Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lions of Al-Rassan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-339-5

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ЧАСТ
ДОРИ И СЛЪНЦЕТО ЗАЛЯЗВА

Глава 15

Царският наместник във Фезана беше хитър и предпазлив човек. Дори и да си спомняше, че непрежалимият цар Алмалик Първи, Лъва на Картада, беше започнал възхода си оттам, бидейки наместник на халифите от Силвенес, далеч по-често му се случваше да си напомня, че е имал изключителен късмет, като е оцелял при преминаването на властта от бащата към сина.

Когато започнеха да го измъчват мечтите за по-високо положение, той си позволяваше да се отвлече за няколко часа с джадитско вино, танцьорки и любовни наслади, в които понякога беше зрител, друг път участник, с роби от двата пола в най-разнообразни комбинации. Беше открил, че подобни развлечения го освобождават от напрежението поне за известно време.

В действителност оставането му на този висок пост не беше просто прищявка на съдбата. През последните години от царуването на стария Алмалик той доста се беше постарал да установи сърдечни отношения със сина му. Напрежението между царя и принца беше очевидно, но наместникът във Фезана правилно прецени, че младежът най-вероятно ще оцелее и ще наследи баща си. Разсъжденията му бяха простички: другите възможности изглеждаха много по-малко вероятни, пък и опекун на принца беше Амар ибн Хайран.

Наместникът на Фезана беше родом от Алхаис.

Познаваше ибн Хайран още като момче и впечатленията му за него бяха от първа ръка. Беше твърдо убеден, че принц, който има за съветник такъв човек, си струва усилията на всеки що-годе разумен чиновник.

Разбира се, оказа се прав, макар че изгнанието на ибн Хайран силно го обезпокои. Когато научи, че прогоненият царедворец е в Рагоса, той по свои канали му прати най-искрените си благопожелания. В същото време продължи да служи на младия Алмалик със същото усърдие, с което беше защитавал интересите на баща му. За да се задържи на поста си — при това богат и жив, — човек трябваше да умее да надушва откъде духа вятърът. А наместникът беше крал относително малко и много предпазливо.

Не по-малко важно беше умението му да не се обажда, когато не го питат. Ето защо когато рано пролетта с нарочен кралски пратеник пристигна неочакваното, дори слисващо искане на Руенда за париас, наместникът го препрати на царя без никакви разсъждения по въпроса.

Можеше да си мисли каквото си иска, дори да се възхищава на хитростта и коварството, породили това искане, но не му беше работа да изказва мнение, освен ако царят не му го поискаше.

Неговите задачи бяха по-прости и прагматични. Той стегна и укрепи стените на Фезана, доколкото беше възможно при царящото в града униние. След като години наред се беше справял някак с вълненията в този размирен град, сега щеше да се справи и с угнетеното настроение, поне за известно време. Муардското попълнение в новото крило на крепостта не ставаше за строителство — пък и кой би очаквал подобно нещо от воините-пустинници! — но след като им се плащаше добре, те нямаха особени възражения и да поработят малко.

Наместникът знаеше за религиозните брожения в града тази зима, както впрочем и за всичко останало, което ставаше във Фезана. Той разсъди, че новият цар е поотпуснал юздите на ваджиите, опитвайки се да си осигури подкрепата им, и то в цялото царство. Проститутките бяха тормозени малко повече от обичайното. Затворени бяха няколко джадитски кръчми. Наместникът тайничко се възползва от съпровождащите тези мерки конфискации, за да попълни собствените си запаси от вино. Подобни действия бяха нещо съвсем нормално, макар времената да не бяха такива.

Киндатите също бяха хулени повече от обичайното. Това не го притесняваше особено — той не ги обичаше. Те, дори и жените им, винаги се държаха така, сякаш знаеха нещо, което на него не му е достъпно. Тайните на света. Бъдещето, очертано от скитащите им луни. Това го дразнеше и ако ваджиите бяха решили да ги нападат по-ожесточено от всякога, това явно се правеше с одобрението на царя и наместникът нямаше никакво намерение да им се бърка.

Тази година си имаше по-сериозни грижи.

Фезана не укрепваше стените си и не увеличаваше гарнизона си единствено за да се намират войниците на работа. От север се задаваше нещо, което не вещаеше нищо добро за бъдещето, независимо какво казваха киндатските луни.

Наместникът, човек твърде предпазлив по природа, не вярваше докрай, че Рамиро от Валедо ще е чак толкова глупав, че да тръгне на война срещу Картада и да предприеме обсада толкова далеч от собствените си земи. Валедо получаваше два пъти в годината париас от Фезана. Защо един разумен човек ще рискува живота си и стабилността на кралството си заради един град, който и така му пълни хазната със злато? Пък и освен всичко останало едно нахлуване на юг през таграта щеше да го направи уязвим за другите му съседи — Халоня и Руенда.

От друга страна, наместникът беше чул слуховете за събиращата се в Батиара джадитска войска, готвеща се напролет да отплава на изток, към Амуз и Сория.

Този пример би могъл да се окаже заразителен.

Дойде пролетта. Таварес придойде и се отдръпна, без да причини значими щети. В храмовете ваджиите отправяха благодарствени молитви към Ашар и светите божии звезди. Напоените от реката поля бяха изорани и засети. В градините на Фезана и отвъд стените нацъфтяха цветя. На пазара и на трапезата на наместника се появиха пъпеши и череши. Той обичаше пъпеши.

Отвъд таграта пристигна вестта, че тримата джадитски крале се събират в Карказия.

Това никак не беше хубаво, откъдето и да го погледнеш. Наместникът сподели сведенията си с Картада. Много скоро след това се получи вест, че срещата е завършила със свада, след като някой се опитал да посегне на живота на краля или на кралицата, а може би на конетабъла на Валедо.

Сведенията от север рядко биваха изчерпателни, понякога дори се оказваха съвсем безполезни. Сегашните също не бяха изключение. Наместникът нямаше представа кой е бил ранен или убит, нито кой стои зад всичко това. Обаче докладва на царя, каквото знаеше.

Скоро се получи писмо от Картада — да продължи укрепването на стените, да се запаси градът с храна и вода. Да не се дават на ваджиите поводи за недоволство, а муардите да са в готовност. Пред таграта да се поставят съгледвачи и да се проявява неуморна бдителност в името на Ашар и на царството.

Всичко това определено даваше повод за безпокойство. Наместникът си разбираше от работата и я вършеше безупречно, но напрежението в града растеше. На закуска той откри, че пъпешът му се услажда по-малко от обичайното. Изглежда, стомахът щеше да му създава проблеми.

После в дъбилната умря онова дете.

А след няколко часа същия ден дойде вестта, че откъм таграта се задава валедийска войска с развети знамена.

Войска, при това много голяма, и напредваща стремително. За пръв път от векове Конниците на Джад тръгваха срещу града му. За наместника това беше чисто безумие. Какво му ставаше на този крал Рамиро?

И какво трябваше да прави един усърден и честен слуга, когато царете полудееха? И не само царете, а и хората, при това в един и същи ден?

 

Понякога събития, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, говорят красноречиво за промяна в общото настроение, за поврат в хода на света, било за добро или за зло. Дълги години след кланетата на киндати в Сореника и Фезана се помнеше, че само половин година дели двете събития. Първото беше дело на подивели от скука джадитски войници, второто — на обезумели от страх ашарити. Приликата беше поразителна.

Във Фезана всичко започна с едно болно от треска дете. Дъщерята на един щавач, някой си ибн Шапур, през пролетта се разболяла. По-бедните работници живееха в близост до реката и при прииждането й болестите бяха нещо обичайно, особено сред децата и старците.

Родителите на детето, които не можели или не искали да плащат на лекар, решили да приложат известно от памтивека средство и го сложили на един сламеник в самата дъбилия. Смятало се, че отровните пари прогонват болестта.

Случило се така, че същия ден някакъв киндатски търговец, казвал се бен Морес, наминал към дъбилнята да купи кожи за износ.

Докато оглеждал стоката в двора, чул детски плач. Когато разбрал какво са направили, киндатът шумно и невъздържано започнал да ругае родителите, след което влязъл в дъбилнята и осквернил детето с докосването си. Въпреки протестите той взел момичето на ръце и го изнесъл на студения пролетен въздух навън.

Там търговецът продължил да бълва проклятия, но тогава ибн Шапур, който не можел да понесе гледката на оскверненото си дете, пък и знаел, че тези лоши хора използват в ритуалите си кръв на деца, се приближил изотзад, ударил киндата по главата и го убил на място. После всички в един глас твърдяха, че ибн Шапур бил кротък човек.

Детето паднало на земята и заплакало. Баща му го вдигнал, съпроводен от мрачните поздравления на другарите си, и го внесъл обратно в дъбилнята. Целия ден тялото на търговеца останало в двора. Когато слънцето напекло, по него накацали мухи, а съседските кучета идвали да ближат кръвта му.

Малко преди залез детето умряло.

Докосването на киндата го било урочасало — по този въпрос всички кожари били единодушни, докато обсъждали случилото се след работа. Всички знаят, че децата умират, когато ги докосне киндат. По някое време се домъкнал и някакъв ваджия — никой не можеше да си спомни кой го е повикал. Когато му разказали за случилото се, този свят човек вдигнал ръце в праведен ужас. В този миг някой си спомнил, че в Деня на рова не е загинал нито един киндат. Само честни ашарити. Човекът крещял, че те тровят въздуха на почтените хора, че убиват децата и водачите им.

Тялото на убития търговец било измъкнато от двора и обезобразено. Ваджията, който станал свидетел на всичко това, си мълчал. На някого хрумнало да обезглавят тялото и да го хвърлят в крепостния ров. Главата тутакси била отрязана и шествието от щавачи поело към най-близката до рова порта с тялото на убития.

Докато прекосявали града, кожарите, които вече били цяла тълпа, срещнали две киндатки — те си купували шалове от едно магазинче на Улицата на тъкачите. Мъжът, който преди това напомнил на събралите се за Деня на рова, ударил плесница на едната. Другата имала безумието да му отвърне със същото.

Една неверница, при това жена, да вдигне ръка на ашарит, на Роден от звездите?! Немислимо.

Двете жени били пребити до смърт пред магазинчето, в което търговката загъвала покупките им. Тя тихичко пъхнала шаловете под тезгяха, прибрала парите на киндатките и затворила магазина. Тълпата станала огромна. След кратко колебание отрязали главите и на жените. Никой не можеше да си спомни кой точно го е направил. Разгневената тълпа, която нараствала като снежна топка, се понесла към Портата на рова с трите кървящи, обезглавени киндатски тела.

По пътя си се натъкнала на още по-голямо сборище. Втората тълпа почти запълвала пазарния площад, макар че не било пазарен ден.

Хората току-що били чули новините за приближаващата се от север джадитска войска. Армия от Валедо, която идела да разграби и опожари Фезана.

Без да са се наговаряли — или поне никой не си спомняше по-късно такова нещо — двете тълпи се слели и заедно тръгнали към портите на Киндатски квартал. Час преди залеза на слънцето и изгрева на бялата луна.

 

Наместникът във Фезана научи за вълненията на кожарите и извършеното насилие почти по същото време, когато се получи вестта за нашествието на Конниците, прииждащи през таграта. Той би дал много тези две новини да си останат единствени, но не беше писано. Малко след първите двама вестоносци пристигна трети, който доложи, че на пазарния площад се събира тълпа и хората вече са чули новините от север.

Наместникът трябваше бързо да вземе няколко важни решения. Той незабавно проводи пратеници за Картада и Лонза. Част от гарнизона в Лонза трябваше в случай на нужда да бъде разположен по хълмовете над Таварес, ако действително се стигнеше до обсада на Фезана. Оттам набезите на джадитската армия от юг можеха да бъдат отблъснати успешно, а при една обсада липсата на храна можеше да се окаже решаваща.

Още един пратеник препусна да достави на наместника важни документи, които бяха приготвени за него от три години. Алмалик Първи, който заемаше неговия пост, преди да стане монарх, беше разработил заедно с военачалниците си план за отбраната на Фезана в случай на обсада. Докато се запознаваше с тези документи, наместникът не можа да не обърне внимание на най-хитроумната точка от плана, която го изпълни с трепет. За миг се поколеба, но после реши да се довери на ума на мъртвия цар. Повика командира на муардите, за да му даде нареждания. Забуленото лице на мъжа не изразяваше нищо. Той мълчаливо напусна стаята, за да събере мъжете, които му бяха нужни.

Всичко това изискваше време и наместникът още не беше приключил с нарежданията, когато нов вестоносец пристигна да му докладва, че огромна тълпа е потеглила към Киндатския квартал със запалени факли. Това изоставане от събитията го разтревожи. Вестта за факлите го накара да действа светкавично — още не се беше стъмнило, така че едва ли бяха запалени за осветление. Какъв смисъл имаше да се готвят за отбрана срещу валедийците, ако подпалеха собствения си град? Ашар и звездите му бяха свидетели, че не гореше от любов към киндатите, но ако хората подпалеха Киндатския квартал, можеше да пламне цяла Фезана.

Дървените стени не се интересуваха от вярата. Наместникът нареди тълпата незабавно да бъде разпръсната.

 

Това беше най-правилното решение и сигурно щеше да успее, ако заповедта беше дадена по-рано.

 

Алвар щеше да помни тази вечер и нощта след нея до края на живота си.

Щеше да се събужда облян в студена пот, сънувайки Фезана по залез и приближаващата се тълпа. Този спомен щеше да наложи отпечатък върху целия му по-нататъшен живот и само едно събитие — също по залез — щеше да го разтърси не по-малко силно.

Същия следобед бяха пристигнали във Фезана, изпреварвайки облака прах, вдиган от джадитската войска, заедно с тълпа уплашени селяни, търсещи убежище в града. Петимата бяха прекосили цялата страна от Рагоса дотук през хълмовете и ливадите, раззеленени от пролетта. Бяха тръгнали в деня след карнавала, веднага след като погребаха Велас с киндатски ритуал и убития войник — с джадитска церемония.

Нямаха време да ги оплакват. Ибн Хайран беше настоял да тръгнат и Джехане, обезумяла от тревога за родителите си, го подкрепи. Напуснаха Рагоса рано следобед — Алвар, Хусари, Джехане, ибн Хайран и Родриго Белмонте. Всички бяха изтощени след изминалата нощ, но добре съзнаваха, че е на път да се случи нещо чудовищно.

Изминаха десетдневния път за шест дни, като яздеха и нощем, и късно следобеда на шестия ден видяха стените на Фезана. Вече бяха зърнали прашния облак, подсказващ приближаването на валедийската армия.

Пръв го забеляза Родриго, посочи го на останалите и размени с ибн Хайран многозначителен поглед, чийто смисъл Алвар не можа да схване. Джехане прехапа устни. Хусари промърмори под носа си нещо, което можеше да е и молитва.

Въпреки умората и тревогата видът на приближаващата войска на Валедо изпълни Алвар с трепет. Ала един поглед към Джехане, Хусари и ибн Хайран му стигаше, за да почувства отново старата несигурност. Как ставаше така, че нещо, което си жадувал цял живот, се превръща в източник на съмнения и лоши предчувствия?

— Много бързо се движат — пръв наруши мълчанието ибн Хайран.

— Прекалено бързо — промърмори Родриго. — Ще изпреварят някои от селяните. Не разбирам. Колкото повече гърла за хранене в града, толкова по-добре.

— Освен ако не става дума за обсада.

— А за какво друго? Няма да тръгне да превзема тези стени с щурм!

Ибн Хайран отново се вгледа на север от върха на хълма, на който бяха застанали.

— Може би това е само челният отряд. Макар че не разбирам каква е причината.

— Просто няма смисъл — отвърна Родриго намръщено.

Алвар беше сигурен, че зад тази рязкост не се крие тържество.

— Има ли значение? — намеси се Джехане. — Да тръгваме!

Тя беше яздила като войник през целия път и дори понякога се налагаше Родриго и ибн Хайран да я възпират, за да не осакатят конете.

От нощта на карнавала отношенията й с ибн Хайран се бяха променили. Те се опитваха да не го показват, но и на двамата им личеше. Алвар правеше всичко възможно да не обръща внимание, но не винаги му се удаваше. Изглежда, животът можеше да поднесе на човек болка и объркване по много различни пътища.

Групата се спусна от хълма, прекоси рова и влезе в града. Алвар идваше тук за пръв път, Джехане и Хусари си бяха у дома, а ибн Хайран се връщаше там, където Алмалик Първи се беше опитал да очерни името му и да ограничи властта му.

А Родриго?

Капитана беше тръгнал с тях, преоблечен като ашарит, дори си беше обръснал мустаците и си беше потъмнил косата и кожата, единствено заради клетвата, която беше дал на Велас бен Исхак — да защитава Джехане. А Родриго Белмонте не беше мъж, който нарушава дадената дума.

Трябваше да измъкнат родителите на Джехане от Фезана и да предупредят останалите киндати. Това беше първата им задача. После щяха да мислят какво ще правят нататък. Доколкото можеше да каже Алвар, всички те трябваше да се присъединят към армията на Рагоса някъде на запад от Лонза, на път за Картада.

Прашният облак на север от тях може би беше променил всичко. Щом джадитите нахълтваха в Ал-Расан, дали Рагоса щеше да тръгне срещу Картада? Ашарити срещу други ашарити, когато Конниците са прекосили таграта? И дали най-прославеният военачалник на джадитите щеше да се бие на страната на Рагоса в такива времена?

Алвар, един от тези джадити, нямаше никаква представа. Докато яздеха на изток, той почувства някакво ново отчуждение между ибн Хайран и сер Родриго. Не беше студенина, нито вражда. По-скоро… мобилизация на силите. Всеки от двамата се готвеше вътрешно за онова, което можеше да дойде.

Хусари, който обикновено беше приказлив и съобразителен, не му беше от полза. Търговецът този път предпочиташе да си мълчи и да пази мнението си за себе си.

Той беше убил човек за пръв път в нощта на карнавала. Джехане, по време на един от редките им разговори по пътя, сподели, че според нея това го измъчва. Хусари беше търговец, а не войник. Кротък, ленив и дори слабохарактерен. Ала онази нощ беше убил муардски наемник, беше смазал с един удар черепа му и мозъкът и кръвта се бяха разхвърчали по плочите.

Това би могло да разтърси човек до дъното на душата му. Алвар добре го разбираше. Не всеки беше създаден за войнишки живот и за всичко, което го съпътстваше.

Никога не би си признал, но напоследък често си задаваше въпроса дали самият той е създаден за такъв живот. Тази мисъл го плашеше. Ако не беше войник, какъв беше тогава? Но войникът трябваше да гледа на нещата просто, а Алвар вече разбираше, че това не му се удава твърде добре.

На четвъртата сутрин той колебливо сподели тази своя мисъл с Капитана. Родриго продължи да язди мълчаливо известно време, после каза:

— Може би си прекалено умен, за да бъдеш добър войник.

Алвар очакваше да чуе друго. Това му прозвуча като присъда.

— А вие? — попита той. — Вие не сте ли такъв?

Родриго отново се поколеба, подбирайки внимателно думите си.

— Аз съм израсъл в друго време, Алвар, макар и не много преди твоето. Когато Ал-Расан се управляваше от халифите, ние на север живеехме в страх за живота си. Нападаха ни всяка година, понякога по два пъти. Дори когато набезите се разредиха, нас, децата, ни плашеха с неверниците, които щели да ни вземат, ако не слушаме. Ние мечтаехме за чудо, за разплата. Мечтаехме един ден да се върнем тук.

— Аз също!

— Но сега можеш, не разбираш ли? Това вече не е само мечта. Светът се е променил. Когато можеш да направиш онова, за което си мечтал… понякога става твърде сложно. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен, че това, което ти казвам, има някакъв смисъл.

— Аз също — мрачно каза Алвар.

Капитана изкриви устни и Алвар внезапно си даде сметка, че разговаря с него недостатъчно почтително.

— Извинявайте — побърза да каже той.

Спомни си онзи ден — сякаш беше минала цяла вечност! — когато Родриго го свали с един удар от коня за дързостта му.

Този път Капитана само поклати глава. Светът се беше променил.

— Опитай едно нещо, ако смяташ, че ще помогне. Лесно ли ти е да мислиш за тези трима души с нас като за неверници, порочни и противни на бога?

Алвар примигна.

— Но ние винаги сме знаели, че и в Ал-Расан съществува чест!

Родриго отново поклати глава.

— Бъди честен. Помисли за това. Някои от нас наистина знаят, Алвар. Свещениците го отричат. Имам чувството, че и майка ти би го отрекла. Помисли си за Острова на Васка. Самата мисъл за свещена война не допуска подобно нещо. Ашаритите и киндатите са оскърбление за бога. Тяхното съществуване е рана право в сърцето му. На това са ни учили векове наред. Не можем да признаем, че врагът също има чест, та дори и някакво достойнство. Не и във верска война. Това е, което се опитвам да ти кажа, макар и да се изразявам толкова зле. Едно е да се биеш за страната си, за семейството си, дори за слава. Съвсем друго е да вярваш, че хората, срещу които воюваш, са въплъщение на злото и по тази причина трябва да бъдат унищожени. Искам да си върнем полуострова. Искам Еспераня отново да е велика, но няма да си давам вид, че смазвайки Ал-Расан и всичко създадено тук, ние изпълняваме волята на който и да било бог. Толкова беше сложно всичко това!

— Мислите ли, че и крал Рамиро разсъждава по същия начин?

— Нямам представа как разсъждава крал Рамиро.

Прекалено бързо дойде отговорът. Алвар почувства, че въпросът му не е на място. С това разговорът приключи.

 

Когато наближиха Портата на рова, командването пое Амар. Джехане беше ставала свидетел на това и по-рано, по време на похода към Фибас — двамата с Родриго с лекота си разменяха ролите, когато положението го налагаше. Тя вече разбираше, че донякъде и на това се дължи болката й — каквото и да ги свързваше, каквото и неизречено съгласие да цареше между двамата мъже, краят му наближаваше.

Присъствието на джадитската армия в Ал-Расан със сигурност щеше да го ускори и двамата си даваха сметка за това. Когато от хълма се вглеждаха в облака прах, не си казаха нищо, но го разбираха. Бяха тук, за да спасят родителите й, а после?… После онова, което беше започнало онзи есенен ден в Рагоса, когато двамата се биха рамо до рамо в символична битка, щеше да свърши.

Тя искаше да поговори с Амар. Трябваше да поговори с него и за това, и за много други неща. За любовта и за бъдещето — дали наистина можеше да се роди нещо в това време на смърт, когато светът около тях се рушеше.

Но не и сега. Те си говореха само с погледи и кратки фрази. Онова, което предстоеше, каквото и да беше то, каквито и да бяха предначертанията на звездите и луните, тепърва щеше да се решава. Тогава, когато светът им позволеше.

Тя не се съмняваше в него. Това беше донякъде странно, но още от онези първи мигове на улицата в нощта на карнавала беше сигурна в него. Понякога сърцето само намира пътя към увереността, пренебрегвайки всички предупреждения на здравия разум.

Той беше това, което е, и Джехане знаеше някои неща за него. Историите се носеха на длъж и шир из целия полуостров.

Но той беше казал, че я обича, и тя му вярваше. Нямаше от какво да се бои. Не и от него. Може би от света, от мрака, кръвта и огъня, но не и от този мъж, който — странно! — като че ли й беше предопределен.

Влязоха във Фезана заедно с тълпа от суетящи се, ужасени хора — селяни, които бягаха от джадитската войска. Пътят и мостът на портата бяха задръстени от каруци и ръчни колички. Цареше пълен хаос — ревящи деца, лаещи кучета, мулета, пилета, крясъци на мъже и жени. Градът беше завладян от паника.

Амар погледна Родриго.

— Може би пристигаме тъкмо навреме. Тази вечер може да се стигне до изстъпления.

Сърцето на Джехане задумка уплашено.

— Да влизаме — каза Белмонте.

Амар се поколеба.

— Родриго, ако твоите хора обсадят града, можеш да попаднеш в капан.

— Моите хора са в Рагоса и се готвят да потеглят за Картада, или си забравил? Ще се оправям, когато му дойде времето.

Амар отново се поколеба, понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна.

— Тогава се загърни в плаща. Ако разберат, че си валедиец, веднага ще те заколят. — Той погледна Алвар и неочаквано се засмя. — А ти изглеждаш местен повече и от мене.

Алвар отвърна на усмивката му.

— Притеснявам се за Хусари — каза той на съвсем приличен ашаритски. — Заради тая негова шапка може да ни избият всичките.

Забеляза погледа на Джехане и й се усмихна окуражително.

— Ще ги измъкнем, не се бой.

Тя кимна. Невероятно беше колко се е променил само за една година. А може би не чак толкова — Алвар де Пелино беше умен и решителен открай време, пък и беше прекарал тази една година в компанията на двама изключителни мъже. Джехане внезапно си помисли, че самият той е на път да се превърне в нещо надхвърлящо рамките на обичайното.

Хусари и Амар ги поведоха, проправяйки си път с конете си сред тълпата. Хората ги ругаеха, но не смееха да повишат глас. Те бяха въоръжени и на коне. Това стигаше.

На портата стояха стражи, но бяха толкова омаломощени от бъркотията, че не им обърнаха внимание — валедийската войска вече приближаваше стените на Фезана, града в който Джехане беше родена и израсла.

Стигнаха Киндатския квартал точно преди тълпата, понесла оръжия и запалени факли.

 

Откакто Исхак проговори, Елиане беше разбрала, че слухът му е изключителен. Той пръв чу шума отвън и насочи вниманието й към него. Елиане вече го разбираше много добре — думите му бяха за нея като дъжд за изсъхнала земя, защото бяха негови.

Тя остави писмото, което му четеше — сер Резони бен Корди пишеше от Падрино, където живееше сега със семейството си. След клането в Сореника той пръв им беше пратил вести от Батиара.

Елиане отвори прозореца и се ослуша. Шумът й заприлича на ропот на разгневена тълпа.

Прозорецът на кабинета на Исхак гледаше към вътрешен двор, общ за десетина големи къщи. Елиане надникна навън и видя няколко души, които оживено разговаряха и жестикулираха нервно. Отнякъде дотича по-малкият син на приятелката й Назрех бет Ривек.

— Идат! — извика той. — Убили са Мезира бен Морес! Идат насам с факли!

Някой изпищя от един прозорец на отсрещната страна на улицата. Елиане притвори очи и се вкопчи в перваза. За миг се уплаши, че ще падне. Бяха я предупредили. Двамата с Исхак мислеха да напуснат Фезана, колкото и да е трудно да се откъснеш от дома си на тяхната възраст. Изглежда, бяха чакали прекалено дълго.

Зад гърба й столът изскърца. Исхак се надигна от мястото си. Елиане отвори очи и пак надникна навън. По прозорците се появиха хора, други тичаха към двора. Слънцето беше слязло ниско и косо на плочите беше легнала широка сянка. Уплашени мъже и жени сновяха напред-назад, прекосявайки светлата ивица. Появи се по-големият син на Назрех, понесъл копие. Трескаво движение и суетня в това обикновено тихо място, викове. Ропотът на тълпата се беше приближил. Дали така идваше краят на света?

Исхак я повика. Тя понечи да се обърне към него, но в същия миг примигна невярващо — видя, че сред втурналите се в двора хора е и дъщеря й.

 

Джехане познаваше стражите на портата на Киндатския квартал. Пуснаха ги да влязат. Всички вече бяха чули за тълпата, идеща откъм пазарния площад. Киндатските стражи бяха въоръжени — в разрез с правилата — и спокойни. Никакви признаци на паника. Знаеха и за джадитската войска.

На портата Джехане за миг се поколеба. Алвар я видя да поглежда към Амар ибн Хайран и едва тогава разбра. Жегна го остра болка, като от наточено острие. После болката изчезна и се появи нещо друго, по-близко до съжалението.

Никога не беше вярвал истински, че тя е предназначена за него.

— Сер Родриго, вие ще я заведете — бързо каза ибн Хайран. — Грози ви опасност, ако ви видят. Хусари, Алвар и аз ще останем навън. Може да успеем да направим нещо. Ако не друго, поне ще спечелим време.

Ако не друго. Алвар знаеше какво значи това.

— Амар, вече не става дума само за моите родители — обади се Джехане.

— Знам. Ще направим каквото можем. Вървете при тях. Аз знам коя е къщата. Слезте на долния етаж. Ако успеем, ще дойдем. Родриго, ако се случи нещо с нас, ти ги изведи. — Той замълча за миг и в светлината на отиващия си ден сините и сивите очи се срещнаха. — Поверявам ти ги.

Родриго само кимна.

Двамата с Джехане тръгнаха. Нямаше време за думи, за сбогуване. Светът сякаш не беше склонен да им подари и миг за тези неща. Шумът откъм улиците се приближаваше. Алвар усети как го пронизва страх. Никога не се беше разправял с тълпи, дори не беше виждал подобно нещо.

— Вече убиха трима от нас — каза единият от стражите. Алвар свали от гърба си кръглия щит, промуши ръка през ремъка и измъкна меча си. Същото направи и Амар ибн Хайран. Хусари посегна към оръжието си, после отпусна ръка.

— Дайте ми само минутка — каза той едва чуто в прииждащия шум от гласове и пристъпи извън портата.

Алвар инстинктивно го последва — и в същия миг и Амар ибн Хайран излезе навън.

— Заключете портата — нареди Амар през рамо. Стражите нямаха нужда от подканяне. Алвар чу зад гърба си звън на метал и тракане на резета. Обърна се и вдигна поглед нагоре. На платформата над портите стояха още четирима киндатски стражи с опънати лъкове. В Ал-Расан киндатите нямаха право да носят оръжие, но точно сега тези мъже едва ли ги беше грижа за законите.

Тримата стояха сами на тясната улица. Портите зад гърба им бяха залостени зад гърба им. Нямаше къде да бягат. Ибн Хайран погледна Хусари, после Алвар, и каза нехайно:

— Това май не беше най-умното, което можехме да направим.

Шумът се превърна в рев и тълпата се показа.

Първото, което с трепет забеляза Алвар, бяха трите набучени на копия глави. Тътенът ги блъсна като стена и в него като че ли нямаше нищо човешко. Ревящото множество се изсипа иззад ъгъла. Забелязаха ги и първите спряха като заковани, едва удържайки напора на идващите зад тях.

Факлите бяха поне сто и петдесет. Размахваха се мечове и пики, тояги и ножове. Лицата на хората бяха разкривени от омраза, но Алвар долови повече страх, отколкото гняв. Погледът му пряко волята му се връщаше към отрязаните кървави глави. Ужас или гняв — имаше ли значение? Тази тълпа вече убиваше. След първото убийство не беше трудно да последват и нови.

В този миг Хусари ибн Муса пристъпи напред и вдигна двете си ръце, за да покаже, че са празни. Още носеше джадитската шапка, което беше истинско безумие.

Тълпата се смълча. Явно щяха да го оставят да говори. Внезапно Алвар зърна ярък слънчев отблясък върху движещо се острие. Реагира мигновено, без дори да се замисли. Щитът му пресрещна полетелия към гърдите на Хусари тежък касапски нож, който падна със звън на камъните. Ножът беше окървавен. Разнесоха се викове, после отново настъпи тишина.

— Толкова ли си оглупял, Мутафа ибн Башир? — Гласът на Хусари прозвуча остро и насмешливо. — Не аз спя с жена ти, а ибн Абази, дето е застанал до тебе!

В последвалата мъртва тишина някой изхихика. Тъничко, плахо, но все пак беше смях.

— Кой си ти? — изкрещя някой от множеството. — И защо си застанал пред портите на онези, които убиват деца?

— Кой съм аз ли? — изпъчи се Хусари. — Оскърбен съм до дъното на душата си! Между другото, ти ми дължиш пари, ибн Диназ. Как дръзваш да се преструваш, че не ме познаваш?

Нова пауза, последвана от едва доловима промяна в настроението на тълпата.

— Това е Хусари! — извика някой. — Хусари ибн Муса!

Хусари смъкна кожената шапка, размаха я и се поклони.

— Утре ще получиш от мене един топ хубава коприна, ибн Зани. Толкова ли съм се променил, та дори и приятелите ми не ме познават? Да не говорим за длъжниците!

Променен беше, при това много. Алвар разбираше, че цялото това представление цели единствено печелене на време. До него ибн Хайран промърмори едва чуто:

— Дръж меча отпуснат и се прави на спокоен. Ако успее да ги задържи достатъчно, наместникът ще прати войници. Не може да си позволи пожари тази нощ.

Алвар се подчини, като се опита да намери баланса между бдителността и привидното безгрижие, Безгрижие, което му се удаваше с труд, защото гледаше отрязаните глави. Две от тях бяха женски.

— Хусари! — извика някой. — Чу ли вече? Джадитите идват!

— Да идват — каза ибн Муса. — Тези стени са устоявали и на по-страшни неща. Но къде ни е умът на нас, да правим метежи, когато врагът е пред портите ни?

— Киндатите се в съюз с тях! — извика мъжът, който беше хвърлил ножа. Тълпата зашумя одобрително.

Хусари се изсмя.

— Ибн Башир, звездите са те дарили с по-малко ум от месото, което кълцаш. Киндатите се боят от джадитите повече и от нас! На север те са роби. А тук са свободни и плащат половината ни данъци и купуват вмирисаното ти месо, макар да ги удряш в кантара!

Алвар видя, че някои от хората се усмихват.

— Нито един от тях не умря в Деня на рова! — чу се друг глас, също толкова дрезгав като на месаря.

Алвар усети движение до себе си, погледна и видя, че е останал сам.

— И какво следва от това? — попита ибн Хайран, като пристъпи напред и измъкна великолепния си меч.

Един поглед беше достатъчен, за да го познаят. Тълпата застина от объркване, боязън и дори страхопочитание. Разнесе се развълнуван шепот.

Ибн Хайран обходи с поглед множеството, после заговори.

— Последният цар на Картада искаше да премахне най-видните граждани на Фезана като послание към всички вас. Кой тук би се осмелил да причисли киндатите към тях? Да ги нарече видни граждани? Много забавно хрумване!

— Ти беше прогонен! — извика някакъв смелчак. — Миналото лято, официално го обявиха!

— Да, а тази пролет го отмениха — намеси се Хусари. — Човекът до мене — виждам, че го познахте — беше изпратен от цар Алмалик Втори да се погрижи за отбраната ни срещу сганта от север.

Чуха се приветствени възгласи, първо по-редки, после все по-шумни. Алвар си пое дъх.

— Тогава защо е тук, а не при наместника?

— При този гоен шопар? — възмутено викна ибн Хайран.

Разнесе се смях. Наместникът, както си му беше редът, не се ползваше с големи симпатии. Амар поклати глава.

— Не, благодаря! Честно казано, предпочитам да съм с жената на ибн Башир. Но след като съм натоварен с отбраната ви, не мога да допусна градът да бъде опожарен, нали така?

— O, скъпи! Тук съм, господарю мой, ето ме!

През тълпата си проправяше път някаква жена и размахваше ръце. Месарят ибн Башир се обърна да я погледне и почервеня като рак. Вече всички се смееха.

— Знаете, че муардите вече са тръгнали насам — продължи Амар, след като веселието стихна. — Наредено им е да потушат всяко вълнение. Боя се, че все още не мога да ги контролирам — все пак току-що пристигам. Не искам някой да бъде убит тук днес. Това може да ми развали удоволствието и да наруши плановете ми за вечерта — подсмихна се той.

— Аз съм тук, господарю мой! Защо да чакаме до довечера?

Този път жената беше друга. И изведнъж размаханите ръце и умолителните женски гласове станаха повече. Ибн Хайран отметна глава и се изсмя.

— За мене е голяма чест — каза той, — но дори самата мисъл за вас ме изтощава.

Това още повече развесели тълпата. Ибн Хайран отново стана сериозен.

— Добри хора, вървете си по къщите преди да са дошли забулените — каза той. — Угасете факлите. Няма да помагаме на джадитите! Стените ни са яки, царят на Картада ме прати при вас, а идат и други. Имаме достатъчно храна и вода, а валедийците са далеч от дома си и не познават страната ни. Единствено можем да се боим от собствената си слабост и глупост. Това, което правите, е глупост. Време е да се разотидете. Вижте, слънцето залязва, скоро ще ударят камбаните за молитва. Вечерта е прекрасна за молитва, приятели, нека тя да остане чиста, както могат да бъдат чисти сърцата ни под погледа на Ашар и неговите звезди!

Красивият му глас сега беше мечтателен и тих и галеше слуха. Алвар си спомни, че ибн Хайран освен всичко останало е и поет — Джехане веднъж му беше казала, че гледал на себе си преди всичко като на поет.

Тълпата беше като омагьосана. Един от мъжете, който държеше копие с набучена на него глава, вдигна поглед нагоре и на лицето му се изписа отвращение и объркване. Хората не бяха зли, а само уплашени. Без водачи, заплашени от наближаващия враг, те бяха потърсили най-близкия отдушник, за да се освободят от ужаса. Изглажда, този силен, чист глас притъпи острието на страха.

Или поне би трябвало.

Ибн Хайран може би щеше да успее, ако не го виждаха и чуваха само първите редици на тълпата. А и стените на Киндатския квартал бяха издигнати не за да бранят киндатите, а за да ги държат вътре през нощта.

Не беше особено трудно човек да проникне вътре по друг начин, освен през портата. Няколко подвижни стълби, един-два счупени прозореца на най-близките до стената къщи и…

— Пожар!

Викаше един от стражите на платформата зад стената. Алвар се обърна и видя да се издига черен дим. Откъм Квартала се чу детски плач, а после и писъци. Огънят беше самото въплъщение на ужаса.

Алвар метна щита на гърба си, хукна към портата и скочи. Един от стражите протегна ръка, сграбчи китката му и го измъкна на стената. Амар и Хусари бяха на крачка след него.

Ибн Хайран се обърна към развълнуваната тълпа пред портата.

— Вървете си у дома! — извика той властно. — Ще заповядам на муардите да убият всеки, който влезе в Квартала! Не можем да позволим градът да бъде опожарен!

Ала градът вече гореше и в Квартала може би вече умираха хора. Алвар не изчака да види какво става пред портата. Скочи от платформата върху плочите и измъкна меча си.

Киндатите се стичаха към величественото двойно здание на светилището, където сякаш водеха всички улици и улички в Квартала. Пламъците бяха лумнали най-напред откъм къщите около портата. Ашаритите бяха проникнали в тях през външните прозорци и бяха подпалили къщите, през които минаваха.

Докато тичаше през тълпата от бягащи хора, Алвар видя някакъв ашарит със сърп да удря през краката киндатско момче. Наточеното острие покоси детето като ръкойка и то се строполи окървавено и запищя отчаяно. Без да забавя крачка, той съсече мъжа на място.

Петима-шестима ашарити застинаха като вкаменени на пътя му. Видът му беше безумен и по лицата им за миг се изписа отчаянието на смъртници. Едно беше да преследваш беззащитни деца, а съвсем друго — да се изправиш срещу мъж с изваден меч и тази дива ярост в погледа.

— Полудели ли сте? — викна Хусари, който тичаше зад Алвар. — Фезана гори! Дайте вода, бързо! Ще унищожим собствения си град!

— Първо ще унищожим киндатите! — изкрещя някой. — После ще се оправяме с пожара. Това е свято дело в името на Ашар!

— Не на Ашар, а на злото! — извика Хусари с разкривено от болка и гняв лице и заби меча си в корема на мъжа. Алвар инстинктивно се втурна напред и прикри ибн Муса с щита си. Останалите мъже бързо отстъпиха.

— Махайте се! — дрезгаво изкрещя Хусари. — А ако ще стоите тук, дайте вода! Ако продължаваме така, сами ще дадем града си в ръцете на Конниците!

Алвар погледна през рамо към бягащите мъже и жени сред облаците черен дим. В този миг още една къща лумна в пламъци и засили паниката още повече. Алвар внезапно си спомни Орвила. Сега беше още по-лошо. Това тук беше град, почти целият от дърво, и ако пламнеше част от него, цяла Фезана можеше да изгори. Трябваше да се махат.

Беше изгубил ибн Хайран от поглед, не знаеше къде може да са Джехане и родителите й. Хусари би трябвало да знае. Той сграбчи приятеля си за рамото и изкрещя, надвиквайки шума наоколо:

— Тръгвай! Трябва да намерим Джехане!

Хусари се обърна, препъна се в тялото на мъжа, когото току-що беше убил и пристъпи като зашеметен, хванал меча, сякаш се чудеше какво да прави с него. Вече и други къщи по улицата горяха. Алвар се обърна, без да пуска ръката на Хусари. От дима очите му започваха да сълзят.

На отсрещната страна на улицата, на вратата на една от къщите, момиче с тояга се отбраняваше срещу двама мъже с ножове. В краката му с плач се притискаше малко момченце. Къщата над тях вече гореше. Мъжете с ножовете се смееха.

Този смях тласна Алвар напред — още преди да е помислил, той вече тичаше.

Прекалено много хора имаше пред него. Улицата беше задръстена. Само няколко крачки го деляха от пламтящата къща, но му се струваше, че никога няма да стигне. Момичето стоеше сред стелещия се дим с вдигната тояга — опитваше се да защити горящия си дом и малкото си братче от двамата мъже с ножовете.

Никой сякаш не ги забелязваше. Паниката беше отнела разсъдъка на хората. Единият мъж вдигна ножа, готов да нанесе удар.

— Не! — изкрещя Алвар. — Не!

И в същия миг видя как ръката на мъжа, вдигната за удар, спря насред път. Ашаритът извика и изпусна ножа.

Бичът, който се беше стоварил отгоре му, се изви като змия и се обви около другия мъж, като остави на гърлото му дълбока червена резка. Алвар погледна нагоре. От един прозорец се беше надвесил Родриго с неизменния си бич. Алвар най-сетне се добра до двамата мъже и ги закла като животни, тласкан от гнева, без капка съжаление.

Момичето го гледаше с ужас. На колко ли години беше — дванайсет, тринайсет?

— Къде са родителите ти? — попита той задъхано.

— Мъртви са — отвърна момичето безизразно. — Горе. Дойдоха мъже с факли и копия.

Очите му бяха широко отворени от ужас. Без сълзи.

„Трябва да плаче“ — помисли си Алвар. Вдигна поглед нагоре. Родриго крещеше нещо и сочеше към съседната къща, но думите не се разбираха. Детето в краката на момичето беше съвсем малко, не повече от четиригодишно, и пищеше прегракнало почти без да си поеме дъх.

— Ела! — рязко каза Алвар, наведе се, вдигна момченцето и с другата си ръка побутна момичето пред себе си. Към тях се спусна едър мъж с вдигната секира. Без да пуска детето. Алвар се приведе, за да избегне удара, извъртя се и светкавично заби окървавения си меч в гърдите на мъжа.

Зад тях се чу грохот. Къщата на момичето гореше, пламъците вече излизаха през прозорците на горния етаж. Целият Киндатски квартал беше обхванат от огън. С детето на ръце Алвар поведе момичето към къщата, която му беше посочил Родриго.

Когато стигна вратата, от плещите му сякаш падна товар. Там стоеше Джехане с още двама души, сигурно родителите й. В това време отгоре дотича и Родриго.

— Къде е Амар? — беше първият въпрос на Джехане. Алвар не си спомняше да я е виждал толкова уплашена.

— Не знам. Сигурно е на портата със стражите.

— Хусари е ей там! — посочи Родриго към улицата. Алвар се обърна и видя ибн Муса отново да размахва меча си: отстъпваше бавно към тях, докато ужасените киндати се спасяваха с бягство покрай него.

— Трябва да се махаме — каза Алвар задъхано и подаде детето на най-близкия човек — майката на Джехане. — Има ли откъде да се излезе?

— Има — отвърна Джехане. — Но дотам има доста път и… О, благодаря на бога и на луните!

Амар ибн Хайран дотича отнякъде и извика:

— Муардите са тук! Това скоро ще свърши, но ние трябва да се махнем преди да са ни изловили!

Само допреди няколко часа Алвар трудно би могъл да си представи, че появата на забулените пустинници ще му донесе облекчение.

— Накъде, Джехане? — попита Родриго. — Покрай храма ли?

— Не, в обратна посока. В стената има изход, но това е на другия край на Квартала.

Алвар погледна нататък и в същия миг видя как някаква жена се строполява, ударена в тила с тояга. Мъжът, който я повали, спря над нея и започна да я удря където свари. Алвар направи крачка към него, но Родриго го хвана за ръката.

— Не можем да спасим всички. Трябва да направим каквото ни е по силите. Онова, за което сме дошли.

— Да тръгваме — подкани ги ибн Хайран.

— Децата идват с нас — каза Алвар.

— Разбира се, че идват — увери го Елиане бет Данел. — Можете ли да ни измъкнете?

— Можем — каза Алвар, изпреварвайки ибн Хайран и Капитана. — Никой не може да ни спре. Аз ще вървя пръв, с ваше позволение — обърна се той към двамата водачи.

Те се спогледаха и Алвар прочете в този поглед признание.

— Води — каза ибн Хайран. — Джехане ще ти показва пътя. Хайде!

Трябваше да си проправят път през голяма група ашарити — хора, тръгнали да убиват мъже, жени и деца със сърпове, секири и тояги. Без милост. Алвар непрекъснато трябваше да си напомня, че самите ашарити са уплашени до смърт, защото врагът наближава портите им.

Това обаче нямаше значение.

Тази вечер оттенъците не бяха важни. В спускащия се над Фезана мрак Алвар де Пелино вървеше напред с изваден меч и изпълнено с решимост сърце и нищо не можеше да го спре.

Сега трябваше да бъде по-бърз, по-силен и по-решителен от всякога, за да изведе малката групичка по-далеч от пътя на разбеснялата се тълпа, и той проправяше път с меча си на хората, които го следваха.

Хусари също беше с тях. Беше прибрал оръжието и водеше слепия баща на Джехане. Когато стигнаха края на улицата, Алвар видя до себе си Родриго. Знаеше, без да се обръща, че ибн Хайран ги пази в гръб.

По едно време се натъкнаха на голяма група ашарити. Алвар отблъсна нечий удар, халоса с меча си някого през коленете. Бързо се обърна и отрази ново нападение още преди първият му противник да е паднал. В живота си не беше действал толкова бързо.

В този миг наблизо се разнесе грохот и цяла сграда рухна върху улицата сред дъжд от искри. Облъхна ги гореща вълна.

— Оттам! — извика Джехане. Алвар тръгна нататък, накъдето му сочеше; сечеше наляво и надясно. От двете му страни тичаха обезумели хора, преследвани от озверели ашарити.

Най-сетне се добраха до една задънена улица в самия край на Квартала, опираща в градските стени.

Алвар се огледа. Никой не ги преследваше. Кръв заливаше очите му, но не беше неговата. Той я избърса с опакото на ръката си.

Родриго беше до него, задъхан, но спокоен както винаги.

— Добра работа — тихо го похвали той. — Аз не бих се справил по-добре. Не го казвам, за да те лаская.

— Аз също — обади се ибн Хайран зад тях. — Знаех, че си войник, но не подозирах, че си толкова добър. Извинявай.

— Не съм! — промърмори Алвар, но под носа си и изглежда, никой не го чу. Сега, когато треската беше преминала, той внезапно си даде сметка колко много ужасени хора е пратил при техния бог. Погледна меча си. Беше целият в кръв.

Тук беше по-тихо. Някъде далече се чуха нови звуци, по-различни от досегашните. Муардите бяха дошли. Тях не ги беше грижа за изкланите киндати, но щяха най-безмилостно да потушат метежа. И пламъците щяха да бъдат угасени, иначе Фезана щеше да падне плячка на джадитите отвън.

„Но аз също съм джадит! — помисли си Алвар, коленичи и се опита да избърше меча си в туфа трева до стената. — За нас това е добро.“

Но сърцето му подсказваше друго. Той се изправи и прибра меча в ножницата. Погледна останалите. Момченцето се беше успокоило, вкопчено в майката на Джехане. Тя го беше носила на ръце през целия път. Сестра му стоеше до тях с побеляло лице и разширени очи, но все така без сълзи. Бащата на Джехане беше застанал като каменно изваяние с ръка върху рамото на Хусари.

Единствен търговецът плачеше.

Сърцето на Алвар се сви от жал. Това беше градът на Хусари, той беше познавал много от тези обезумели хора, може би дори беше убил някого от познатите си. Той отвори уста да каже нещо, но не можа да измисли нищо.

В този свят имаше неща, за които не достигаха думи. Поне онези, които знаеше.

Джехане беше коленичила и вадеше някакъв камък от стената. Бръкна в дупката, изруга, когато отвътре изскочи скорпион, и измъкна ключ.

— Натам! — извика тя и хукна към няколко малинови храста до стената. Мушна се зад тях, пъхна ключа в тайната ключалка и дръпна силно.

Малка част от каменната стена се отмести. Механизмът беше много хитроумен, но нямаха време да му се любуват.

— Сигурно приятелките ти са ти показали този изход, нали? — попита Елиане.

Джехане я погледна.

— Откъде знаеш за тях?

— Те ме предупредиха — горчиво изрече майка й. — Само че ние се забавихме прекалено много.

— Затова пък сега не бива да се бавим — каза ибн Хайран. — Хайде!

— Аз ще изляза пръв — намеси се Алвар. — Чакайте сигнала ми.

Кой можеше да каже какво ги чака навън? Но каквото и да беше, той щеше пръв да се изправи срещу него.

— Вътре има още една ключалка — каза Джехане. — Трябва да отключиш, за да отместиш и външния камък.

Той се промъкна между храстите и се шмугна в кухината между грамадните камъни на градската стена. В тъмното напипа втория ключ, после и ключалката. Камъкът се отмести и Алвар се измъкна навън. Усети трева под дланите си, изправи се и се огледа, стиснал здраво меча.

В здрача видя само влажната земя край реката, първите звезди и изгряващата бяла луна. Водата се плискаше точно пред него и отразяваше бледите лунни лъчи.

— Идвайте! — повика той спътниците си. Останалите се промъкнаха един по един. Родриго, който излезе последен, хвърли ключа обратно и плъзна камъка на мястото му.

Прекосиха реката — онези, които можеха да плуват, помогнаха на останалите. По това време на годината водата беше много студена. Когато се измъкнаха на другия бряг, Алвар се хвърли в тревата и вдиша дълбоко чистия прохладен въздух. Усещаше лицето си издрано и опърлено.

И в този миг почувства нещо. Бавно се изправи. Родриго беше направил няколко крачки настрана от останалите и се взираше в тъмнината с изваден меч.

— Кой е там? — извика Капитана.

Отговори му само тишината. Амар ибн Хайран също се изправи. Тогава от тъмното долетя отговорът:

— Приятел. Тук съм, за да ви кажа „добре дошли“, сер Родриго.

Гласът беше спокоен и дълбок. Но не тонът, а езикът, на който се говореше, накара Алвар да застане до Родриго с разтуптяно сърце. Беше достатъчно близо, за да чуе как Капитана пое дълбоко дъх.

— Тогава запалете факла — каза той. — Какво е това посрещане в тъмното?

Прозвуча команда, изщрака кремък и после пламна факла и освети висок брадат мъж.

— Е, добре дошли — каза той.

Алвар го беше виждал само два пъти в живота си. Дъхът му секна.

— Ваше величество — каза Родриго. — Не ви очаквах.

Крал Рамиро от Валедо, заобиколен от отряд войници, се усмихна доволно.

— Радвам се да го чуя. Рядко се случва някой да ви изненада.

— Как се озовахте тук? — попита Родриго. Гласът му беше спокоен, но Алвар го познаваше достатъчно, за да почувства напрежението му. Чу как ибн Хайран тихо се приближи и застана до тях.

Усмивката на крал Рамиро стана по-широка. Той вдигна ръка и даде знак на някого да се приближи.

— Здравей, татко — каза едно момче, което застана до краля.

Родриго си пое дълбоко дъх. Самообладанието този път му измени.

— Фернан? В името на Джад, какво…

— Заради Диего — весело го прекъсна синът му. Беше облечен в лека ризница и носеше меч. — Той ни каза тази сутрин къде си и на кое място да те чакаме. — Родриго мълчеше. — Понякога знае къде си, нали не си забравил? В гласа му се прокрадна неувереност.

— Не се ли радваш да ме видиш, татко?

— O, Джад! — промълви Капитана и се обърна към краля на Валедо: — Какво сте направили? Защо синовете ми са с армията?

— Ще имаме достатъчно време да ви обясним — спокойно отвърна Рамиро. — Не е тук мястото. Ще дойдете ли с нас? Ще ви намерим сухи дрехи и ще ви нахраним.

— А спътниците ми? — ледено попита Родриго.

— Те са мои гости, които и да са. Хайде, сер Родриго, прегърнете сина си. Той така мечтаеше за този миг!

Родриго понечи да каже нещо, но се отказа и мълчаливо прибра меча си в ножницата.

— Ела — каза той и Фернан Белмонте с вик на радост се хвърли в прегръдките му. Алвар видя как Капитана затвори очи и го притисна до гърдите си.

— За това нещо — каза той, когато най-сетне пусна сина си — майка ти ще ни убие всичките. Начело с мене.

— Мама е с кралицата, татко. Още не сме я виждали, но получихме вест, че е тръгнала на юг и се е присъединила към кралица Инес и останалата част от войската, която идва след нас. Опитахме се да те пресрещнем преди да стигнеш града. Защо си тук, татко? И къде са ти мустаците?

— Мои приятели бяха в опасност. Дойдох да ги измъкна. Къде е Диего?

— За него се грижат много добре — отвърна Фернан. — Той се разсърди, че не го пуснаха да дойде с нас. Накараха го да остане с обоза в някакво село на запад от реката.

— Ашар, не! Само не там!

До края на живота си Алвар щеше да помни тези думи и изражението на Амар ибн Хайран, когато ги изрече. Родриго светкавично се обърна към него.

— Какво има? Кажи!

— Засада! — бързо проговори Амар — вече вървеше към конете. — Муардите. Алмалик го беше замислил още преди години. Моли се на твоя бог и тръгвай!

Родриго хукна с все сила след него.

А няколко мига по-късно, за втори път през тази една година, Алвар де Пелино, мокър, премръзнал и обгорен, уморен до смърт и ранен на половин дузина места, препускаше през тъмната равнина на север от Фезана към село Орвила.

До него яздеше Амар ибн Хайран, забравил за дълга си към своя цар и единоверците си, а от другата му страна бяха кралят на Валедо, Джехане и всички останали — повече от петдесет души, препускащи след тях в ясната студена нощ.

Най-отпред, пришпорвайки коня си като обезумял, под звездите и бялата луна бащата се носеше към своето дете в луда надпревара с времето и изменчивите небеса.