Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Cloud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2017)

Издание:

Фред Хойл. Черният облак

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №60

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за набор на 28.VI.1984 г. Подписана за печат на 10.XI.1984 г.

Излязла от печат месец декември 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1792. Цена 2 лв.

Печ. коли 19. Изд. коли 12.30. УИК 12.56.

ЕКП 95366 23432 5637-104-84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Fred Hoyle. The Black Cloud

© 1957, Fred Hoyle, Signet Book

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четвърта глава
Разностранна дейност

Правителството на Съединените щати бе първата държавна институция, която научи за приближаването на Черния облак.

На Херик му бяха необходими няколко дни, докато се добере до най-висшите слоеве от администрацията на Съединените щати, но когато най-сетне успя, резултатите далеч не го разочароваха. На 24 януари вечерта му беше съобщено да се яви в кабинета на президента на следващата сутрин в девет часа.

— Твърде необикновени неща описвате в доклада си, доктор Херик, твърде необикновени — каза президентът. — Но вие и вашите хора в Маунт Уилсън стоите по-високо от всякакво недоверие, така че няма да губим излишно време да проверяваме думите ви. Вместо това събрах тези няколко господа, за да решим заедно какво може да се направи.

Последвалите двучасови разисквания обобщи министърът на финансите.

— Струва ми се, господин президент, че заключенията ни вече напълно се изясниха. В създаденото положение две благоприятни обстоятелства ще ни помогнат вероятно да бъдат избегнати сериозни икономически щети. Доктор Херик ни увери, че това, м-м, посещение едва ли ще продължи повече от месец. Период тъй кратък, че дори нуждата от гориво да нарасне неимоверно много, то цялото количество енергия, необходимо за поддържане на живота ни по време на най-силния студ, си остава умерено голямо. Следователно за нас няма да бъде сериозен проблем създаването на подходящи складове за горива — възможно е дори сегашните ни запаси да се окажат достатъчни. По-трудната страна на въпроса е дали ще успеем достатъчно бързо да снабдяваме с гориво домакинствата и промишлените консуматори; дали ще можем достатъчно бързо да изпомпваме газ и нефт. Ето това трябва да се обмисли. Но след като разполагаме с почти година и половина за подготовка, то едва ли ще се появят някакви непреодолими трудности.

Вторият благоприятен фактор е датата на „визитата“. По-голямата част от реколтата ни ще бъде прибрана до средата на юли, когато според думите на доктор Херик е най-вероятно да започне извънредното положение. Това важи за условията по целия свят и следователно ще имаме незначителни загуби на хранителни продукти. Ако периодът на застудяването се очакваше през май или юни, те биха били твърде сериозни.

— В такъв случай мисля, че всички сме наясно по отношение на незабавните мерки, които трябва да се вземат — добави президентът. — След като се справим със собствените си проблеми, ще трябва да се занимаем и с по-сложната задача за помощта, която можем да предложим на хората в другите страни. Но засега да се погрижим за собствената си кожа. Предполагам, господа, бихте желали да се върнете по-скоро към важните си дела, а аз искам да задам лично на доктор Херик няколко въпроса.

Събраните се разотидоха, а двамата мъже останаха сами. Тогава президентът продължи:

— И тъй, доктор Херик, вие сигурно разбирате, че засега всичко това трябва да остане в най-строга тайна. Виждам, че освен вашият подпис под доклада стоят още три имена. Тези господа, предполагам, са ваши сътрудници, нали? Бихте ли ми дали и имената на всички останали, които биха могли да знаят съдържанието на доклада?

В отговор на това Херик разказа накратко на президента обстоятелствата, довели до откритието, като изтъкна, че е невъзможно информацията да не се е разнесла из цялата обсерватория, преди да бъде осъзната нейната значимост.

— Да, разбира се, съвсем естествено — отбеляза президентът. — Трябва да бъдем благодарни, че новината не е прехвърлила стените на обсерваторията. Надявам се, много силно се надявам, доктор Херик, че няма да ме разочаровате.

Херик отвърна, че доколкото му е известно, извън обсерваторията има четирима души напълно запознати с Черния облак — Барнет и Уайчарт от Калифорнийския технологически институт, но те все едно че са членове на обсерваторията, и двама английски учени, доктор Кристофър Кингсли от Кембриджския университет и самият Кралски астроном. Имената на последните двама също фигурират в доклада. Тук президентът стана по-рязък.

— Двама англичани! — възкликна той. — Това съвсем не ми харесва. Как се случи това?

Херик разбра, че президентът бе чел само кратко резюме на доклада, и обясни как Кингсли и Кралският астроном съвсем независимо от тях бяха открили съществуването на Облака, как в Пасадена се получила телеграмата на Кингсли и как двамата англичани били поканени да отидат в Калифорния. Президентът се поуспокои.

— О, значи те двамата са в Калифорния, така ли? Добре сте направили, че сте ги поканили, дори по-добре, отколкото подозирате, доктор Херик.

Едва тогава Херик схвана смисъла на внезапното решение на Кингсли да се завърне час по-скоро в Англия.

 

 

Няколко часа по-късно, летейки обратно към западното крайбрежие, Херик все още продължаваше да размишлява над посещението си във Вашингтон. Той не бе очаквал да бъде порицан от президента твърдо, макар и кротко, но и не вярваше, че ще го отпратят толкова скоро. За негова изненада обаче порицанието, в което не можеше да има никакво съмнение, го разтревожи далеч по-малко, отколкото предполагаше. За себе си той бе изпълнил дълга си, а Херик се боеше най-много от критиката на собствената си съвест.

На Кралския астроном също му бяха необходими няколко дни, докато стигне до най-висшия представител на властта. В Англия пътят до върха минаваше през Първия лорд на Адмиралтейството. Изкачването щеше да бъде много по-лесно, ако бе заявил каква е целта му. Но Кралският астроном не казваше нищо освен това, че желае да се срещне с министър-председателя. Накрая той успя да се срещне с неговия секретар — младеж на име Франсис Паркинсън. Паркинсън беше откровен: министър-председателят бил много зает. Както сигурно Кралският астроном сам знае, освен всички останали държавни дела в момента предстои да се проведе извънредно отговорна международна конференция; през пролетта се очаква посещение на господин Неру в Лондон, пък и наближаващото посещение на самия министър-председател във Вашингтон… Ако Кралският астроном не заяви целта на посещението си, то положително срещата няма да се състои. И, разбира се, необходимо бе всичко това да е от изключително значение, иначе той за съжаление не би могъл да му окаже никакво съдействие. Кралският астроном капитулира и разказа на Паркинсън съвсем накратко за явлението „Черния облак“. Два часа по-късно той вече разясняваше всичко до най-малки подробности на министър-председателя.

На следния ден главата на правителството свика извънредно заседание на Вътрешния кабинет, на което бе поканен и министърът на вътрешните работи. Паркинсън присъствуваше в ролята на секретар. След като прочете резюмето на доклада на Херик, министър-председателят обходи с поглед насядалите около масата и каза:

— Причината да свикам това заседание е не толкова за да вземем незабавни мерки за действия, а за да ви запозная с фактите около събитието, което по всяка вероятност ще се окаже много сериозно. Явно е, че първото ни задължение е да се уверим дали докладът е верен във всяко отношение.

— А как бихме могли да го направим? — попита министърът на външните работи.

— Първата ми грижа бе да помоля Паркинсън да проучи дискретно… м-м… компетентността на господата, подписали доклада. Надявам се, не бихте имали нищо против да го изслушате.

Всички събрани изразиха съгласието си. Най-напред Паркинсън реши да се застрахова:

— Не беше много лесно да събера наистина достоверни сведения, особено за двамата американци. Но най-същественото, което успях да разбера от приятелите си в Кралското британско дружество за естествени науки, бе, че на всеки доклад, подписан от Кралския астроном или от обсерваторията в Маунт Уилсън, би могло напълно да се разчита по отношение на данните от наблюденията. Що се отнася обаче до дедуктивните способности на четиримата подписани, те не бяха тъй сигурни. Доколкото разбрах, от четиримата само за Кингсли би могло да се твърди, че е специалист в това отношение.

— Какво искате да кажете с това „би могло да се твърди“? — попита канцлерът.

— Това, че Кингсли е известен като много способен учен, но някои смятат, че не е съвсем здравомислещ.

— Значи излиза, че дедуктивната част на доклада зависи изцяло от един-единствен човек, който е с блестящ ум, но не е твърде стабилен — попита министър-председателят.

— Да, събраните от мен оскъдни сведения биха могли да се обобщят по този начин, макар такова изказване да ми се струва малко крайно — отвърна Паркинсън.

— Възможно е — продължи министър-председателят, — но във всеки случай то ни дава достатъчно поводи за известна доза недоверие. Явно ще трябва да проучим нещата по-подробно. Сега искам ние с вас тук да решим по какъв начин ще получаваме информация занапред. Едната възможност е да помолим Съвета на Кралското британско дружество за естествени науки да назначи комисия, която да се заеме с цялостното изследване на проблема. Единствената ни друга възможност, за която мога да се досетя, е да се свържем направо с правителството на Съединените щати, което сигурно също като нас е заинтересовано от правилността, или по-точно от прецизността в работата на професор Кингсли и останалите.

След няколкочасови разисквания бе решено да се свържат незабавно с правителството на Съединените щати. Решението бе взето предимно благодарение на настояването на министъра на външните работи, комуто не липсваха аргументи в подкрепа на инициатива, която би поставила цялата дейност в ръцете на неговите хора.

— Решаващо обстоятелство — каза той — е фактът, че при работата ни с Кралското британско дружество за естествени науки, колкото и да е желателно за нас от друга гледна точка, неизбежно ще се наложи доста голям брой хора да бъдат запознати с факти, които на сегашния етап е добре да си останат в тайна. Струва ми се, че по този въпрос няма да има разногласия.

Нямаха разногласия. Само министърът на отбраната пожела да узнае:

— Какви мерки ще се вземат, за да бъдем сигурни, че нито Кралският астроном, нито доктор Кингсли биха имали възможността да разпространяват създаващи паника версии на споменатите факти?

— Това е деликатен и отговорен въпрос — отвърна министър-председателят. — Помислил съм и за него. Именно по тази причина поканих министъра на вътрешните работи на нашето заседание. Възнамерявах да му го поставя малко по-късно.

Споразумяха се да оставят този въпрос на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи и заседанието бе закрито. Канцлерът се отправи замислен към кабинета си. От всички присъствуващи на заседанието само той бе сериозно обезпокоен, защото единствено той знаеше колко разклатено е националното стопанство и колко малко му трябва, за да бъде разбито напълно. Министърът на външните работи беше доста доволен от себе си. Смяташе, че се е представил много добре. Министърът на отбраната си мислеше, че всичко това е само много шум за нищо и че във всеки случай то няма нищо общо с неговите задължения. Чудеше се защо изобщо го бяха повикали на заседанието.

Министърът на вътрешните работи, от друга страна пък, много се радваше, че са го поканили на заседанието, и бе силно поласкан да остане и след него, за да обсъдят допълнително нещата с министър-председателя.

— Напълно сигурен съм — рече той, — че бихме могли да изнамерим някоя разпоредба, въз основа на която да задържим и двамата, Кралския астроном и другия, от Кембридж.

— И аз съм сигурен в това — отвърна министър-председателят. — Не напразно Сборникът със закони се пише от векове наред. Но би било много по-хубаво, ако успеем да уредим всичко по-деликатно. Аз вече имах случай да поговоря с Кралския астроном. Изложих му съображенията ни и доколкото разбрах от думите му, можем да разчитаме на дискретността му. Но от някои негови намеци съдя, че положението с доктор Кингсли ще е коренно различно. При всички обстоятелства обаче ясно е, че трябва незабавно да се свържем с Кингсли.

— Веднага ще изпратя някого в Кембридж.

— Няма да изпращате никого. Вие сам ще отидете. Доктор Кингсли би бил… м-м… как да кажа, поласкан, ако го посетите лично. Позвънете му, за да му кажете, че утре сутринта ще бъдете в Кембридж и бихте искали да поговорите с него по неотложни въпроси. Мисля, че това ще се окаже напълно ефикасно и доста просто.

 

 

От момента на завръщането си в Кембридж Кингсли бе страшно зает. Той добре оползотвори дните, които изминаха преди да се задвижи политическата машина. Изпрати в чужбина не едно писмо и всичките препоръчани. Всеки страничен наблюдател вероятно би отбелязал специално двете писма, изпратени до Грета Йохансен в Осло и до мадмоазел Ивет Еделфор в университета Клермон-Феран, тъй като те бяха единствените женски имена сред кореспондентите на Кингсли.

Но най-голямата му грижа беше радиоастрономическият отдел. Извади душата на Джон Марлборо и колегите му, докато ги накараха да започнат непрестанни наблюдения на приближаващия Облак южно от Орион. Необходимо бе доста дълго време да ги увещава, докато ги накара да се захванат за работа. В Кембридж съвсем отскоро действуваше апаратура за работа в 21-сантиметровата област на спектъра и имаше много други наблюдения, които Марлборо искаше да направи. Накрая Кингсли все пак успя да постигне целта си, без да разкрива истинските си подбуди. А веднъж заели се с наблюденията на Облака, радиоастрономите бяха тъй поразени от получените резултати, че Марлборо не се нуждаеше от по-нататъшни увещания, за да продължи работата. Скоро неговият екип започна да работи по двайсет и четири часа в денонощието без прекъсване. Кингсли беше принуден да се залови с пресяването на резултатите и в отделяне на по-значителното.

На четвъртия ден, когато двамата обядваха заедно, Марлборо бе силно въодушевен и развълнуван. Кингсли сметна, че моментът вече е достатъчно назрял, и отбеляза:

— Ясно е вече, че не след дълго ще се наложи да публикуваме новината. Но мисля, че би било желателно да намерим някой, който да го потвърди. Чудех се дали пък да не пишем на Лестър.

Марлборо захапа въдицата.

— Добра идея — рече той. — Ще му пиша. И без това му дължа едно писмо, а има и други неща, за които искам да му съобщя.

Кингсли много добре знаеше, че Марлборо всъщност имаше предвид полученото наскоро от Лестър интересно съобщение, и Марлборо щеше да се възползва от случая, за да му каже, че той, Лестър, не е единственият човек с глава на раменете си.

Марлборо наистина писа на Лестър в университета в Сидней, Австралия, а за още по-сигурно (и без Марлборо да знае) Кингсли също му писа. Двете писма съдържаха до голяма степен едни и същи факти, но в писмото на Кингсли имаше няколко смътни забележки, които биха означавали много за човек, комуто бе известна заплахата от Черния облак, нещо, което Лестър, разбира се, не знаеше.

Когато на следващата сутрин след лекциите си Кингсли се завърна в колежа, развълнуваният пазач се провикна подире му:

— Доктор Кингсли, сър, има важно съобщение за вас.

Беше от министъра на вътрешните работи и в него се казваше, че той ще се радва, ако има честта да поговори с професор Кингсли в три часа същия следобед. „Твърде късно за обяд и твърде рано за чай, но по всяка вероятност той ще се опита да си изкара добра почерпка за тази работа“, помисли си Кингсли.

Министърът бе точен, неимоверно точен. Часовникът на Тринити удряше три, когато същият онзи портиер, все тъй развълнуван, го въведе в квартирата на Кингсли.

— Министърът на вътрешните работи, сър — извести той малко високопарно.

Министърът се държеше едновременно рязко и същевременно с добре прикрито лукавство. Веднага пристъпи към целта на посещението си. Правителството естествено било изненадано и дори леко обезпокоено от доклада, представен му от Кралския астроном. На всички, разбира се, им било добре известно колко много докладът дължал на блестящата дедуктивна мисъл на професор Кингсли. Той, министърът на вътрешните работи, бил дошъл в Кембридж специално с две задачи: да изкаже възхищението им от светкавичната проницателност на професор Кингсли относно необикновените явления, за които му било съобщено, и да сподели с него, че правителството би се радвало да поддържа постоянна връзка с професор Кингсли, за да може да се възползва безпрепятствено от съветите му.

Кингсли знаеше, че няма какво друго да направи, освен да отхвърли хвалебствията и по най-изискания начин, на който бе способен, да предложи изцяло своята скромна помощ.

Министърът на вътрешните работи изрази задоволството си и добави, сякаш му бе хрумнало в момента, че сам министър-председателят бил отделил немалко време за размисъл над един проблем, който на професор Кингсли вероятно би се сторил незначителен, но който той, министърът на вътрешните работи, бил счел все пак за въпрос от немалка значимост: а именно, че за настоящия момент всичко, непосредствено свързано със създалата се ситуация, не би трябвало да излиза извън тесния кръг на неколцината посветени, а по-точно професор Кингсли, Кралския астроном, министър-председателя и Вътрешния кабинет, за чийто член поради извънредните обстоятелства бил считан в момента и той, министърът на вътрешните работи.

„Хитър е дяволът — мислеше си Кингсли, — ето че ме насади точно там, където нямам никакво желание да се меся. Мога да се отърва само ако се държа безобразно грубо, и то в собствения си дом. Ще се опитам да го поразгорещя лека-полека.“

На глас каза:

— Бъдете сигурен, че напълно разбирам и споделям съвсем естественото ви желание всичко да остане в тайна. Но струва ми се, че трябва да се вземат предвид някои трудности. Първо, разполагаме с малко време — шестнайсет месеца не са кой знае колко дълъг срок. Второ, около Облака има не едно или две неща, които ние трябва да разберем. Трето, тези неща не могат да се узнаят, ако всичко се пази в тайна. Ние двамата с Кралския астроном не бихме могли да вършим всичко. Четвърто, тайната може да се опази само за известно време. И други могат да стигнат до същите изводи, изложени в доклада на Кралския астроном. Едва ли бихте могли да разчитате на повече от един-два месеца отсрочка. Във всеки случай в края на есента ситуацията ще стане ясна за всеки, който би си направил труда да погледне към небето.

— Не ме разбрахте правилно, професор Кингсли. Аз съвсем ясно споменах, че става дума за непосредственото настояще. След като веднъж заемем по-определена позиция, ние възнамеряваме да се заловим здраво за работа. Ще уведомим за Облака всеки, който се наложи да бъде уведомен. Излишно пазене на тайна няма да има. Единствената ни молба е да се пази абсолютна тайна в периода, докато изготвим плановете си. Много естествено, не бихме искали всичко това да стане публична тайна, преди да сме въвели ред в собствените си редици, ако в този случай мога да използвам военния термин.

— Много съжалявам, сър, но всичко това ми се струва доста необмислено. Вие казвате, че най-напред трябва да заемете по-определена позиция и да придвижите нещата напред. Това ми напомня много за поговорката, в която се казва как впрегнали коня зад каруцата. Уверявам ви, че е невъзможно да заемете някаква разумна позиция, преди да бъдат получени още много други данни. Ние дори не знаем със сигурност дали Облакът въобще ще засегне Земята. Не знаем дали съставът на Облака не е отровен. В първия момент човек е склонен да мисли, че когато той наближи, ще стане много студено, но също толкова възможно е да се случи тъкмо обратното, да стане прекалено горещо. Преди тези фактори да станат известни, всякаква обществено-ръководна дейност би била безсмислена. Единственият разумен начин на поведение е да се съберат всички възможни данни, и то незабавно, а това, повтарям, не може да се направи, ако се пази всичко в абсолютна тайна.

Кингсли се чудеше докога ще продължава този разговор, воден сякаш през осемнайсети век. Дали да не сложи вода за чай?

Критичният момент обаче бързо приближаваше. Те двамата бяха тъй различни по характер, че би било напълно невъзможно да разговарят повече от половин час. Когато министърът на вътрешните работи говореше, то беше с цел да накара тези, на които говори, да реагират по някакъв предварително определен от него начин. За него нямаше никакво значение КАК става това, важното бе да става. Той не подбираше средствата си, от всичко извличаше полза: ласкателства, практически доводи на здравия разум, обществената принуда, подхранване на нечии амбиции, дори най-обикновени заплахи. Всъщност и той като повечето бюрократи бе открил, че доводи, съдържащи някакъв дълбоко емоционален призив, но прикрити зад привидно ненарушима логика, обикновено имат успешно въздействие. Но от същинска логика той нищо не разбираше. От друга страна пък, за Кингсли същинската логика бе всичко или почти всичко.

И в този момент министърът на вътрешните работи сгреши.

— Драги ми професор Кингсли, страхувам се, че вие ни подценявате. Би трябвало да бъдете убеден, че когато изготвим плановете си, ние ще бъдем готови да посрещнем най-лошото, което може да ни сполети.

Кингсли скочи.

— В такъв случай боя се, че ще бъдете готови да посрещнете една ситуация, при която всеки мъж, жена и дете ще срещнат смъртта си; при която нито едно животно и нито едно растение няма да останат живи. Мога ли да ви запитам, какво би представлявала заеманата от вас позиция при това положение?

Министърът на вътрешните работи не беше човек, който би се заел да отстоява загубена кауза. Когато в спора той стигнеше до някой неуспешен „импас“, просто сменяше темата и повече не се връщаше към нея. Той прецени, че е назрял моментът, за да промени тона си, и тогава направи втора, още по-голяма грешка.

— Професор Кингсли, досега се опитвах съвсем добронамерено да ви накарам да ме разберете, но вие правите мисията ми невъзможна за изпълнение. Така че се налага да бъда откровен с вас. Едва ли има нужда да ви уверявам, че ако вие разпространите нещо от тази история публично, то за вас това ще има наистина много сериозни последствия.

Кингсли простена.

— Драги мой — рече той, — това наистина е ужасно. Сериозни последствия, а! Струва ми се, че сериозни последствия ще има по-скоро в деня, когато Слънцето изчезне. Какви са правителствените ви планове за предотвратяването на това?

Министърът на вътрешните работи едва се сдържаше.

— Вие явно поддържате мнението, че Слънцето при всички случаи ще изчезне, както се изразихте преди малко. Позволете ми съвсем откровено да ви съобщя, че правителството направи някои допитвания и въобще не сме удовлетворени от прецизността на вашия доклад.

Кингсли щеше да падне от изненада.

— Какво!

Министърът продължи атаката си.

— Може би на вас тази идея не ви е идвала наум, професор Кингсли. Да предположим, повтарям, нека да предположим, че в цялата работа няма нищо сериозно, че се окаже просто много шум за нищо, че това е просто химера. Можете ли да си представите, професор Кингсли, в какво положение ще се окажете, ако се разбере, че вие сте виновен обществото да изпадне в паника напразно? Давам ви тържествено обещание, че всичко това ще доведе до един-единствен, и то много сериозен завършек.

Кингсли си бе възвърнал част от силите. Той усещаше, че в най-скоро време ще избухне.

— Нямам думи да изразя колко съм ви задължен за вашата загриженост за мен. Не по-малко съм изненадан от явната далновидност, проявена от правителството при прочитането на нашия доклад. Дори, честно да си призная, съм потресен. Много жалко, че не проявявате същата далновидност в област, в която бихте могли да се похвалите с не чак дотам дилетантски познания.

Министърът на вътрешните работи не виждаше смисъл да продължава да се церемони. Той стана от стола, взе си шапката и бастуна и каза:

— Всяко разкриване от ваша страна, професор Кингсли, ще бъде сметнато от правителството за сериозно престъпление спрямо закона за опазване на държавната тайна. През последните няколко години имахме достатъчно случаи, в които учени се бяха сметнали за по-високостоящи от закона и обществените интереси. Ще разберете и вие какво се случи с тях. А сега ще ви кажа довиждане.

За пръв път гласът на Кингсли прозвуча остро и заповеднически:

— А мога да ви съобщя, господин министре, че всеки опит на правителството да се намеси в личните ми дела би бил сигурен начин да провалите напълно шансовете си за запазване на каквато и да било тайна. До момента, до който обществеността не знае нищо по въпроса, вие сте в ръцете ми.

Когато министърът на вътрешните работи си отиде, Кингсли се ухили на отражението си в огледалото.

— Струва ми се, че си изиграх ролята доста добре, но все пак щеше да е по-хубаво, ако не се беше случило в собствения ми дом.

 

 

Събитията се развиваха бързо. Още същата вечер в Кембридж пристигна група от V-и отдел на военното разузнаване. Докато Кингсли вечеряше в университетската трапезария, те нахълтаха в квартирата му. Намериха и преписаха дълъг списък с имена и адреси. От пощата получиха списък на пуснатите от Кингсли писма след завръщането му от Съединените щати. Това не беше трудно, защото всички те бяха препоръчани. Оказа се, че само едно от тях би могло да е още на път, писмото до доктор Х. С. Лестър от университета в Сидней. От Лондон веднага бяха разпратени бързи телеграми. В резултат на това след няколко часа писмото бе задържано в Даруич, Австралия. Съдържанието му бе съобщено в Лондон с шифрована телеграма.

Точно в десет часа на следващата сутрин на Даунинг стрийт 10 бе свикано събрание. В него участвуваха министърът на вътрешните работи, сър Харолд Стандарт, ръководител на отдел V-и от контраразузнаването, Франсис Паркинсън и министър-председателят.

— Е, господа — подхвана министър-председателят, — всички вие имахте възможност да се запознаете с фактите от делото и, мисля, няма две мнения по въпроса, че нещо трябва да се предприеме по отношение на този Кингсли. Съдържанието на спряното писмо не ни дава никаква друга възможност, освен да действуваме както подобава в такива случаи.

Останалите безмълвно кимнаха.

— Въпросът, който трябва да решим — продължи министър-председателят, — е за конкретната форма на тези мерки.

Министърът на вътрешните работи бе непоколебим в решението си. Той настояваше за незабавното арестуване на Кингсли.

— Мисля, че не бива да приемаме прекалено сериозно заплахите на Кингсли за публично разгласяване на фактите. Все някак ще успеем да потулим случая. И дори да ни причини някои неприятности, те ще са далеч по-малки и по-малобройни, отколкото ако се опитаме да постигнем някакво компромисно споразумение.

— Съгласен съм, че ще успеем да потулим случая — каза Паркинсън. — Но не съм сигурен, че ще избегнем неприятностите. Мога ли да говоря открито, сър?

— Защо не? — отговори му с въпрос министър-председателят.

— Добре тогава, на миналото ни съвещание аз не бях много сигурен в отношението си към доклада на Кингсли. Казах ви, че повечето учени го смятат за много умен, но неустойчив политически, точно тези бяха думите ми. Но онова, което не споделих с вас тогава, е, че в никоя професия хората не са тъй завистливи, както са учените, а завистта им никога не би допуснала да твърдят, че някой си е едновременно гениален и здравомислещ. Честно казано, сър, не допускам докладът на Кралския астроном да съдържа някакви съществени грешки по отношение на най-главното.

— Какво искате да кажете?

— Сър, прочетох доклада много внимателно и мисля, че добих представа за характера и възможностите на хората, чиито подписи стоят отдолу. И никак не ми се вярва, че човек със способностите на Кингсли би се затруднил да разгласи фактите публично, ако поиска. Но ако оплетем около него мрежа много бавно, в продължение на няколко седмици, тъй бавно, че нищо да не усети, тогава бихме имали шансове да успеем. Той положително се досеща, че ние ще се опитаме да му попречим. Бих искал да задам на сър Харолд един въпрос. Нима Кингсли няма да успее да предаде информация, дори ако го арестуваме веднага?

— Боя се, че в думите на мистър Паркинсън има известна доза истина — отвърна сър Харолд. — Бихме могли да спрем изтичането на информация по достъпните за нас пътища, вестниците, радиото, и то само нашето радио. Но ще можем ли да попречим на радио Люксембург например или на някой от десетките други пътища. Безсъмнено да, ако имахме време; но не и в толкова кратък срок, какъвто, боя се, е този случай. И още нещо — продължи той, — нашата вест е от такъв характер, че и без радиото и вестниците ще лумне като огън, ако стане известна, макар и на едно място навън. В това отношение тя ми напомня много на някоя от онези верижни реакции, за които толкова често чуваме напоследък. И ще бъде извънредно трудно да се предпазим от случайните, най-обикновени изтичания на информация, защото те могат да се случат почти навсякъде. Нищо чудно Кингсли да е оставил поне на хиляда места съобщение с нареждането да му се даде гласност на определена дата, при условие, че до този момент той не даде нареждане за обратното. Чудесно знаете как се организират тези неща. А би могъл да е подготвил и нещо не чак толкова обикновено.

— Което изглежда е в противоречие с онова, което мисли Паркинсън — обади се министър-председателят. — Хайде, Франсис, виждам, че криеш някаква идея. Нека я чуем.

Паркинсън разказа своя план, който според него беше подходящ. След кратки разисквания всички се съгласиха, че си струва да се опита, тъй като, ако планът успееше, той щеше да даде бързи резултати. В противен случай оставаше предложението на министъра на вътрешните работи. С това съвещанието приключи. Последва бърз телефонен разговор с Кембридж. Дали професор Кингсли би имал нещо против да се срещне със секретаря на министър-председателя мистър Франсис Паркинсън в три часа следобед? Отговориха, че професор Кингсли няма нищо против. Така Паркинсън замина за Кембридж. Той обичаше точността и в момента, в който го въвеждаха в жилището на Кингсли в Тринити колидж, часовникът удари три часа.

— Хм — промърмори Кингсли, докато си стискаха ръцете, — твърде късно за обяд и прекалено рано за следобеден чай.

— Положително не възнамерявате да ме изгоните толкова бързо, професор Кингсли? — усмихна се за разлика от учения Паркинсън.

Кингсли беше чувствително по-млад, отколкото Паркинсън очакваше — около тридесет и седем или тридесет и осем годишен. Беше си го представял като висок, слабоват мъж. И не беше се излъгал, но онова, което най-малко бе очаквал, беше забележителната комбинация на гъста тъмна коса с удивително сини очи, съчетание, което поразяваше дори при жените. Едно беше сигурно — човек като Кингсли трудно се забравя.

Паркинсън притегли един стол близо до огъня, настани се удобно и каза:

— Разказаха ми целия ви вчерашен разговор с министъра на вътрешните работи и си позволявам да заявя, че никак не съм съгласен и с двама ви.

— Не виждам по какъв друг начин можеше да завърши един такъв разговор — гласеше отговорът на Кингсли.

— Вероятно, но продължавам да не съм съгласен. Изобщо не мога да приема спорове, при които и двете страни не са готови на компромис.

— Не е трудно човек да се досети каква е професията ви, мистър Паркинсън.

— Сигурно е така. Но честно казано, удивен съм, че мъж с вашето положение е заел такава непримирима позиция.

— Ще се радвам да науча какъв компромис ми се предлага.

— Точно затова съм тук. Нека изложа първо моето предложение. Между другото, преди малко споменахте нещо за чай. Дали да не сложим чайника на огъня? Това ми напомня времето, когато аз самият бях в Оксфорд и за щастливите дни тогава. Вие, университетските люде, дори не си давате сметка колко сте щастливи.

— Сигурно имате предвид финансовата помощ, която правителството дава на университетите? — измърмори недоволно Кингсли, докато сядаше отново на стола си.

— Далеч съм от мисълта да бъда неделикатен, макар в интерес на истината министърът на вътрешните работи да спомена и за това тази сутрин.

— Готов съм да се обзаложа, че го е сторил. Но все още очаквам да чуя какъв е компромисът, който можете да ми предложите. Уверен ли сте, че във вашия речник „компромис“ и „капитулация“ не са равнозначни?

— По никакъв начин. Позволете ми първо да ви представя идеята си и да ви обясня какво имам предвид под „компромис“.

— Вие или министърът на вътрешните работи?

— Министър-председателят.

— Разбирам.

В следващите няколко минути Кингсли бе зает с приготвянето и сервирането на чая. Щом зае отново мястото си, Паркинсън започна:

— И така, първо, искам да се извиня за всички упреци, които министърът на вътрешните работи може да е отправил към вашия доклад. Второ, напълно съм съгласен, че първата ни стъпка трябва да бъде събиране на научни доказателства. Съгласен съм също и че се налага час по-скоро да се пристъпи към работа, като всички специалисти, които са в състояние да допринесат с познанията си за по-бързото намиране на решение, трябва да бъдат осведомени. Онова, с което не мога да се съглася, е, че на този етап странични хора трябва да узнаят за нашия проблем.

— Мистър Паркинсън, възхищавам се от искреността ви, но не и от логиката ви. Бих искал да чуя името на поне един човек, който е научил от мен за грозящата ни заплаха от Черния облак. А колко са онези, които са научили за него от вас и министър-председателя? Никак не бях съгласен с Кралския астроном да ви информира, защото знаех, че не можете да пазите тайна както трябва. А сега вече искрено съжалявам, че тогава не бях по-настоятелен.

Паркинсън беше поразен.

— Но положително нямате намерение да отричате, че сте написали на доктор Лестър от университета в Сидней писмо, в което споделяте твърде много неща.

— Разбира се, че не отричам. А и защо да отричам? Лестър нищо не знае за Облака.

— Но щеше да узнае, ако писмото беше стигнало до него.

— „Но“-тата и „ако“-тата са работа на политиците, мистър Паркинсън. Аз съм учен и се интересувам от фактите, а не от мотивите, подозренията и нищо незначещите празни приказки. Истината е, и настоявам на това, че от мен никой не е научил нищо, което да е от значение за тази история. Министър-председателят се оказа бърборкото. На Кралския астроном обясних, че нещата ще се развият точно така, но той не ми повярва.

— Не храните голямо уважение към хората от моята професия, нали така, професор Кингсли?

— Тъй като вие настоявахте да бъдем искрени, ще ви кажа, че не храня никакво уважение. За мен политиците играят същата роля, която играят уредите по таблото на колата ми. Сигнализират за онова, което става в мотора, но не ръководят работата му.

Изведнъж Паркинсън си даде сметка, че Кингсли го поднася, и то здравата. Гостът избухна в смях. Миг по-късно и Кингсли се присъедини към него. От този миг нататък за двамата мъже не беше никакъв проблем да общуват помежду си.

Изпиха по две чаши чай, поприказваха за някои по-общи проблеми, след което Паркинсън върна отново разговора към тяхната тема.

— Нека изложа своя план, но този път няма да се оставя да бъда изигран. Пътят, по който смятате да съберете научни данни, не е най-бързият възможен начин, нито пък може да осигури най-добра безопасност, безопасност — в най-общия смисъл на думата.

— В момента нямам друг избор, мистър Паркинсън, а времето, бих искал да ви припомня, е много скъпо.

— Може би в момента за вас няма по-добър начин, но такъв може да се намери.

— Не ви разбирам.

— Правителството иска да събере всички учени, които ще трябва да бъдат запознати с фактите. Научих, че наскоро сте работили тук с някой си мистър Марлборо от групата на радиоастрономите. Приемам вашите уверения, че не сте му издали нещо съществено, но не би ли било по-добре да му бъде разказано онова, което би го интересувало?

Кингсли си спомни какви неприятности си беше. Имал с радиоастрономите в началото и отговори:

— Без съмнение.

— По този въпрос значи се споразумяхме. Освен това според нас Кембридж или който и да е от университетите, разбира се, едва ли е най-подходящото място за научните ви изследвания. Тук вие сте част от една добре организирана общност и не можете да очаквате, че ще успеете да съчетавате секретността със свободата на словото. Не може да образувате група в групата. По-правилно би било да се създаде една съвършено нова група, чиято задача ще бъде да се занимава с грозящата ни опасност и на която ще бъдат създадени всички удобства.

— Като в Лос Аламос например.

— Точно така. И ако помислите добре, струва ми се, ще се съгласите, че трудно може да се измисли по-добър начин.

— Вероятно не би било зле да ви припомня, че Лос Аламос се намира посред пустинята.

— Не става въпрос да бъдете поставени в пустинята.

— А къде ще бъдем поставени? Знаете ли, този глагол „поставени“ звучи много примамливо.

— Мисля, че няма да имате никакво основание да се оплаквате. Правителството всеки миг ще приключи преговорите за едно изключително приятно имение, чиято сграда е строена през осемнадесети век в Нортънстоу.

— Къде е това?

— В Костуолдс, сред хълмовете северозападно от Сайрънсестър.

— Защо и по какъв начин е била възстановена?

— Определена беше за един от колежите, занимаващи се с проучвания в селското стопанство. На около миля от централната сграда е издигната съвсем нова постройка, в която да се настани помощният персонал — градинари, работници, машинописци и т.н. Казах ви, че ще ви бъдат създадени всички условия за работа, и бъдете уверен, не ви лъжа.

— А сътрудниците на селскостопанския колеж няма ли да имат нещо против това, че ще бъдат изхвърлени и вместо тях в имението ще бъдем настанени ние?

— Няма проблеми. Не са много хората, които уважават така малко правителството, както вас.

— Толкова по-зле. Предполагам, следващите списъци с почетни звания ще се погрижат за това те да станат още по-малко. Но съществуват други затруднения, за които не сте помислили. Става дума за научната апаратура, която ще бъде необходима — радиотелескоп например. Нужна беше цяла година, за да се инсталира този тук. Колко време ще ви трябва, за да го преместите?

— Колко души бяха наети, за да го поставят?

— Около двайсетина.

— А ние ще наемем хиляда или десет хиляди, ако е необходимо. Гарантирам ви, че ще преместим и инсталираме всеки апарат, който сметнете, че ще бъде необходим — разбира се, в разумно бързи срокове. Две седмици, да кажем. Има ли и друг голям инструмент?

— Ще ни е нужен и един добър оптически телескоп, макар и не най-големият възможен. Новият Шмит тук в Кембридж ще бъде най-подходящ, макар че умът ми не го побира как ще успеете да убедите Адамс да го отстъпи. Минаха години, преди да го получи.

— Не смятам, че ще ни бъде много трудно. Не вярвам да има нещо против да почака още шест месеца и да се сдобие с нов, още по-голям и силен телескоп.

Кингсли сложи няколко цепеници в огъня и се облегна назад.

— Нека спрем да се крием зад това предложение — каза той. — Вие искате да ме затворите в клетка, па макар и златна. Това е компромисът, който искате от мен — твърде голям компромис при това. Време е да отделим малко внимание и на компромиса, който аз ще искам да направите.

— Но, струва ми се, досега само за това говорихме.

— Да, но по твърде заобиколен начин. Искам всичко да бъде съвсем наясно. Първо, настоявам да ми се даде пълна свобода на избора на учените, които ще бъдат събрани в Нортънстоу, и да определя заплатите им, като, за да ги убедя, ще използвам каквито аргументи сметна за добре, с изключение на истинската причина. Второ, в Нортънстоу да няма никакви, повтарям, никакви цивилни служители и връзките с политическите кръгове ще се осъществяват единствено чрез вас.

— На какво дължа това особено внимание?

— На факта, че макар да мислим различно и да служим на различни господари, имаме достатъчно общи възгледи, за да можем да разговаряме. Рядкост, която надали ще се повтори.

— Чувствувам се поласкан.

— Значи не сте ме разбрали. Говоря ви напълно сериозно. И ако аз или някой от учените, които ще работят в Нортънстоу, открие макар и един от току-що споменатите джентълмени, бъдете сигурен, че направо ще го изхвърлим. А ако се опитате да попречите с помощта на полицията или пък се окаже, че са в такова голямо количество, че не можем да ги изхвърлим, то предупреждавам ви с цялата сериозност на думите ми, че не ще успеете да установите какъвто и да било контакт с нас. Ако си въобразявате, че преувеличавам, единственото, с което мога да ви отговоря, е, че настоявам за всичко това поради съзнанието за изключителната глупост на политиците в някои случаи.

— Благодаря.

— Няма за какво. Сега може би е време да пристъпим към третия етап на разговора ни. Необходими са ни лист и молив за него. Искам да запишете всичко подробно, за да не бъде допусната никаква грешка и всяка, дори най-дребната част от апаратурата да бъде на мястото си, преди да пристигна в Нортънстоу. Отново ви повтарям, апаратурата трябва да е в Нортънстоу преди мен. Не ще приема никакво извинение от сорта на неизбежното забавяне и че това или онова ще бъде докарано след няколко дни. Ето, вземете листовете и пишете.

 

 

Паркинсън се върна в Лондон с дълги списъци. На следващата сутрин той проведе важен разговор с министър-председателя.

— Е? — попита ръководителят на правителството.

— И „да“, и „не“ — гласеше отговорът на Паркинсън. — Наложи се да обещая, че ще оборудваш имението като истинска научна лаборатория.

— В това няма нищо лошо. Кингсли беше съвсем прав, като твърдеше, че се нуждаем от допълнителни факти и колкото по-бързо се сдобием с тях, толкова по-добре.

— Разбира се, че няма нищо лошо, сър. Но бих предпочел Кингсли да не беше толкова важна фигура в тази лаборатория.

— Защо, нима ви се видя неподходящ? Можем ли да намерим по-добър?

— О, като учен той е на високо ниво. Но не това ме тревожи.

— Зная, че щеше да е далеч по-добре, ако трябваше да работим с някой по-хрисим човек. Но, изглежда, неговите интереси твърде много съвпадат с нашите. Поне докато не започне да се мръщи, когато разбере, че не може да напуска Нортънстоу.

— О, той е съвсем наясно по този въпрос. Използва го дори като мощен аргумент при сделката.

— Какви са условията му?

— На първо място, да няма никакви цивилни и никакви контакти с политици освен с мен.

Министър-председателят се засмя.

— Бедният Франсис. Едва сега разбирам каква е работата. Е добре, що се отнася до цивилните, все някак ще се оправим, а по отношение на контактите ще му мислим, когато му дойде времето. А усетихте ли някакъв стремеж да направи заплатите им… е… с астрономическа величина?

— Не, никакъв. Кингсли настоява само да използва заплатите като своеобразна примамка, за да събере необходимите хора в Нортънстоу, когато вече ще може да им съобщи за какво действително става дума.

— Е, какво ви тревожи тогава?

— Нищо, което да мога да назова конкретно, но изпитвам някакво общо неспокойство. Съществуват десетки дреболии, всяка от които сама за себе си е без особено значение, но взети заедно, будят тревога.

— Хайде, Франсис, изплюйте камъчето.

— Най-общо казано, имам усещането, че наместо ние да ръководим акцията, нас ни ръководят.

— Не ми е много ясно.

— На мен също. На пръв поглед нещата изглеждат наред, но така ли е в действителност? Имайки предвид интелекта на Кингсли, не ви ли се струва малко прекалено, че си е направил труда да изпрати онези писма с препоръчана поща?

— Възможно е да ги е дал на някой от портиерите в колежа, който ги е пуснал вместо него.

— Да, разбира се, но ако е било така, значи Кингсли е поискал портиерът да ги пусне с препоръчана поща. А писмото до Лестър? Струва ми се, че Кингсли сякаш се е надявал ние да се поинтересуваме от него и дори е очаквал да се намесим. Та нима не наруга прекалено строго бедния стар Хенри (министърът на вътрешните работи)? Погледнете само тези списъци. Колко невероятно подробни са те! Сякаш всичко е било обмислено предварително. Хранителните припаси и горивата мога да си обясня, но за какво са му земекопните машини?

— Нямам никаква представа.

— А Кингсли има, защото беше обмислил нещата много добре.

— Скъпи мой Франсис, какво значение има колко време е обмислял той. Това, което ние целим, е да съберем екип от най-компетентни специалисти, да ги изолираме и да им помогнем да се радват на живота. Ако от тези земекопни машини зависи щастието на Кингсли — дайте му ги. Все още не разбирам какво ви тревожи.

— Ако погледнете списъка, ще видите, че в него са записани прекалено много части на електронна апаратура. Тя може да се използва за радиопредавания.

— Това ми казвате едва сега и тук? Такова нещо не можем да му позволим.

— Един момент, сър, това не е всичко. Количеството на електронната апаратура събуди у мен доста подозрения и поисках съвет от хора, които по моему са компетентни. Положението е следното. Всяка радиовръзка се осъществява чрез някакъв код, който трябва да се разчете в приемника. У нас обикновено наричат кодирането амплитудна модулация, макар Би Би Си да използва в последно време някакъв друг вид кодиране, известно като честотна модулация.

— А, това ли значело? Напоследък често чувам да се говори за честотна модулация.

— Да, сър. Именно тук е проблемът. Радиовръзката, която апаратурата на Кингсли може да осъществи, е с някакъв съвършено нов начин на кодиране, което може да бъде разчетено само със специален приемник. На специалистите не е известно кой може да приеме съобщение, изпратено от неговата апаратура.

— Липсва ни такъв приемник ли?

— Именно. При това положение ще отпуснем ли на Кингсли електронната апаратура или не?

— Каква причина изтъкна той, когато я диктуваше в списъка?

— Необходима била за радиоастрономическите му изследвания. Щял да наблюдава Облака по радиопът.

— Това възможно ли е наистина?

— О, да, разбира се.

— Е, тогава какво ви тревожи, Франсис?

— Само това, че апаратурата е в огромно количество. Вярно, не съм специалист, но никак не мога да преглътна факта, че му е необходимо всичкото това количество.

Министър-председателят се замисли за момент.

— Проверете отново вашите сведения. Ако онова, което казвате за кодирането, се окаже вярно, нека Кингсли получи апаратурата си. Всъщност тази история с радиовръзката може да се обърне в наша полза. Франсис, досега вие обмисляхте нашия проблем от гледна точка на националните ни интереси, нали? Националните, противопоставени на международните.

— В известен смисъл да, сър.

— Искам да насоча вниманието ви към по-общите му страни. Американците положително са на същия хал като нас в момента. Почти сигурно е, че ще стигнат до нашата идея да организират един техен Нортънстоу. Възнамерявам да направя опит да ги убедя в предимствата, които евентуалното обединяване на силите ни предлага.

— Но това няма ли да означава ние да отидем при тях, а не те — при нас? — запита Паркинсън леко смутен. — Те ще сметнат, че техните учени са по-способни от нашите.

— Може би. Но не що се отнася до областта на… е, радиоастрономията де, в която, доколкото разбирам, ние и австралийците сме най-добри. И тъй като радиоастрономията се очертава като ключова специалност при решаването на нашия проблем, ще я използваме като основен аргумент при „сделката“.

— Безопасността — изсумтя Паркинсън. — Американците смятат, че не можем да осигурим безопасност, и понякога си мисля, че не са далеч от истината.

— Страдат от предубеждението, че народът ни е по-флегматичен от техния. Подозирам, че американската администрация може да съзре преимуществата на съвместната работа на учените над този проблем във възможно най-отдалечената местност. Иначе винаги ще имат усещането, че седят върху буре с барут. За мен допреди няколко минути връзката бе основна грижа. Но ако успеем да осигурим директна радиовръзка между Нортънстоу и Вашингтон, използвайки този ваш нов код, грижата ми отпада. Ще се опитам да ги убедя с всички възможни средства.

— Само преди няколко минути споменахте за международните аспекти. Наистина ли имахте предвид международните, или само англо-американските?

— Имах предвид именно международните и австралийските радиоастрономи също. Не смятам, че нещата ще останат дълго време само между нас и американците. Ще трябва да се съобщи на ръководителите на всички правителства. Малко след това ще се погрижа да намекна за възможните последици от даването на гласност на някои от подробностите, които се съдържат в писмата на Кингсли до доктор еди-кой си или до доктор еди-кой си и че по тази причина се е наложило да изолираме Кингсли в Нортънстоу. Ще кажа също, че ако въпросните учени бъдат изпратени в Нортънстоу, ще се радваме да се погрижим те да не създават грижи на своите правителства.

— Някои може да не се съгласят.

— Защо не! Ние изпитахме на собствения си гръб колко неприятно е да изтича информация извън правителството! Какво не бихме дали вчера, за да се отървем от Кингсли? А може би вие все още искате да се отървете от него. Всички правителства ще изпратят хората си веднага щом могат да ги качат на самолета.

— Може би сте прав. Но защо си създавате целия този труд, сър?

— Как, нима не ви е минавало през ум, че Кингсли вече е започнал да си набира екип? И че онези препоръчани писма са именно пътят, който той си е избрал. Мисля, че е много важно да имаме възможно най-силния състав. Подозирам, че в близките дни Нортънстоу ще придобие значение, по-голямо от това на Обединените нации.