Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lions of Al-Rassan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-339-5

История

  1. — Добавяне

Глава 16

До последния момент, под звездите и бялата луна в Ал-Расан на неверниците, когато забулените изникнаха откъм притъмнялата равнина, свещеникът Иберо все още беше убеден, че ръката на Джад все пак е върху рамото му и той е, който насочва стъпките му.

Още първата сутрин, докато яздеше на запад от имението Белмонте в дъжда, планът му беше готов. Трябваше, макар и неохотно, да признае, че Миранда може би е права. Че в усърдието си да служи на бога и светата вяра е причинил зло на семейството, което обичаше от цялото си сърце. И в тази сива, студена утрин той се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно злото, ако съществуваше, да бъде поправено. Миранда Белмонте се беше отвърнала от него, беше го прокудила от дома му, но той нямаше да обърне гръб нито на нея, нито на семейството й.

По пътя Иберо си намери спътници — отряд войници от околността, тръгнали към Карказия в отговор на кралската заповед — същата, с която бяха призовани двете момчета. Той тръгна с тях. Това беше свещена война, или поне се наричаше такава, и духовниците не бяха нежелани, стига да не пречеха. Иберо умееше да язди и да се оправя с конете — годините в имението на Белмонте го бяха научили на това.

След седем дни откри Фернан и Диего в кралската войска в равнината на юг от Карказия, сред палатките и знамената на военния лагер. Към тях се отнасяха с видимо уважение, макар че изпитателните погледи на онези, които знаеха защо Диего е с войската, караха Иберо да се чувства неловко. Пряко волята си той си спомняше думите на Миранда — че в миналото онези, които са имали пророческа дарба, са били изгаряни живи. И то не толкова отдавна. В такива моменти Иберо трябваше да си напомня, че сегашните времена са по-просветени.

Момчетата не му се зарадваха особено, но Иберо притежаваше инат в достатъчно количество, за да покаже ясно на всички заинтересовани, в това число и на елегантния висш духовник от Фериерес, че където са синовете на Родриго Белмонте, и той е там. Не каза на момчетата, че майка им го е изгонила от имението — може би трябваше да го направи, но не можа. Това означаваше, че си е послужил с измама, за да остане с тях, но той вярваше, че бог ще му прости. Винаги беше имал най-добри помисли.

Скоро потеглиха на юг през ничията земя с армията, тръгнала да завоюва наново Ал-Расан. По-точно с предния й отряд, защото Диего и Фернан през цялото време оставаха близо до краля.

Иберо никога досега не беше виждал краля. Рамиро от Валедо беше хубав мъж, който правеше силно впечатление. Достоен, както смирено си мислеше духовникът, да бъде божие оръдие за завоюването на Ал-Расан от Еспераня. Ако е рекъл бог. Той си даваше ясна сметка, че всички мъже в тази армия са участници в нещо грандиозно. Кралят говореше за ограничена кампания, за тактическо превземане на Фезана, но дори Иберо разбираше, че влезеха ли валедийците в Ал-Расан, това щеше да отбележи началото на нова епоха за всички.

Стройният, изящен конетабъл граф Гонзалес де Рада през цялото време се въртеше около момчетата и това безпокоеше духовника. Иберо знаеше, че сер Родриго и този човек не се обичат, но освен това му беше известно, че де Рада се е заклел да бди над семейството на Белмонте, докато самият Родриго е в изгнание. Ето защо той се надяваше — и се молеше всяка сутрин по изгрев и вечер по залез-слънце — близостта на този опасен и жлъчен човек да е демонстрация единствено на желанието му да сдържи клетвата си.

На юг от двете малки укрепления в таграта челният отряд на краля започна постепенно да се откъсва от останалата войска. Между тях през цялото време сновяха съгледвачи и докладваха.

Така Иберо научи, че Миранда Белмонте д’Алведа също се е присъединила към войската и е в свитата на кралица Инес, която беше решила да тръгне със съпруга си към земите на неверниците. Когато го каза на момчетата, те не се изненадаха. Иберо отначало беше обезпокоен, но после се досети.

Понякога дарбата на Диего се проявяваше по странен начин. Сега той сигурно беше разбрал за идването на майка си още преди да се появят пратениците. Иберо му се скара малко неохотно.

— Би трябвало да ни казваш… ако видиш нещо. Може да е важно. Нали затова си тук в крайна сметка?

Диего го погледна с комично учудване.

— Майка ми? — попита той. — Иберо, как идването на майка ми може да се окаже важно за войната?

Погледнато по този начин, беше прав. Фернан обаче имаше съвсем друго виждане, както можеше да се очаква.

— Не е ли странно! — възкликна той с негодувание. — За пръв път тръгваме на война и всичките ни домашни хукват след нас! Кого още да очакваме? Готвачката, бавачките ни? Това е нелепо! Ти може би си тук, за да ни наглеждаш да не се отвиваме нощем?

Диего се засмя. Иберо беше твърде обезпокоен от вестта за пристигането на Миранда, за да му е забавно или да ги мъмри. Думите на Фернан бяха твърде непочтителни, но духовникът разбираше как би се чувствал всеки млад мъж по време на първия си поход, ако наставникът му, а след него и майка му, тръгнат по петите му.

Какво пък, ако момчетата се чувстваха неловко или войниците им се присмиваха, трябваше някак да се оправят сами. Друго беше важно — че са още твърде млади, за да са тук, и че нямаше да се озоват в армията, ако не беше дарът на Диего. И ако Иберо не беше пратил писмо в Естерен.

Сега той написа още едно послание, твърде официално, до Миранда, и го прати по един от съгледвачите. В него докладваше, че е с момчетата и че те се чувстват добре и се радват на добро отношение. Отговор не последва.

Междувременно научиха, че кралицата напълно се е възстановила след онзи нещастен случай и че има огромно доверие в новия си лекар, който преди това работел в едно от укрепленията в таграта.

Говореше се, че той спасил живота на кралица Инес, когато била на смъртно легло. Диего беше очарован от тази история и се опитваше да измъкне възможно повече подробности от онези, които бяха присъствали на срещата на тримата крале. Фернан се интересуваше повече от събитията, които предстояха. Той успя някак да се присламчи към свитата на краля, като особено често се навърташе около граф Гонзалес. Така се разбра защо не закачаха ашаритските ферми и села по пътя си.

Откакто излязоха от таграта, бяха минали през не едно село и местните жители бягаха пред тях в хълмовете с всичките си вещи, защото се знаеше, че във войните между Ашар и Джад къщите и фермите се опожаряват.

Този път обаче беше различно.

Въпреки явното неодобрение на Жеро де Шервал, кралят беше непоколебим в това отношение. Фернан повтаряше думите му, че това не е обикновен набег, че са тръгнали на юг, за да превземат Фезана и да останат. И ако успееха, ашаритите щяха да са им нужни, за да останат във фермите и селата, да плащат данъци и да обработват земята. Кралят беше заявил, че времето и умелото управление ще върнат Джад в Ал-Расан, а не пожарите и разрушенията. Иберо не разбираше как се връзва това със светото учение, но не смееше да се обажда.

Изминаха четири дни. Времето беше меко и войската напредваше. В тревистата равнина на Ал-Расан барабаняха копита и се вдигаха облаци прах.

И една сутрин, малко преди да потеглят, Диего обяви, че е видял баща си да язди на запад.

 

Кралят, конетабълът и високият свещеник от Фериерес му задаваха всевъзможни въпроси, на които той не можеше да отговори.

Знаеше, че не е в състояние да им бъде от полза, и правеше всичко възможно да им го покаже. Няколко дни преди това беше почувствал идването на майка си във войската, на половин ден път след тях. Разбира се, каза на Фернан. Чудеше се дали да не каже и на краля и на духовника от Фериерес просто за да им даде някаква информация, но мисълта за майка му го накара да си замълчи. Нейните действия нямаха нищо общо с кампанията. Да говори за нея би било равносилно на предателство и той не го направи. Освен това знаеше каква е причината за идването й. Знаеше я и Фернан. Брат му се сърдеше и се докачаше, а на Диего просто му беше тъжно. Може би трябваше да я почакат да се прибере, преди да тръгнат. Още от деня на заминаването си той се измъчваше от чувство за вина.

Знаеше, че тя не би позволила да тръгнат с тази армия, ако си беше у дома, когато дойдоха да ги вземат. Фернан му се присмя, когато му го каза — според него майка им, колкото и да беше решителна, не би се осмелила да наруши заповед, идеща направо от краля.

Диего не беше сигурен в това. Майка му му липсваше. Тя беше по-нежна с него, отколкото с повечето хора. Знаеше, че и на Фернан му е мъчно за нея, но той не би си го признал и Диего реши да си мълчи. Затова пък си говореха за баща си. Фернан смяташе, че няма нищо нередно в това баща им да им липсва — така виждаше нещата.

После една сутрин Диего се събуди с образа на Родриго в главата си. Малко мътен, защото баща му яздеше много бързо, а и пейзажът се променяше твърде стремително, за да се получи ясна картина. Но той се приближаваше към тях от изток и не беше далеч.

Диего полежа под одеялото си със затворени очи, като се опитваше да се съсредоточи. Чу Фернан да се събужда и да проломотва нещо, после брат му притихна. Той винаги знаеше кога Диего има видения. Това не беше възможно да се обясни с думи.

Картината отказваше да се проясни. Той видя баща си с още няколко души — съвсем малък отряд — и като че наблизо имаше река. Явно Родриго яздеше край Таварес, доколкото можеше да си спомни картата. И беше разтревожен от нещо, макар Диего да не виждаше непосредствена опасност. Опита се да се откъсне за малко от баща си, да провери дали не може да определи по-точно местонахождението му. Видя реката, равнината, хълмовете.

После в ума му изникна ясна картина на град и крепостни стени. Това трябваше да е Фезана.

Баща му отиваше във Фезана.

Диего отвори очи. Фернан се беше навел над него и го наблюдаваше. Подаде му портокал, вече обелен. Диего го захапа.

— Защо му е притрябвало на татко да ходи във Фезана? — замислено попита той.

Фернан сбърчи чело.

— Нямам представа — призна той най-сетне. — Наистина ли отива там? Ще кажеш ли на краля?

— Мисля да му кажа. Нали затова сме тук?

На Фернан тази мисъл не му харесваше, но това беше самата истина. Най-напред казаха на Иберо, после тримата се отправиха заедно при крал Рамиро.

Много скоро след този разговор вече яздеха на юг с краля, конетабъла и стотина от най-добрите Конници на Валедо към Фезана, която се намираше на един ден бърза езда от лагера.

— Това е много важно — обясни кралят на Диего. — Сега вече ти оправда присъствието си тук. Благодарим ти.

— Нали нищо не заплашва татко? — рязко попита Фернан, който вече не се притесняваше в присъствието на толкова високопоставени личности. — Той е изгонен от Валедо, не оттук, нали така?

Крал Рамиро замислено погледна двете момчета. Изражението му се беше смекчило.

— Това ли ви притесняваше? Не, баща ви не е заплашен от нищо. Не и от моя страна. Трябва да го пресрещна преди да е стигнал Фезана. Нямам представа защо е тръгнал нататък, но искам да го спра и да прекратя изгнанието му. Не можете да си представите колко ми е нужен. Не мога да си позволя най-добрият ми капитан да попадне в капан в града, който се каня да обсадя, нали?

Фернан кимна сериозно, сякаш и той беше мислил същото. Може и така да беше. Диего, който разсъждаваше иначе, хвърли бърз поглед към граф Гонзалес, когато кралят нарече Родриго „най-добрия си капитан“, но не успя да прочете нищо по лицето му.

Яздеха толкова бързо, че настигнаха и задминаха няколко групи селяни, спасяващи се с бягство към Фезана. Хората се разпищяха при приближаването им, но едва по обед кралят заповяда да избият група ашарити. Първото им убийство в тази война.

На Диего обясниха, че това е необходимо. Хората, стремящи се към Фезана, както и онези, които вече ги чакаха в града, трябваше да треперят пред тях, да започнат да се съмняват доколко съпротивата е разумна. Градове с яки стени като Фезана не можеха да бъдат превзети с щурм, а само с обсада, и духът на хората вътре беше решаващ. Трябваше няколко души да умрат, за да може слухът за убийствата да стигне града преди тях.

Нито той, нито Фернан бяха сред хората, които се отделиха от отряда и се втурнаха сред селяните, като сечаха наляво и надясно. Диего беше безумно щастлив, че не участва в това. Видя как Фернан поглежда през рамо и наблюдава клането. Диего не погледна нито веднъж. Помисли си, че сигурно и брат му изпитва същото облекчение като него, но не го каза. Ала в игрите противници на Фернан винаги бяха забулените муарди, които техни милости Фернан и Диего Белмонте винаги успяваха да победят въпреки огромното числено превъзходство на противника след като се втурнеха сред вражеските редици, за да освободят пленения си баща и краля. И естествено получаваха щедра награда.

Да колиш селяни и деца на прашния път беше съвсем различно. Отрядът препусна напред и писъците заглъхнаха в далечината. Не след дълго групата, натоварена с отговорната задача, ги настигна. Жеро де Шервал, щастлив и развълнуван, благослови мъжете и оръжията им с ликуващ глас, който според Диего беше прекалено гръмък, и нарече стореното от тях велик миг в историята на Еспераня, с който трябвало да се гордеят.

Малко след това кралят заповяда да спрат за почивка и всички слязоха от конете, за да се нахранят. Слънцето беше високо, но по това време на годината още не беше горещо. Диего се отдалечи няколко крачки, седна в сянката на един храсталак и затвори очи — опитваше се да види баща си. Длъжен беше. Затова го бяха повикали. Дарбата му вече не беше тайна и не можеше да разполага с нея. По-късно щеше да има време да помисли върху това.

Този път откри Родриго бързо и тутакси разбра, че нещо не е наред. Виждаше града през погледа на баща си и онова, което го порази, беше сиянието.

Той бързо се изправи. За миг му се зави свят. Трябваше да намери краля. Брат му го видя и тръгна с него. Рамиро седеше на един чул и се хранеше като войник, сложил чинията в скута си. Подаде чинията и манерката с вино на един слуга и се изправи.

— Какво има, момче?

— Кога ще стигнем Фезана, господарю?

— По залез. Ако яздим бързо, може и малко по-рано. Защо?

— Баща ми вече е там. На някакъв хълм източно от стените. Мисля, че не можем да го настигнем. И… струва ми се, че ако влезе вътре, ще е в опасност.

Крал Рамиро го изгледа замислено.

— Бъди по-точен, в името на Джад! — възкликна духовникът от Фериерес.

— Ако можеше, щеше да бъде по-точен, де Шервал! — Кралят, изглежда, не хранеше особени симпатии към свещеника. Той се обърна към Диего. — Можеш да усетиш приближаващата опасност, все едно я виждаш, така ли?

— Да, когато става дума за баща ми, но не винаги, ваше величество.

— Още ли не си разбрал защо е тръгнал за Фезана?

Диего поклати глава.

— Значи не е с отряда си, а с малка група, така ли?

Диего кимна.

Някой се прокашля нервно. Всички се обърнаха към Иберо. Диего дори не беше забелязал кога е дошъл. Дребният духовник смутено промърмори:

— Аз имам предположение, ваше величество.

— Кажи го! — изпревари краля Жеро де Шервал.

Рамиро го изгледа втренчено, но не каза нищо.

— В едно от писмата си сер Родриго споменава, че в отряда му е зачислена лекарка, киндатка от Фезана. Джехане бет Исхак, струва ми се. Може би…

Кралят бързо кимна.

— Това звучи правдоподобно. Родриго може би е знаел, че сме тръгнали насам. А щом тя е член на отряда му, естествено е да се опита да направи нещо за нея. Дали тази жена има някакви роднини във Фезана?

— Не знам, ваше величество.

— Аз знам — самоуверено заяви Фернан. — Той писа на майка ми за това. Баща й също е лекар и още живее във Фезана.

Кралят бързо вдигна ръка.

— Исхак от Фезана? Той й е баща? Онзи, когото Алмалик ослепи?

Фернан примигна.

— Не знам нищо за…

— Няма значение! Това е човекът, чийто трактат четеше лекарят на кралицата! Благодарение на него животът й беше спасен! — Очите на крал Рамиро блестяха. — Да, вече разбирам. Знам какво става. Сер Родриго ще влезе в града, но ще се опита да се измъкне по най-бързия начин заедно с тях. Трябва му време, затова не бива да бързаме.

— Ще споделите ли с нас мислите си, ваше величество? — На лицето на Жеро де Шервал беше изписана досада, но и любопитство.

— Доколкото е нужно — прекалено любезно каза кралят на Валедо. Свещеникът почервеня. Без да му обръща внимание, кралят се обърна към Гонзалес де Рада: — Господин конетабъл, искам да направим следното, при това бързо…

Крал Рамиро умееше да заповядва. Скоро след този разговор няколко души препуснаха към идващата след тях войска. Диего и Фернан останаха с краля.

Отрядът им забави ход и по залез спря недалеч от реката под прикритието на околните дървета, откъдето се виждаха стените на Фезана.

Крал Рамиро неочаквано се приближи сам към мястото, където Диего и Фернан заедно със своя наставник бяха закарали конете си на водопой, и даде знак на Диего. Момчето подаде юздите на брат си и го последва. Фернан понечи да тръгне след тях, но кралят вдигна ръка и поклати глава. Момчето унило се подчини и остана ва мястото си.

За пръв път Диего оставаше насаме с краля. Помисли си, че кралете рядко са сами.

В светлината на залязващото слънце блещукаше река Таварес, отвъд която се издигаше Фезана. Доскоро градът и реката бяха за Диего само имена на картата. Сякаш чуваше гласа на наставника си: „Назови градовете, подчинени на царя на Картада. Назови царя. Сега напиши тези имена и ги произнеси правилно.“

Таварес. Фезана. Алмалик. Това вече не бяха само имена. Той беше в Ал-Расан, земя на ужас и на легенди. С армията на Валедо, дошла да я завоюва. Да си я върне, защото някога тази земя е била тяхна. Много отдавна, когато Еспераня е била символ на сила.

Докато се взираше в тези яки каменни стени с цвят на мед в светлината на последните лъчи, Диего Белмонте се запита как царят и армията му дръзват дори да си представят, че ще превземат подобен град. Нищо, което беше виждал досега — всъщност само Естерен и Карказия — не можеше да се сравни с това великолепие. И докато се вглеждаше на юг, Валедо като че изгуби част от величието си в очите му.

Отвъд стените в последните лъчи на слънцето блестяха куполите на храмове. Обители на вярата, която служителите на Джад наричаха гнусна и порочна.

На Диего обаче те му се виждаха красиви.

Сякаш прочел мислите му, кралят промълви:

— Двата по-близки купола — синият и белият — са на киндатското светилище. Сребристите, които блестят, са храмовете на Ашар. Скоро сигурно ще чуем камбаните за молитва. Някога обичах звъна им.

Диего знаеше, че кралят е бил в изгнание в Ал-Расан. Както преди това Раймундо и собственият му баща, прогонени от Санчо Дебелия при неверниците. Това беше част от семейната история. То обясняваше защо Родриго вече не е конетабъл на Валедо.

Диего почувства, че кралят очаква да каже нещо, и промълви:

— Баща ми би трябвало да познава добре града. Бил е тук и преди.

— Знам, Диего. Мислиш ли, че ще можеш да ми кажеш кога ще излезе и откъде? Все някъде в стената трябва да има изход. Портите сигурно вече са заключени.

— Ще се опитам.

— Трябва ни предупреждение. Искам да съм там, когато излезе. Ще знаеш ли в коя част на стената ще мине?

— Понякога мога да видя, но не винаги. — Диего отново се почувства виновен. — Съжалявам, ваше величество. Не знам… Не винаги мога да кажа какво ще видя. Понякога няма нищо. Боя се, че не съм много…

Кралят сложи ръка на рамото му.

— Ти вече много ни помогна и още ще си ни полезен, ако е рекъл Джад. Повярвай ми, не го казвам, за да те успокоя.

— Но как, ваше величество?

— Не е сложно, ако разбираш нещо от война. Представи си нещата така: хората не виждат добре в тъмното. Представи си войната като мрак. По време на битка или преди нея командирът вижда само онова, което става в непосредствена близост, при това не много ясно. Но ако ти си с мене и баща ти командва фланга — надявам се с божията помощ това скоро да стане, — ти ще можеш да ми казваш какво става при него. Каквито и сведения да ми дадеш, все ще е повече, отколкото да не знам нищо. Диего, ти ще си моят лъч светлина, като дар от бога, за да мога да виждам в мрака.

Повя вятър и листата прошумоляха. Диего погледна краля и преглътна. Странно, но в този миг се почувства едновременно по-голям и по-нищожен, отколкото беше. Отмести поглед и отново зърна пред себе си могъщите стени и блестящите куполи на Фезана, но там нямаше какво да го успокои.

Затвори очи и почувства обичайното замайване. Протегна ръка и се подпря на близкото дърво.

Видя баща си и внезапно се потопи във водовъртежа на фезанските улици. Усети как опасността обгръща баща му като огнен пръстен.

Всъщност това наоколо наистина беше огън.

С разтуптяно сърце и все още затворени очи, опитвайки се да се съсредоточи, той изрече:

— Има факли и голяма тълпа. Бягащи хора. Горят къщи, ваше величество. С баща ми има някакъв старец.

— Сляп ли е? — нетърпеливо попита кралят.

— Не мога да кажа. Всичко гори.

— Имаш право! Виждам дима оттук. В името на Джад, какво правят те? Къде отива баща ти?

— Господарю, не мога… Не, почакайте!

Диего се опитваше да се ориентира. Никога не беше виждал лица с второто си зрение, а само долавяше присъствие, излъчване, усещане за хора, като в центъра винаги беше баща му, понякога майка му или брат му. Сега усещаше високи къщи, стени, фонтан. Блъскащи се хора. После два купола, син и бял.

Зад баща му. На изток. Той отвори очи, преодолявайки замайването, и посочи на юг.

— Отиват към някакво място в стената от тази страна. Сигурно има изход, както казахте. Бият се. Защо се бият в града, господарю?

Рамиро се намръщи.

— Не знам. Мога само да предполагам. Щом баща ти е с бен Йонанон и се бие, значи може ашаритите да са нападнали киндатите. Нямам представа защо. Но това може само да ни е от полза, ако Родриго успее да се измъкне.

Това никак не звучеше утешително.

— Ела! — каза кралят. — Ти отново ми помогна. Наистина си моят лъч светлина, Диего Белмонте.

Слънцето вече беше залязло. Над равнината на Фезана се спускаше здрачът, бърз и красив. На запад последното червено сияние обагряше небето. Куполите вече не блестяха. Над града се издигаше черен дим.

 

Не му позволиха да отиде да види дали баща му ще се измъкне и да го посрещне, ако успее. Кралят разреши на Фернан да тръгне с него, но Диего трябваше да остане. Беше решено, че край стените е твърде опасно, защото кралят тръгваше само с петдесет души, които трябваше да се промъкнат тихо до реката и рова.

Диего беше оскърбен до дъното на душата си. Само благодарение на него кралят знаеше накъде е тръгнал Родриго, а сега му забраняваха да се присъедини към тях. Явно да бъдеш от полза за краля на Валедо си имаше и лошите страни.

Фернан ликуваше, но от съчувствие към брат си се опита да го скрие. Диего обаче го познаваше достатъчно добре, за да се излъже. Той се обърна и мълчаливо се запъти към оставащите войници. С него беше Иберо и — за голяма негова изненада — граф Гонзалес де Рада.

Докато яздеха на запад край реката, той си мислеше, че може би конетабълът няма особено желание да се среща с Родриго. А може би причината беше в клетвата, която де Рада беше дал пред баща му. Фернан беше с краля, така че той трябваше да остане с Диего.

Не се наложи да яздят дълго. Скоро видяха лагерните огньове. Когато стигнаха селцето, където следобед беше спрял обозът, бялата луна едва беше изгряла.

Ашаритите бяха напуснали селото. То беше разположено на реката, имаше и мелница. Почти всички къщи бяха нови, което го озадачи. Откъм огньовете се разнасяше миризма на готвено. Диего внезапно усети глад. Нелепо беше да мисли за ядене в такъв момент, но пък какво друго да прави?

Той слезе от коня си и се огледа. Селото си имаше име, разбира се — Фернан го беше отбелязал на картата, — но Диего го беше забравил. Почти очакваше Иберо да го попита и се приготви да отговори с целия сарказъм, на който беше способен.

Не бяха далеч от Фезана, но през нощта градът не би трябвало да се вижда. Сега обаче се виждаше. Диего видя червено сияние на изток и разбра, че Фезана гори. А баща му беше там.

Забравил гнева си, той затвори очи.

Почувства Родриго и разбра, че все още е в града, вече до градските стени. Точно отвъд реката откри Фернан. С облекчение установи, че не ги заплашва непосредствена опасност. Около тях никой не се биеше. Импулсивно потърси майка си и я почувства на север, по-близо, отколкото очакваше.

Това го успокои. За момента всички бяха в безопасност. Дори може би съвсем скоро щяха да са заедно. Това щеше да е чудесно. Диего отвори очи и успокоен отново си спомни за глада си.

В този миг чу глух тропот на копита, последван от писък, който изведнъж заглъхна. И тогава се появиха муардите.

 

Всичко стана така, както можеше да се очаква. Не че родените в пустинята особено се разстройваха от това, но все пак беше досадно. По-лесна победа — по-малко слава.

Азис ибн Дабир от племето на зуритите, пратен да служи във Фезана от царя на Картада, при когото пък го беше пратил господарят му Язир ибн К’ариф, властелинът на пустинята — беше извел сто мъже на запад от града същия този ден. Бяха се спотаили на южния бряг на Таварес, а по-късно пресякоха реката през един от бродовете.

По здрач отправиха вечерните си молитви към Ашар и после много предпазливо се върнаха по собствените си стъпки в малкото селце Орвила.

Още преди години, по времето на стария цар, беше решено, че ако проклетите слънцепоклонници някога дръзнат да тръгнат към Фезана, най-вероятно ще изберат Орвила, за да настанят обоза си.

Този извод сам се натрапваше и именно поради това планът на Алмалик Първи си струваше. Макар да не го бяха измислили ревностните последователи на Ашар, а пияниците от Ал-Расан, не можеше да се отрече, че е хитър.

И все пак воините маджрити бяха тези, на които се падна да го осъществят. Естествено. Кой от изнежените фезанци би бил способен на подобно нещо?

Джадитите, предсказуеми както винаги, наистина бяха пратили обоза си в Орвила. Убедени, че местните жители до един са избягали във Фезана, те дори не си бяха дали труд да поставят солидна стража.

Азис дочу безгрижен смях, видя палатките, усети миризмата на печено месо. Долови откъслечни разговори, но не разбра какво се говори. Това не беше важно. Важното беше, че воините му ще организират такова клане, че северняците ще бъдат потресени до дъното на нечестивите си души. Азис имаше някои идеи как да подсили още повече ефекта. Жалко, че жените на джадитите още ги нямаше — това щеше да е идеално. Азис от известно време беше без жена.

Той несъзнателно поглади чука, окачен на пояса му — любимото му оръжие. Беше го носил още баща му при легендарния първи поход на зуритите на запад. Един ден чукът щеше да принадлежи на най-големия му син, ако са рекли Ашар и звездите.

В този миг Ашар като че ли беше с него. Азис тъкмо се беше наканил да напусне наблюдателния си пункт и да нареди да започне атаката, когато нещо го накара да застане нащрек. Той вдигна предупредително ръка към двамата си спътници и опря ухо в земята. Конски копита.

Зачакаха. След няколко секунди се появи отряд войници, яхнали горди валедийски жребци. Азис жадуваше за тези коне не по-малко, отколкото за шанса да отреже главите и членовете на мъжете, които ги яздеха. Беше тъмно, но в Орвила горяха огньове, пък и зрението му беше завидно. Азис наброи не повече от петдесет конници. Можеха да се справят с тях, дори щяха да го направят с радост. Това вече беше война, която щеше да им донесе слава.

Времето беше много важно. Бяха им наредили да си свършат работата и бързо да се изтеглят, за да не останат извън стените на града. Азис видя новите конници да влизат в Орвила през портата в новата ограда, която беше възстановена след пожара миналото лято. Той се наведе към единия от хората си и шепнешком му даде нареждания. Всичко беше донемайкъде просто. Усложненията бяха излишни.

— Тези мъже ще са гладни и уязвими. Върни се при останалите и им кажи още сега да нападнат, в името на Ашар!

Божиите звезди вече бяха изгрели. Новите джадити слизаха от конете. Животните бяха отведени от слугите. Новодошлите бяха воини, в това нямаше съмнение, но дали щяха да останат такива и на земята? Срещу сто от най-добре обучените муарди на Ал-Расан?

Миг по-късно чу тропота на копита. Изправи се и се огледа. Видя разгърнатата редица на хората си да се приближава в галоп. Един от мъжете се приближи с коня на Азис. Той се метна на седлото в движение и измъкна чука от пояса си.

Чу вик откъм един от огньовете, който тутакси секна. Някой беше улучен от стрела. Разнесоха се и други викове — така крещяха хора, застигнати ненадейно.

Муардите стигнаха ниската ограда и я прескочиха. Азис нададе тържествуващ вик и призова Ашар на помощ.

В мрака на нощта направиха онова, за което бяха дошли от Фезана. Убиваха — и не само това. Отправяха послание, което джадитите трябваше да разберат.

Имаше известна съпротива, което им достави удоволствие. Петдесетимата мъже, дошли току-що, бяха войници, но без конете си и срещу противник, който ги превъзхождаше числено, а муардите знаеха прекрасно какво правят.

Азис веднага определи водача и го остави за себе си, както подобаваше на командир. Препусна към него, въртейки чука, но трябваше да се наведе, за да избегне яростната атака на северняка, който се хвърли към него с изваден меч. Мъжът вече не беше млад, но беше много пъргав и смъртно опасен. Азис прелетя покрай него, обърна коня и видя как мъжът поваля с меча си един от хората му; джадитският командир — висок мургав мъж — с едно движение го свали от седлото и се метна на коня му. Двамата водачи се озоваха очи в очи. Азис се усмихна. Това беше животът, за този миг живеят мъжете.

Валедиецът внезапно извика нещо и размаха меча си във въздуха. Прекалено далече беше, сигурно искаше да му отвлече вниманието.

Азис се обърна инстинктивно и видя зад гърба си някакво момче с меч в ръка. Можеше да убие коня му и тогава Азис щеше да бъде в опасност, но момчето вместо това се опита да го прободе. Муардът отрази удара и с привично движение, повтаряно стотици пъти, стовари чука върху противника си. Черепът на момчето се строши като яйчена черупка.

— Диего! — извика валедийският водач.

Азис се изсмя високо. Валедиецът препусна към него и с един замах преряза гърлото на коня му. Животното изцвили жално и се вдигна на задните си крака. Азис се опита да се задържи на седлото, но не успя. Докато се плъзгаше надолу, видя приближаващото се острие на валедиеца.

Ако Азис ибн Дабир не беше голям воин, щеше да умре в този миг. Той обаче беше от племето на зуритите, избран сред много други да иде в Ал-Расан. Ловко като котка се извъртя върху седлото и падна от другата страна на коня.

Светкавично се изправи, стиснал чука, макар да го болеше рамото, натъртено при падането, и се приготви да посрещне противника. Не се наложи — двама от хората му бяха застигнали валедиеца изотзад. Мечът на единия прониза гърба му и излезе откъм гърдите. Мъжът падна по очи.

Азис съзнаваше, че в този двубой е изгубил нещо повече от достойнството си — бързо се приближи, измъкна меча от ръцете на втория муард и с един-единствен яростен удар отряза главата на мъртвия валедиец. Дишайки тежко, той процеди през зъби команда към хората си. Един от войниците му скочи от коня и смъкна дрехите на мъртвия от кръста надолу. Азис го скопи, без много да се престарава, после хвана мъртвото момче, тръшна го по корем и метна отгоре му обезглавения командир, сякаш двамата бяха любовници, застигнати по време на съвкупление.

Да, това беше послание. Джадитите трябваше да усетят какво ги чака, ако останат в земите на Ашар, толкова далеч от пасищата си на север.

Откъм източния край на селото долетя вестоносец.

— Идат още! — извика той. — Откъм Фезана.

— Колко са?

— Петдесет, може и повече.

Азис се намръщи. Ужасно му се искаше да остане и да победи и тези мъже, особено след като го бяха унизили по този начин, но вече не можеше да разчита на внезапността, а новодошлите щяха да са на коне и готови за бой. Беше получил ясни и точни заповеди и не би могъл да ги пренебрегне, каквото и да му казваше наранената гордост.

Така че нареди на хората си да се оттеглят. Мъртвите валедийци бяха разхвърляни из целия лагер. Каруците от обоза горяха. Муардите се отправиха на изток и преминаха реката по едно тясно мостче. Последните за по-сигурно го разрушиха след преминаването си.

Върнаха се във Фезана без повече премеждия. На северната порта ги познаха и ги пуснаха в града. Азис се изправи пред наместника да му докладва, после заедно с хората си се запъти да гаси пожарите, подпалени в тяхно отсъствие. Изглежда, някой беше избрал най-неподходящия момент да извърши праведно дело — изтребването на киндатите.

Когато Азис ибн Дабир най-сетне се добра до леглото и се отпусна изтощен, наближаваше обяд. Рамото го болеше след напрежението на тази дълга нощ. Той потъна в неспокойна дрямка. Не можеше да спи спокойно, въпреки умората, защото знаеше, че скоро слухът ще прекоси Ал-Расан и проливите, за да стигне пустинята.

Слухът как Азис ибн Дабир едва не е бил победен в битка с един-единствен валедиец и е бил спасен от хората си. Азис болезнено съзнаваше, че единственият му принос в тази победа е убийството на едно дете и осакатяването на мъжа, когото други са убили вместо него. В неговото племе това се смяташе за женска работа. Язир можеше и да си затвори очите, защото ставаше дума за опитен командир, но брат му Галиб едва ли би го направил.

А Азис беше един от онези, които знаеха какво представлява чудатата каишка около врата на Галиб ибн К’ариф.

 

Не помнеше някога през живота си да е изпитвал такъв бездънен ужас. Сърцето му блъскаше до пръсване в гърдите, докато препускаше през равнината. Мислеше, че ще изгуби свяст, ще падне от коня, ще бъде стъпкан от копитата на онези, които го следваха.

Това щеше да е подарък на съдбата, както да застреляш кон със счупен крак беше израз на висше милосърдие.

Той беше такъв кон.

Баща, опитващ се да надбяга времето заради своя син.

Ужасът беше в него, той го тласкаше, изтриваше всяка мисъл.

Никога досега Родриго не се беше сблъсквал с истинския ужас. Страхът — да. Няма войник, който с чисто сърце да твърди, че никога не е изпитвал страх. Смелостта е в това да го подминеш, да се издигнеш над него, да направиш онова, което си длъжен. Много пъти се беше изправял лице в лице със смъртта и се беше боял от нея, но в крайна сметка беше преодолявал страха. Ала тази нощ в Ал-Расан, докато препускаше за втори път към Орвила след по-малко от година, беше съвсем различна.

Видя огньовете, пламтящи пред него, и като опитен войник тутакси разбра истината. Вече беше късно.

Чу глас, който крещеше отново и отново, повтаряйки едно име — името на детето му — и разбра, че крещи той. Беше тъмно. Мрак под звездите и огньове пред него.

Муардите — защото нямаше кой друг да е — вече си бяха отишли. Той стигна ниската ограда и скочи от коня. Втурна се между пламтящите каруци и палатки, сред осакатените тела на хора, които познаваше.

Пръв видя Иберо. Не знаеше как духовникът се е озовал тук. Лежеше в локва кръв, черна в отблясъците на огъня. Ръцете и краката му бяха отрязани и се търкаляха до него като парчета на разкъсана кукла.

Усети миризма на овъглена плът. Някои от хората бяха хвърлени в огъня. Тръгна със залитане към затревената площадка в центъра, която помнеше от миналото лято. Надеждата беше изчезнала, но онова, което видя, беше по-страшно от кошмар. Отрязаната глава на Гонзалес де Рада, а до нея тялото на конетабъла със смъкнати дрехи, проснато непристойно върху дребната фигурка на момче.

Родриго се чу отново да крещи.

Молитва без думи. За милост. Времето да се върне назад и той да го изпревари. Да стигне навреме, за да спаси детето си или да загине заедно с него, ако не може да направи нищо друго.

Като насън коленичи и отмести тялото на Гонзалес де Рада от проснатото по очи момче. И видя какво още бяха сторили на конетабъла на Валедо.

Много внимателно Родриго обърна Диего по гръб на подгизналата от кръв земя и видя страшната рана, която го беше убила. Притисна тялото на детето си до гърдите си и го залюля.

Сякаш някъде много отдалеч чу другите. Конски копита. Стъпки, които се приближиха и спряха недалеч. Внезапно го прониза неочаквана мисъл. Неспособен да вдигне поглед, той каза на човека зад себе си:

— Фернан. Спрете Фернан. Не му позволявайте да види това.

— Аз съм, татко. О, татко, мъртъв ли е?

Родриго вдигна поглед. Насили се и го направи. Имаше живо дете. Близнак на това в ръцете му. Родени заедно, еднакви като две капки вода. Свързани души. Винаги заедно, каквото и да им поднесеше светът. Вече не беше така. Сега Фернан щеше да се чувства гол и беззащитен, леденият вятър от мястото, където сега беше брат му, щеше винаги да го пронизва.

В светлината на горящите каруци той видя лицето на Фернан и разбра, че Фернан никога няма да се отърси от това видение — мъртвият му брат в ръцете на баща му. Това щеше да наложи отпечатък върху целия му живот и Родриго не би могъл да промени нищо.

Но трябваше да спре да плаче. Поне да опита.

Амар ибн Хайран стоеше зад Фернан. Той беше предупредил за опасността, но твърде късно. Сигурно беше виждал не едно клане. Убийството и осквернението носеха послание, един вид предупреждение. Родриго внезапно си спомни Деня на рова и онова, което той беше направил след него на царя на Картада. Убийството също беше отговор.

— Амар, отведи го — прошепна той. — Той не биваше да вижда това. Върви с него, Фернан. Моля те!

— Мъртъв ли е? — повтори Фернан, отказвайки да приеме истината. Да види грозната кървяща рана.

— Ела, Фернан — нежно го подкани ибн Хайран. — Да поседим край реката и да се помолим заедно — всеки по своя си начин. Ще дойдеш ли?

Като в мъгла Родриго видя сина си да се отдалечава с Амар ибн Хайран от Алхаис. Който беше ашарит, враг. „Пази го!“, искаше да извика той, но вече не беше нужно. Твърде късно, злото беше сторено.

Погледна мъртвото дете в ръцете си. Диего. Малкият му син. Поетите пишеха за сърца, разбити от любов. Той се запита дали наистина знаят какво е. Сякаш в сърцето му се беше пропукало нещо и зейналата празнота не можеше да бъде запълнена никога и с нищо. Светът беше нахлул в него и го беше осакатил завинаги.

Кралската армия беше тук, в Ал-Расан. Родриго се запита колко ли хора трябва да убие в безнадеждния си стремеж да намери разплата, да отмъсти за болката на този миг. За малката осакатена фигурка в ръцете си. Диего.

— Джад милостиви! — прозвуча рязък глас. Гласът на Рамиро, краля на Валедо. — Не, в името на всичко свято, само не това!

Имаше нещо в гласа на краля, което накара Родриго да вдигне глава.

От север идеха още конници със запалени факли. Не бяха онези, които заедно с краля ги посрещнаха край реката. Тези идваха от друга посока. Развяваха се валедийски знамена, озарени от светлината на пожара.

Конниците се приближиха и спряха. Сред тях беше Инес, кралицата на Валедо.

Родриго видя жена си да слиза от коня и да замира на място, вгледана в него. Зашеметена и беззащитна.

Нямаше представа защо Миранда е тук. Защо всички те са тук. Но трябваше да направи нещо, да й спести поне част от гледката. Стига да можеше.

Той нежно положи Диего на студената земя и се изправи. Дрехите му бяха пропити с кръв. Това беше сън, от който никога нямаше да се събуди.

— Моля те, кажи ми, че е само ранен — прошепна Миранда. — Родриго, моля те! Кажи, че е само ранен!

Той отвори уста, но не можа да каже нищо, само поклати глава.

Миранда изпищя. Само едно име, което го прониза като копие.

Посегна да я прегърне, но тя се изплъзна и хукна към Диего. Сега около него имаше и други хора. Родриго видя Джехане, която беше коленичила до сина му, а от другата му страна беше приклекнал непознат мъж. Миранда спря пред тях.

— O, моля ви! — прошепна тя с глас, с какъвто никога не я беше чувал да говори. — Моля ви!

После коленичи до Джехане и хвана ръцете на сина си.

Родриго видя Фернан да се връща заедно с ибн Хайран. Сигурно беше чул писъка на майка си. Сега момчето плачеше, лицето му беше разкривено.

Още тази сутрин, докато яздеше към Фезана, Родриго би могъл да каже, че светът е трудно място за живеене, но затова пък интересно, а той самият незаслужено е благословен от бога с любов, другарство и цели, достойни за един мъж.

Но тази сутрин имаше двама синове.

Отново погледна Диего. Някой — изглежда, самият крал — беше покрил с плаща си осакатеното тяло на Гонзалес де Рада. Фернан стоеше зад майка си. Не търсеше утеха, а стоеше изправен, с ръка на рамото на Миранда, и плачеше. Беше тринадесетгодишен.

Джехане вдигна поглед към Родриго.

— Не е мъртъв, но се боя, че си отива.

Лицето й беше побеляло. Дрехите й още бяха мокри. Всичко това приличаше на сън.

— Съжалявам, Родриго. Ударът е строшил черепа му, ето тук. Натискът е прекалено голям. Той няма да се събуди. Всичко ще свърши бързо. — После погледна жената до себе си. — Той… вече не страда, госпожо.

Веднъж в Рагоса го беше споходил странен сън — Миранда и Джехане стоят заедно по залез. Не си спомняше да са си говорили, нито някакви подробности — само двете жени, застанали една до друга в края на деня.

Ала сега беше тъмно, а те бяха коленичили на земята. Миранда не каза нищо, не помръдна, а все така продължаваше да гледа детето си. Минаха няколко мига преди да пусне ръцете му и да ги положи внимателно на земята.

Джехане отново погледна Родриго и той видя в очите й болка и ярост. Гневът на лекаря срещу онова, с което не може да се пребори, срещу всички онези неща, които посягат на живота твърде рано и го оставят безпомощен.

— Лекар ли сте? — попита тя мъжа от другата страна на Диего.

— На кралицата — кимна той. — По-рано и аз бях във войската.

— Тогава ще ви помагам. Сигурно има хора, които се нуждаят от лекарска помощ. Едва ли всички са мъртви. Възможно е да спасим някои.

— Ще го направите ли? — попита мъжът. — За джадитската армия?

— Аз съм лекар на отряда на Родриго Белмонте — нетърпеливо го прекъсна тя. — Нямам представа какво ще стане след тази нощ, но засега съм на вашите заповеди.

— Мога ли да го прегърна? — прошепна Миранда към Джехане, сякаш не беше чула нищо от казаното.

Родриго безпомощно пристъпи напред.

— Вече с нищо не можете да му навредите, госпожо — нежно каза Джехане. — Разбира се, че можете да го прегърнете. — Тя се поколеба и повтори: — Той вече не страда.

Джехане се изправи.

— Джехане, почакай! — прозвуча женски глас.

Родриго бавно се обърна.

— Баща ти иска да види момчето — каза Елиане бет Данел.

 

В Ал-Расан и Еспераня, във Фериерес, Карч и Батиара — дори след време и в далечната източна родина на ашаритите — онова, което се случи тази нощ в горящото селце край Фезана, се превърна в легенда, разказвана толкова пъти от лекари, придворни, войници, в университетите, кръчмите, храмовете, че доби ореола на нещо магично и свръхестествено.

Разбира се, нямаше нищо свръхестествено. Онова, което направи слепият Исхак бен Йонанон в светлината на бялата луна, звездите и факлите, донесени за помощниците му, беше извършено така точно и умело, както пет години преди това в Картада, при раждането на последното дете на Алмалик Първи, и беше също толкова невероятно.

Всъщност дори още повече. Без очи, неспособен да разговаря, освен с помощта на съпругата си, която разбираше всеки издаден от него звук, хванал хирургическия нож за пръв път след ослепяването си, работещ само по спомени и по интуиция, бен Йонанон направи нещо, което дори Галинус само допускаше, че е възможно.

Проби отвор в главата на Диего Белмонте около мястото, което муардът беше повредил, и извади костта, потънала дълбоко в черепа — в онова, което се показа под обелената кожа и отворената дупка. И извади заседналото парче кост, което щеше да убие сина на Родриго още преди синята луна да се присъедини към своята сестра в небето.

Галинус го наричаше трепанация. Джехане го знаеше, Бернарт д’Иниго също. И на двамата им беше добре известно, че никой никога не е правил подобно нещо.

Тя дори не би се опитала. Не би си помислила, че може да опита, да мечтае за това като за нещо възможно. Борейки се с желанието да плаче, тя благоговейно наблюдаваше точните, премерени движения на баща си, който опипа раната, очерта я и взе пилата и длетото.

Когато беше нужно, той им даваше инструкции. Майка й превеждаше, застанала под факлата, която държеше над главите им. Джехане и Бернарт правеха онова, което им нареждаше Исхак — подаваха му скалпел, пила, щипки, попиваха кръвта там, където беше отстранил кожата. Диего беше поставен седнал, за да може кръвта да изтича навън, а не в раната.

Държеше го баща му.

Очите на Родриго бяха затворени. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху това да стои неподвижен — Исхак му беше обяснил чрез Елиане, че това е изключително важно. Може би се молеше, Джехане не знаеше. Знаеше само, трогната до сълзи, че момчето не помръдна. Родриго сякаш се беше вкаменил и нито веднъж не направи и най-малко движение по време на тази нечувана, невъзможна операция насред равнината, в която оперираше слепец.

По едно време Джехане изпита нереалното чувство, че Родриго би могъл да стои така с момчето си в ръце вечно, без да помръдне. Че може би иска да бъде така. Като камък, като изваяние — бащата, правещ единственото, което му беше разрешено и достъпно в този миг.

Счупената кост беше извадена — грозна и нащърбена. Исхак нареди на Джехане да провери дали в раната не е останало още нещо. Тя откри още две малки парченца и ги извади с пинцетите, които й подаде Бернарт, после двамата с валедийския лекар съединиха и зашиха кожата, превързаха раната и останаха на колене до момчето.

Положиха внимателно Диего на земята. Родриго се изправи и застана до Миранда. Братът, Фернан, през цялото време беше стоял зад майка си. Джехане си помисли, че трябва да му се даде нещо за сън, но се съмняваше, че би приел.

Бялата луна беше точно над главите им, а синята едва започваше изкачването си в нощното небе на изток. Огньовете бяха угасени. Бяха пристигнали още лекари, повикани от армията на север, и помагаха на оцелелите, които никак не бяха много.

Изглежда, беше минало много време. Исхак, подкрепян от Елиане и Амар, се отдалечи и седна на приготвената за него пейка.

Джехане и джадитският лекар се спогледаха над тялото на момчето. Лицето на д’Иниго беше грозновато, но очите му гледаха умно и топло. По време на операцията той се беше държал спокойно и сигурно, Джехане не беше очаквала подобно нещо от джадитски лекар.

Той се прокашля, борейки се с умората и вълнението.

— Каквото и… — започна той, но внезапно спря и преглътна. — Каквото и да ми се случи, каквото и да правя, това винаги ще бъде най-великият миг в живота ми на лекар. Да бъда малка част от това, което се случи. С вашия баща, който е моят… когото безкрайно уважавам. Заради трактатите му и…

Мъжът замълча, неспособен да продължи. Джехане осъзна, че е уморена до смърт. Баща й сигурно също беше омаломощен, но не му личеше.

— Може и да не оцелее — каза тя. — Знаете го.

Д’Иниго поклати глава.

— Ще оцелее. Не може да не оцелее! Точно в това е чудото. Вие видяхте всичко не по-зле от мене. Костта излезе цялата. Беше безупречно.

— Само че нямаме представа дали човек може да оживее, след като са му отворили черепа по този начин.

— Галинус казва…

— Галинус никога не е правил подобно нещо! За него то е светотатство. Така е и за ашаритите, и за киндатите. За всички нас. И вие го знаете!

Не искаше да повишава глас. Другите започнаха да се оглеждат към тях.

Джехане погледна момчето, което лежеше без свяст под завивките. Беше много бледо от загубата на кръв. В това се криеше най-голямата опасност. Една от всичките. Джехане докосна гърлото му. Пулсът беше много ускорен, но равен. И в мига, в който го направи, Джехане осъзна, че и тя вярва в това. Че момчето ще оцелее. Това беше непрофесионална, безнадеждно емоционална реакция.

Но убеждението й беше непоклатимо.

Тя вдигна поглед към Родриго и съпругата му — жената, която обичаше, майката на това дете — и кимна.

— Всичко е наред. Най-доброто развитие, на което можем да разчитаме.

Изправи се и тръгна към баща си и майка си. Амар беше с тях, което беше много хубаво.

Джехане коленичи пред Исхак, положи глава в скута му, както правеше в детството си, и почувства ръцете на баща си — силните му, уверени ръце — да милват косата й.

След малко се изправи — вече не беше малко момиченце, което търси закрила от родителите си — и се обърна към мъжа, когото обичаше между всички други мъже на света. Амар разтвори ръце и тя му позволи с това докосване да поеме върху себе си всичко, което се беше случило с нейните хора тази нощ в горящата Фезана.