Фред Хойл
Черният облак (15)

Заключение

„А сега, скъпи ми Блайт, мога отново да говоря от мое име. Тъй като майка ти, която се роди в 1966 година, и баба ти по майчина линия бяха с фамилия Холси, можеш да разбереш защо завещавам документите на теб.

Не остана много за разказване. В първите дни на пролетта на 1966 година Слънцето се появи, но студовете продължаваха. Отдалечавайки се от Слънцето, Облакът приемаше такава форма, че да отразява по посока на Земята поне част от слънчевата светлина, която пада върху него. Още в началото на май времето се затопли, което бе особено приятно след мразовитата зима и студената пролет. И така историята с Черния облак, както всички я наричаха, вече приключи.

След смъртта на Кингсли и отпътуването на Облака онези от нас, които останаха в Нортънстоу, не виждаха вече смисъл във връщането към предишната си тактика. Паркинсън замина за Лондон и обяви, че отпътуването на Облака се дължи на нашите благородни усилия. Тази версия лесно се поддържаше, защото на никой извън границите на Нортънстоу не можеше и през ум да му мине истинската причина за отдалечаването на Облака от Слънчевата система. Никога не можах да се примиря с факта, че Паркинсън си позволи да хвърли сянка върху името на бедния Кингсли — представи го като своенравен твърдоглавец, който е бил отстранен от групата със сила. На това също повярваха, защото в Лондон, а и не само там, го смятаха за извънредно злонамерен човек. Смъртта на Кингсли добави още цвят към тази история. С две думи, Паркинсън успя да убеди британското правителство да не предприема никакви мерки срещу своите поданици от групата и да предотврати депортирането на чуждите граждани. Действително бяха правени опити да ги депортират, но политическото положение в страната се стабилизира, Паркинсън спечели влияние в правителствените кръгове и за него вече не бе трудно да попречи на тези нападки.

Марлоу и всички останали с изключение на Лестър останаха в Англия. Имената им можеха да се срещнат в най-реномираните научни списания. Въпреки настояването на Паркинсън Лестър пожела да се върне в Австралия. Но не му било съдено да види родината си. Някъде по пътя изчезнал от кораба. Марлоу остана близък приятел както на Паркинсън, така и на мен до деня на своята смърт през 1981 година.

От описаните до тук събития вече ни делят близо петдесет години. На сцената се появи ново поколение. Хората, които описах, отдавна са забравени. Но аз и досега ги виждам съвсем ясно: младият, умен, с едва оформен характер Уайчарт; вечно димящият с отвратителния си тютюн, внимателен Марлоу; Лестър — остроумен и весел; Кингсли — блестящ, необикновен и многословен. Това бяха хора от едно търсещо истината поколение, което в известен смисъл бе поколение на герои, свързано неразривно в моето съзнание с акордите на Голямата соната, която твоята баба изсвири в онази паметна нощ, когато Кингсли за първи път прозря истинската същност на Черния облак.

Ето, вече съм към не твърде веселия край на тази история. Запазил съм за този момент една изненада. Кодът! В началото само Кингсли и Лестър имаха достъп до кода, с помощта на който се установяваше връзката с Облака. Марлоу и Паркинсън бяха сигурни, че със смъртта на двамата учени той е изчезнал завинаги, но те грешаха. Кингсли ми го предаде в онези няколко минути, в които за последен път дойде на себе си. През всичките тези години аз го пазех и не можех да реша трябва ли да разкрия тайната на неговото съществуване или не. Предоставям сега на теб да решиш този проблем.

Приеми най-добрите ми пожелания:

За последен път

 

Джон Макнийл“