно. — А сега поседи тихичко за малко. Искам да помисля.

— За човека от Фондацията ли?

— Да.

— Пучи? — последва пауза.

— Какво?

— Пучи, ти каза, че мъжът води със себе си едно малко момиче, помниш ли? Мога ли да го видя, когато дойде? Никога…

— А защо си мислиш, че искам да доведе със себе си хлапачката? Да не би моята зала за аудиенции да е начално училище? Престани с глупостите си, Калия.

— Но аз ще се погрижа за нея, Пучи. Дори не трябва да се занимаваш с нея. Просто почти никога не виждам деца, а знаеш колко ги обичам.

Изгледа я ехидно. Никога не се отказваше от този подход. Тя обичаше деца, тоест неговите деца, неговите законни деца, с други думи — женитба. Изсмя се.

— Тази твоя хлапачка — каза той — е голяма — на четиринайсет или петнайсет години. Вероятно е висока колкото теб.

Калия изглеждаше съкрушена.

— Е, не може ли все пак? Ще ми разкаже за Фондацията. Знаеш, че винаги съм искала да отида там. Дядо ми е бил човек на Фондацията. Няма ли някога да ме заведеш там, Пучи?

Стетин се усмихна при тази мисъл. Може би щеше да я заведе, като завоевател. Благоразположението, което го изпълни при мисълта, се почувства в думите му.

— Добре, добре. Можеш да се срещнеш с момичето и да си говориш с него за Фондацията, колкото си искаш. Но далеч от мен, разбра ли?

— Честна дума, няма да те безпокоя. Ще я поканя в собствените си покои. — Отново се почувства щастлива. Напоследък рядко й позволяваха да върши каквото пожелае. Обгърна врата му с ръце и след кратко колебание усети сухожилията му да се отпускат, а голямата глава кротко легна на рамото й.