Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (2)

2

Преди още да са свършили състезанията за първенството, чуждите вестници вече бяха пълни със съобщения за отбора на Клапзуба. Кореспондентите на големите европейски спортни вестници отиваха в Прага, за да видят това „чудо на зеления терен“, а в бедната колиба в Долни Буквички се нижеха непрекъснато всевъзможни непознати господа, облечени с реглан палта и с такета на главите, които предлагаха на стария Клапзуба да му уредят футболни срещи в чужбина. Той ги изслушваше, измъкваше от чекмеджето на масата стария календар на Печирка, отбелязваше си всичко, което му обещаваха господата, и после често се заседяваше над тези бележки. Момчетата знаеха, че баща им замисля нещо, но не го питаха излишно, преди да са спечелили първенството. Когато победиха в знаменития мач със „Славия“, те купиха всички вестници, в които бяха поместени километрични статии за тях, както и снимките им, и ги отнесоха на майка си. Тя бедничката, чак се разплака, като разбра с каква известност и уважение се ползуват момчетата й, и благодари на бога, задето всичко е свършило и няма защо да се бъхтят повече.

— Какво бръщолевиш, Мария? — попита я стария Клапзуба.

— А бе, докато бяха ученици и калфи — отвърна Клапзубовица, — все ги жалех, задето се трепят така, но сега най-после станаха майстори и ще могат да си починат. Също като майстор Копейтко. Той все чукаше и чукаше, но откакто си отвори свой дюкян, стана господар и сега калфите работят вместо него.

— Боже господи, Мария — поклати осъдително глава Клапзуба, — вие, жените, никога няма да почнете да разбирате от спорт! Значи, ти смяташ, че сега ще си наемем единайсет души да играят вместо нас, а ние само ще ги гледаме?

— Ами че да! Това ще е най-разумно!

— Гледай ти! Никога и през ум не ми е минавало какво може да измисли такава дяволска жена! Та ние тепърва ще има да видим зор! Момчета, елате тук!

И Клапзуба измъкна календара, прочисти си лулата, нагласи на носа очилата си, погледна през тях дали са тук всички и рече:

— Като сме се събрали така, я погледнете носа на Юра!

Всички се обърнаха към Юра, който се изчерви страшно. Но на носа му нямаше нищо особено.

— Хубавичко го огледайте — убеждаваше ги бащата — как е вирнал нос, задето вкара три гола на „Славия“! А вие правите като него. Като че ли щом победихте в Чехия, всичко е свършено! Първенци сте от отборите на „А“ група, това е хубаво. Най-добрият отбор сте в страната. Също хубаво. Но мигар искате да се задоволите с това? Мислите, че ви е достатъчно за цял живот? Аз смятам, че това е сериозна грешка. Човек винаги трябва да желае нещо повече и да се стреми да се издигне по-високо. През целия си живот. Който е станал първенец в страната си, трябва да се стреми към световно първенство. И не бива да се примирява, докато все още има нещо, което не е постигнал. А вие, кажи-речи, нищо не сте постигнали. Та затова наведете отново носове и не се фукайте, защото винаги може да се намери някой, който да ви натупа седем на нула. Аз разговарях с доста големци и реших да понадзърнем в Европа. Ето тук съм си записал къде ще отидем. В Берлин, Хамбург, Копенхаген, Християния^[1], Стокхолм, Варшава, Будапеща, Виена, Цюрих, Милано, Марсилия, Барцелона, Лион, Париж, Брюксел. Амстердам и Лондон. Ако навсякъде спечелите, тогава ще можете да вирнете носове чак до небето. Но засега се откажете от тия мераци и по-добре вървете да си стягате багажа. Другиден заминаваме за Германия!

Момчетата го слушаха със затаен дъх, но като свърши, се нахвърлиха със страхотни викове едни върху други и започнаха да се бият от радост, че ще заминат за странство. След това донесоха картата и си показваха градовете, които щяха да видят. После отново прегръщаха майка си и баща си, а Юра даже се пъхна в кучешката колиба и обясни на ръмжащия Воржек къде ще ходят. Вечерта старият Клапзуба трябваше да ги заплаши с тоягата, за да ги накара да си легнат. Но щом загаси газената лампа и отиде да спи, Юра се надигна, наведе се над Франтик, извика „Дания!“ и го ръгна под ребрата. Франтик кресна „Швейцария!“ и започна да души Юра. А останалите викаха: „Норвегия, братле!“ — „Брей, че умник, Берлин!“ — „Боже господи, Париж!“ — „Ами Испания?“ — „Англия!“, и се биеха в тъмното с възглавниците. Отново започна голяма тупаница и бъркотия, докато всички се задъхаха. На края насядаха на леглата и се съветваха как, къде и с кого ще играят. И така се разгорещиха, че бъбриха чак до сутринта.

На следващия ден в колибата на Клапзуба всичко се обърна с главата надолу. Момчетата се суетяха насам-натам, носеха нещата, необходими за път, а след малко ги връщаха като непотребни и довличаха нови. Навсякъде се чуваше шум и викове, които стигнаха едва вечерта, когато багажът им бе напълно готов и те самите седнаха да вечерят за последен път в Долни Буквички.

Майка им плачеше, като се прощаваше с тях на следващия ден, и наистина й беше мъчно да ходи самичка из къщи. Само Воржишек остана у дома и не се отделяше от нея, освен когато поизоставаше, за да се почеше. След една седмица в колибата дойде пощенският раздавач и донесе телеграма. Единадесеторката на Клапзуба победила в Берлин дванадесет на нула и всички били здрави.

— Слава богу! — отдъхна си майката. — Не разбирам от тия работи, аз съм само една стара жена, но ако я нямаше тая нула един господ знае как щеше да беснее баща им!

Така пристигаха телеграма след телеграма, вестник след вестник, писмо след писмо и навсякъде се говореше само за победи. Като направиха голям завой, Клапзубовци преминаха от Северна Европа на юг, победиха с 6:0 в Милано и отидоха да си премерят силите с Испания.

Но това не бяха вече предишните прости селски момчета с опулени от учудване очи, както се бяха появили за първи път на пражкия стадион. Те бяха се отракали и обиграли по света, носеха костюми с американска кройка, островърхи обувки и английски такета. Всички бяха станали големи контета, само старият Клапзуба не се бе променил никак.

— Който има нужда от мен, ще ме приеме такъв, какъвто съм! — казваше той на момчетата си, когато го увещаваха да се облече и той в градски дрехи. — В каквото остарях, в това ще си ходя!

И той побутна калпака си назад, извади от джоба лулата с изрисувания на нея ловец и при всяко пухкане изпълваше първокласното купе с такава миризма, че винаги пътуваше сам със синовете си. Друг не можеше да понася Клапзубовия тютюн, толкова серт беше.