Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 60 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВТОРАТА ФОНДАЦИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.13. Фантастичен роман. Превод: от англ. Александър ХРУСАНОВ [Second Foundation, Isaac ASIMOV]. Художник: ---. Страници: 262. Формат: 16 см. Цена: 14.00 лв. ISBN: 954-444-016-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

19. Краят на войната

КОРИСТОН. БИТКАТА ПРИ… — Станала на 9. 17. 377 от ерата на Фондацията между силите на Фондацията и на лорд Стетин от Калгън. Това е последното значително сражение по времето на Междуцарствието…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА

 

Джол Турбор в новата му роля на военен кореспондент видя едрото си туловище, облечено в морска униформа, и това му хареса. Радваше се отново да лети и част от ужасяващата безпомощност в безполезната битка срещу Втората Фондация се загуби сред възбудата на друг вид сражения с реални кораби и обикновени хора.

Наистина, борбата на Фондацията не се отличаваше с победи, но все пак беше възможно този факт да се приеме философски. След шест месеца сърцевината на Фондацията не беше засегната и основната част от флотата й продължаваше да съществува. С новите добавки, откакто войната бе започнала, тя беше почти също толкова многобройна и по-силна в техническо отношение, отколкото преди поражението при Ифни.

А междувременно, планетарните отбранителни системи укрепваха, въоръжените сили бяха по-добре обучени; ефикасността на администрацията бе изстискана от водата в нея, а голяма част от победоносната флота на Калгън биваше погълната от необходимостта да окупира „завладените“ територии.

В момента Турбор беше с Третата флота в покрайнините на сектора Анакреон. В съответствие с политиката да представя събитията като „война на обикновените хора“, той интервюираше Фенел Лаймор, инженер трети ранг, доброволец.

— Разкажете нещо за себе си — поде Турбор.

— Няма много за разправяне — Лаймор размърда крака и допусна лека свенлива усмивка да се появи на лицето му, сякаш виждаше милионите хора, които несъмнено го гледаха в момента. — Аз съм от Локрис. Работех в един завод за аерокари; бях началник цех и получавах добра заплата. Женен съм, имам две деца, и двете момичета. Ей, мога ли да им кажа, здравейте… в случай, че гледат?

— Разбира се. Екранът е ваш.

— Ехей, благодаря — издърдори той. — Здравей, мила, ако ме слушаш, чувствам се прекрасно. Съни добре ли е? И Тома? През цялото време си мисля за вас и може би, когато кацнем, ще изляза в отпуска. Получих вашия колет с храна, но ви го връщам. Ние се храним редовно, но разправят, че на цивилните им било малко трудно. Май това е всичко.

— Ще я потърся следващия път, когато съм на Локрис, и ще се погрижа да не й липсва храна. О’кей?

Младият мъж се усмихна широко и кимна с глава.

— Добре. Хайде сега ни разкажете… Вие сте доброволец, нали?

— Разбира се. Ако някой започне да се бие с мен, не е нужно никой да ме дърпа. Присъединих се в деня, когато чух за „Хобър Малоу“.

— Какъв боен дух! Били ли сте в много сражения? Виждам, че имате две звезди за участие в битки.

— Пфу! — възкликна Лаймор. — Не бяха битки, а преследване. Калгънци не се бият, освен ако имат надмощие от пет към един или повече в тяхна полза. Дори в такъв случай те се промъкват и се опитват да ни разделят кораб от кораб. Мой братовчед е бил при Ифни и на кораб, който успял да избяга, стария „Еблинг Майс“. Разправя, че и там е било същото. Главната им флота е била хвърлена само срещу една наша дивизия и даже когато сме останали само с пет кораба, те продължавали да дебнат, вместо да се бият. В това сражение ние сме разрушили два пъти повече техни кораби.

— В такъв случай смятате ли, че ще спечелим войната?

— Обзалагам се със сигурност, още повече сега, когато вече не отстъпваме. Дори и нещата да тръгнат съвсем зле, тогава очаквам, че ще се намеси Втората Фондация. Все още имаме Селдъновия план и те го знаят.

Устните на Турбор се изкривиха леко.

— Значи разчитате на Втората Фондация?

— Ами нали всеки се надява на нея? — беше искрено изненаданият отговор.

След предаването младши офицер Типелум влезе в кабината на Турбор. Подаде цигара на кореспондента и килна под опасен ъгъл фуражката на тила си.

— Взехме пленник — каза той.

— Така ли?

— Дребен налудничав човек. Твърди, че е неутрален… дипломатически имунитет, нито повече, нито по-малко. Струва ми се, че не знаят какво да го правят. Казва се Палвро, Палвер… нещо подобно и твърди, че е от Трантор. Какво ли, по дяволите, прави в зоната на бойни действия?

Но Турбор бе вече седнал на леглото си и дрямката, която възнамеряваше да си позволи, беше забравена. Спомни си много добре последния разговор с Даръл в деня след обявяването на войната, когато той се готвеше да отлети.

— Прийм Палвер — каза той. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Типелум помълча и пусна дим от едната страна на устата си.

— Аха — отвърна той, — откъде, по дяволите, знаете?

— Няма значение. Мога ли да го видя?

— Космосът да ми е на помощ, не аз мога да разреша. Стария го е замъкнал в кабината си, за да го разпита. Всички смятат, че е шпионин.

— Съобщете на Стария, че го познавам, стига да е същият, за който се представя. Аз ще поема отговорността.

 

 

Капитан Диксил от флагманския кораб на Третата флота наблюдаваше упорито Големия детектор. Никакъв кораб не можеше да избегне да бъде източник на атомно излъчване — дори да лежеше като инертна маса — и всяка фокусна точка на такова излъчване бележеше малка искра върху триизмерното поле.

След като заловиха дребния шпионин, който твърдеше, че е неутрален, всички кораби на Фондацията бяха отчетени и не оставаше нито една искра. За известно време този чужд кораб бе предизвикал оживление в капитанската рубка. Можеше да се наложи набързо да се сменя тактиката. Но засега…

— Уверени ли сте в изчисленията?

Командор Сен кимна.

— Ще преведа ескадрата си през хиперпространството: радиус 10,00 парсека; тета 263,52 градуса; фи 84,15 градуса. Връщане в начална позиция в 13.30. Цялото отсъствие — 11.03 часа.

— Точно така. Ще разчитаме на абсолютна точност на връщането по отношение както на пространството, така и на времето. Разбирате ли?

— Да, капитане. — Той погледна часовника си. — Корабите ми ще бъдат готови до 1.40 часа.

— Добре — каза капитан Диксил.

Засега калгънската ескадра все още не беше в обсега на засичане, но скоро щеше да навлезе в него. По въпроса имаше независима информация. Без ескадрата на Сен силите на Фондацията щяха да се окажат пред голямо числено превъзходство, но капитанът беше напълно уверен. Напълно спокоен.

Прийм Палвер се огледа печално. Най-напред насочи поглед към мършавия адмирал, после към другите, всички в униформи. След това към последния, едър и як мъж с отворена яка и без вратовръзка — не като останалите, — който бе казал, че иска да говори с него.

— Напълно разбирам, адмирале — рече Джол Турбор, — твърде сериозните последствия, но повтарям, че ако ми бъде разрешено да поговоря с него няколко минути, възможно е да бъда в състояние да разреша съществуващата несигурност.

— Има ли причина, поради която не бива да го разпитвате пред мен?

Турбор облиза устни, а видът му издаваше упоритост.

— Адмирале — продължи той, — откакто съм командирован към вашите кораби, действията на Трета флота се отразяват прекрасно в средствата за масово осведомяване. Ако желаете, поставете часови пред вратата и можете да се върнете след пет минути. Но междувременно проявете малко снизхождение към мен и отношенията ви с обществеността няма да пострадат. Разбирате ли ме?

Разбра го.

Когато останаха сами, Турбор се обърна към Палвер.

— Бързо… как е името на момичето, което отвлякохте?

Палвер успя само да го зяпне с широко отворени очи и да поклати глава.

— Без глупости — настоя Турбор. — Ако не отговорите, ще означава, че сте шпионин, а шпионите по време на война ги разстрелват без съд.

— Аркадия Даръл! — изрече задъхано Палвер.

— Добре! Много добре. Тя в безопасност ли е?

Палвер кимна.

— Дано сте сигурни в това, защото в противен случай няма да е добре за вас.

— Здрава е и напълно в безопасност — заяви Палвер пребледнял.

Адмиралът се върна.

— Е?

— Сър, този човек не е шпионин. Можете да му вярвате. Гарантирам за него.

— Така ли? — адмиралът се намръщи. — Значи той е представител на селскостопанска кооперация на Трантор, която иска да сключи договор с Терминус за доставка на зърнени храни и картофи. Много добре, но засега не мога да го пусна.

— Защо? — попита бързо Палвер.

— Защото ни предстои сражение. След като приключи — ако сме живи, ще ви закараме на Терминус.

Калгънската флота, която се бе разпростряла в космоса, засече корабите на Фондацията от невероятно разстояние и сама беше открита. Подобно на светулки по екраните на големите детектори тя се приближаваше през празното пространство.

Адмиралът на Фондацията се намръщи и каза:

— Това трябва да са основните им нападателни сили. Вижте колко са. — После добави: — Но те няма да ни устоят, ако може да се разчита на ескадрата на Сен.

Командор Сен бе тръгнал преди няколко часа, веднага щом бяха засечени вражеските кораби. Сега вече не можеше да се промени планът. Независимо дали той щеше да се осъществи или не, адмиралът се чувстваше доста спокоен. Също като офицерите. И като войниците.

Отново се вгледа в светулките.

Те проблясваха в точни формации като при смъртоносен танц.

Флотата на Фондацията бавно се оттегляше. Минаваха часове, а тя все така мудно отстъпваше и примамваше напредващия неприятел, карайки го да променя все по-рязко курса си.

В умовете на авторите на плана за битката беше определено мястото в пространството, което трябваше да се заеме от калгънските кораби. Бойните единици на Фондацията бавно се измъкваха от това място; в него навлизаха калгънците. Корабите, които напускаха, отново биваха подлагани на мълниеносни и ожесточени атаки. Онези, които оставаха вътре, не бяха атакувани. Всичко зависеше от неохотата на корабите на лорд Стетин да поемат инициативата в свои ръце — от желанието им да остават там, където не ги нападаха.

Капитан Диксил се взираше хладнокръвно в часовника на ръката си. Беше 13.10 часа.

— Остават ни двадесет минути — съобщи той.

Лейтенантът до него кимна напрегнато.

— Дотук всичко изглежда наред, капитане. Повече от деветдесет процента от тях са концентрирани. Ако успеем да ги задържим…

— Да! Ако…

Корабите на Фондацията отново пълзяха напред — доста бавно. Не толкова бързо, за да предизвикат оттегляне на калгънците, и не с такава скорост, че да обезсърчат напредването им. Те предпочетоха да изчакат.

А минутите течаха.

В 13.25 часа на седемдесет и пет кораба на Фондацията зазвуча зумерът на адмирала и те достигнаха максимално ускорение по посока на фронталната равнина на калгънската флота от триста единици. Калгънските защитни екрани се включиха и огромните енергийни лъчи се разгърнаха. Всяка от тристата бойни единици се съсредоточи в същата посока, към полуделите нападатели, които продължаваха неумолимо да напредват, без да обръщат внимание и…

В 13.30 часа петдесет кораба под командването на командор Сен, само с един скок през хиперпространството, изникнаха от никъде в точно изчисленото място и време и се нахвърлиха яростно в тила на неподготвените калгънци.

Капанът задейства безотказно.

Калгънците все още имаха числено превъзходство, но не бяха в настроение да се бият. Първият им подтик беше да избягат, а след като нарушиха формацията си, те станаха само по-уязвими, като отделните кораби препречваха пътя си един на друг.

След известно време битката се превърна в лов на плъхове…

От тристата калгънски кораба, сърцевината и гордостта на тяхната флота, около шестдесет или по-малко, при това много от тях безнадеждно повредени, достигнаха до Калгън. Загубите на Фондацията бяха осем кораба от общо сто двадесет и пет.

Прийм Палвер кацна на Терминус, когато празненството бе достигнало кулминацията си. Големият възторг го разсейваше, но преди да напусне планетата, свърши две неща и му бе отправена една молба.

Двете свършени неща бяха: първо, сключването на споразумение, според което кооперацията на Палвер трябваше да достави двадесет корабни товара определени храни без съответния военен риск, благодарение на наскоро приключилото сражение, и второ, съобщаването на трите кратки думи от Аркадия на доктор Даръл.

В първия миг на изненада докторът се взираше в него с широко отворени очи, докато накрая отправи молбата си — да отнесе отговор на Аркадия. На Палвер му хареса — беше прост отговор и в него имаше смисъл. Гласеше: „Сега се връщай. Няма никаква опасност.“

 

 

Лорд Стетин беше побеснял от безсилие. Да наблюдава как всичките му оръжия се трошат в ръцете им; да чувства как здравият материал на военната му мощ се разпада като гнили конци, в каквито внезапно се бе преобразил — това би превърнало дори невъзмутимото спокойствие във вулканична лава. И въпреки това беше безпомощен и го съзнаваше.

Не беше спал добре от седмици. От три дни не се бе бръснал. Отмени всички аудиенции. Адмиралите му бяха оставени сами на себе си и никой не знаеше по-добре от владетеля на Калгън, че нямаше да измине още много време, наситено с поражения, преди да се наложи да се справя с вътрешен бунт.

От Лев Мейрус, министър-председателя, не можеше да очаква помощ. Стоеше пред него спокоен и неприлично стар, и както винаги тънките му пръсти поглаждаха дълбоката бръчка от носа до брадичката.

— Хайде — викна му Стетин, — измисли нещо! Победени сме, разбираш ли? Победени! И защо? Не ми е известно. Точно така. Не зная защо. А ти знаеш ли?

— Мисля, че да — отвърна Мейрус спокойно.

— Предателство! — думата бе изречена спокойно и също така спокойно я последваха други. — Знаел си за предателството и си мълчал. Служеше на глупака, когото свалих от поста Първи Гражданин, и мислиш, че ще можеш да служиш и на мръсния плъх, който ще ме замести. Ако си действал така, ще те изкормя и ще изгоря червата ти пред очите ти, докато още си жив.

Мейрус запази присъствие на духа.

— Не веднъж, а много пъти се опитвах да ви внуша моите съмнения. Навирах ви ги в ушите, но предпочетохте съветите на други, защото по-добре раздуваха самодоволството ви. Нещата се развиха не както се опасявах, а по-зле. Ако сега не желаете да слушате, сър, кажете и аз ще напусна, а като му дойде времето, ще работя с приемника ви, чието първо действие несъмнено ще бъде да подпише мирен договор.

Стетин го гледаше със зачервени очи, а огромните му юмруци бавно се свиваха и разпускаха.

— Говори, сив плужек. Говори!

— Често съм ви казвал, сър, че не сте Мулето. Можете да управлявате кораби и оръдия, но не и съзнанието на поданиците си. Съзнавате ли, сър, срещу кого се биете? Сражавате се с Фондацията, която никога не е била побеждавана, която е пазена от Плана на Селдън и е предопределена да създаде нова Империя.

— Не съществува никакъв План. Вече не. Така каза Мун.

— Тогава Мун греши. Но дори и да е прав, какво от това? Ние с вас, сър, не сме народът. Мъжете и жените на Калгън и на подчинените му светове вярват непреклонно и дълбоко в Селдъновия план, също като всички жители в този край на Галактиката. Близо четиристотин години история ни учат на факта, че не е възможно да се победи Фондацията. Нито кралства, нито военни диктатури, нито старата галактическа Империя са успели да го сторят.

— Мулето го постигна.

— Точно така, но той беше извън пресмятанията, а вие не. По-лошото е, че хората го знаят. Затова вашите кораби започват битките, опасявайки се, че ще бъдат победени по някакъв неизвестен начин. Нематериалността на Плана виси над главите им, така че те са предпазливи и се оглеждат, преди да нападнат, и си задават прекалено много въпроси. Докато от другата страна същата нематериалност изпълва врага с увереност, отстранява страха, поддържа високия им дух, въпреки началните поражения. И защо не? Фондацията винаги е била побеждавана в началото и винаги е печелила накрая.

А вашият дух, сър? Навсякъде сте стъпили на вражеска територия. Не са нахлули във владенията ви и все още не ги заплашва окупация — и въпреки това сте победен. Не вярвате дори в самата възможност от победа, защото знаете, че тя не съществува.

В такъв случай спрете, иначе ще ви принудят да коленичите. Спрете доброволно и може би ще спасите останките. Разчитахте на метал и мощ и те ви поддържаха, доколкото можеха. Пренебрегвахте съзнанието и духа и те ви изневериха. Сега послушайте съвета ми. Държите човека от Фондацията Хомир Мун. Пуснете го. Изпратете го да се върне на Терминус и той ще отнесе вашето предложение за мир.

Зъбите на Стетин изскърцаха зад стиснатите му пребледнели устни. Но какъв друг избор имаше?

На първия ден от новата година Хомир Мун бързо отлетя от Калгън. Бяха изминали повече от шест месеца, откакто бе напуснал Терминус, и през това време бе избухнала и затихнала една война.

Бе пристигнал сам, но си тръгна придружаван. Бе дошъл като обикновен човек с лични задачи — заминаваше формално неназначен, но въпреки това действителен посланик на мира.

А най-вече се бе променила предишната му загриженост за Втората Фондация. Беше се смял при тази мисъл и си представяше в богати подробности как накрая ще разкрие пред доктор Даръл, пред оня енергичен млад всезнайко Антор, пред всичките…

Той знаеше. Той, Хомир Мун, най-после знаеше истината.