Айзък Азимов
Втората Фондация (14)

9. Конспираторите

За господин Даръл и Пелеас Антор вечерите минаваха в приятелски разговори, а дните в приятно бездействие. Това би могло да се нарече обикновено гостуване. Доктор Даръл представи младия мъж като братовчед от далечния космос и баналността скоро притъпи интереса към него.

Но някак си в обичаен разговор беше възможно да се спомене някакво име. Последваше леко замисляне. Доктор Даръл можеше да каже „Не“ или „Да“. По откритата комуникационна вълна се отправяше нехайно подхвърлена покана: „Искате ли да се запознаете с моя братовчед?“

А подготовката на Аркадия протичаше по своеобразен начин. Всъщност нейните действия можеха да се смятат най-малко нормални от всички други.

Например в училище тя принуди Олинтус Дам да й подари саморъчно изработен звукоприемник чрез методи, които сочеха за нея бъдеще, обещаващо опасност за всички мъже, с които би могла да има контакт. За да избегнем подробностите, нека споменем, че тя прояви такъв интерес към саморекламираното хоби на Олинтус (той имаше работилница в дома си), който, съчетан с удачното прехвърляне на този интерес към грозноватите черти на Олинтус, накара нещастният юноша да установи: първо, че нашироко и разпалено обсъжда принципите на хипервълновия двигател; второ, че замаяно се вглежда в големите, поглъщащи го очи, втренчени така безгрижно в неговите, и трето — че насила й пъхаше в ръцете своето най-велико творение — вече споменатия звуков приемник.

По-късно Аркадия обръщаше постепенно все по-малко внимание на Олинтус, но достатъчно дълго, за да отстрани всякакви съмнения, че единствено звуковият приемник е бил причината за тяхното приятелство. В течение на дългите следващи месеци Олинтус непрекъснато си спомняше благодарение на нежните филизи на паметта за този кратък период от своя живот, докато накрая, поради липсата на по-нататъшни дразнители, се отказа и позволи на всичко това да се изличи.

Когато настъпи седмата вечер и петима души седяха във всекидневната на Дарълови, вече похапнали и запушили по цигара, писалището на Аркадия на горния етаж беше предвидливо заето от напълно неразпознаваемото саморъчно произведение на изобретателния Олинтус.

И така, петима души. Доктор Даръл, разбира се, с посивяващата си коса и изрядно облекло, изглеждаше малко по-възрастен от действителните си четиридесет и две години. Пелеас Антор, в момента сериозен и с бързо бягащ поглед, изглеждаше млад и неуверен в себе си. И тримата нови мъже: Джол Турбор, телекоментатор, едър и с пълни устни; доктор Елвет Семик, заслужил професор по физика в университета, мършав и сбръчкан, запълващ наполовина дрехите си; Хомир Мун, библиотекар, длъгнест и чувстващ се крайно неудобно.

Доктор Даръл говореше с лекота, с нормален прозаичен глас.

— Това събиране, джентълмени, бе устроено поради малко по-различни от обичайните светски причини. Може би сте се досетили. Тъй като съзнателно бяхте подбрани заради миналото ви, вероятно ще успеете да отгатнете също, че съществува опасност. Няма да я омаловажавам, но ще изтъкна, че във всеки случай ние сме осъдени хора.

Ще забележите, че всички вие сте поканени без какъвто и да било намек за тайнственост. От никого не е било изисквано да дойде тук незабележимо. Прозорците не са регулирани, за да не прозират. В стаята няма никакви завеси. Достатъчно е да привлечем вниманието на врага, за да бъдем погубени, а най-добрият начин да ни забележат е като възприемем фалшива и театрална тайнственост.

(Аха, помисли си Аркадия, наведена над гласовете, които излитаха леко дрезгаво от малката кутия.)

— Разбирате ли това?

Елвет Семик присви долната си устна и оголи зъби в сбръчканата гримаса, която предшестваше всяко негово изречение.

— Е, хайде разправяйте. Разкажете ни за младежа.

— Името му е Пелеас Антор — каза доктор Даръл. — Беше студент на моя стар колега Клайзе, който почина миналата година. Преди да умре, Клайзе ми изпрати неговия мозъчен модел до пето подниво и този модел сега бе сверен с мъжа пред вас. Знаете, разбира се, че модел на мозъка не може да се подправи дотолкова, дори от учени психолози. Ако не ви е известно, ще се наложи да приемете моето твърдение, че е така.

— Все ще трябва с нещо да започнем — заяви Турбор с присвити устни. — Ще приемем думите ви за това, особено защото след смъртта на Клайзе вие сте най-големият електроневролог в Галактиката. Поне така ви описвам в един мой видеокоментар и дори сам си вярвам. На колко години сте, Антор?

— На двадесет и девет, господин Турбор.

— Хм-м-м. И вие ли сте електроневролог? Известен?

— Само изучавам тази наука. Но работя упорито и съм облагодетелстван от обучението на Клайзе.

Мун се намеси. При напрежение леко заекваше.

— Аз… аз бих искал да… да започнете вие. Мисля, че всич… всички говорят прекалено много.

Доктор Даръл повдигна вежди и погледна към Мун.

— Прав сте, Хомир. Започвайте, Пелеас.

— Не още — отвърна Пелеас Антор бавно, — защото преди да започнем, макар да оценявам чувствата на господин Мун, трябва да поискам данни за мозъчните вълни.

— Какво е това? — намръщи се Даръл. — За какви мозъчни вълни намеквате?

— Моделите на всички вас. Вие взехте моите, доктор Даръл. Налага се аз да снема вашите и на всички останали. И трябва сам да извърша измерванията.

— Няма причини да ни се доверява, Даръл — рече Турбор. — Младежът има право.

— Благодаря ви — каза Антор. — Тогава, ако ни поведете към вашата лаборатория, доктор Даръл, ние ще ви последваме. Тази сутрин си позволих да проверя апаратурата ви.

Науката енцефалография беше едновременно и нова, и стара. Стара в смисъл, че познанието за микротоковете, пораждани от нервните клетки на живи същества, принадлежаха към онази огромна категория от човешки знания, чиито източник бе напълно загубен. Беше знание, проблеснало още в зората на човешката история…

И в същото време беше нова. Фактът за съществуването на микротокове дремеше през десетките хиляди години на Галактическата империя като един от онези ярки и причудливи, но достатъчно безполезни раздели на човешкото познание. Някои се бяха опитвали да класифицират вълновото излъчване на мозъка при сън и бодърстване, в покой и при стрес, спрямо болния и здравия човек, но дори и най-широките понятия имаха безбройни опорочаващи ги изключения.

Други бяха опитвали да докажат съществуването на групи мозъчни вълни, аналогични на добре известните кръвни групи, и да сведат човешката външност до определящ фактор. Това бяха расистки настроени личности, които твърдяха, че хората се делят на подвидове. Но подобна философия не можеше да процъфти, противопоставяйки се на вселенската енергия, съдържаща се в колосалната Галактическа империя. А тя бе политическа същност, която обхващаше дванадесет милиона звездни системи — от централния свят на Трантор (сега великолепен и невъзможен спомен от великото минало) до най-самотния астероид в Периферията. Освен това в обществото, отдадено, както беше това при Първата Империя, на физическите науки и неодушевената технология, някакъв неясен, но мощен тласък отхвърляше встрани изучаването на мозъка. Това не беше особено престижно, защото не можеше да донесе незабавна полза, и тъй като не беше доходно, се финансираше зле.

След разпадането на Първата Империя настъпи раздробяване на организираната наука и тя отстъпи по-назад дори от основните принципи на атомната енергия — към химическата енергия на въглищата и петрола. Разбира се, единственото изключение беше Първата Фондация, където искрата на науката се съживяваше, разпадаше се, поддържаше се и се разгаряше в пламък. Но и там управляваше физикалното, а мозъкът, с изключение на хирургията, беше пренебрегната област.

Хари Селдън пръв изрази онова, което по-късно започна да се приема като истина.

„Невралните микротокове — бе казал той на времето, — са носители на искрата на всеки променлив импулс и реакция, съзнателен или подсъзнателен. Мозъчните вълни, записани върху карирана хартия в треперещи върхове и вдлъбнатини, са огледало на комбинираните мисловни импулси на милиарди клетки. Теоретичният анализ ще разкрие мислите и емоциите на индивида до най-малките подробности. Би трябвало да се намерят разлики, които се дължат не само на големи физически недостатъци, наследени или придобити, но също и на променящи се състояния на чувствата, на усвоеното образование и опит, дори на нещо толкова фино, като промените във философията за живота на субекта.“ Но даже Селдън не бе постигнал нещо повече от предположение.

А сега в продължение на петдесет години хората от Първата Фондация се втурваха в този неимоверно огромен и сложен склад на нови познания. Естествено, подходът беше осъществяван чрез нова техника, като например „вживяването“ на електроди в шевове на черепа, поставяни по нови начини, които позволяваха да се осъществява контакт направо със сивите клетки, без да е необходимо дори да се бръсне част от косата. А съществуваше и записващо устройство, което автоматично отбелязваше данните за мозъчните вълни като цяло и като отделни функции на шест независими променливи величини.

Най-значимото, може би, беше нарастващото уважение към енцефалографията и енцефалографите. Клайзе, най-великият от тях, участваше в научни конференции наравно с физиците. Доктор Даръл, макар вече да не се занимаваше активно с наука, беше известен заради блестящия му принос за напредъка на енцефалографския анализ почти толкова, колкото и с това, че беше син на Байта Даръл, великата героиня на миналото поколение.

И така, сега доктор Даръл седеше в собственото си кресло с деликатното докосване на леките като пера електроди, които едва притискаха черепа му, докато поставените във вакуум игли трептяха напред-назад. Гърбът му беше обърнат към записващото устройство — в противен случай, както е добре известно, видът на движещите се криви би предизвикал несъзнателно усилие да ги управлява със забележим резултат, — но знаеше, че централната скала показваше силно ритмичната и слабо променяща се крива Сигма, както трябваше да се очаква от неговото мощно и дисциплинирано съзнание. Тя щеше да се засили и пречисти на допълнителната скала, която регистрираше вълната на малкия мозък. Щяха да се появят острите, почти прекъснати подскоци от фронталния лоб и не толкова силните трептения от подкоровите райони с тесния си обхват от честоти…

Той познаваше така добре собствения си модел на мозъчни вълни, както някой артист би бил напълно уверен в цвета на очите си.

Пелеас Антор не каза нищо, когато Даръл стана от наклоненото кресло. Младият мъж откъсна седемте записа, погледна ги с бързия трениран поглед на човек, който знае точно какви, почти нищожни детайли търси.

— Ако нямате нищо против, доктор Семик.

Пожълтялото от възрастта лице на Семик беше сериозно. Електроенцефалографията беше наука, разкриваща старостта му, за която знаеше малко, плашило, срещу което леко негодуваше. Знаеше, че е стар и че моделът на мозъчните му вълни ще го покаже. Личеше по бръчките на лицето му, приведената му походка, треперенето на ръцете — но те говореха само за тялото му. Моделът на мозъчните вълни можеше да разкрие, че мозъкът му също е остарял. Неудобно и неоправдано нахлуване в последната предпазваща крепост на човека — собственото му съзнание…

Електродите бяха нагласени. Разбира се, манипулацията не беше болезнена. Причиняваше само лек гъдел далеч под нивото на усещане.

После дойде ред на Турбор, който седя спокойно и безчувствено през цялата процедура от петнадесет минути, и на Мун, който потрепна при първото докосване на електродите, а после по време на сеанса въртеше очи, сякаш искаше да ги обърне назад и да гледа през дупка в тила си.

— А сега… — поде Даръл, когато всичко приключи.

— А сега — каза Антор с извинителен тон, — в къщата има още една личност.

— Дъщеря ми? — намръщи се Даръл.

— Да. Ако си спомняте, предложих тази вечер да си стои у дома.

— За енцефалографски анализ ли? Защо, за бога?

— Не мога да продължа без него.

Даръл повдигна рамене и се заизкачва по стълбите. Предупредена навреме, Аркадия бе изключила звуковия приемник, когато той влезе. После го последва с кротко подчинение. За първи път в живота й — с изключение, когато снеха основния й мозъчен модел като бебе за целите на идентификацията и регистрирането й, тя попадаше под електродите.

— Мога ли да видя — попита тя, когато процедурата приключи, и протегна ръка.

— Няма нищо да разбереш, Аркадия — отвърна доктор Даръл. — Не е ли време да си лягаш?

— Да, татко — каза тя сдържано. — Лека нощ на всички.

Аркадия изтича нагоре по стълбите и се вмъкна в леглото с минимална подготовка. Със звукоприемника на Олинтус, облегнат до възглавницата, тя се почувства като героиня от филмокнига, наслаждавайки се с възторг на „шпионирането“.

Първите думи, които чу, бяха на Антор.

— Всички анализи, джентълмени, са задоволителни. Включително и на детето.

„Дете“, помисли си Аркадия с отвращение и сред мрака се наежи срещу Антор.

Антор бе отворил чантата си и извади от нея няколко десетки записи на мозъчни вълни. Не бяха оригинални. Нито пък чантата имаше обикновена ключалка. Ако друга, а не неговата ръка бе държала ключа, съдържанието й щеше безшумно и мигновено да оксидира и да се превърне в неразпознаваема пепел. А щом бъдеха извадени от чантата, записите щяха и без това да се самоунищожат след половин час.

Но в периода на краткия им живот Антор бързо обясни:

— Тук имам записи от няколко дребни правителствени чиновници на Анакреон. Това е психолог в университета Локрис; това — индустриалец от Сиуена. Другите сами ги вижте.

Струпаха се по-наблизо. За всички, освен за Даръл записите бяха само драскулки върху пергамент. На Даръл те говореха с милион езици.

Антор посочи небрежно:

— Привличам вниманието ви, доктор Даръл, към равната област сред вторичните тау-вълни във фронталния лоб, което е общото във всички тези записи. Бихте ли използвали моята аналитична линийка, сър, за да проверите твърдението ми?

Аналитичната линийка можеше да се смята за далечен роднина — както небостъргача към колибата — на играчката, използвана в детските градини — логаритмичната линийка. Даръл я употреби със заучен от дълга практика жест. Начерта резултата със замах и той беше такъв, какъвто го бе предрекъл Антор. Имаше безлични плоски линии в районите на фронталния лоб, където би трябвало да се очакват силни колебания.

— Как бихте изтълкували това, доктор Даръл? — попита Антор.

— Не съм сигурен. Импровизирано бих казал, че не виждам как е възможно. Дори в случаи на амнезия има потискане, но не и изличаване. Може би драстична мозъчна операция?

— О, нещо е изрязано — викна нетърпеливо Антор, — да! Но не физически. Знаете, че Мулето можеше да прави точно това. Той успяваше да потиска напълно всякакъв капацитет за определено чувство или поведение на съзнанието и да оставя само подобни плоски зони. Или…

— Или може да го е направила Втората Фондация. Това ли е? — попита Турбор с бавна усмивка.

Нямаше нужда да се отговаря на този чисто риторичен въпрос.

— Какво ви накара да подозирате, господин Антор? — попита Мун.

— Не бях аз, а доктор Клайзе. Той събираше модели на мозъчни вълни подобно на планетарната полиция, но по различен начин. Специализираше се за интелектуалци, правителствени служители и изтъкнати бизнесмени. Както разбирате, напълно ясно е, че ако Втората Фондация направлява историческия ход на Галактиката — на нас, — те трябва да го правят хитро и по колкото е възможно по-незабележим начин. Ако работят чрез съзнанията, както би трябвало, те ще бъдат мозъците на хора с влияние — културно, политическо или в индустрията. А с тях той се занимаваше лично.

— Да, но има ли потвърждение? — възрази Мун. — Как действат тези хора — имам предвид с плоските зони. Може би е напълно нормално явление? — той погледна другите със своите подобни на детски очи, но не забеляза поощрение.

— Оставям това на доктор Даръл — каза Антор. — Попитайте го колко пъти е наблюдавал подобни явления при общите си изследвания или е чел в доклади в литературата за миналото поколение. После му задайте въпроса какви са възможностите да се открие един подобен случай на хилядата в категориите, които доктор Клайзе е изучавал.

— Смятам, че няма съмнение — подхвърли доктор Даръл замислено. — Това са изкуствени разсъдъци. Те са били обработени. В известен смисъл подозирах това…

— Зная го, доктор Даръл — прекъсна го Антор. — Известно ми е също, че на времето сте работили с доктор Клайзе. Бих искал да науча защо сте прекъснали.

Във въпроса нямаше действителна враждебност. Вероятно нищо повече от предпазливост, но все пак резултатът беше продължително мълчание. Даръл изгледа един по един гостите си, после рязко каза:

— Защото нямаше смисъл в битката на Клайзе. Той се бореше с неприятел, който беше прекалено силен за него. Разкриваше нещо, което двамата — той и аз — знаехме, че ще открие, че не сме господари на самите себе си. А аз не исках да го узная! Притежавах чувство за собствено достойнство. Харесваше ми да мисля, че нашата Фондация е господар на собствената си колективна душа; че предците ни не са се борили и умирали съвсем напразно. Мислех, че най-простото ще бъде да отвърна поглед от проблема, докато не съм напълно сигурен. Не се нуждаех от поста си, тъй като правителствената пенсия, отпусната за вечни времена на семейството ми, стигаше за неголемите ми нужди. Домашната ми лаборатория щеше да е достатъчна, за да не се отегчавам, и все някой ден животът ми щеше да свърши… После Клайзе почина…

Семик показа зъбите си и каза:

— Този човек Клайзе… не го познавах. Как е умрял?

— Загина — намеси се Антор. — Мислеше по проблема. Половин година преди това ми каза, че твърде много се доближава…

— А сега и ние сме доста близо… нали? — подхвърли Мун с пресъхнала уста, а адамовата му ябълка заподскача.

— Да — отвърна Антор категорично, — но ние и без това сме стигнали дотам. Точно затова всички вие бяхте избрани. Аз съм ученик на Клайзе. Доктор Даръл беше негов колега. Джон Турбор разобличаваше по електронните масмедии сляпата вяра в спасителната ръка на Втората Фондация, докато правителството му затвори устата с помощта на един могъщ финансист, чийто мозък показва онова, което Клайзе наричаше „плато на Тампър“. Хомир Мун притежава най-голямата домашна колекция на Мулиана — ако мога да използвам израза, за да обознача събраните данни за Мулето, — която съществува, и е публикувал няколко статии, съдържащи предположение за естеството и функциите на Втората фондация. Доктор Семик е дал не по-малък принос от всеки друг за математическата страна на енцефалографския анализ, макар според мен да не съзнава, че неговите математически изследвания могат да бъдат приложени по този начин.

Семик разтвори широко очи и се задъха.

— Не, младежо. Аз анализирах вътрешноядрените движения… проблема за n-телата, както знаете. Нищо не разбирам от енцефалография.

— Тогава не е известно в какво положение се намираме. Разбира се, правителството не може да направи нищо по този проблем. Не зная дали кметът или някой друг в администрацията съзнава колко сериозно е положението. Не съм сигурен. Но съм уверен в едно — ние петимата няма какво да губим, а можем да спечелим много. С всяко увеличаване на познанията ни ще се придвижваме в по-безопасна посока. Разбира се, ние сме само в началото.

— Доколко разпространено е — намеси се Турбор, — проникването на Втората Фондация?

— Не зная. Това е честният отговор. Всички прониквания, които досега сме разкрили, са във външните покрайнини на нацията. Столичният свят може да е все още чист, макар и това да не е сигурно — в противен случай нямаше да ви подлагам на проверка. Към вас, доктор Даръл, имаше подозрения, тъй като бяхте изоставили изследванията на Клайзе. Знаете ли, той никога не ви прости. Мислех, че е възможно Втората Фондация да ви е покварила, но Клайзе винаги настояваше, че сте били страхливец. Ще ме извините, доктор Даръл, че обяснявам това, за да изясня собствената си позиция, Аз лично мисля, че разбирам отношението ви, и ако е било малодушие, смятам, че е извинително.

Даръл пое дъх, преди да отговори.

— Аз избягах! Наречете го, както искате. Опитах се да запазя приятелството ни, но той въобще не ми писа, нито ми се обади до деня, когато ми изпрати модела на вашите мозъчни вълни, а това стана едва една седмица преди да умре…

— Ако не възразявате — прекъсна го Хомир Мун в припадък на нервно красноречие, — не раз… не разбирам какво мислите, че вършите. Ние сме не… нещастна група конспиратори, ако само го… говорим, говорим и… говорим. И не виждам какво друго все пак бихме могли да сторим. Това е де… детинщина. Мо… мозъчни вълни и дрънканици! Има ли поне едно нещо, което възнамерявате да направите?

Очите на Пелеас Антор блестяха.

— Да, има. Нуждаем се от повече информация за Втората Фондация. Това е основното, което ни е необходимо. Мулето прекара първите пет години от управлението си именно в търсене на такава информация и се провали — или поне всички ние сме били принудени да го вярваме. Но после престана да търси! Защо? Защото се е провалил? Или защото е успял?

— О… още приказки — изрече Мун горчиво. — Как ще го разберем?

— Ако ме изслушате… Столицата на Мулето е била Калгън. Калгън не е бил част от сферата на търговско влияние на Фондацията преди Мулето и още не е част от нея. Сега Калгън се управлява от онзи човек, Стетин, освен ако утре не бъде извършен поредният дворцов преврат. Стетин нарича себе си Първи Гражданин и се смята за наследник на Мулето. Ако въобще съществува някаква традиция в онзи свят, тя се свежда до свръхчовешкото и величието на Мулето — традиция, почти суеверна по въздействието си. В резултат старият дворец на Мулето се пази като храм. Никой не може да влезе в него без разрешение и нищо в него не е докоснато.

— Е?

— Е, защо е така? Във времена като днешните нищо не се случва без причина. Ами ако не само суеверието прави двореца на Мулето недостижим? Ако Втората Фондация е уредила нещата така? Накратко, в случай, че резултатите от петгодишното търсене на Мулето са довели до…

— О, глу… глупости.

— Защо не? — попита Антор. — През цялата си история Втората Фондация се е крила и се е намесвала в делата на Галактиката само по най-незабележим начин. Зная, че за нас би изглеждало по-логично да се разруши дворецът или поне да се премахнат от него всички данни. Но трябва да вземете предвид психологията на тези опитни учени. Те са селдъновци, те са мулевци и работят косвено, чрез съзнанието. Никога не биха разрушили или премахнали, когато имат възможност да постигнат целите си, като създадат подходящо душевно състояние. Е?

Не последва отговор и Антор продължи:

— И вие, Мун, сте точно човекът, който може да получи информацията, от която се нуждаем.

— Аз ли? — възклицанието беше на изненада. Мун огледа бързо другите. — Не мога да направя подобно нещо. Не съм човек на действието. Не съм телевизионен герой. Аз съм библиотекар. Ако мога да ви помогна в това отношение, добре, даже и рискувайки срещу Втората Фондация, но няма да се впускам в космоса с някаква дон… донкихотовщина като тази.

— Вижте — продължи търпеливо Антор, — двамата с доктор Даръл решихме, че вие сте подходящият човек. Това е единственият начин да се направи естествено. Казвате, че сте библиотекар. Чудесно! Какви са основните ви интереси? Мулиана! Вече притежавате най-голямата колекция от материали за Мулето в Галактиката, Естествено е да пожелаете още, това е по-естествено за вас, отколкото за всеки друг. Вие можете да поискате разрешение за влизане в двореца на Калгън, без да възбудите подозрение за някакви скрити подбуди. Възможно е да ви откажат, но няма да ви заподозрат. Нещо повече, имате едноместен кораб. Известно е, че по време на отпуските посещавате чуждестранни планети. Дори и преди сте били на Калгън. Не разбирате ли, че трябва само да постъпвате, както винаги сте го вършили?

— Но нали не мога само да кажа „Не… не бихте ли били така любезни да ме пуснете във вашата светая светих, гос… господин Първи Гражданино?“

— Защо не?

— Защото, Галактиката да ми е на помощ, няма да ме пуснат!

— Добре, тогава. Няма. В такъв случай ще се върнете у дома и ще измислим нещо друго.

Мун се огледа с безпомощна съпротива. Чувстваше, че го уговарят за нещо, което мразеше. Никой не пожела да му помогне да се измъкне.

Така че накрая в къщата на доктор Даръл бяха взети две решения. Първото беше неохотното съгласие от страна на Мун да излети в космоса, веднага щом започне лятната му отпуска.

Второто беше задкулисното решение от страна на напълно неофициален член на събранието, взето, когато тя изключи звукоприемника и се приготви за закъснелия си сън. Засега второто решение не ни засяга.