Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (13)

13

Ало, море! Небе, слънце и безкрай! Няма вълнение в тези горещи и задушни дни. Морето е мъртво, сякаш убито от отвесните лъчи, и носът на парахода напразно цепи водите му по своя безкраен път. От двете страни на парахода се появява пяна, след него в безкрая се проточват две бели бразди, но инак всичко е мъртво и сънливо неподвижно. Почти не се разбира, че параходът се движи; само тук-там на хоризонта се появяват розовите очертания на планини, които по-скоро приличат на сън, видение или фата-моргана. Понякога параходът се приближава към тях и се плъзга край брега. Тогава се забелязва жълто-червена пустиня или се мяркат нарядко групички палми, селца със запуснати къщурки, мъже с бели бурнуси, жени с пъстри поли и дълги редици камили, които се движат, клатушкайки се, вързани една за друга.

Клапзубовци са се отпуснали на шезлонгите в сянката на голямата тента, присвиват болезнено очи пред потоците бяла светлина и мълчаливо наблюдават как пред тях отминава панорамата на арабския бряг. Когато задухата и мъчителната жажда стават непоносими, те си спомнят за пищната красота на Средиземно море. Преди една седмица те смятаха, че няма да издържат на жегата, но колко умерен е всъщност там климатът в сравнение с този ад в Червено море! Спомнят си също как там морето преливаше в стотици цветове! Как облаците летяха по небосвода! Как вълните се удряха и разбиваха, как се гонеха, разпръскваха и отново се надигаха! Притворили очи, Клапзубовци се връщат в спомените си още по-далеч, при благоуханните борове и сочните дъбрави, при ливадите, изпъстрени с глухарчета, потока, който лъкатуши между елхите, при вече изораното игрище досами гората, където старата им майка шета в колибата и си бъбри нещо. Никога не я бяха оставяли, бедничката, толкова дълго сама: при нея е само оня подлизурко Воржишек, но и той почна да остарява, все лежи и вече лае със слаб глас по чуждите хора. Добре че единадесетте пъргави момичета се заклеха на гарата да отскочат по ред до Буквички, за да поразвлекат и зарадват самотната майка на Клапзубовци. И все пак вечер, когато над лъките и борчетата се спусне мъгла, майка им ще седи саминка на стълбите при вратата, отпуснала ръце на скута, ще гледа блещукащите звезди и ще си представя всичките тези чудни страни, в които мъжът й и момчетата й отиват, за да спечелят за последен път слава и чест.

Вечерите на палубата на „Принцеса Мери“ протичат по-различно. Прохладният въздух примамва от всички скривалища отмалелите от жегата и задуха пътници, лампите светват, параходната музика засвирва и всички могат да се поразвлекат няколко часа. Повечето пътници са англичани и англичанки, така че Клапзубовци имат сред тях голям брой почитатели. Дори и на най-сухата учителка по английски език, която отива да преподава в гимназията в Бенарес, сърцето започва да тупа по-бързо, когато чува, че тези единадесет младежи са рекордьори по футбол. Клапзубовци по цяла вечер са заобиколени от нови познати и почитатели, но най-здраво приятелство завързва тук баща им.

Това се случи същата вечер, когато излязоха на палубата на парахода в Бриндизи. Момчетата, заинтригувани от новите за тях съоръжения, ходеха по парахода, разглеждайки и изучавайки всичко, а старият Клапзуба пренесе сгъваемия стол колкото се може по-близо до носа на парахода и седна. След малко при него пристъпи широкоплещест дългуч с измачкан костюм, огромни обувки и лула, досущ като кралската лула на Клапзуба, и му заговори на английски с глас, напомнящ скърцането, скрибуцането и тракането на несмазана ръчна количка:

— Вие ли сте господин Клапзуба?

Клапзуба тутакси събра целия си запас от английски думи, избира известно време и на края кимна с глава и рече:

— Yes^[1].

— Аз съм полковник Уорд от индийската армия — представи се дългучът. — Вие ми харесвате и затова бих искал да поседя тук с вас. Какво ще кажете, господин Клапзуба?

Но това беше вече твърде сложен израз за стария Клапзуба, той обърка думите и му олекна, едва когато извика:

— Проклет Вавилон, yes!

След което страшно дълго си разтърсваха ръцете с полковник Уорд. Полковникът се изтегна на своя стол редом с Клапзуба. Отначало буквичският старик се поуплаши да не би тоя господин да се разприказва, но всичко мина благополучно. Полковникът също седеше, пушеше и плюваше, Клапзуба също седеше, пушеше и плюваше, така че те заедно седяха, пушеха и плюваха. След около един час полковникът вдигна ръка, посочи една бяла птица, която летеше наблизо, и каза на английски:

— Чайка.

Клапзуба кимна с глава:

— Yes.

След един час пък Клапзуба забеляза някакъв делфин, който ту изплуваше, ту се потапяше във водата. Наблюдава го известно време, после вдигна ръка и рече спокойно:

— The^[2] риба.

Полковник Уорд кимна сериозно с глава:

— Yes.

И те отново продължиха да седят, да пушат и да плюват. Когато за първи път се приближиха до брега на Червено море, Уорд рече:

— Арабия.

Клапзуба отвърна:

— Yes.

По-късно Клапзуба посочи с лулата към брега и каза:

— The камила.

Полковникът кимна:

— Yes.

И така една сутрин те минаха край Аденския залив и се озоваха в Арабско море. Отново пред тях беше истинско море, бурно и развълнувано, вечно неспокойно и плискащо. „Принцеса Мери“ заплува по него като че с ново желание. Щом излезе от Аденския залив, тя се озова сред бурно море, където се издигаха и спадаха огромни водни пластове и носът на парахода непрекъснато се люлееше нагоре-надолу. Старият Клапзуба и полковник Уорд не напуснаха местата си. Останаха в тази люлка, човката на която през всичкото време бе обърната на югозапад. Отиваха само да хапнат и да поспят, като през тези прекрасни вечери се заседяваха на носа на парахода до късно след полунощ.

През една такава чаровна нощ пред тях изплуваха множество светлини и светлинки, един фар хвърляше снопове бели и зелени лъчи, сирената на парахода изсвири и полковник Уорд рече:

— Коломбо.

А старият Клапзуба добави:

— The край.

И двамата кимнаха с глава и казаха:

— Yes.

На сутринта се сбогуваха мълчаливо, като безкрайно дълго си стискаха ръцете. И двамата чувствуваха, че между тях се е завързала дружба на вечни времена и че докато са живи, няма да намерят вече човек, с когото да могат да си поприказват така хубаво както по време на пътуването от Италия до Цейлон. Но те се разделяха и нямаше да се срещнат никога, защото Уорд заминаваше незабавно за Индо-Китай, а „Принцеса Мери“ още същата вечер напусна Коломбо и се отправи към Сидни.