Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lions of Al-Rassan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-339-5


Глава 3

Късно следобед в стаята на Хусари ибн Муса отекнаха писъци. Робът, пратен да провери какво става, се върна с пребледняло лице и донесе вестта за случилото се.

Никой не му повярва. Едва когато един приятел на ибн Муса, също търговец, но не толкова преуспяващ — което му беше спасило живота — прати свой роб със същата вест, страшната истина остана извън всякакво съмнение. Всички, които бяха отишли в двореца тази сутрин, бяха мъртви. Обезглавените им тела плуваха в крепостния ров, плячка за кръжащите отгоре мършояди. Могъщият цар на Картада беше решил, че това е единственият начин да осуети бунта във Фезана още в зародиш. За един-единствен ден всички по-влиятелни хора, останали в града, бяха премахнати.

Пациентът на Джехане, обожаващият разкошния живот търговец на коприна, чийто труп сега трябваше да плава заедно с останалите в крепостния ров, лежеше в леглото си, закрил очи, разтреперан и омаломощен след изхвърлянето на камъка от бъбреците. Джехане, която се опитваше безуспешно да се справи със собствените си объркани чувства, се вглеждаше внимателно в него. Както винаги, нейното убежище беше професията й. Доволна, че успява да овладее гласа си, тя тихо нареди на Велас да приготви нова доза опиат. Ибн Муса обаче я изненада.

— Недей, Джехане, стига толкова.

Той махна ръка от лицето си и отвори очи. Гласът му беше слаб, но ясен.

— Искам да помисля. Те може да дойдат за мене всеки момент. Най-добре ще е да си вървиш.

Джехане не беше помислила за това. Той имаше право, разбира се. Наемниците на Алмалик от пустинята едва ли щяха да позволят някакво си заболяване да ги лиши от главата на Хусари. Колкото до лекарката — киндатската лекарка, която така неудачно го беше спряла от посещението в двореца…

Тя сви рамене. Откъдето и да духа вятърът, над киндатите все ще вали. Погледът й срещна този на Хусари. В очите му прочете неизказан ужас, който се надигаше страховито, добивайки форма и име. Джехане се запита как ли изглежда тя самата, уморена и потна след всичките часове в тази топла, душна стая, зашеметена от току-що чутата вест. Вестта за клането.

— Няма никакво значение дали ще остана, или ще си тръгна — каза тя, отново изненадана от спокойния си глас. — Ибн Хайран знае коя съм, или забравихте? Нали той ме доведе тук.

Странно нещо, част от нея все още отказваше да приеме, че именно ибн Хайран е устроил тази касапница, в която бяха изклани толкова невинни хора. Ако трябваше да обясни защо това трябва да я вълнува, едва ли би могла да го направи: той беше убиец, цял Ал-Расан го знаеше. Какво значение имаше, че този убиец е изтънчен и забавен? Че познава баща й и говори с добри думи за него?

Зад гърба й Велас тихичко се прокашля — знак, че има да каже нещо важно. Обикновено го правеше, за да изрази несъгласие с нейното мнение.

— Знам — подметна Джехане, без да се обръща. — Мислиш, че трябва да си тръгнем.

Побелелият слуга, който беше служил още на баща й, отговори приглушено:

— Мисля, че съветът на почитаемия ибн Муса е добър. Дори да разберат от ибн Хайран коя си, муардите едва ли ще тръгнат да те преследват. Но ако дойдат за господаря ибн Муса и ни сварят тук, това може да ги подразни. Сигурен съм, че и господарят ибн Муса ще ти каже същото. Те са пустинници, господарке. Не са… цивилизовани хора.

Джехане рязко се обърна, макар да съзнаваше, че насочва гнева си към своя най-верен приятел на света, при това не за първи път.

— Съветваш ме да изоставя пациента си? — избухна тя. — Това ли искаш да направя? Много цивилизовано, няма що!

— Аз вече съм по-добре, Джехане.

Хусари беше седнал в леглото.

— Ти направи всичко, което е по силите на един лекар. Спаси ми живота, макар и не по начина, по който очаквахме.

Той дори успя да се усмихне, макар и с измъчена усмивка, която не докосна очите му.

Сега гласът му беше по-твърд, по-решителен от всякога. Тя се запита дали преживеният ужас не е помрачил разсъдъка му. Баща й сигурно щеше да знае. Но баща й никога вече нямаше да й каже нищо.

Наистина имаше голяма вероятност муардите да дойдат за Хусари и да отведат и нея, ако я сварят тук. Вярно беше, че пустинниците от Маджрити не бяха цивилизовани. Амар ибн Хайран знаеше коя е. Тази касапница беше поръчана от Алмалик от Картада. Той беше човекът, направил на баща й онова, което никога нямаше да забравят. Преди четири години.

В живота има мигове, когато наистина всичко се преобръща и се променя, когато пътищата се разделят и трябва да се направи избор.

Джехане бет Исхак се обърна към пациента си.

— Няма да ви оставя да ги чакате сам! Хусари — чудно нещо! — отново се усмихна.

— И какво ще направиш, мила моя? Ще предложиш на ония, пребрадените, приспивателно, когато дойдат?

— Имам и по-лоши неща, които да им дам — мрачно каза Джехане и думите му я накараха да се замисли. — Какво всъщност искате? — попита тя. — Извинявайте, май че избързвам. Може пък вече да са се наситили на кръв и никой да не дойде.

Той поклати глава и Джехане отново се учуди на промяната. Познаваше ибн Муса от много време, но за пръв път го виждаше такъв.

— Възможно е — каза той. — Но много не ме е грижа. Нямам намерение да ги чакам, за да се убедя. Ако искам да направя, каквото съм решил, при всички случаи ще трябва да се махна от Фезана.

— И какво сте решили? — присви очи Джехане.

— Да унищожа Картада — заяви дебелият, ленив, свикнал да си угажда търговец на коприна Хусари ибн Муса.

Джехане не вярваше на очите си. Това го казваше човекът, който държеше месото на масата му да е опечено добре, та да не вижда кръв, когато се храни. Гласът му беше толкова спокоен и уверен, сякаш уговаряше с някой от помощниците си изпращането на кораб с коприна през морето.

Джехане чу как Велас отново се прокашля зад гърба й и се обърна.

— Щом е така, от нас няма да има голяма полза — каза Велас все така меко, но челото му беше тревожно смръщено. — Най-добре ще е да си тръгнем… та да може господарят ибн Муса да се приготви.

— Съгласен съм — подкрепи го ибн Муса. — Ще наредя да ви придружат и…

— Аз обаче не съм съгласна! — рязко го прекъсна Джехане. — Първо, има опасност от треска, след като изхвърлихте камъните, и аз съм длъжна да ви наблюдавам. И второ, не можете да напуснете града по светло, още по-малко през някоя от портите!

Хусари сплете дебелите си пръсти и я погледна право в очите.

— Какво предлагаш?

За Джехане това беше излишен въпрос. Всичко беше ясно.

— Да се скриете при нас, в Киндатския квартал, докато се стъмни. Аз ще тръгна първа, да уредя да ви пуснат. Ще се върна да ви взема по залез-слънце. Мисля, че трябва да се маскирате. Това го оставям на вас. По мръкнало ще напуснем Фезана през един таен изход.

Велас, явно изваден от търпение, издаде зад гърба й приглушено възклицание.

— Ще напуснем? — тихо повтори ибн Муса.

— Ако искам да направя онова, което съм решила, и аз ще трябва да напусна Фезана.

— Аха… — промърмори мъжът в леглото, загледан в нея. Някак неусетно той се беше променил, вече не беше някогашният болен, мъжът, когото познаваше толкова отдавна.

— Заради баща ти ли?

Джехане кимна. Нямаше смисъл да се преструва. Той не беше глупак.

— Заради миналото.

 

Имаше много работа за вършене. Докато си проправяше път през тълпата заедно с Велас, Джехане си мислеше, че единствено упоменаването на баща й беше накарало Хусари да приеме плана й. В това нямаше нищо чудно, ако се погледнеше на нещата под определен ъгъл. Ако имаше нещо, което да е понятно за ашаритите след векове на братоубийство, то беше кръвната вражда, колкото и дълго да се отлагаше отмъщението.

Това може и да изглеждаше нелепо — една киндатка да провъзгласява намерението си да отмъсти на най-могъщия монарх от времето на Халифата насам, — но дори и кроткият, безобиден ашаритски търговец разбираше за какво става дума.

Пък и търговецът вече съвсем не бе толкова кротък и безобиден.

Велас, възползвайки се от правото на отколешен слуга, сипеше упреци и предупреждения. Тонът му изобщо не беше толкова почтителен, колкото в присъствието на други хора. По същия начин беше мъмрил някога и баща й, когато той хукваше посред нощ при болен, без да се е облякъл топло, още невечерял, или по цяла нощ седеше прегърбен над книгите и четеше на светлината на една-единствена свещ.

Това, което тя правеше сега, беше по-лошо от оставането до късно през нощта и загрижеността в гласа на Велас беше на път да я разколебае. Ако го оставеше да говори още. Пък и у дома може би я чакаха още по-трудни минути.

— Това не е наша работа — настойчиво я уговаряше Велас, докато подтичваше до нея, а не на две крачки зад гърба й, което беше съвсем необичайно и издаваше вълнението му. — Освен ако не решат да струпат всичко на киндатите, което не би ме изненадало…

— Стига вече, Велас. Моля те. Ние не сме просто киндати, а хора, които живеят във Фезана от много години. Тук е домът ни. Плащаме си данъците, даваме своя дял за гнусния париас на Валедо, крием се зад тези стени от опасности и страдаме заедно с останалите, когато ръката на Картада — или нечия друга — се стовари върху града. Това, което се случи днес, е и наша работа.

— Ние ще страдаме във всички случаи, каквото и да направят те, Джехане. — Тя познаваше добре както ината му, така и умението му да убеждава. Обикновено кротките му сини очи сега блестяха. — Ашарити убиват други ашарити. Защо да си объркваме живота заради това? Помисли си за онези, които те обичат. Помисли си…

Наложи се отново да го прекъсне. Това, което й говореше, прекалено силно й напомняше за майка й.

— Не преувеличавай — възрази тя, макар че казаното от Велас беше самата истина. — Аз съм лекар. Ще си потърся работа другаде. Ще се опитам да разширя знанията си. Да си спечеля име. Баща ми го е правил години наред, служил е във войската на халифа и в не един царски двор след падането на Силвенес. Така е стигнал до Картада и ти го знаеш. Нали си бил с него!

— Да, и знам какво му се случи там! — възрази Велас. Джехане спря като закована насред улицата и едва не се блъсна в нея.

Велас също беше принуден да спре. Изражението му беше едновременно сърдито и уплашено. Дребен и слаб, вече близо шейсетгодишен, той беше с родителите й още отпреди нейното раждане. Роб от Валеска, купен като младеж от пазара в Лонза и освободен след десет години, както беше обичаят на киндатите.

Тогава можеше да отиде, където си поиска. След годините с Исхак в Батиара и Фериерес и в двора на халифа в самия Силвенес той говореше пет езика и беше обучен за помощник-лечител, но знаеше повече от много лекари. Сдържан и интелигентен, Велас можеше да си намери работа навсякъде на полуострова, че и отвъд планините на изток. По онова време Ал-Фонтина на халифите се управляваше предимно от бивши роби от севера, но малко от тях можеха да се похвалят с такива умения в дипломацията, както Велас в медицината след всичките години, прекарани с Исхак бен Йонанон.

Но той, изглежда, дори не беше помислял за подобна възможност. Може би му липсваше амбиция, но по-скоро причината беше в това, че тук се чувстваше щастлив.

Беше се покръстил в киндатската вяра веднага след освобождаването си и охотно беше поел на плещите си бремето на тяхната история. Оттогава се молеше на бялата и синята луна, двете сестри на бога, и нехаеше за Джад, когото го бяха учили да почита като дете, нито за звездите на Ашар, изрисувани по куполите на храмовете в Ал-Расан.

Беше останал с Исхак и Елиане и малкото им дете и ако някой на света освен родителите й наистина обичаше Джехане, това беше той.

Ето защо сега й беше трудно да погледне в тревожните му очи и да му обясни на разбираем език защо житейският й път е кривнал така рязко след вестта за клането. Защо е толкова сигурна в онова, което се канеше да направи. То беше очевидно за нея, но не се поддаваше на обяснение. Представяше си какво би казал сер Резони в подобна ситуация, почти чуваше и думите на баща си.

— Явно не си способна да мислиш трезво в момента — би промърморил Исхак. — Започни отначало, Джехане, и не бързай.

Тя обаче нямаше време. Трябваше тази вечер да вкара Хусари ибн Муса в Киндатския квартал, но преди това й предстоеше нещо още по-трудно.

— Велас — каза тя, — знам какво се е случило с баща ми в Картада. Не искам да споря с тебе. Не мога да ти го обясня — ако можех, щях да го направя и ти го знаеш. Мога само да кажа, че от един момент нататък да приема онова, което върши Алмалик, е все едно лично да участвам в него. Да нося отговорност за стореното от него. Ако остана тук и спокойно отворя лечебницата утре сутринта и в следващите дни, сякаш нищо не се е случило, ще се чувствам точно така.

Велас имаше още едно качество, което не можеше да му се отрече — винаги знаеше кога някой е казал последната си дума.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

 

Когато се озоваха пред простата желязна порта, през която се влизаше в затворения Киндатски квартал на Фезана, Джехане въздъхна с облекчение. Познаваше двамата мъже, които стояха на стража. Единият някога й беше любовник, а другият — приятел от детинство.

Тя беше толкова пряма, колкото беше възможно при сегашното положение. Всяка минута беше ценна.

— Шимон, Бакир, имам нужда от помощта ви — заяви Джехане още преди двамата да са отключили портата.

— Имаш я — изръмжа Шимон, — само че побързай! Нали знаеш какво става навън?

— Да, знам какво става и точно затова имам нужда от помощ.

— Какво си направила пак, Джехане? — изпъшка Бакир.

Той беше едър плещест мъж, доста хубав. Двамата бяха започнали да се отегчават един от друг само няколко седмици след началото на връзката си. За щастие, се бяха разделили твърде скоро, за да останат някакви по-трайни чувства у тях. Сега той беше женен и имаше две деца. Джехане беше акуширала при раждането им.

— Само онова, което ми налага Галинусовата клетва.

— По дяволите Галинус! — избухна Шимон. — Там убиват хора!

— Точно затова трябва да ми помогнете. Имам пациент в града, който тази нощ има нужда от грижите ми. Мисля, че отвън не е безопасно за мене…

— Това е сигурно! — прекъсна я Бакир.

— Точно така. Искам да го пуснете вътре. Той ще дойде след малко. Ще го настаня в къщата си и ще го лекувам там.

Двамата се спогледаха. Бакир сви рамене.

— Това ли е всичко?

Шимон още се колебаеше.

— Ашарит ли е?

— Не, кон е! Разбира се, че е ашарит, глупако! Защо иначе ще искам разрешението на двамата най-големи тъпаци в Квартала?

Тя се надяваше тези обиди да им отвлекат вниманието достатъчно, та да спрат да я разпитват. Слава на богините, Велас благоразумно мълчеше зад гърба й.

— Кога ще го доведеш?

— Веднага. Но първо ще поискам разрешение от майка ми. Точно затова тръгнах без него.

Тъмните очи на Бакир отново се присвиха.

— Ти си самото благоразумие. Това не ти е присъщо, Джехане.

— Не бъди по-голям глупак, отколкото си, Бакир. Да не мислиш, че ще си играя разни игрички след всичко, което се случи днес?

Двамата мъже отново се спогледаха.

— Не ми се вярва — неохотно призна Шимон. — Добре де, пациентът ти може да влезе. Но ти няма да излезеш оттук. Велас може да го доведе, макар че аз не поемам отговорността за това.

— Всичко е наред — побърза да го успокои Велас. — Аз ще отида.

Джехане не беше изненадана. Какво пък, и така ставаше.

— Върви тогава — обърна се тя към Велас. — Ако майка ми вдигне шум — макар че не ми се вярва, — ще го настаним в някоя странноприемница. Побързай.

Тя се обърна към двамата стражи и им се усмихна с най-милата си усмивка.

— Благодаря ви. Няма да го забравя.

— Предпочитам да го забравиш — заяви Шимон. — Знаеш, че това е нередно.

Думите му прозвучаха високопарно. Разбира се, че беше нередно, но не чак толкова. В Квартала често влизаха ашарити — кой по работа, кой в търсене на удоволствия. Единствената трудност — и то не кой знае каква — беше да не разберат ваджиите отвън или киндатските свещеници вътре. Ала не беше сега времето за спорове.

Колкото по-дълго приказваха, толкова по-голяма беше вероятността стражите да се поинтересуват кой е пациентът й. И ако им кажеше, можеха да се сетят, че той е един от онези, които този ден трябваше да са в двореца. Досетеха ли се Шимон и Бакир, че става дума за човек, когото муардите може би ще търсят, за нищо на света нямаше да позволят Хусари да влезе в Киндатския квартал.

Джехане знаеше, че излага на опасност собствените си хора, но беше достатъчно млада да реши, че си струва риска. Последните кланета на киндати в Ал-Расан бяха далеч на юг, в Тудеска и Елвира, години преди тя да се роди.

 

Както се и очакваше, майка й не се възпротиви. Съпруга и майка на лекари, Елиане бет Данел отдавна беше свикнала домът й да е на разположение на болните. Обстоятелството, че сегашното неудобство идваше в най-тежкия за Фезана ден от години насам, не я смущаваше ни най-малко. Още повече че Джехане й каза кой е пациентът. Елиане и така щеше да го познае. Хусари няколк пъти беше канил Исхак на обяд и неведнъж беше влизал тайно в Киндатския квартал, за да почете трапезата му пренебрегвайки по този начин нарежданията и на ваджиите, и на киндатските свещеници. Фезана не беше от най-благочествите градове.

Което със сигурност беше допринесло набожните му арди да убиват невинни хора с още по-голямо удовол ствие, мислеше си Джехане, докато стоеше на горната площадка със свещ в ръка, готова да почука на вратата.

За пръв път през този дълъг ден усети, че трепери, застинала в нерешителност пред онова, което се канеше да направи. Видя как пламъкът се залюля. В дъното на коридора имаше висок прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Лъчите на залязващото слънце нахлуваха през него и й напомняха, че времето не чака.

Беше казала на майка си, че заминава тази вечер, готова за бурята, която щеше да се разрази. Буря обаче не последва.

— Какво пък, ако си решила да заминеш, моментът не е чак толкова лош — спокойно каза Елиане след кратък размисъл, взирайки се в единственото си дете. — Работа ще намериш навсякъде. Баща ти винаги казваше, че е хубаво един лекар да поработи на различни места. — И след кратка пауза добави сериозно: — Може пък да се върнеш омъжена.

Джехане се намръщи. Проблемът не беше нов. Вече гонеше трийсетте и беше минала най-добрата възраст за задомяване. Тя самата се беше примирила с това, но за Елиане не можеше да се каже същото.

— Ще се справиш ли? — попита Джехане, пренебрегвайки последната забележка.

— Не виждам защо да не се справя — сопна се майка й, но само след миг лицето й се озари от усмивка, която й върна някогашната красота. Самата тя се беше омъжила на двайсет за най-блестящия мъж в просветената киндатска общност на Силвенес. Това беше в дните на последния разцвет на Халифата. — А какво мога да направя, Джехане? Да се хвърля на колене, да ти целувам ръцете и да те моля да останеш, за да си ми утеха на старини?

— Ти не си стара — прекъсна я дъщеря й.

— Стара съм, и още как! Но няма да те спирам. Щом досега не си се задомила и не си ми родила внучета, вината е моя и на баща ти. Ние сме те възпитали така.

— Да мисля със собствената си глава?

— Боя се, че не е само това. — Елиане отново се усмихна неочаквано. — Да мислиш не само за себе ри, но и за другите. Ще ти приготвя багажа и ще наредя да сложат прибори и за Хусари. Има ли нещо, което не бива да яде тази вечер?

Джехане поклати глава. Понякога й се искаше майка й да даде воля на чувствата си, да се разрази буря, ако трябва. Но обикновено беше благодарна за желязното самообладание, което запазваше Елиане от онзи ужасен ден преди четири години в Картада. Лесно можеше да си представи какво струва това на майка й, защото съдеше по себе си. Двете доста си приличаха. Джехане мразеше да плаче — за нея това беше равносилно на поражение.

— По-добре се качи горе — каза Елиане.

И Джехане се качи. Винаги ставаше така. С майка й рядко стигаха до сблъсъци, но обикновено оставаше впечатлението за нещо недоизречено между тях. Ала сега не беше време да се задълбочава в подобни проблеми. Най-трудното все още предстоеше.

Тя знаеше, че ако се колебае твърде дълго, решимостта й може да се изпари преди да е прекрачила този най-труден праг в живота си. Джехане почука два пъти, както правеше всеки път, и пристъпи в полумрака на бащиния си кабинет.

Свещта пръскаше оскъдната си светлина върху подвързаните в кожа и злато книги, свитъците, инструментите и звездните карти — свидетелства и дарове от цял един живот, прекаран в търсения, път и работа. Пламъкът освети, този път без да трепне, писалището и простия дървен стол, възглавниците на пода и втория, по-дълбок стол, в който седеше неподвижно мъж с бяла брада, в тъмносиня роба, загърбил вратата, дъщеря си и светлината.

Джехане се вгледа в изправения му като копие, неподвижен гръб. Забеляза, както всеки ден преди това, че той дори не обърна глава, за да покаже, че я е чул. Все едно не беше влязла, със своята свещ и историята, която имаше да разкаже. Всеки път беше така, но този път не съвсем. Тя беше дошла да се сбогува и сега, взирайки се в баща си, усети как дългият меч на спомена пронизва паметта й, остър, блестящ и страховит като мечовете на муардите.

Преди четири години четвъртият син на Алмалик от Картада почти се беше задушил в утробата на майка си, омотан в пъпната връв. Такива деца обикновено умираха, а най-често и майките им. Лекарите познаваха признаците достатъчно добре, за да предупредят какво ще стане. Това се случваше доста често и никой не можеше да бъде упрекван. Раждането беше опасно нещо, а лекарите не можеха да правят чудеса.

Ала Забира от Картада, музикантката, беше любимата куртизанка на най-могъщия цар в Ал-Расан, а Исхак от Фезана — смел и талантлив мъж. След като се посъветва със своите небесни карти, той прати вест на Алмалик, че е готов да опита нещо, което дава надежда, макар и съвсем слаба, Исхак извърши единствена по рода си операция и извади детето с разрез на корема на майката, като по този начин спаси и нейния живот.

Нито великият Галинус, извор на всички медицински знания, нито Узбет Ал-Маурус, нито Авенал от Сория в ашаритската родина на изток — нито един от тях или от техните последователи не беше описал подобна операция, завършила успешно, макар първите трима да познаваха тази процедура и да я бяха прилагали.

Исхак бен Йонанон, киндатът, беше първият, изродил живо дете по този начин. Това стана в двореца на Картада в Ал-Расан през второто десетилетие след падането на Халифата. Той беше излекувал раната на майката и се беше грижил за нея след това, докато една сутрин тя стана от леглото — много бледа, но красива както винаги — за да поиска четириструнната си лютня и да заеме обичайното си място в тържествената зала на Алмалик, в неговите градини и личните му покои.

За смелостта си и ненадминатото си изкуство Исхак получи от благодарния Алмалик от Картада много злато и достатъчно имот, та да бъдат той самият, жена му и дъщеря му осигурени до края на живота си.

А после царят нареди да извадят очите и да изтръгнат езика на лекаря, та с това да бъде изкупен тежкият му грях, че е видял забранената голота на ашаритска жена, и да му се отнеме възможността някога да разкаже за мраморната красота на Забира, изложена на студения поглед и също толкова студения нож на един киндатски лекар.

Всъщност това беше акт на милосърдие. Наказанието за всеки киндат или джадит, осквернил с поглед разголеното тяло на ашаритска жена, съпруга или наложница на друг мъж, беше смърт чрез разкъсване между четири коня. А тази жена принадлежеше на царя, наследника на халифите, Лъва на Ал-Расан, пред когото трепереха всички по-дребни царчета.

В мига, в който вестта за това раждане се разнесе извън палата, ваджиите започнаха да настояват за екзекуция в храма или на пазарния площад. Ала Алмалик наистина беше искрено благодарен на киндатския лекар. Той не питаеше особена любов към ваджиите заради ограниченията, които му налагаха, пък и по своему беше великодушен мъж.

Исхак остана жив, но сляп и ням, потънал в бездната на собствената си самота, недостъпна за жена му и единственото му дете. Нито през онези първи дни, нито след това той даде някакъв признак, че съществуват за него.

Те го отведоха от Картада във Фезана, която отдавна бяха избрали за свой дом. Онова, което имаха, им стигаше напълно. Всъщност, както и да го погледнеш, бяха богати. В Силвенес, в Картада, в частната си практика във Фезана Исхак беше преуспял, същото можеше да се каже и за деловите му начинания съвместно с други киндатски търговци, които изнасяха на изток кожи и подправки. Щедрият прощален дар на Алмалик просто беше затвърдил престижа им. Можеше да се каже, че са благословени от луните с голямо богатство.

Джехане бет Исхак, притежателка на това богатство, влезе в стаята на баща си, остави свещта на масата и отвори кепенците на източния прозорец. Разтвори и самия прозорец, та да може заедно с приглушената светлина на късния следобед вътре да нахлуе и прохладният ветрец, и седна на дървения стол до писалището, както правеше всеки ден.

Книгата, която четеше на Исхак — един труд на Меровиус върху катарактата — лежеше отворена до лакътя й. Всеки следобед, след като приключеше със задълженията си, тя идваше в стаята на баща си и му разказваше за пациентите, които беше прегледала, после му четеше на глас онова, с което се занимаваше самата тя. Понякога идваха писма от колеги и приятели от други градове и земи. Сер Резони няколко пъти годишно им пишеше от Сореника в Батиара и от местата, където работеше или преподаваше в момента. Джехане четеше на баща си и тях.

Той никога не показваше, че я чува, дори не обръщаше глава към нея. Така беше от деня, в който го бяха осакатили. Тя му разказваше как е минал денят й, четеше му писмата и книгите на глас. Когато слизаше долу за вечеря, го целуваше по челото. Той не реагираше.

Велас му носеше храната в стаята. Исхак никога не излизаше. Джехане знаеше, че няма и да го направи, освен ако не го накарат насила. Гласът му някога беше дълбок и красив, очите му — ясни и сини като окъпана от светлина река, ярки прозорчета към дълбините на мисълта. Щедростта на ума му и сръчността на ръцете му без колебание даряваха утеха и помощ на всеки, който имаше нужда. Той беше горд, но не суетен, мъдър, но без язвителност, смел, но без показност. Сега беше останала черупка, празна шушулка, сляпо и нямо отсъствие на всичко това в една затъмнена стая.

Докато се взираше в баща си и се готвеше да се сбогува, Джехане си мислеше, че разплатата, макар и закъсняла, е най-естественото нещо на света, което би могла да направи.

— Днес бях на пазара — заговори тя. — Нямаше особено трудни случаи. Тъкмо се канех да прегледам един каменар с подагра — представи си само! — когато ме повикаха при болен. Разбира се, отказах, но се оказа, че болният е Хусари ибн Муса. Изхвърли камък, третият за тази година.

Откъм дълбокото кресло не последва никаква реакция. Красивият профил с бялата брада приличаше повече на изображение, отколкото на жив човек.

— Докато се занимавах с него, научихме нещо ужасно. Ако се заслушаш, може би ще чуеш виковете по улиците извън Квартала.

Тя често се опитваше да го накара да използва слуха си, да го измъкне от тази затворена стая.

Никакво движение, никакъв признак, че е забелязал присъствието й. Нетърпеливо, почти гневно Джехане продължи:

— Изглежда Алмалик от Картада е пратил най-големия си син и господаря Амар ибн Хайран да осветят новото крило на двореца. И те току-що са избили всички поканени гости. Ето на това се дължи шумът от улицата. Сто и четиридесет души, татко. Алмалик е наредил да им отсекат главите и да изхвърлят телата им в крепостния ров. И в този миг, съвсем ненадейно, чудото стана. Може би беше игра на светлината, пронизваща сенките, но той като че обърна глава едва забележимо към нея. „Май за пръв път изричам името на Алмалик пред него“, внезапно си даде сметка Джехане.

— Хусари трябваше да е един от тях, татко — бързо продължи тя. — Точно затова е настоявал да ида при него тази сутрин. Надявал се е, че ще му помогна да стигне до двореца. Сега той е единственият оцелял от поканените. И нищо чудно муардите — днес в града са пристигнали още петстотин — да поискат да го арестуват. Затова уредих да го преместим тук. Велас всеки момент ще го доведе — преоблечен, разбира се. Вече исках разрешение от мама — добави тя.

Този път нямаше съмнение. Исхак беше обърнал глава към нея и сякаш против волята си се вслушваше в думите й. Джехане беше на път да се разплаче. Преглътна, борейки се със сълзите.

— Хусари изглежда… променен. Не мога да го позная. Спокоен, почти суров. Той е разгневен, татко. Има намерение тази нощ да напусне града. И знаеш ли защо? — Тя замълча, сякаш очакваше отговор, и видя как баща й въпросително повдигна глава. — Каза, че смята да унищожи Картада.

Джехане избърса една издайническа сълза от бузата си. Четири години си беше говорила сама, а ето че сега, когато се канеше да се сбогува, той най-сетне беше забелязал присъствието й.

— Аз смятам да замина с него, татко — промълви тя.

И зачака. Нищо. Но ето че главата му бавно се извърна и тя отново виждаше профила, в който се беше взирала години наред. Джехане преглътна за втори път. Това също беше един вид реакция.

— Едва ли ще остана с него, дори не знам къде смята да иде и какво е намислил. Но след днешния ден просто не мога повече да си давам вид, че нищо не се е случило. Щом Хусари може да вземе решение да се бори с Алмалик, защо да не мога и аз?

Ето, каза го. Думите бяха изречени. И освободена от този товар, Джехане почувства, че не е в състояние да каже нищо повече. И замълча, давайки най-сетне воля на сълзите си.

Облегна се назад и затвори очи. До този момент можеше да се самозалъгва, че прави същото, което беше правил баща й толкова пъти: напуска Фезана, за да дири работа и да трупа опит по широкия свят. Ако един лекар искаше да си създаде име, това беше начинът. Но да заявиш, че ще потърсиш разплата от един цар — това беше вече нещо друго. Пък и беше жена. Професията й можеше да й гарантира известна сигурност и уважение, но Джехане беше живяла и учила в чужбина. Знаеше колко е различно Исхак да тръгне по света и дъщеря му да стори същото и си даваше ясна сметка, че може никога вече да не прекрачи този праг.

— Еи ве’ах тее!

Джехане широко отвори очи. Онова, което видя, я потресе. Исхак се беше извърнал към нея. Лицето му беше разкривено от усилието да говори, празните очни кухини гледаха към мястото, където трябваше да е Джехане. Тя вдигна ръце към устата си.

— Какво? Татко, не…

— Еи ве’ах! — Завалените звуци бяха неразбираеми, но зад тях се усещаше болка и настойчивост.

Джехане скочи от мястото си и се свлече на колене в краката на баща си. Сграбчи ръката му и почувства, за пръв път от четири години, как пръстите му силно стиснаха нейните.

— Извинявай! Извинявай, повтори го! Не разбирам! — трескаво се примоли тя.

Баща й се опитваше да говори ясно, цялото му тяло се гърчеше от напрежение и безсилие.

— Ве’ах! Ве’ах!

Беше стиснал до болка ръката й, сякаш това можеше да направи трагично изкривените думи разбираеми.

— Казва да вземете и вашия слуга Велас, Джехане. Мъдър съвет при сегашните обстоятелства.

Джехане скочи като ужилена и се обърна към прозореца. И замръзна. Усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

На перваза беше седнал Амар ибн Хайран и ги наблюдаваше невъзмутимо, обгърнал коленете си с ръце. Щом той беше тук, значи нямаше никаква надежда, защото без съмнение беше довел и…

— Сам съм, Джехане. Не харесвам муардите.

— Така ли? — изрече с усилие тя. — Само им позволявате да убиват вместо вас, нали? Но какво общо има тук харесването? Как попаднахте тук? И къде е…

Слава на богините, сети се да спре навреме. Но това едва ли имаше значение.

— Хусари ибн Муса вече наближава портите. Представете си, предрешен като ваджия! Доста оригинално хрумване, между нас казано. Добре че Велас е с него да гарантира, иначе никога не биха го пуснали! — Той се усмихна, но в очите му трепна странно пламъче. — Нямате никаква причина да ми вярвате, но аз нямам нищо общо със случилото се днес. Нито пък принцът.

— Ха! — възкликна Джехане. Това беше най-умното, което можа да измисли за момента.

Той отново се усмихна, но този път изражението му й напомни за сутрешната им среща.

— Срещу това нямам какво да възразя. Вие ме сразихте. Сега трябва ли да падна от прозореца?

В този миг се случи нещо, което я порази повече от всичко видяно през този страшен ден. Чу зад гърба си глух, сподавен звук и се обърна ужасена.

За да открие, че чува смеха на баща си.

Амар ибн Хайран скочи от перваза и меко стъпи на застлания с килим под, мина покрай Джехане и застана пред стола на баща й.

— Исхак — тихо продума той.

— Амар — съвсем ясно изрече баща й.

Убиецът на последния халиф на Ал-Расан коленичи пред него.

— Надявах се да познаете гласа ми. Ще приемете ли извиненията ми, Исхак? Отдавна трябваше да дойда и съвсем не по този начин. Боя се, че уплаших дъщеря ви, а и не съм поискал разрешение от съпругата ви.

В отговор Исхак протегна ръка и ибн Хайран я пое. Беше свалил ръкавиците и пръстените си. Джехане беше прекалено потресена, за да мисли ясно.

— Муари? Као таа?

— Както знаете, Алмалик е изключително коварен — мрачно каза ибн Хайран. — Явно е искал да смаже всяка съпротива във Фезана и в същото време да внуши нещо на принца. — Той замълча за миг. — И на мене също.

Джехане беше успяла донякъде да се окопити.

— Наистина ли не знаехте нищо за това?

— Не бих си правил труда да ви лъжа — отвърна ибн Хайран хладно, без дори да я погледне.

Джехане пламна. Разбира се, че беше така. Какво го беше грижа за нейното мнение? Но един въпрос сам се натрапваше и тя нямаше никакво намерение да търпи пренебрежението на човек, който се беше вмъкнал в къщата й през прозореца.

— Тогава какво правите тук? Този път той се обърна.

— Причините са две. За едната от тях сигурно се досещате.

С крайчеца на окото Джехане видя баща си да кима.

— Прощавайте, но точно сега нямам желание да си играя на гатанки — опита се тя да бъде хаплива.

Ибн Хайран беше все така невъзмутим.

— Това не е игра, Джехане. Тук съм, за да попреча на муардите да убият Хусари ибн Муса, а също и лекарката, която му помага да избяга, макар да намирам поведението й по-скоро смело, отколкото мъдро.

Джехане изстина.

— Значи са тръгнали да го арестуват?

— Разбира се. Списъкът на гостите не е тайна, а някои от муардите могат да четат. Те имат заповед да избият всички, които фигурират в този списък. Мислите ли, че ще се лишат от това удоволствие, при това с риск да разгневят Алмалик?

— В къщата му ли ще го търсят?

— Може би вече са там. Точно затова побързах да ги изпреваря. Хусари вече е тръгнал с Велас. Слугите и робите са били по стаите си, с изключение на главния слуга, на когото господарят явно е вярвал. Груба грешка. Попитах го къде е ибн Муса и той ми каза, че току-що е излязъл, преоблечен като ваджия, заедно с помощника на киндатската лекарка.

Джехане съвсем се вледени.

— И ще го каже и на муардите?

— Не ми се вярва.

Настъпи тишина. Не, това не беше игра.

— Вие сте го убили! — каза Джехане.

— Слуга, комуто не може да се вярва — поклати глава ибн Хайран. — Тъжно напомняне в какви времена живеем.

— Защо, Амар? — Този път въпросът на Исхак прозвуча изумително ясно, но можеше да означава много неща.

Амар ибн Хайран се поколеба. В погледа му се мярна същото странно огънче. Като подбираше внимателно думите си, той каза:

— Вече съм се прочул с нещо, което извърших на млади години за Алмалик от Картада. Мога да го преживея. Право или не, аз го направих. Но… нямам никакво намерение отговорността за това гнусно клане да падне върху мене, а той явно иска точно това. Алмалик си има причини и аз ги разбирам, но нямам желание да му играя по свирката. Освен това разбрах, че Хусари ибн Муса е умен и свестен човек и се възхищавам на… изкуството и самообладанието на дъщеря ви. Може да се каже, че… че ми е приятно поне веднъж да застана на страната на правдата.

Исхак поклати глава.

— Още, Амар.

Ибн Хайран отново се поколеба.

— Винаги има още нещо зад онова, което правят мъжете, бен Йонанон. Ще ми позволите ли да го запазя за себе си? Аз самият тази вечер ще си тръгна от Фезана и ще следвам собствения си път. След време мотивите ми може би ще станат ясни.

Той се обърна към Джехане. В светлината на свещта и нахлуващите отвън лъчи на залеза очите му бяха студени и чужди. Ала онова, което беше казал, й стигаше. Тя вече знаеше достатъчно.

— След като слугата… вече го няма — продължи той, — е малко вероятно муардите да се появят, но ако все пак стигнат дотук, не бива да намерят нищо. Съветвам ви да пропуснете вечерята и да тръгнете веднага щом се мръкне.

Джехане кимна. С всяка следваща минута все по-ясно осъзнаваше колко опасен и странен е светът, в който беше навлязла по своя воля. Сутрешният пазар, лечебницата, привичният порядък — всичко вече й изглеждаше много далеч и бързо избледняваше.

— Ще ви дам един съвет, ако позволите. Не знам какво смята да прави ибн Муса, но няма да сбъркате, ако се установите за известно време на север, във Валедо.

— Пращате киндатка при джадитите? — рязко го прекъсна Джехане.

Той сви рамене.

— Живяла сте с тях по време на обучението си в чужбина, баща ви също.

— Това бяха Батиара и Фериерес.

— Отново съм сразен! — възкликна той. — Ако продължавате в този дух, наистина ще трябва да скоча от прозореца. — Изражението му отново се промени. — На полуострова нещата се менят, Джехане. И може много скоро да се променят напълно. Не е зле да си спомните, че докато се плаща париас, Валедо гарантира сигурността на Фезана. Не знам дали това се отнася за вътрешния… контрол от страна на Картада, но по въпроса може да се спори, стига ибн Муса да пожелае. Това може да се използва като повод. Колкото до вас, на ваше място определено бих избягвал Руенда и Халоня, но крал Рамиро от Валедо е интелигентен човек.

— А войниците му?

— Някои от тях.

— Колко успокояващо!

Зад нея баща й издаде звук на неодобрение.

— Джехане, не можете да разчитате на сигурност, ако напуснете тези стени. — Ибн Хайран я погледна право в очите. — Трябва да го разберете, преди да тръгнете. Ако нямате по-определени планове, работата като лекар под закрилата на Валедо с нищо няма да е по-лоша…

— Защо решихте, че нямам планове? — прекъсна го тя. Чудно нещо, колко бързо успяваше да я ядоса!

— Извинявайте — отказа се от опитите си да я убеждава той.

— Къде?

Джехане не би отговорила на ибн Хайран по ред причини, но на баща си трябваше да каже. Той не й беше продумал четири години до тази вечер.

— Рагоса — лаконично отговори тя.

Дори не беше помисляла за това, преди ибн Хайран да заговори, но след като името беше изречено, изведнъж изпита чувството, че цял живот се е стремила нататък, към бреговете на езерото Серана, към реката и планините на изток.

— Аха. — Ибн Хайран замислено потърка гладката си брадичка. — Да, цар Бадир не е най-лошият избор.

— И Мазур бен Аврен също.

В гласа й прозвуча предизвикателство. Той се засмя.

— Киндатският принц, разбира се. На ваше място щях да внимавам, Джехане.

— Защо? Познавате ли го?

— Разменяме си писма и стихове от години. Книги за библиотеките си. Бен Аврен е изключително умен мъж.

— И какво? Нима това е толкова лошо за главния съветник на царя на Рагоса?

Той поклати глава.

— Аз съм последният човек, който би ви отговорил на този въпрос. Просто бъдете внимателна, ако попаднете там. Не забравяйте, че съм ви предупредил. — Той замълча за миг, загледан през прозореца. — Но ако искате да заминете — за себе си не говоря — ще трябва да сложим край на пререканията. Струва ми се, че чувам гласове долу. Надявам се да са Хусари и Велас.

Сега и тя чу гласовете и ги позна.

— С ваше позволение, сер Исхак, ще си тръгна по същия път, по който дойдох. — Ибн Хайран отново подмина Джехане, за да стисне ръката на баща й. — Но искам да ви задам един въпрос. От четири години се чудя нещо.

Дъхът на Джехане спря. Баща й бавно извърна глава към ибн Хайран.

— Кажете ми, ако не искам твърде много, знаехте ли какво рискувате, когато изродихте последното дете на Алмалик по този начин?

В последвалата тишина Джехане чу долитащия от двора спокоен глас на майка си — тя канеше ибн Муса в дома си, сякаш беше дошъл на вечеря.

Видя как баща й кимна, а от устните му се откъсна сподавен звук, сякаш непосилно бреме беше паднало от плещите му. Джехане почувства как сълзите отново на пират да рукнат от очите й.

— Бихте ли го направили пак? — тихо попита ибн Хай ран.

Този път отговорът не се забави. Исхак кимна.

— Защо? — попита Амар ибн Хайран и Джехане виждаше, че наистина се опитва да разбере.

Исхак отвори уста и пак я затвори, сякаш опитваш думата на вкус.

— Гарирус — най-сетне изрече той, после безнадеждно поклати глава.

— Не разбирам — каза ибн Хайран.

— Гарирус — повтори Исхак и сложи ръка на сърцето си. Този път Джехане го разбра.

— Клетвата на Галинус — каза тя. Беше й трудно да го обясни. — Лекарската клетва. Да бъде запазен животът, ако е възможно.

Исхак кимна още веднъж и се облегна назад, сякаш усилието да общува след толкова време го беше изтощило. Амар ибн Хайран, който още държеше ръката му, я пусна.

— Ще ми трябва време да помисля върху това. Повече, отколкото имаме сега. Ако моите звезди и вашите луни са благосклонни, за мене ще е чест да се срещна отново с вас, сер Исхак. Мога ли да ви пиша?

Исхак кимна. Ибн Хайран се обърна към Джехане.

— Казах ви, струва ми се, че имах две причини да дойда — промълви той. — Или забравихте?

Наистина беше забравила. Той се усмихна.

— Едната беше да ви предупредя, че сте в опасност, а втората — да ви донеса нещо.

Ибн Хайран се върна до прозореца, надвеси се навън, взе нещо от перваза, после се обърна и й го подаде.

— Господи! — прошепна тя.

Беше стъкленицата й. Стъкленицата на баща й.

— Вие си тръгнахте много набързо от ибн Муса — продължи ибн Хайран. — Велас и Хусари също. Помислих си, че стъкленицата може да ви потрябва, пък и сигурно ще й намерите по-добро приложение от муардите.

Джехане преглътна и прехапа устни. Ако я бяха намерили…

Тя пристъпи към ибн Хайран и взе стъкленицата. Пръстите им се докоснаха.

— Благодаря — промълви тя.

И се вцепени — той се наведе и я целуна по устните. Парфюмът му я обгърна за миг. Ръката му нежно докосна косата й.

— Куриерска такса — весело заяви той и се отдръпна. — Това за Рагоса не е лошо хрумване. Но посъветвайте ибн Муса да иде във Валедо — при крал Рамиро ще е по-добре.

Джехане почувства, че нахлулата в лицето й кръв започва да се отдръпва и смущението отстъпва място на гнева. Родителите й, Велас, сер Резони — всички, които я познаваха добре, неведнъж я бяха предупреждавали, че не е зле да поусмири гордостта си.

Тя пристъпи напред, повдигна се на пръсти и на свой ред целуна ибн Хайран. Почувства как дъхът му секна от изненада. Така вече беше по-добре — самонадеяността му никак не й се нравеше.

— Лекарска такса — изчурулика тя и се отдръпна. — Ние вземаме повече от куриерите.

— Сега вече наистина ще падна от прозореца — каза той, но след кратка пауза.

— Недейте. Доста е високо. Очевидно и вие кроите планове да си отмъстите на Картада, макар и да не го казвате. Да паднете от прозореца не е най-доброто начало.

Джехане с удовлетворение установи, че това също го свари неподготвен.

— Надявам се пак да се срещнем — най-сетне се окопити той.

— Би било интересно — невъзмутимо отвърна Джехане, макар сърцето й да биеше много бързо.

Той се усмихна. Миг по-късно тя го видя да се спуска по грапавата стена, да минава под арката и да се насочва към портата, без да поглежда назад.

Беше си помислила, че е спечелила последната схватка, но усмивката му преди да си тръгне я накара да се усъмни.

— Нимаай, Ехаа, нимаай! — обади се баща й зад гърба й, сякаш откликвайки на мислите й.

Страхът отново се прокрадна в сърцето й. Тя се приближи до стола на Исхак и положи глава на коленете му. Почувства ръцете му да я галят по косата. Това не се беше случвало от четири години.

Така ги завари Велас, който вече беше приготвил багажа — и нейния, и своя. Не беше нужно някой да му казва какво да прави.

 

По-късно, когато Джехане вече беше тръгнала с Велас и Хусари ибн Муса — търговеца на коприна, който за няколко часа се беше превърнал в заговорник срещу Лъва на Картада — от кабинета на Исхак бен Йонанон, лекаря долитаха странни звуци.

Жена му Елиане стоеше в коридора пред затворената врата и слушаше как съпругът й, от четири дълги години ням като смъртта, се учи да произнася буквите на азбуката, после пробва кратки думички, също като дете, което опитва какво може да каже и какво не. Навън беше съвсем притъмняло. Дъщеря им, единственото им дете, беше някъде извън стените на цивилизацията и сигурността, където рядко стъпваше женски крак, при опасностите на широкия свят. Елиане държеше дълга запалена свещ и ако някой я наблюдаваше отстрани, щеше да види изписаната върху още красивото й лице болка.

Тя остана така дълго, преди да почука и да влезе в стаята. Прозорците още бяха отворени, както ги беше оставила Джехане. В края на този ден, белязан от смъртта, когато оттатък портите на Квартала още долиташе скръбен плач, звездите бяха както винаги безметежни. Скоро щяха да изгреят луните — първо бялата, после синята, а нощният ветрец щеше да разхлади напуканата от летния зной земя, по която мъже и жени ходеха и дишаха. И говореха.

— Ейия? — каза мъжът й и за Елиане бет Данел това прозвуча като музика.

— Квакаш като жаба — каза тя и тръгна да застане зад стола му.

В слабата светлина на свещта го видя да се усмихва.

— Къде беше досега? — попита тя. — Мили мой. Толкова ми липсваше.

— Ейия — произнесе още веднъж той името й и се изправи. Очите му бяха черни ями и винаги щяха да си останат такива.

Той разтвори ръце и тя се потопи във вселената на прегръдката му, облегна глава на гърдите му и си позволи почти невъобразимия разкош да потъгува.

 

Горе-долу по същото време дъщеря им беше от другата страна на крепостната стена и се пазареше с няколко проститутки за покупката на три мулета.

Всъщност Джехане знаеше няколко скрити изхода в крепостната стена. Някои от тях бяха прекалено тесни, за да мине през тях мъж с телосложението на Хусари, но в самия Квартал, в северозападния му край, зад едно дърво беше скрит ключът за малко по-широк тунел в каменната стена. Той беше най-близкият и най-удобният, макар че Хусари успя да се промуши само с помощта на Велас.

Когато се измъкнаха навън и застанаха на поляната край реката, ненадейно от тъмнината жизнерадостно прозвуча глас, който Джехане познаваше:

— Добре дошли, странници! Ще желаете ли да ви отведа в Градината на всички наслади, каквито Ашар дарява само в отвъдното?

— Може и да дарява, но не и на киндатите — отвърна Джехане. — Тази вечер почти успя да ме съблазниш, Хасинто.

— Джехане! Докторке! — Жената, която се приближи, беше силно напарфюмирана и отрупана с накити. — Прощавай, не те познах! При кого те повикаха?

— При никого. Тази вечер аз имам нужда от помощта ви. Нищо чудно ваджиите и муардите да са по петите ми.

— Чумата да ги тръшне дано! — възкликна жената, която бяха нарекли Хасинто. — Не им ли стига толкова кръв за един ден?

Очите на Джехане бяха свикнали с тъмното и вече различаваха слабичката фигурка, пестеливо облечена в нещо много тънко и разголено.

— Какво ти трябва? — попита Хасинто. Джехане знаеше, че е само на четиринайсет.

— Три мулета и мълчанието ви.

— Нямай грижа. Ела, ще ви заведа при Нуная.

Джехане не беше изненадана. Ако някой изобщо имаше някаква власт в тази общност на жени и момчета извън крепостните стени, това беше Нуная.

Тя не беше жена, която си губи времето в празни приказки. Мъжете, които бързаха, го знаеха — а ако не го знаеха, скоро го научаваха. Клиентите, които идваха при нея, много бързо се озоваваха от другата страна на крепостните стени, облекчени и с олекнали кесии.

Покупката на мулетата беше проста сделка. Джехане — единствената жена-лекар във Фезана — от няколко години лекуваше градските проститутки. Най-напред в квартала им в града, до източната стена, а сега и тук, на север, от външната й страна, след като ваджиите ги бяха изхвърлили в предградието край реката.

Тази акция беше последната от цяла серия епизодични, повтарящи се изблици на праведен гняв, които бележеха отношенията между града и търговките на плътска любов. Жените с право разчитаха да се върнат вътре след не повече от година — за да се озоват отново отвън само след година-две.

Като се знаеше, че жените, а и немалко момчета, които можеха да бъдат купени, живееха извън стените, съвсем нормално беше да има и скрити изходи. Нямаше град на света с жители, живеещи извън крепостните стени — законно или не, — който да остане запечатан.

Джехане вече познаваше много от жените и неведнъж се беше измъквала навън нощем, за да хапне, да пийне и да се посмее с тях. От уважение към лекарката, която израждаше децата им и лекуваше болестите и раните им, тогава те не приемаха клиенти. Джехане намираше тези жени и тъжните, без време помъдрели момчета, за по-приятна компания от почти всичките си градски познати, и в Квартала, и извън него. От време на време се замисляше какво ли би трябвало да говори това за нея.

Тук, сред съборетините, пръснати около реката и крепостния ров, съвсем не се живееше безгрижно и често викаха Джехане да лекува раните от нож, които жените си нанасяха. Тук бяха представени и трите религии, но тя прекрасно знаеше, че свадите нямат нищо общо със слънцето, звездите или луните, а ваджиите, които бяха изгонили жените от града, бяха общ враг. Джехане знаеше, че няма да я предадат.

Нуная им продаде трите мулета, без дори да трепне с тежките си, силно гримирани клепачи. Тук не беше място да се задават лични въпроси. Всеки си имаше своите тайни и своите рани.

Джехане се качи на едното муле, Велас и Хусари яхнаха другите две. Беше прието жените да яздят странично, но Джехане винаги беше намирала това за глупаво и неудобно. Лекарите имаха право да проявяват ексцентричност и тя яздеше като мъж.

Беше лято, реката се влачеше бавно и лениво. Докато я прекосяваха, Джехане почувства как в мулето й се удари някакъв тежък плаващ предмет. Тя потрепера — досещаше се какво е. Мулето се задърпа яростно и Джехане едва не падна, докато се опитваше да го укроти.

Излязоха от водата и се насочиха на север към дърветата. Джехане се огледа назад само веднъж. В стражевите кули по стените, в двореца и високите къщи на Фезана светеха фенери. Свещи, запалени от мъжете и жените, които се криеха зад тези стени от спотайващите се в мрака опасности.

А в реката и дворцовия ров плаваха обезглавени тела. Сто тридесет и девет на брой.

Сто и четиридесетият мъж яздеше до нея и може би страдаше от жестока болка, но не се оплакваше.

— Погледнете — каза Велас. Наоколо цареше непрогледен мрак.

Джехане погледна нататък, където сочеше той, и видя в далечината червения отблясък на огън. Сърцето й затуптя учестено. Открит огън сред степта — това можеше да значи много неща, но нямаше как да се разбере. Сега беше сред чужд, враждебен свят, в откритата, равнина, сама посред нощ с един стар слуга и един дебел търговец. Всичко, което знаеше и разбираше, беше останало зад гърба й. Дори жалкото предградие на проститутките пред градските стени сега й се струваше сигурно и спокойно.

— Мисля, че се досещам каква е тази светлина — след кратко мълчание заяви Хусари. Гласът му прозвуча спокойно и с увереност, която отново я изненада. — Всъщност сигурен съм. Да идем там.

Джехане, която се беше уморила от мислене, докато ги измъкне от града и осигури мулетата, с удоволствие се остави той да ги води. Мина й през ума, че това приключение, този общ порив за мъст могат да свършат по-скоро, отколкото си представяха, но остави мулето си да последва това на Хусари към огъня, пламтящ насред равнината.

Така не след дълго, малко след като беше изгряла бялата луна, тримата влязоха в лагера на Родриго Белмонте, Капитана на Валедо, и неговите петдесет войници, тръгнали да събират летния париас. И Джехане разбра, че този толкова дълъг ден и нощта още не са свършили.