Айзък Азимов
Втората Фондация (16)

11. Пътник без билет

Мина малко повече от месец, преди да можеше да се каже, че лятото е започнало. Започнало дотолкова, доколкото Хомир Мун бе написал окончателния си финансов доклад за отчетната година, бе се погрижил заместващият го библиотекар, намерен от правителството, да се запознае достатъчно с тънкостите на пощата (човекът от миналата година се бе оказал доста незадоволителен) и бе уредил да изкарат малкия му кораб „Унимара“ — наречен така заради един деликатен епизод от преди двадесет години — от зимната му паяжина.

Напусна Терминус мрачен и разстроен. Никой не го изпрати на космодрума. Обратното нямаше да е естествено, защото в миналото никой не го бе правил. Много добре знаеше, че това пътуване не трябваше по никакъв начин да се различава от никое от предишните, но въпреки всичко се чувстваше изпълнен с неясно недоволство. Той, Хомир Мун, рискуваше кожата си с най-безумна отчаяна храброст и все пак го оставяха сам!

Поне той така си мислеше.

И понеже грешеше, през следващия ден и на „Унимара“, и в крайградския дом на доктор Даръл цареше объркване. По време бъркотията най-напред настъпи в дома на Даръл благодарение на Поли, прислужницата, чиято месечна отпуска отдавна вече се беше превърнала в спомен. Тя се втурна надолу по стълбите слисана и заекваща.

Добрият доктор я пресрещна и тя напразно се опита да изрази чувствата си с думи, а когато накрая не излезе нищо, му тикна в ръцете лист хартия и някакво кубче. Той ги пое без желание.

— Какво не е наред, Поли? — попита я.

— Отишла си е, докторе.

— Кой си е отишъл?

— Аркадия!

— Какво искаш да кажеш? Къде е отишла? Какво говориш?

Тя тропна с крак.

— Аз не зная. Няма я, а с нея са изчезнали един куфар и някои дрехи и има писмо. Защо не го прочетете, вместо да стоите така? Ах, тия мъже!

Доктор Даръл повдигна рамене и отвори плика. Писмото не беше дълго и с изключение на недодялания подпис „Аркадия“ бе написано с елегантния почерк на нейния транскрибер.

„Скъпи татко,

Щеше да бъде просто прекалено съкрушително да се сбогувам лично с теб. Може би щях да се разплача като малко момиче и ти щеше да се срамуваш заради мен. Затова ти пиша писмо, за да ти кажа колко ще ми липсваш, дори докато изживявам прекрасната лятна ваканция с чичо Хомир. Ще се грижа добре за себе си и няма да мине много време, преди да съм си отново у дома. Междувременно ти оставям нещо, което е лично мое. Сега можеш да разполагаш с него.

Твоя любяща дъщеря

Аркадия“

Прочете го няколко пъти с изражение, което ставаше все по-объркано.

— Изчете ли го, Поли? — попита накрая той вдървено.

Поли веднага възприе отбранително поведение.

— Не можете да ме упрекнете, докторе. Отвън на плика беше написано „Поли“ и нямаше как да разбера, че вътре писмото е за вас. Не си навирам носа в чужди работи, докторе, и през всичките тези години, докато съм при…

Даръл вдигна примирително ръка.

— Много добре, Поли. Не е важно. Просто исках да съм сигурен, че разбираш какво се е случило.

Обмисляше бързо. Нямаше полза да я кара да забрави случката. По отношение на неприятеля „да забрави“ беше безсмислена дума. А подобен съвет, тъй като щеше да направи проблема по-важен, щеше да има обратен ефект.

— Знаеш, че е странно момиче — каза той вместо това. — Много романтично. Откакто уредихме да направим пътуване в космоса това лято, тя беше много възбудена.

— А защо никой не ми каза за това пътуване в космоса?

— Беше решено, докато те нямаше, и просто забравихме. Не е кой знае какво.

Първоначалните чувства на Поли сега се съсредоточиха само в силно възмущение.

— Проста работа, а? Бедното хлапе е тръгнало с един куфар, без подходящи дрехи и при това само! Колко време ще отсъства?

— Не бих искал да се безпокоиш, Поли. На кораба ще има достатъчно дрехи за нея. Всичко е уредено. Кажи, моля те, на господин Антор, че искам да го видя. О, най-напред… това ли е предметът, който Аркадия е оставила за мен? — той го повъртя в ръцете си.

Поли отметна глава.

— Никак не зная. Мога само да ви кажа, че писмото беше върху него. Забравили да ми кажат, виж ти! Ако майка й беше жива…

Даръл й махна с ръка да излезе.

— Моля те, повикай господин Антор.

Гледната точка на Пелеас Антор се различаваше напълно от становището на бащата на Аркадия. Първата му реакция беше изразена със свиване на юмруци и дърпане на коси, а после премина към горчиви думи.

— Велики Космос, какво чакаме? Какво чакаме и двамата? Обадете се по визифона на космодрума и ги помолете да се свържат с „Унимара“.

— По-полека, Пелеас, тя е моя дъщеря.

— Но Галактиката не е ваша.

— Почакайте. Тя е умно момиче, Пелеас, и е обмислила всичко внимателно. По-добре ще е да проследим мислите й, докато нещата са все още пресни. Знаете ли какво е това?

— Не. Какво значение има?

— Защото е звукоприемник.

— Това ли?

— Примитивна изработка е, но действа. Изпробвах го. Не разбирате ли? Това е нейният начин да ни съобщи, че е участвала в политическите ни разговори. Знае къде отива Хомир Мун и защо. Решила е, че ще бъде вълнуващо да замине и тя.

— Велики Космос! — изстена младият мъж. — Още едно съзнание, което да опоска Втората Фондация.

— Само дето няма причина Втората Фондация предварително да заподозре, че момиче на четиринадесет години е опасно, освен ако ние направим нещо, с което да привлечем вниманието им към нея, като например да върнем кораба от космоса без друга причина, а само за да я свалим. Забравяте ли с кого си имате работа? Колко малък е пределът, който ни дели от разкриване? И колко безпомощни ще се окажем след това?

— Но не можем да позволим всичко да зависи от едно безумно дете!

— Тя не е безразсъдна и ние нямаме избор. Не е било необходимо да напише писмото, но тя го е направила, за да не допусне да се обърнем към полицията и да обявим, че едно дете се е загубило. Писмото й подсказва как да превърнем цялата работа в приятелско предложение от страна на Мун да вземе със себе си за кратка ваканция дъщерята на един приятел. И защо не? Той ми е приятел от близо двадесет години. Познава я, от тригодишна, откакто се върнах с нея от Трантор. Съвсем естествена постъпка и всъщност би трябвало да намали подозрението. Един шпионин не води със себе си четиринадесетгодишна племенница.

— Така. А как ще постъпи Мун, когато я открие?

Доктор Даръл повдигна вежди.

— Не мога да кажа… ала предполагам, че тя ще се справи с него.

Но нощем къщата се оказваше твърде самотна и доктор Даръл установи, че съдбата на Галактиката ставаше маловажна при мисълта, че младият лудешки живот на дъщеря му беше в опасност.

 

 

Вълнението на „Унимара“, макар и да засягаше по-малко хора, бе значително по-голямо.

В багажния отсек Аркадия установи, първо, че й помага опитът, и второ, че й пречи точно обратното.

Така тя посрещна хладнокръвно началното ускорение и със стоицизъм лекото прилошаване, което придружаваше прилива и отлива на първия скок през хиперпространството. Беше изпитвала и двете при космически скокове преди и се бе подготвила за тях. Знаеше също, че багажните отсеци са включени във вентилационната система на кораба и дори могат да се осветяват от стенните панели. Но тях ги изключи, понеже бяха прекалено неромантични. Стоеше на тъмно, както се полага на конспиратор, дишаше съвсем тихо и се вслушваше в различните шумове, които заобикаляха Хомир Мун.

Разнасяха се неразличими звуци, каквито издаваше сам мъж. Тътрене на обувки, търкане на плат в метал, шепот на тапицирано кресло, притиснато от тежест, рязко прещракване на контролното табло или леко потупване на длан по фотоелектрическа клетка.

И все пак накрая именно липсата на опит подведе Аркадия. Във видеокнигите и видеозаписите пътникът без билет сякаш имаше безкрайни възможности за прикриване. Разбира се, винаги съществуваше опасността да бутне нещо, което да падне с трясък, или да кихне — даже там, във видеозаписите беше почти сигурно, че ще кихне. Тя знаеше всичко това и внимаваше. Съзнаваше също, че е вероятно да изпитва жажда и глад. Беше се подготвила за това с провизии от домашния килер. Но оставаха неща, за които никога не се споменаваше във филмите, и Аркадия със смущение разбра, че въпреки най-добрите си намерения можеше да остане скрита в отсека само за ограничено време.

А на едноместен спортен кораб като „Унимара“ обитаемото пространство се състоеше основно от едно помещение, така че не съществуваше дори рискованата възможност да се измъкне от отсека, докато Мун е зает другаде.

С огромно нетърпение чакаше да се разнесат звуците на здрав сън. Ако само знаеше дали хърка… Поне и беше известно къде е разположено леглото и можеше да разпознае шумовете от въртенето в него, когато ги чуеше. Разнесе се продължително поемане на дъх и после прозявка. Зачака в настъпилата тишина, прекъсвана от тихите протести на леглото при промяна на положението или преместване на крак.

Вратата на багажния отсек се отвори лесно при натиска на пръста й и тя подаде глава с изпъната шия…

Последва определено човешки звук, който внезапно се прекъсна.

Аркадия се вкамени. Тишина! Все още тишина!

Опита се да погледне извън вратата, без да движи глава, и не успя. Главата последва очите.

Разбира се, Хомир Мун беше буден — четеше в леглото, окъпан от меката настолна светлина, вглеждаше се с широко отворени очи в тъмнината, а едната му ръка крадливо се промъкваше под възглавницата.

Главата на Аркадия неволно се отдръпна силно назад. После светлината изгасна и гласът на Мун изрече треперливо и рязко:

— Имам бластер и, за бога, ще стрелям…

— Това съм аз. Не стреляй! — изпищя Аркадия.

Забележително е колко крехко цвете е романтиката. Нервен човек с оръжие в ръка можеше да развали всичко.

Светлината отново се разля из целия кораб, а Мун беше седнал в леглото. Леко посивелите косми по гърдите му и наболата еднодневна брада му придаваха напълно измамен вид на непочтеност.

Аркадия пристъпи извън отсека, като подръпваше якето си от метален, за което се предполагаше, че е гарантирано немачкаемо.

След миг на объркване, при което едва не изскочи от леглото, но се усети и само придърпа чаршафа до раменете си, Мун измърмори:

— Как… как… какво… — нищо свързано не му се разбираше.

— Ще ме извиниш ли за минутка? — каза хрисимо Аркадия. — Трябва да си измия ръцете. — Познаваше разположението на помещенията в кораба и бързо се измъкна. Когато се върна отново, придобила кураж, Хомир Мун вече стоеше пред нея в овехтял отвън, но подплатен с блестящ пухкав материал отвътре халат.

— В името на всички черни дупки на космоса… какво пра… правиш на този кораб? Ка… как си се вмъкнала? Какво ми… мислиш, че ще трябва да правя с теб? Какво въобще става тук?

Би могъл да задава въпроси до безкрайност, но Аркадия мило го прекъсна.

— Просто исках да дойда с теб, чичо Хомир.

— Защо? Че аз никъде не отивам!

— Тръгнал си за Калгън, за да събереш информация за Втората Фондация.

Мун нададе див рев и напълно падна духом. За един ужасяващ миг Аркадия помисли, че ще изпадне в истерия или ще започне да си бие главата в стената. Той продължаваше да държи бластера и докато го наблюдаваше, усети корема си да се превръща в ледена буца.

— Внимавай… успокой се… — успя само да каже тя.

Но Мун макар и с усилие си върна сравнително нормалното състояние и хвърли бластера върху леглото с такава сила, че би трябвало той да се задейства и да пробие дупка в корпуса на кораба.

— Как си се качила? — попита той бавно, като много внимателно процеждаше всяка дума през зъби, за да не се разтрепери, преди да я изрече.

— Беше лесно. Просто влязох в хангара с моя куфар и казах „Багажа на господин Мун“ и пазачът само махна с ръка, без дори да вдигне поглед.

— Знаеш, че ще трябва да те върна — заяви Хомир и при тази мисъл бе изпълнен със задоволство. Космосът му бе свидетел, че вината не беше негова.

— Не можеш — спокойно отвърна Аркадия, — защото ще привлече внимание.

— Какво?

— Ти знаеш. Уместно беше именно ти да отидеш на Калгън, защото е естествено за теб да помолиш за разрешение да прегледаш архивите на Мулето. И се налага да бъдеш толкова естествен, че да не предизвикаш никакво съмнение. Ако се върнеш с контрабанден пътник на борда, това би могло да влезе в телевизионните новини.

— Откъде са ти дошли наум те… тези мисли за Калгън? Такива… де… детинщини… — разбира се, беше прекалено словоохотлив, за да е убедителен, дори за някой, който не знаеше, колкото Аркадия.

— Чух всичко — тя успя напълно да потисне напиращата в нея гордост — с помощта на звукоприемник. Зная всичко, така че се налага да ми позволиш да те придружа.

— А какво ще каже баща ти? — той изигра бързо коза си. — Доколко му е известно, може и да си отвлечена… мъртва.

— Оставих бележка — отвърна тя, като го „прецака“ и той вероятно знае, че не трябва да вдига шум или да предприема нещо. Сигурно ще получиш космограма от него.

За Мун единственото обяснение беше в някаква магия, защото две секунди след като Аркадия млъкна, се разнесе бурният звън на приемателя.

— Обзалагам се, че е баща ми — подхвърли Аркадия.

Наистина беше той. Съобщението не беше дълго и беше адресирано до нея. Гласеше: „Благодаря за чудесния подарък, който съм сигурен, че си използвала добре. Забавлявай се.“

— Виждаш ли? — каза тя. — Това са нареждания.

Хомир свикна с нея. След известно време беше дори доволен, че е на кораба. Накрая се чудеше как ли би се справил без момичето. Тя бърбореше! Беше възбудена! И най-вече изглеждаше съвсем безгрижна. Знаеше, че Втората Фондация е неприятелят, но това не я безпокоеше. Известно й беше, че на Калгън той трябваше да работи с вражески настроена администрация, но едва сдържаше нетърпението си.

Вероятно, защото беше на четиринадесет години.

Във всеки случай, сега едноседмичното пътуване означаваше диалог, а не самоанализ. Разбира се, разговорите не бяха твърде поучителни, тъй като засягаха почти изцяло схващанията на момичето как ще е най-добре да се отнесат към владетеля на Калгън. Забавни и глуповати, но изказвани тежко и обмислено. Хомир установи, че може истински да се усмихва, докато я слушаше, и се питаше от какъв ли точно бисер на историческата проза е извлякла понятията си за голямата Вселена.

 

 

Беше вечерта преди последния скок. Калгън се виждаше като ярка звезда сред полупразните покрайнини на Галактиката. В телескопа на кораба планетата беше бляскаво петно с едва забележим диаметър.

Аркадия седеше с кръстосани крака в единственото удобно кресло. Носеше памучни панталони и не твърде широка риза, които принадлежаха на Хомир. Собственият й по-женствен гардероб бе изпран и изгладен за приземяването.

— Знаеш ли, ще пиша исторически романи — каза тя. Беше съвсем доволна от пътуването. Чичо Хомир нямаше нищо против да я слуша и това правеше разговора много по-приятен, когато можеш да говориш на интелигентен човек, който се отнася сериозно към онова, което казваш.

— Чела съм много книги — продължи тя — за всички велики хора в историята на Фондацията. Като Селдън, Хардин, Малоу, Девърс и останалите. Дори съм изчела повечето от произведенията ти за Мулето, само че не са много забавни онези пасажи, в които Фондацията губи. Не би ли предпочел да се занимаваш с история, в която са изпуснати глупавите трагични периоди!

— Да, наистина — увери я сериозно Мун. — Но няма да е честна история, нали Аркадия? Няма да достигнеш академична почит, ако не излагаш цялата истина.

— О, пфу! Кой го е грижа за академично уважение? — Намираше го за възхитителен. Цели дни не пропускаше да я назовава Аркади. — Моите романи ще бъдат интересни, ще се разпродават и ще станат знаменити. Каква е ползата да пишеш книги, ако те не се продават и не станеш знаменитост? Не искам да ме познават само някои стари професори. А всички.

При тази мисъл очите й потъмняха от удоволствие и тя се намести по-удобно.

— Всъщност, веднага щом успея да накарам татко да ми разреши, ще посетя Трантор, за да събера материал за Първата Империя. Родена съм на Трантор. Знаеше ли го?

Беше му известно, но каза:

— Така ли? — и вмъкна подходяща доза изненада в гласа си. Бе възнаграден с нещо средно между лъчезарна и предвзета усмивка.

— Аха, баба ми… знаеш, Байта Даръл, чувал си за нея… веднъж била на Трантор с дядо ми. Всъщност там възпрели Мулето, когато цялата Галактика се била изправила на пръсти, и щом се оженили, баща ми и майка ми също отишли в столицата. Там съм била родена. Дори съм живяла там, докато мама умряла, само че тогава съм била само на три години и не помня много. Ходил ли си на Трантор, чичо Хомир?

— Не, не съм — облегнат на студения корпус, той я слушаше лениво. Калгън беше доста близо и усети отново да го обзема безпокойство.

— Не е ли просто най-романтичният свят? Баща ми разправя, че при Станел V на него е имало повече хора, отколкото сега на десет свята. Твърди, че бил огромна планета от метал — един голям град, който е бил столица на цялата Галактика. Показвал ми е снимки, които е правил на Трантор. Сега всичко е в развалини, но все още е изумителен. Просто умирам да го видя отново. Всъщност… Хомир!

— Да!

— Защо не отидем там, след като свършим с Калгън?

Върху лицето му отново се появи тревожен израз.

— Какво? Не започвай пак с такива предложения. Тук сме по работа, не за удоволствие. Не го забравяй.

— Но и това ще бъде работа! — изписка тя. — На Трантор сигурно има огромно количество информация. Не мислиш ли?

— Не — той се изправи на крака, — А сега остави компютъра на мира. Трябва да направим последния скок и после можеш да седнеш обратно. — При тези думи той си помисли, че все пак приземяването имаше и една добра страна: повече нямаше да му се наложи да спи върху палтото си на металния под.

Изчисленията не бяха сложни. „Космическият навигационен справочник“ обясняваше ясно маршрута „Фондацията — Калгън“. Настъпи мигновеното трепване на извънвремевото преминаване през хиперпространството и последната светлинна година остана зад тях.

Сега слънцето на Калгън си беше истинско слънце — голямо, ярко и жълтеникавобяло; не се виждаше през илюминаторите, които се бяха затворили автоматично на сгряната от него страна.

Калгън отстоеше на едно преспиване разстояние.