Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (12)

12

Големи бяха тържествата в Долни Буквички тоя ден. От Коуржим прииждаха на безкрайни потоци тълпи от футболисти, лекоатлети и тежкоатлети, бегачи на къси и дълги разстояния, състезатели по хвърляне гюлле и копие, майстори по скачане и борци, гребци, колоездачи, боксьори, стрелци, плувци, мотоциклетисти, туристи, летци, билярдисти, шахматисти, пешеходци, автомобилисти, жокеи, яхтсмени, фехтовчици, тенисисти, състезатели и състезателки на хандбал, скиори, кънкьори, състезатели на поло, на голф, на ръгби, на крикет, дресировачи на кучета, канарчета, пощенски гълъби, рибари и състезатели по жиу-жицу. Прииждаха по всички пътища и шосета, с всички видове спортни превозни средства и горите около Долни Буквички се огласяха от чуждестранен говор. Игрището на Клапзубови беше обградено със стълбове с държавните знамена, над северната врата беше издигната ораторска трибуна, наоколо сновяха продавачи на кренвирши, бонбони и лимонада. В десет часа изумруденият правоъгълник на игрището бе вече заобиколен от безкрайно черно море от хора. В десет и четвърт председателят на комисията по подготовка на тържеството въведе на ораторската трибуна побеляло старче.

— Кадя! Това е Кадя! — завълнуваха се тълпите и старият Кадя не смогваше да се поклони на всички.

Най-сетне шумът утихна и Кадя, треперещо старче, прочете с треперещ глас своята реч. С продължителни овации той бе сменен от стария, прегърбен Ваник, който се разплака и даже не довърши речта си. Но когато на трибуната се появи единадесеторката на Клапзуба със зачервения си баща по средата, околността гръмна от нестихващи викове. Капитанът Хонза поблагодари с няколко думи на участниците в тържеството и вече се канеше да слезе, когато бе спрян от нови ликуващи викове. Единадесет момичета в ярки спортни костюми излязоха на трибуната. Те бяха членки на пражката и бърненската „Славия“, на чиновническото спортно дружество в Карлин и Тржебическото „Ахила“ — до една славни и непобедими състезателки, световни рекордьорки по бягане на всички разстояния, от шестдесет ярда до половин миля, на скок на дължина и височина, на хвърляне гюлле и копие. От името на жените-спортистки те бяха дошли да благодарят на майсторите-футболисти за техния пример и заслуги и да ги закичат за спомен с миниатюрните почетни медали на скулптора Гутфройнд. Клапзубовци бяха силно изненадани и трогнати от това неочаквано внимание и сърцата им биеха буйно в юнашките гърди, когато красивите спортистки забодоха на тях медалите. В този миг В. В. Щех даде знак с едно флагче и военната музика засвири победния химн на Клапзубовци.

Най-после виновниците за тържеството можаха да слязат от трибуната и да се пристъпи към самата церемония. В североизточния ъгъл на игрището стоеше плугът, окичен с ленти и венци, и в него бяха запрегнати чифт напейделски коне, някога буйни жребци, но днес вече доста укротени от старостта.

Старият Клапзуба прие от главния коняр юздите: той не отстъпи никому честта да ръководи орането. Първата бразда беше определена за представителя на правителството. Това бе министърът на здравеопазването и всички забелязаха с учудване, че той умее да оре знаменито. Втората бразда се падна на английския посланик. После дойде реда на председателя на Олимпийския комитет, на заместник-председателя на Международната футбол на федерация, на председателя на съюза, на председателите на всички големи спортни дружества, на представителя на самоуправлението и на края последната бразда изора скромният, но незабравим учител Яроушек, първият възпитател на героичната единадесеторка…

Върху голямата площ на идеалното игрище блестеше на пролетното слънце кафявата преобърната пръст и враните долитаха от горите и кацаха по браздите, за да кълват дъждовни червеи…

В това време музиката се разположи досами гората и хората насядаха наоколо по ливадите, угарите и пасищата и приключиха първата, официалната част на тържеството с грандиозен пикник. Следобед имаше танци, а вечерта тълпите отново потеглиха към гарата, като преди това изпяха на Клапзубовци техния боен химн.

Нощта спусна синкавата си пелена над напълно опустялото поле. В здрача светеха само белите стени на Клапзубовите семейни къщурки; в своята самота, отделена чрез гората от Долни Буквички, след тържествата през деня те изглеждаха още по-усамотени.

В замяна на това пък много сърдечност и топлота лъхаше от старата колиба, всички прозорчета, на която бяха осветени необикновено ярко. Край дългата маса в голямата стая бяха насядали единадесетимата Клапзубовци и единадесетте момичета, имената, на които фигурираха по таблиците на всички световни рекорди. Старият Клапзуба не позволи момичетата, подготвили им такъв сюрприз, да се озоват сред страшната блъсканица, която цареше тоя ден на гарата. След като се разбра с управите на клубовете им, той предума момичетата да приемат гостоприемството му. Още следобед две от белите къщурки бяха приготвени за тях, а вечерта, когато всички си заминаха, шампионките по атлетика седнаха заедно с шампионите по футбол на семейна вечеря.

Някакво особено очарование обзе младите хора. Синовете на Клапзуба не бяха общували дотогава с девойки. Даже и да срещнеха някоя, тя им се струваше смешна или глупава със своята претенциозност и дребнавост. Всяка искаше веднага да им се хареса и се контеше и кокетничеше, за да привлече вниманието на някой от тях, а повечето девойки тичаха по Клапзубови като луди. Всичко това беше противно на здравите, разумни и горди младежи; те дори се бояха да не би някой от тях да се остави да го подмамят и по такъв начин да бъде изгубен за отбора. Затова толкова по-приятно им беше да побеседват с тези момичета. При тях нямаше и следа от кокетиране и празни приказки. Момичетата знаеха от собствен опит какво е бягане и как трябва да се диша и затова се интересуваха от опита и познанията на Клапзубовци, които с голямо удоволствие учеха своите нови приятелки как се постига най-пъргав скок или когато е най-добре да се направи масаж. Тези специални теми, както и веселите спомени от пътуванията и състезанията в чужбина придадоха на разговора около масата най-сърдечен характер и когато Клапзубовци придружиха атлетките до определените за тях къщурки и им пожелаха „лека нощ“, те единодушно признаха, че досега не са водили такъв приятен и другарски разговор. Старият Клапзуба разпалено твърдеше същото и когато момчетата налягаха по креватите и походните си легла, той още дълго се разхожда по чардака, пушейки доволно кралската си лула. Беше вече след полунощ, когато вратата скръцна и старата Клапзубовица го повика тихо да се прибере да спи.

— Сега, сега, жено. Само искам да надникна дали при момичетата всичко е тихо и спокойно. Ела да прескочим дотам, времето е топло.

Клапзубовица се измъкна тихо, Воржишек също изтича от колибката си и тримата се запътиха покрай славната орница към отсрещните къщурки. Там цареше пълна тишина и спокойствие, всички светлини бяха загасени, нищо не нарушаваше покоя. Съпрузите Клапзубови се върнаха. По средата на пътя старият се спря.

— Тук спят момичетата — рече тихо той, — а там — момчетата. Дай, боже, след всичката спортна слава да бъдат щастливи в живота!

— Дай, боже, мъжо — прошепна Клапзубовица. И двамата се вмъкнаха на пръсти в спящата колиба.