Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (3)

3

Не само цяла Барцелона, но половин Испания беше изпаднала в паника. Навсякъде висяха плакати с големи надписи: „Checco-Eslovaguia,“ както испанците бяха изопачили названието на нашата Чехословакия. И навсякъде се говореше само за това, как ще свърши футболната среща между шампиона на Каталония и тайнствения отбор на Клапзуба, за който с всички средства на информационната техника се разпространяваха най-удивителни сведения. Но дори три четвърти от тези сведения да бяха лъжливи и раздути, едно беше достоверно — общият резултат от мачовете на Клапзубовци, с нула от едната страна и от другата — цифра, която по-скоро приличаше на летоброене, отколкото на сбор от голове. Футболният клуб Барцелона предчувствуваше, че е застрашена честта му, и затова свика няколко съвместни съвещания на отбора и комитета, за да решат как да действуват срещу чехословаците. Те протекоха шумно и бурно, но на края наложи мнението си Алкантара.

— Господа, мислете каквото искате — заяви той на едно от съвещанията, — но най-добре ще бъде, ако ги осакатим своевременно! Сигурността си е сигурност! Още не съм виждал централен полузащитник със счупено ребро да спасява положението!

— Браво! — извикаха останалите. — Най-добре ще бъде да му счупим три ребра! Сигурността си е сигурност!

— Ако питате мене, да осакатим най-напред двата вътрешни нападатели и централния полузащитник! То е достатъчно за първото полувреме.

— И вратаря! Да му счупим ключицата! Сигурността си е сигурност!

После обаче постъпи предложение да се осакатят двата крайни нападатели и един защитник. Друг барцелонец поддържаше принципа да се атакува центърът и препоръчваше тактическата комбинация: централен нападател — централен полузащитник — вратар. Трети пък беше на още по-различно мнение и ако се удовлетвореше желанието на всички, то пет минути след започване на мача цялата единадесеторка на Клапзуба щеше да се озове в хирургическата клиника.

— Отлично! — викаха играчите. — Тогава ще им вкарваме голове, колкото си искаме!

— Господа — взе думата председателят, — аз наистина съм безкрайно трогнат, като виждам вашето благородно старание да осигурите победата на нашите цветове. Но не всичко е толкова сигурно, колкото ви се струва. Ако ги осакатим всички, няма да им вкараме нито един гол!

— Защо пък? Как така? О-хо! Ще видим! — ревеше отборът.

— Господа, съжалявам, но няма да им вкараме нито един гол!

— А защо?

— Защото все ще бъдем в засада!

Играчите опулиха учудено очи и стихнаха. Наистина съвсем ясно е, че ако няма никой срещу тях, ще бъдат в засада. Председателят се възползува от изненадата им.

— Ето защо смятам да не стигаме до крайност. Струва ми се, че като начало предложението на Алкантара е добро. Осакатете вътрешните нападатели и централния полузащитник, а после ще видим. Ако това не е достатъчно, ще ви изсвиря началото на националния химн и вие ще съборите двата крайни нападатели и единия защитник. А ако и това не е достатъчно, ще пробием средната линия съгласно третото предложение. Само, за бога, оставете им поне трима играчи, за да не сме в засада!

На края това компромисно предложение бе прието единодушно и всички се разотидоха, доволни, че победата им е осигурена. На другия ден цяла Барцелона вече знаеше какво бяха решили и всички бяха обзети от безкрайна радост. Вестниците веднага поместиха снимките на Йозеф и Танда Клапзубови, които играеха вътрешни нападатели, и на Карлик — централния полузащитник, и под тях километрична статия, в която, позовавайки се на историята, етнографията и естествените науки, математически се доказваше, че те, тримата, са най-големи грубияни и Барцелона трябва да се пази от тях. По всички бръснарници, кръчми и сладкарници хората се смееха, а хлапаците рисуваха върху снимките кръстове, като че ли с тези играчи бе свършено навеки веков. Такава беше обстановката, когато единадесеторката на Клапзуба пристигна в Барцелона.

До футболната среща им оставаха още три свободни дни и затова Клапзубовци ходеха из града и зяпаха всичко, което им се стореше интересно. Но най-напред потърсиха вестници. Те бяха първата грижа на стария Клапзуба. Но който и вестник да вземаше, навсякъде срещаше само снимките на Йозеф, Тонда и Карлик. И навсякъде над тях бяха нарисувани кръстове.

„Какво ли означава това?“ — блъскаше си главата старият Клапзуба, и докато момчетата се скитаха из града, той седеше пред хотела, пушеше яростно лулата си и напразно се мъчеше да разгадае тази испанска кръстословица. Трите кръста, които се срещаха по всички вестници, му навяваха страх. Той се зарече, като се върнат в къщи, да прати момчетата да учат чужди езици, за да не са в чужбина така безпомощни като него.

Дойде неделя. При все че мачът започваше в пет часа, хората още по пладне се втурнаха към стадиона. Те се тълпяха при входовете и в суматохата изобщо не обърнаха внимание на старчето чужденец, което, независимо от испанската жега носеше агнешки калпак и седнало на един ъглов камък край шосето, пушеше лулата си и наблюдаваше прииждащите тълпи. Никога досега стария Клапзуба не бе изпитвал подобна загриженост като днес. Той усещаше в атмосферата нещо враждебно, коварно, но все не можеше да отгатне какво. Момчетата бяха безгрижни — какво ги е еня? — но самият той беше като на тръни. И по пладне Клапзуба се реши. Заключи момчетата в хотелските стаи, за да не се случи нещо с тях, и сам се отправи на разузнаване. Трите кръста все не му даваха мира, но не можеше да разбере какво означават.

И като си седеше край пътя и наблюдаваше хората, изведнъж чу викове и шум. Хората се отдръпнаха встрани, струпаха се по тротоарите, а по средата на пътя минаха по посока на игрището три коли на „Бърза помощ“ с червени кръстове. Старият Клапзуба ги гледа, гледа, забеляза червените кръстове, преброи една, две, три коли, побутна калпака си и се чеса дълго по тила, докато колите не изчезнаха във вратите на стадиона. После извади лулата от устата, плю и измърмори:

— Ах, вие, дяволи недни, мръсници проклети, значи, вие, така?

И премигна с очи.

— Ами че да — каза си той, — такива дяволи са способни на всичко. Милион пропуснати голове, добре, че се сетих, нехранимайковци недни!

Той извади тръбичката на лулата, изтърси пепелта, прибра лулата и се втурна презглава към хотела, тракайки с подкованите си обувки.

Беше точно два часа, а в четири за Клапзубовци пристигна автобусът.

Обикновено момчетата отиваха на стадиона без багаж, но тоя път стария Клапзуба смъкна надолу по стълбите грамаден куфар, който преди известно време бе купил в Берлин; момчетата изобщо не знаеха какво има в него. Слугата и портиерът с големи усилия вдигнаха куфара на покрива на автобуса, момчетата се качиха, а старият както винаги се натъкми при шофьора. И автобусът се понесе с бучене и друсане към стадиона. Старият Клапзуба се поразвесели, но като виждаше как враждебно гледаха синовете му хората, които отиваха на мач, не се сдържа да не кълне и ругае през целия път.

Момчетата още преди това бяха забелязали странното му настроение, но не можеха да си го обяснят. А сега се появи още една загадка: за какво е този огромен куфар? На стадиона двама слуги с голям зор го отнесоха до съблекалнята. Но старият Клапзуба не каза нито думица, само обикаляше около синовете си и мигаше като котарак на слънце. А когато момчетата започнаха да се събличат, отиде и заключи два пъти вратата към коридора.

Никога досега синовете на Клапзуба не се бяха обличали толкова дълго време. Отборът на Барцелона отдавна беше на игрището, четиридесет и петте хиляди зрители ревяха, свиреха и тръбяха, футболният съдия и помощниците му ходеха като побъркани, а Клапзубовци никакви ги нямаше. Най-сетне, най-сетне нещо се белна сред черната тълпа пред клуба, топката литна високо във въздуха и единадесеторката на Клапзуба излезе на игрището. Четиридесет и петте хиляди зрители отведнъж млъкнаха и тутакси избухнаха в неудържим смях. Откакто свят съществува и се играе футбол, никога не се появявал на футболното игрище отбор с подобна екипировка като Клапзубовци! Краката им бяха дебели като пънове и който ги виждаше отблизо, веднага познаваше, че под чорапите имат голенища, каквито са се носели, когато футболът е бил още в своя зародиш. На колената носеха гумени бинтове, дебели като автомобилна гума. Бедрата им отпред и отзад бяха защитени с дебели каучукови вложки като играчите на ръгби. Подобни каучукови брони пазеха раменете и мишците им. На главата всеки от тях носеше дебела гумена шапка като мотоциклетен състезател. Но най-комични бяха туловищата им.

Всички Клапзубовци бяха страшно шишкави!

Да, тия юноши, които цял свят познаваше като най-стройни и пъргави, днес имаха огромни търбуси и под спортните костюми телата им сякаш бяха плувнали в мазнина! Като че ли върху грубите им крака бяха насадени единадесет огромни дини. Играчите на Барцелона бяха извън себе си от учудване. Алкантара се присламчи до Франтик и незабелязано го удари по гърба. Ръката му отскочи.

Клапзубовци бяха облечени с каучукови брони, напомпани с въздух!

Никой не можеше да докосне телата им!

Алкантара разочаровано клюмна нос и отборът на Барцелона започна играта смутен. Смутена беше и барцелонската публика. Само в централната ложа някой се кискаше. Това бе старият Клапзуба, който си пушеше лулата и с такова усилие сдържаше смеха си, че чак се просълзяваше.

— Дявол да го вземе! — казваше си той от време на време, когато преставаше да хълца от смях. — Не ще могат да тичат много бързо в този амбалаж. Но няма как, човешкият живот е по-скъп от всякакви удобства. В пръждомите, само дано не забравят какво им заръчах!

Но момчетата не забравиха. Играеха точно така, както им бе наредил баща им. Щом завладееха топката, подаваха си я с колкото се може по-дълги напречни пасове. Левият полузащитник — на дясното крило, десният полузащитник — на лявото крило, а крайните нападатели — един на друг. Останалите успяваха да ритнат топката едва пред вратата. В резултат на това скоро десетте испанци тичаха като луди ту наляво, ту надясно, но преди да настигнат Клапзубовеца, който владееше топката, ф-р-р! — топката прехвръкваше над главите им към другия край на игрището, където нямаше нито един испанец. И докато разберат, във вратата им бе вкаран гол, после втори, трети, четвърти. Испанците направиха опит да обсадят крайните нападатели, но Клапзубовци тутакси прехвърлиха играта в центъра. Испанците атакуваха вътрешните нападатели, но те изпратиха топката назад и защитниците и полузащитниците съвсем свободно я поведоха към испанската врата. С една дума, Клапзубовци играеха така, че испанците изобщо не можеха да ги докоснат; докато се приближат до тях, топката отдавна бе на другата страна. Във вратата стреляха отдалеч, но така остро и неочаквано, че само пет пъти испанският вратар с голям зор успя да извади топката в ъглов удар. Иначе всеки удар бележеше гол. Във второто полувреме Алкантара просто побесня и без всякаква причина скочи с двата крака върху гърдите на Тонда. Чу се страшен гръм, Алкантара отхвръкна на десет метра, а Тоник остана в средата на игрището отведнъж толкова слаб, че дрехите висяха на тялото му като на плашило.

— Дребна работа, момчета — извика от ложата старият Клапзуба, — аз пак ще го напомпя!

И наистина, той веднага залепи бронята и я напомпа, а когато слънцето залязваше, Клапзубовци победиха с 31:0!

— Милион извадени аута! — кискаше се бащата, като им сваляше броните, — проклети офсайди, така им се пада. Ще ги науча аз как се слагат кръстове на моите момчета!

Но въпреки всичко „Бърза помощ“ затъна до гуша в работа. Дори не смогваше да се справи и телефонира за помощ, защото тоя ден на трибуните пукнаха от яд двеста седемдесет и пет испанци.