Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lions of Al-Rassan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-339-5

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Глава 10

Нино ди Карера, млад, красив и изкушен в житейските дела, любимият царедворец на Бермудо от Халоня и същевременно последният таен любовник на ненаситната кралица Фруела, беше изпаднал в крайно неловко положение.

И нямаше ни най-малка представа какво да прави.

Това го вбесяваше. Към яда се прибавяше и все по-нарастващото объркване от онова, което ставаше. Нино смъкна стоманения шлем и разтърси жълтата си грива, която беше обект на завист и въжделение от страна на повечето жени в двора на Бермудо в Ескалу. В мразовития утринен въздух дъхът на хората и конете се превръщаше в бели облачета пара.

Зад него отрядът му отдъхваше в планинската долина, заобиколена от зъбери. Хората му бяха добре обучени и опитни. Бяха разположили конете най-отвън, а мулетата със сандъците с фибаско злато бяха в центъра. Шест сандъка. Париас за една година от този град на неверници в Ал-Расан. Първият подобен данък, плащан някога на Халоня. Обещание за богатство, за власт, за още много неща, които щяха да дойдат с него. Конекрадците от Валедо не бяха единствените, способни да подвият опашките на ашаритските псета. И на него, Нино ди Карера, беше поверена задачата да поиска съкровището и да го откара в Ескалу преди да са паднали снеговете. Кралят беше обещал да го възнагради богато след връщането му, а кралицата… кралицата вече му беше дала наградата в нощта преди заминаването.

„Златен мой!“, беше възкликнала тя, отдъхвайки си след миговете на безумие в леглото й. Сега тези думи му подхождаха повече от всякога. Той караше у дома злато, шест сандъка, за прослава на Джад и Халоня — и на граф Нино ди Карера, който сега се рееше като златен сокол във висините. И кой би могъл да каже колко още щеше да се издигне преди бог да го призове при себе си?

Ала цялото му сияйно бъдеще зависеше от това дали ще успее да закара шестте сандъка невредими у дома и — което беше по-неотложно — да накара да замлъкне женския глас, отекващ звънко в дълбоката долина. По-добре да не бяха влизали в нея!

— Нино, Нино, Нино! О, скъпи! Това съм аз, Фруела, твоята кралица! Ела при мен, любими!

Протяжният зов, висок и чист, звънеше като камбана и изпълваше долината с мелодичното си ехо. Нино ди Карера усети, че се е изчервил. Естествено това не беше гласът на кралица Фруела, но беше на жена, която говореше добре есперански, и в него звучеше страстно желание.

— Ела, Нино! Вземи ме. Вземи ме тук, в хълмовете! Направи ме своя!

За една изгряваща звезда в двора на крал Бермудо никак не беше здравословно да става обект на подобни подигравки. Никъде и по никакъв начин. А тук всички бяха свидетели, думите отекваха над главите им и изпълваха всяко кътче от долината. Някои се забавляваха за сметка на Нино ди Карера. И щяха да си платят за това.

Той избягваше да поглежда назад към отряда си, но женският глас, премалял от копнеж, продължаваше да сипе варианти все на същата тема и Нино вече ясно чуваше сподавения смях зад гърба си.

— О, буйни мой жребецо, искам те! Обладай ме, покори ме, любими!

Акустиката на това място беше невероятна. Това беше направо противоестествено! Думите не само се чуваха изключително ясно и чисто, но и отекваха така, че името му, изричано с такъв копнеж, и разнообразните предложения, отправени към него, звучаха като пеенето на цял хор под купола на някой храм.

Лицата на двамата съгледвачи бяха пепелявосиви. Мъжете избягваха да срещнат погледа му, но на лицата им нямаше и следа от насмешка. Те във всички случаи не биха дръзнали да му се присмиват, но и вестта, която носеха, изключваше всяко лекомислие. Виещата от желание жена беше оскърбление, при това смъртно, но въоръжените мъже, чакащи в засада на изхода на долината, бяха нещо съвсем друго.

Нино ди Карера съвсем не беше безразсъден, както би могло да се предположи от външността и младостта му — напротив, беше добър командир на добър отряд, а и съгледвачите му бяха отлични. Повечето командири на негово място биха си яздили безгрижно, успокоени от присъствието на почти сто въоръжени мъже. Ала Нино много добре знаеше колко важна е тази задача — и за Халоня, и за самия него. Беше пратил съгледвачи пред отряда и зад него, по фланговете също яздеха негови хора, докато хълмовете не ги принудиха да се върнат при своите. Предните двама бяха забелязали, че на северния изход на долината ги причакват в засада.

— Нино! Изгарям за тебе! О, любими, аз съм само жена и чак след това кралица!

Беше му почти невъзможно да се съсредоточи, докато гласът изпълваше долината. Но сега това беше жизненоважно — който и да беше заложил този капан, със сигурност знаеше с колко мъже разполагат джадитите. Което означаваше, че броят им не е проблем за онези, които ги причакваха, а това предвещаваше големи неприятности. Не можеха да са от Фибас. Това беше нелепо — да им дадат златото, а после да се опитват да им го отнемат. Пък и цар Бадир от Рагоса, който владееше малкия, но богат град, сам беше наредил плащането на париас, макар и крайно неохотно. Какъв беше смисълът да изнесат златото извън укрепените стени, за да нападат после на открито? И защо изобщо ще се съгласяват да плащат, ако се чувстват достатъчно силни дадат отпор?

Всичко това изглеждаше пълна безсмислица. Значи засадата пред тях беше устроена от разбойници. Нино беше доволен, че все още е в състояние да разсъждава трезво, защото сега жената споделяше, че е съблякла всичките си дрехи и го очаква с копнеж.

И все пак онова, което ставаше, все още му се струваше невероятно. Не можеше да си представи разбойническа банда, достатъчно голяма и добре въоръжена, която би се опитала да причака сто добре обучени Конници на Джад.

Хрумна му нещо и той присви очи и почеса брадичката си. Освен ако…

— Цялата треперя, изнемогвам, умирам! О, Нино, ела при мен с късия меч между бедрата си!

Късия меч?

Един от съгледвачите внезапно се закашля и извърна глава. Отзад, откъм спрелия за почивка отряд, се чуха звуци, които не оставяха никакво съмнение.

Това преля чашата.

— Едрике! При мен! Веднага!

Ди Карера изрева заповедта, без да се обръща, и само след миг чу как конят на помощника му закова до него.

— Ваша светлост?

Пред него изникна едрият и самоуверен помощник, видимо почервенял.

— Искам тази жена да млъкне. Вземи още петима души.

Лицето на Едрике беше безизразно.

— Слушам, ваша светлост. Тръгваме веднага.

— Ела, жребецо мой! Искам да те яздя до рая!

Едрике се извърна и се закашля, опитвайки се да скрие поаленялото си лице.

— Като се съвземеш — ледено продума Нино, — заеми се с работата си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че ни причакват в засада на изхода на долината.

Това отрезви помощника му.

— Мислите, че жената е свързана с тях?

— Откъде мога да знам, за бога? — избухна Нино. — Оправи се с нея, която ще да е, и бързо се връщай. И я доведи тук. Искам я жива. През това време ние ще се върнем по същия път и ще заобиколим долината, колкото и да е дълъг пътят. Мразя това място! — Това беше изречено с повече чувство, отколкото възнамеряваше. — Няма да се завра в някаква дупка, където врагът познава всяка педя земя.

Едрике кимна и след миг вече викаше по име мъжете, които щяха да го придружат. Нино се опита да обмисли положението, доколкото му позволяваха страстните вопли на жената, които отекваха из цялата долина.

Само преди миг му се беше мярнала много важна мисъл, която сега му убягваше.

Ала връщането назад беше най-вярното решение, по това две мнения не можеше да има, колкото и да не му се искаше да бяга пред тази ашаритска сган. Щом разбойниците бяха дотам самоуверени, та да му устроят капан, нямаше смисъл да се тика в него, колкото и да беше сигурен в хората си. Трябваше да преглътне гордостта си, поне за момента. Както казваха, отмъщението е вино, което се пие бавно.

Чу се тропот на копита — двамата мъже, които беше оставил да ги прикриват в гръб, се приближаваха в галоп.

— Ваша светлост, зад нас има въоръжен отряд! Преградили са ни пътя на юг!

— Жребецо мой, кралю мой! Вземи ме! Изгарям по тебе!

— Какво прави тая проклета жена? — избухна Нино. Опита се да се овладее. Трябваше да мисли, да бъде решителен. Да не се поддава на гнева, да не се разсейва. Вгледа се в северния край на долината — там хълмовете се сближаваха и слънчевата светлина не можеше да проникне в тесния проход. Отпред ги чакаше засада, отзад въоръжени мъже им преграждаха пътя. Ако се забавеха още малко, щяха да се окажат в клещи. И ако врагът беше достатъчно многоброен… Но как можеше да бъде многоброен? Това беше пълна безсмислица!

— Колко са?

— Трудно е да се каже, ваша светлост. В първата група бяха двайсет-двайсет и пет души, но зад тях май имаше и други.

— Пешаци ли?

— Че как иначе, ваша светлост! Разбойниците нямат…

— Не съм ви искал мнението!

— Да, ваша светлост.

— Искай всичко от мене, мой истински кралю! Аз съм твоя робиня. Гола съм и чакам да ме обладаеш! Прави с мене каквото пожелаеш!

Нино изруга и яростно прокара пръсти през гривата си. Бяха хванати в капан! Направо не беше за вярване. Откъде се бяха взели толкова бандити тук? Видя как Едрике и петимата мъже с него започнаха да се изкачват по източния склон по посока на гласа. С конете щяха да стигнат само донякъде, после щеше да се наложи да продължат пеша. И жената при всички положения щеше да ги види.

Беше време да се прояви като истински водач и Нино бързо взе решение.

— Едрике! — изрева той. — Връщайте се! Помощникът му обърна коня и препусна към командира си.

— Забрави за нея! Тръгваме на север. Ако разбойниците са и в двата края, ще си пробиваме път напред. Те сигурно са пресметнали силите си. Няма смисъл да се връщаме. Няма да отстъпя пред някакви си ашаритски бандити!

— Точно така, ваша светлост. Ще им дадем такъв урок, че няма да го забравят, докато са живи.

После се обърна към отряда и енергично се зае да дава разпореждания.

Нино нахлупи шлема на главата си. Едрике беше ценен човек, спор нямаше. Неговото спокойно, самоуверено държане му вдъхваше кураж и увереност. Хората му щяха да го забележат и да се ободрят. Отрядът му наистина беше добър, конете превъзходни, и всеки от мъжете се гордееше, че е избран за тази задача. Които и да бяха, тези ашаритски лешояди щяха да съжаляват за днешната си самонадеяност.

Малко им беше да ги изгорят живи за тази провокация. И Нино възнамеряваше да го направи още тук, в долината. И виковете им да отекват като предупреждение. Онези, които щяха да дойдат след него да събират париаса, щяха да са му благодарни.

— Ниво, сияен мой, аз съм твоята Фруела! Умирам за тебе!

Жената щеше да почака. Щом изгаряше и умираше, и за нея щеше да се намери клада, и то съвсем скоро.

Кипнал от гняв, Нино ди Карера прогони съмненията я измъкна меча си. Отрядът му вече се беше строил зад него. Погледна назад и видя, че Едрике е вдигнал меча си. Помощникът му кимна.

— За честта на Халоня! — извика Нино. — Напред! Напред, в името на Джад!

Отрядът препусна в стегнат строй, като мулетата със златото оставаха в средата му. Обзети от боен плам, прекосиха долината, предвкусвайки скорошния бой. Нямаше и следа от страх — те знаеха кои са и на какво са способни. Пресякоха ярко осветеното от слънцето открито пространство със заскрежена трева и навлязоха в сянката, където хълмовете се събираха. Стоте храбри, опитни Конници на Джад нахлуха като буен поток в тъмното дефиле с божието име на уста.

 

Айдар ибн Тариф, който командваше четиридесетте мъже, спотаени в западната част на клисурата, не беше спрял да ругае, откакто съгледвачите на джадитите бяха забелязани на билото над тях. По тях стреляха, после се втурнаха да ги преследват, но без успех.

Бяха открити! Клопката им вече не беше тайна за никого. Край на дебненето. Кой би могъл да си помисли, че един джадитски командир може да бъде толкова страхлив, че да прати съгледвачи! Човек, който разполага със сто конници! От него се очакваше да бъде високомерен и безразсъден. В името на Ашар, кое го беше накарало да прояви такава предпазливост?

От другата страна на тясната начупена клисура брат му и баща му продължаваха да чакат, без да подозират за катастрофата, която ги беше сполетяла, готвейки се да посрещнат самонадеяните конници с град от стрели. Обезсърчен, Айдар понечи да пребяга през тъмната клисура, за да им каже за съгледвачите, но в този миг прозвуча женски глас, който се понесе над източните зъбери на Емин ха’Назар и прокънтя над долината, където бяха спрели джадитските псета.

Айдар не говореше добре есперански, но разбираше достатъчно и това го накара да остане на мястото си.

Изумен и донякъде развеселен, въпреки сполетялата ги беда, той реши да изчака събитията.

Джадитите се канеха да се върнат назад. Това беше ясно за всеки, който имаше поне малко ум в главата. Щом бяха забелязали засадата, нямаше да им е трудно да си направят изводите. Те бяха свине и неверници, но умееха да водят война. Щяха да заобиколят долината и да се насочат на запад по обиколен път.

А оттук до таграта нямаше нито едно място, където осемдесет души, въоръжени с каквото им падне, биха могли да победят такъв голям отряд. И ако баща им беше оцелял толкова дълго, то се дължеше единствено на правилото му никога да не влиза в бой на чужда територия.

— Погледни! — прошепна един от стрелците до него. — В името на Ашар, погледни!

Айдар погледна и дъхът му секна. Конниците се приближаваха. Бог беше отнел разсъдъка на джадитите, или може би го беше направила жената? Кой би могъл да каже кое тласка мъжете към подобни постъпки? Айдар знаеше само, че брат му и баща му ще трябва заедно с хората си да се хвърлят в битка, каквато не бяха виждали от много години. Засадата им беше открита, но въпреки това Конниците идваха.

Стоте джадитски конници навлязоха в дефилето. Груба грешка, за която трябваше да си платят.

Неговата стрела беше една от първите. Той пусна още една, след нея трета и се втурна надолу по склона към мястото, където хора и коне се сгромолясваха в изровените ями сред оглушителен шум, викове и цвилене, и се нанизваха на копията, забити в земята, за да убиват.

 

Отначало Джехане беше възмутена от предложението на Родриго, после развеселена и накрая — искрено въодушевена. И насред това начинание откри, че е неочаквано възбуждащо да крещи в изнемога от страст и виковете й да кънтят из цялата долина.

Двамата мъже до нея се задушаваха от сподавен смях, докато тя с нарастващ плам описваше от името на кралица Фруела неутолимия си копнеж по златокосия граф, дошъл да прибере париаса от Фибас. Джехане трябваше да признае пред себе си, че част от удоволствието й се дължи на искреното им веселие и одобрението, с което посрещаха нейното изпълнение, и това още повече развихряше въображението й.

Бяха застанали под източното било на един от хълмовете, които се извисяваха над долината Емин ха’Назар, известна като Домът на многото гласове. Известна, да, но не и на джадитите, които бяха влезли в нея сутрин. Дори и Родриго не беше чувал за нея, но ибн Хайран не само я знаеше, а и правилно предположи, че именно тук може да се очаква засада на фибаското злато.

Долината беше известна не само с ехото си. Разправяха, че сред призрачните гласове, отекващи в нея нощем, се чували и тези на хора, убити тук преди векове.

Първата битка беше от времето на най-ранното нашествие на Халифата в джадитските земи, когато границата между Ашар и Джад била изместена толкова на север, колкото никога дотогава. Тя и сега си оставаше там — на юг от река Дурик и планините, бранещи Халоня.

Халифите и техните армии, продължавайки този дързък и изумително успешен набег на север отвъд проливите, за триста години бяха създали и укрепили на полуострова една славна държава, като бяха изтласкали есперанците далеч на север и предприемаха два пътя годишно нападения над техните земи — за злато, за роби и за голямата радост и чест да служат на Ашар и да прославят светлото му име.

Тази епоха беше наречена Златен век.

Който беше отминал. Луните растяха и намаляваха. Силвенес падна. Дребните царчета се счепкваха и се хващаха за гушите. А сега джадитите отново идваха на юг на великолепните си коне, които отглеждаха на север. Валедо вземаше данък от Фезана, Руенда проявяваше апетити към Салос и градовете по крайбрежието на север от него, а сега в долината беше и първият халонски отряд, дошъл да се включи в пиршеството, като отмъкне фибаското злато в бруления от ветровете замък на крал Бермудо в Ескалу.

Стига да можеше.

Високо на склона Джехане отново извиси глас и възкликна на есперански, опитвайки се да вложи в думите си неудържимо желание:

— Нино, кралю мой златен, аз съм Фруела! Изгарям за тебе!

Скрити зад кедрите и боровете, тримата видяха как младият джадитски командир погледна още веднъж нагоре и с решителен жест нахлупи шлема си.

— Това беше — промълви Родриго. Вече не се смееше. — Мисля, че си свърши работата, Джехане.

— Той вика мъжете, които беше пратил насам — също така тихо каза Амар.

— Каква работа съм свършила? — шепнешком попита Джехане. Никой от двамата не беше пожелал да й обясни. Просто я помолиха да се качи с тях на хълма и да се престори, че изнемогва от желание. Тогава това й се стори забавно.

— Успя да ги вбесиш — промърмори Родриго, без да откъсва поглед от долината. Конниците се бяха строили и се насочваха на север. — Нино ди Карера е суетен, но не е глупак. Има съгледвачи и в челото, и на опашката. Ако имаше възможност да помисли спокойно, щеше да постъпи разумно и да се върне. Ти обаче му попречи. Сега той не разсъждава разумно, защото е унижен и кипи от гняв.

— Той е мъртъв — безизразно каза Амар ибн Хайран, който също не откъсваше очи от долината. — Погледнете!

Джехане видя, че джадитите тръгват. До тях достигаха страховитите им, възторжени възгласи, грохотът на копитата. Видът на стегнатия войнствен отряд й се стори страшен. Нино ди Карера начело на отряда си се скри в сянката, след него в клисурата се изгубиха и хората му.

— Много бързат — каза Родриго.

— Прекалено. На завоя на каньона ги чака яма с набучени копия — мрачно откликна Амар.

— И стрели, когато конете изпопадат вътре.

— И още как! Рояци.

— Започна се — каза Родриго.

В същия миг Джехане чу виковете и цвиленето.

Двамата мъже се спогледаха. Джехане разбираше само, че те са планирали всичко това, но още не знаеше каква е целта им. А долу умираха хора.

— Край на първо действие — спокойно заяви Амар. — Трябва и ние да слизаме.

Джехане отмести поглед към Родриго, който беше предложил тя да се престори на кралица Фруела.

— Значи нищо няма да ми обясните, така ли?

— По-късно, Джехане, обещавам ти — каза Родриго. — Сега няма време. Ще трябва и ние да извадим мечовете, а после, опасявам се, ще ни е нужна и лекарска помощ.

— Ето го и Лаин. — Ибн Хайран посочи към другия край на долината. Джехане видя техните хора да се насочват към сянката, където се бяха скрили халонците.

— Как иначе — със самодоволство заяви Родриго. — Той си разбира от работата. За какви ни мислиш?

Амар се засмя и белите му зъби блеснаха.

— За доблестни Конници на Джад. Същите като онези, които колят долу.

— Не съвсем — отказа да приеме предизвикателството Родриго. — Малко по-различни. Ще видиш. Хайде, Джехане. Можеш ли да овладееш страстта си дотолкова, че да слезеш долу?

Тя беше готова да го удари с нещо, но виковете и цвиленето бяха толкова ужасни, че предпочете да последва мълчаливо двамата си спътници.

 

— Убиваме всеки, който излезе от долината — нареди спокойно Лаин Нунес, след като беше дал заповед да се качат на конете. — Никакви пленници. И двете страни за нас са врагове. При това със сериозно числено превъзходство.

Алвар се стресна от суровото изражение на стария воин. За никого не беше тайна, че Лаин не одобрява този сложен и хитроумен план и го намира за глупав. Но Мазур бен Аврен, сер Родриго и Амар ибн Хайран се надпреварваха в изобретателност, докато замисълът им не се усложни толкова, че стана почти неразбираем, и Алвар отдавна се беше отказал да търси смисъла в него.

Ясно му беше само най-същественото — трябваше да направят така, че един известен разбойнически главатар да научи за фибаското злато. Целта им беше той да се опита да вземе париаса. Цар Бадир беше отлагал плащането на данъка до последно, за да даде възможност на главатаря да действа.

Една нощ от юг пристигна вестоносец и на сутринта Родриго и ибн Хайран изведоха от Рагоса отряд от петдесет валедийци, които потеглиха под студения дъжд без знамена, без отличителни знаци, дори без собствените си коне, а на някакви рагоски кранти. Преминаха като призраци през земите на цар Бадир в източна посока, като двадесет от тях през цялото време обикаляха околността, за да дебнат за въоръжени отряди.

Както можеше да се очаква, Мартин пръв забеляза разбойниците, които се бяха насочили на север. Капитана и ибн Хайран се усмихнаха, а Лаин се намръщи. Оттук нататък вече следяха внимателно движението на бандата чак до долината. Главатарят разполагаше с около осемдесет души.

Халонците, водени от някой си граф Нино ди Карера — име, напълно непознато на Алвар — вече бяха във Фибас, а на югоизток ги чакаха разбойниците. Знаеше се, че ди Карера има стотина души, превъзходно въоръжени и на великолепни коне.

Когато се разбра къде е разположена засадата, Амар ибн Хайран отново се усмихна. Този ден също валеше и капките се стичаха по широките периферии на шапките и във вратовете на хората. Коларските пътища и нивите вече бяха покрити с лепкава зимна кал, в която следите се отпечатваха ясно.

— Емин ха’Назар? Старата лисица! — възкликна ибн Хайран. — Ще ги причака в долината. Наистина ще съжалявам, ако се наложи да го убием.

Алвар не хранеше особени симпатии към господаря Амар ибн Хайран.

Джехане го харесваше, в това не можеше да има никакво съмнение, което усложняваше нещата. Те и без това бяха достатъчно сложни заради идването й на този поход. Алвар се притесняваше за нея — че ще трябва да понася студа и дъжда, да спи в палатка на влажната или замръзнала земя, но тя не казваше нищо, не се оплакваше и яздеше кон изненадващо добре, като се знаеше, че на киндатите това им е забранено. Беше се научила в Батиара. Изглежда, в този град бяха позволени много неща, които другаде бяха строго забранени.

— Каква е тази долина? — обърна се Родриго към ибн Хайран. — Кажи ми всичко, което знаеш за нея.

Двамата се отдалечиха в мъглата и Алвар не можа да чуе нищо повече. Лаин беше наблизо и от изражението на стария войник Алвар донякъде разбра какво го смущава. Младият джадит явно не беше единственият, който се чувстваше пренебрегнат и не знаеше какво да мисли.

Но в крайна сметка неодобрението на Лаин се оказа неоправдано. Въпреки цялата сложност и тайнственост на плана, накрая всичко си дойде на мястото в тази странна, ехтяща долина. Този ден дори грееше слънце, а въздухът беше чист и много студен.

Алвар беше в първата група, която се качи на билото — ибн Хайран беше наредил да оставят конете долу — и заварди южния изход на долината след преминаването на халонците. Трябваше да се престорят на разбойници, част от бандата, устроила засадата на север, и да направят всичко възможно халонците да ги забележат.

Забелязаха ги. Мартин откри двамата съгледвачи достатъчно рано, та да ги убият. Те обаче не искаха да ги убиват. Какъвто и да беше смисълът на този загадъчен план, трябваше да позволят на съгледвачите да ги видят и да се втурнат да докладват на командира си. Това беше някаква неразгадаема главоблъсканица. А за Алвар ставаше още по-трудно от това, че трябваше да слуша гласа на Джехане, която стенеше от желание към златокосия халонски командир. Тази част от плана никак не му хареса, макар повечето му другари да намираха представлението за невероятно смешно.

В мига, в който Лаин Нунес даде заповед всички да се качат на конете — бяха ги докарали веднага след като двамата съгледвачи се скриха, — Алвар вече беше готов да сече наляво и надясно. Докато препускаха на север, внезапно му хрумна, че е тръгнал да убива джадити заради интересите на ашаритите, но не позволи тази мисъл да го разсее. В крайна сметка той беше наемник.

 

Бронята на Нино беше добра. Една стрела го улучи в гърдите и отскочи, друга одраска незащитения му крак.

И тогава конят му, който препускаше твърде бързо, стъпи на празно и пропадна.

Наниза се на гората щръкнали копия в ямата и изцвили жално. Предсмъртното цвилене на кон е наистина ужасно нещо. Нино ди Карера, пъргав като котка и тласкан от отчаяние, успя да скочи от седлото още докато конят му пропадаше, вкопчи се в стената на ямата и със сетни усилия се измъкна навън. Тъкмо навреме, за да бъде без малко стъпкан от коня на един от хората си, който обикаляше обезумял около смъртоносната яма.

Един ритник в ребрата го просна на замръзналата земя. Видя да се приближава друг ездач и се претърколи с последни сили, по-далеч от барабанящите копита, опитвайки се да си поеме дъх. Ударът му беше изкарал въздуха и ушите му пищяха, но поне крайниците му бяха здрави и невредими. Хъркащ, полузадушен, той все пак успя да се надигне. Мечът му бе останал в ямата, но наблизо лежеше мъртъв войник със стрела в гърлото. Нино грабна меча му, пренебрегвайки болката в гърдите, и се огледа кого да убие.

Кандидати не липсваха. По склоновете от двете страни на дефилето се свличаха разбойниците. Поне тридесет души от хората на Нино бяха повалени, убити или осакатени в ямата. Ала оцелелите Конници съвсем не бяха малко и имаха насреща си не хора, а ашаритски бандити, паплач, псета, храна за кучетата.

Нино нададе вик, който вля бодрост в редиците на хората му. Огледа се за Едрике и го видя да се сражава с трима души едновременно, опитвайки се да маневрира с коня си в тясното пространство. В този миг един от разбойниците се сниши, мушна се под коня и разпори корема му с меча си. Селяндурски начин за водене на битка — да колиш животните! Обаче свърши работа. Конят се изправи на задните си крака, цвилейки от болка, а разбойникът бързо се измъкна.

Нино видя как помощникът му се плъзна от седлото и се втурна да му помогне. Вторият разбойник, който чакаше Едрике да падне, така и не разбра кой го уби. Тласкан от безумна ярост, Нино замахна с меча си и с един удар му отряза главата — тя тупна на тревата и се търколи като топка. Бликналата от обезглавеното тяло кръв опръска всичко наоколо.

Нино нададе тържествуващ рев. Едрике скочи и застанаха рамо до рамо — двама свети войници на Джад срещу пълчища неверници.

Докато размахваше меча, за да си проправи път, Нино внезапно си спомни мисълта, която му се беше мярнала и изчезнала за миг.

Дори сред задъхания, потен хаос на битката тази мисъл го смрази: онези, които хората му бяха видели на южния край на долината, не можеха да са в съюз с разбойниците, направили засадата. Това беше повече от очевидно. Къде му беше умът? Никой не поставяше такива смъртоносни капани, разделяйки силите си.

Той се опитваше усилено да мисли, да проумее смисъла на случващото се, но битката беше ръкопашна, в нея вече вземаха участие не само мечовете, а и юмруците, лактите и ножовете. Нямаше време да обмисли всичко. Но сега поне стрелите им бяха спестени. Разбойниците вече не можеха да стрелят, защото рискуваха да наранят собствените си хора.

Мулетата! Нино внезапно си спомни за златото. Не успееха ли да го запазят, всичко останало губеше смисъл. Той стовари бронираната си ръка в лицето на един от бандитите и чу как костите му изпращяха. Затишието, настъпило за миг, му позволи да се огледа. Няколко от хората му бяха обкръжили сандъците. Две от мулетата лежаха на земята — онези страхливци продължаваха да убиват животните.

— Натам! — извика той на Едрике. — Опитай се да си пробиеш път!

Едрике кимна и се обърна — и миг по-късно се строполи. Един от разбойниците изтегли окървавения си меч от тялото му.

На мястото, където току-що беше помощникът му — храбър, самоуверен, кипящ от живот мъж — сега стоеше призрак.

Мъжът, убил Едрике, беше поне шестдесетгодишен. Як като бик, мускулест, широкоплещест, с широко чело и огромна грозна глава — и целият покрит с кръв: от плешивото теме и дългата разчорлена бяла брада, до долнището на кожената ризница. С пламнали от бойна стръв очи, мъжът насочи окървавения си меч към Нино.

— Предай се или ще умреш! — изрева той на завален есперански. — Ако се подчиниш, можеш да се откупиш!

Нино погледна групичката, обкръжила мулетата. Много от хората му вече бяха мъртви, но падналите пред тях врагове бяха още повече, а неговите войници бяха най-добрите в Халоня. Старецът се опитваше да го сплаши, вземаше го за страхливец и глупак.

— Джад да те порази! — дрезгаво изкрещя Нино и яростно се хвърли срещу противника си. Силата на удара му накара стареца да отстъпи. От лявата страна на Нино изскочи друг разбойник, но ударът му беше насочен прекалено високо. Нино приклекна, майсторски отблъсна нападението и сам премина в атака. Усети как острието потъна в жива плът. Изпълни го огненоалено ликуване. Жертвата му изгъргори и се свлече на заскрежената земя.

Белобрадият разбойник за миг се вцепени и Нино използва колебанието му да се втурне право срещу него. Старецът бързо се отдръпна и го остави да профучи край него натам, където оцелелите му хора яростно бранеха златото. Нино стигна до тях и беше посрещнат с възторжени възгласи. Със свирепо ръмжене той се обърна към врага, за да продължи битката.

Да се предаде? На тези?! Кралят му да го откупва от ашаритските бандити, след като е изгубил златото? Имаше и по-лоши неща от смъртта, много по-лоши.

 

„Това не е войната, за която мечтаех“ — мислеше си Алвар.

Спомняше си имението, детството си на единствен син на бивш войник. Момче, което не се разделяше с дървения меч дори вечер, когато си лягаше. Славни и героични видения танцуваха пред очите му, когато се вглеждаше в звездния мрак вечер. Това беше много отдавна.

Сега стояха в бледата слънчева светлина в северния край на долината и чакаха.

Лаин Нунес беше наредил да убиват всеки, който излезе от долината. Досега бяха излезли само двама, вкопчени един в друг, пръхтящи и ръмжащи като животни.

Двубоят им ги беше извел от дефилето, докато се търкаляха по земята и всеки протягаше пръсти към очите на другия. Лудус и Мартин, точни и умели както винаги, се приближиха с конете си и бързо ги довършиха със стрели. Двете тела останаха да лежат, все още вкопчени, на заледената трева.

В онова, което правеха, нямаше нищо героично и дори що-годе опасно. Даже нахлуването им в горящата Орвила миналото лято много повече приличаше на истинска война. Тук просто стояха и чакаха, докато други мъже се избиваха в мрака под тях.

Чу тропот на копита и хвърли бърз поглед през рамо. Капитана, Джехане и ибн Хайран. Помисли си, че Джехане изглежда развълнувана. Двамата мъже бяха спокойни и съсредоточени. Никой дори не погледна към двамата мъртъвци на тревата, а се упътиха към Лаин Нунес.

— Как върви? — попита Родриго.

Лаин по навик плю преди да отговори.

— Избиват се взаимно в наша полза, ако за това питаш.

Амар ибн Хайран се усмихна на сопнатия му тон, а Родриго го погледна безизразно.

— Знаеш за какво е всичко това. Имали сме славни битки и ще имаме още, но тук се опитваме да постигнем нещо друго.

Лаин отвори уста да отговори, но размисли и премълча. Изражението на Капитана ни най-малко не предразполагаше към спорове.

Родриго се обърна към Мартин и нареди:

— Хвърли един поглед. Искам да знам колко са. Не бива халонците да спечелят, но ако се стигне дотам, ще трябва да се намесим.

— Той вече беше там — кисело подметна Лаин. — Знам какво правя. Останали са по трийсетина души от двете страни. Разбойниците скоро ще клекнат.

— Значи ще трябва да се намесим.

— Халонците са много добри, точно както се очакваше — обади се ибн Хайран и хвърли поглед към Лаин. — Изглежда, в крайна сметка ще си получите битката.

Джехане изглеждаше все така притеснена. Трудно можеше да се свърже това изражение със страстните вопли, които доскоро беше надавала сред дърветата.

— Заповедите ви, Капитане? — попита Лаин с възможно най-официалния си тон.

За пръв път Родриго Белмонте изглеждаше недоволен, сякаш се беше надявал да чуе съвсем друго за развоя на битката в дефилето, но само вдигна рамене и извади меча си.

— Нямаме избор, колкото и да не ни харесва. Ако Карера се измъкне, само ще си изгубим времето.

После извиси глас така, че да го чуят петдесетте мъже:

— Включваме се. На страната на разбойниците. Нито един халонец не бива да се измъкне от дефилето. Никакви откупи. Видят ли ни, не ни остава избор. Един от тях да стигне до Ескалу, всичко губи смисъл, дори нещо по-лошо. А ако имате някакви колебания, спомнете си какво правеха те в Кабрис по време на Войната на тримата крале!

Алвар си спомняше, както и всички във Валедо. Тогава беше хлапе, което гледаше объркано ридаещия си баща след получаването на вестта. Крал Бермудо беше обсадил Кабрис, беше обещал милост на онези, които се предадат, и накрая беше изклал всички валедийски войници под бялото знаме. Ашаритите не бяха единствените, способни на варварщина.

И все пак това не беше войната, която си бе представял. Алвар отново погледна Джехане. Тя се извърна, но не от ужас, както си помисли отначало, а за да даде знак на някого зад редиците на мъжете. Велас, спокоен и съсредоточен както винаги, се приближи с лекарските й инструменти. Алвар се засрами — тя не реагираше емоционално, като жена, а се държеше като лекар на отряда, който се готвеше да влезе в бой. И той трябваше да направи същото. Никой не беше твърдял, че животът на войника трябва непременно да се покрива с детските му мечти.

Алвар извади меча си и видя и останалите да изтеглят своите. Някои от тях направиха знака на слънцето на гърдите си и зашепнаха войнишката молитва: „Джад, който ни пращаш светлина, направи така, че тя да не помръква!“ Стрелците нагласиха стрелите и зачакаха.

Родриго се обърна и кимна одобрително. Вдигна ръка и всички препуснаха към дефилето.

 

Нино ди Карера знаеше, че печели битката. Идва един миг, в който всеки усеща как ритъмът на боя се променя, и сега беше точно така. Разбойниците трябваше да се справят с тях бързо, още в настъпилия в началото хаос. Ала след ямата и градушката от стрели оцелелите се окопитиха и силите се изравниха. Това можеше да свърши само по един начин — беше въпрос единствено на време разбойниците да се пречупят и да побегнат. И докато се сражаваше рамо до рамо със своите войници около сандъците със злато, Нино вече премисляше следващата си стъпка.

Би било приятно да преследва тази тълпа, да изгори живи оцелелите като отплата за смъртта на толкова доблестни мъже и чистокръвни коне. И жената също, стига да успееха да я открият в хълмовете. Една клада би била много подходящ отговор на всичко, което се бе случило тази сутрин.

От друга страна, едва ли щеше да се измъкне от това гадно място с повече от двадесет души, с които после трябваше да прекоси враждебните земи, охранявайки златото. Бъдещето на Халоня. Не можеше да си позволи да изгуби повече хора.

Стигнеха ли таграта, никаква опасност не би могла да застраши двадесет въоръжени конници. Време за отмъщение имаше — години напред. Нино беше млад, но добре разбираше какво означава да съхранят този първи париас.

Сега той и неговият малък отряд полагаха началото. След тях щяха да дойдат други, да се връщат година след година. Вълната щеше да залее цял Ал-Расан, чак до проливите на юг.

Но най-напред им предстоеше да се справят с бандитите в тази клисура. И вече трябваше да са го направили.

До него някой се строполи със стон. Нино се обърна светкавично и заби меча си в корема на човека, който току-що беше убил един от неговите войници. Бандитът изкрещя, очите му се изцъклиха. Нино завъртя меча, преди да го изтегли. Човекът притисна с ръце мокрите си хлъзгави вътрешности, които тръгнаха да се изсипват от корема му.

Нино още не беше спрял да се смее, когато видя петдесетте конници да се спускат в дефилето.

Първият изумен поглед го увери, че са джадити, но после — чудно нещо! — видя, че конете им са дребни и невзрачни, явно местна порода. И в същия миг с отчаяние разбра, че те не са дошли да им помогнат, а да убиват.

Видя изображението на орел върху старомодния шлем на водача им и догадката го смрази.

Познаваше тази емблема. Всеки войник в Еспераня беше чувал за този шлем и за човека, който го носи. Умът на Нино отказваше да приеме очевидната истина. Връхлетя го ужасното чувство за несправедливостта на случващото се. Вдигна меча си и зачака мъжа с орела на шлема, който се насочи право към него. Първият му яростен удар беше към гърдите на противника, но той с лекота го отблъсна. В същия миг Нино видя дългото блестящо острие да се спуска над него гибелно и неотвратимо. Носле мракът го погълна.

 

Айдар, който се сражаваше редом с баща си, събираше кураж да предложи отстъпление.

Никога досега баща му не се беше заинатявал така, когато битката явно вървеше на зле. Бяха си извоювали име, богатство, имаха своята крепост Арбастро — и всичко това, защото знаеха кога да се бият и кога да отстъпят. А сега моментът беше точно такъв.

Раната на брат му беше причината. Абир умираше на коравата земя до тях и баща му беше обезумял от мъка. Един от хората им беше коленичил до Абир и държеше главата му, други двама се бяха изправили пред него, за да го защитят, ако някой от проклетите джадити се промъкнеше през пръстена.

До него баща му беше страховит. Връхлиташе яростно върху врага, явно изгубил представа за обстоятелствата, без да си дава сметка, че повече от половината им хора са мъртви. Бяха останали трийсетина души, колкото бяха и джадитските мършояди. Този безумен сблъсък лице в лице ги обричаше на гибел.

Трябваше да се спасяват, иначе щяха да паднат до един в тази клисура. Видя как баща му яростно се нахвърля върху изправилия се насреща му джадит и стоварва удар след удар върху вдигнатия му щит. Джадитът бавно отстъпваше, но ръката му с щита не трепваше. Точно до баща му се сражаваше джадитският капитан, онзи с жълтата коса, и в този миг още един от хората им падна, сразен от мощния му удар. Всички щяха да загинат тук.

Тъкмо тогава ги връхлетя втората джадитска вълна и тропотът на конете им прокънтя като буря в дефилето.

Айдар се обърна ужасен. „Вече е късно!“ — мина му през ума и внезапно в съзнанието му се мярна с изумителна яснота образът на бледата чернокоса девица, дошла за душата му, протягаща дългите си нокти към сърцето му. И само секунда по-късно осъзна, че не разбира нищо от онова, което ставаше този ден.

Водачът на тази нова джадитска вълна премина като вихър през редиците на разбойниците и се насочи право към жълтокосия мъж, който не преставате да размахва тежкия си меч. Надигна се на седлото, отрази яростната му атака, спря рязко коня си и с неподражаема ловкост нанесе удар, който прати жълтокосия в небитието.

Айдар изведнъж разбра, че стои със зяпнала уста, и побърза да я затвори. Отчаяно потърси с поглед окървавената фигура на баща си и го видя да стои сред хаоса от нови коне и умиращи мъже с отпуснат меч, а в очите му се беше върнала ясната, трезва мисъл.

— Използваха ни — тихо каза той. — Това е старческо слабоумие. Прекалено стар съм за водач. Трябваше да умра преди да дочакам този ден.

И съвсем неочаквано прибра меча си в ножницата и се отдръпна, видимо безразличен към битката, а в това време новите джадити убиваха първите без милост и колебание, макар че мъжете бяха захвърлили мечовете и викаха за милост, обещавайки откуп.

Никой не беше пощаден. Айдар, застанал заедно с баща си до умиращия си брат, мълчаливо наблюдаваше битката.

Мъжете, дошли на юг за златото на ашаритите, безразсъдно бяха влезли в капана и след това бяха оцелели благодарение на куража и изкуството си. А сега и последният от тях лежеше мъртъв в тъмната клисура.

Всичко утихна, чуваха се само стоновете на ранените разбойници. Новодошлите бяха застреляли ранените животни и това беше причината оглушителният шум да секне. Оцелелите коне бяха събрани на едно място и Айдар ги загледа с възхищение. Бяха великолепни жребци, в Ал-Расан нямаше такива, които да се сравнят с тях.

Айдар заедно с баща си и останалите хвърли оръжието, както им беше наредено. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Бяха останали едва двайсетина души, изтощени, повечето ранени, без път за бягство под зоркия поглед на петдесет въоръжени конници. Недалеч, с пъхнат под главата чул, лежеше и дишаше накъсано Абир — опитваше се да превъзмогне болката. Раната в бедрото му беше много дълбока и въпреки стегнатата превръзка продължаваше да кърви. Айдар беше виждал такива рани. Брат му щеше да умре. Това размътваше разсъдъка му, пречеше му да мисли трезво. Внезапно си спомни видението, което му се беше явило, когато конниците нахлуха в клисурата: смъртта в образа на жена, опитваща се да сграбчи в ноктите си живота му.

Оказа се, че не неговия живот. Той коленичи до брат си и докосна бузата му. Не можеше да каже нищо. Абир го погледна, вдигна ръка и докосна пръстите му. В очите му се четеше страх. Айдар преглътна. Не биваше да плаче — още бяха на бойното поле. Стисна ръката на брат си и се изправи, направи няколко крачки и застана до баща си. Окървавената глава на стареца беше вдигната високо, раменете му бяха изправени, погледът му беше прикован в конниците.

Тариф ибн Хасан от Арбастро беше заловен — след повече от четиридесет години.

Разбойникът, който беше повече от цар — и който можеше да се нарече лъв с повече право от пълчищата претенденти с царска кръв след падането на Силвенес.

Вцепенението на Айдар се дължеше отчасти и на това. Тази клисура бележеше края на техния свят. Още една легенда, която щеше да се прибави към останалите и да разнася мрачната слава на долината. Лицето на баща му беше безизразно. Повече от три десетилетия множество халифи, а после и половин дузина царе се бяха клели, че ще му отрежат пръстите на ръцете и краката един по един, преди да му позволят да умре.

Водачите на новия отряд го гледаха от конете си. Видът им беше невъзмутим, сякаш не се беше случило нищо особено. Мечовете им бяха в ножниците. Единият беше ашарит, а другият — както и всичките им войници — джадит. Вторият носеше старомоден шлем с бронзов орел на обръча. И двамата бяха непознати на Айдар.

Баща му не ги изчака да заговорят, а каза:

— Вие сте рагоски наемници. Мазур Киндата е замислил всичко.

Двамата мъже се спогледаха и Айдар като че забеляза насмешка в тези разменени погледи. Беше твърде опустошен, за да се ядоса. Брат му умираше. Цялото тяло го болеше, а главата му бучеше от внезапната тишина. Ала истинската болка беше в сърцето му.

Ашаритът заговори с тона и маниера на царедворец:

— Чувството за собствено достойнство изисква да признаем, че заслугата донякъде е наша, но в основното сте прав — наистина сме от Рагоса.

— Направили сте така, че да разберем за париаса. И да тръгнем на север. — Гласът на Тариф беше безизразен. Айдар примигна.

— И това е вярно.

— А жената на хълма? — внезапно попита Айдар. — От вашите ли е?

Баща му го погледна, но не каза нищо.

— Да, тя пътува с нас — отвърна мъжът с красивото лице и бисерната обица на ухото. — Нашата лекарка. Тя също е киндатка. Не може да им се отрече, че са умни, нали?

— Това не са го измислили те — намръщи се Айдар.

— Не, тази част от плана беше наша — намеси се джадитът. — Помислих си, че няма да е зле да отвлечем вниманието на ди Карера. Бях чувал някои слухове от Ескалу.

Айдар започваше да разбира.

— И ги пратихте срещу нас! Те са мислели, че сте от нашите, иначе никога нямаше да влязат в капана! Бяха пратили съгледвачи, аз ги видях с очите си. Знаели са, че сме тук!

— Точно така. Вие бяхте устроили засадата много умело, но ди Карера беше добър войник. Те смятаха да се върнат назад и да заобиколят долината, но не го направиха заради нас. Ние им дадохме възможност да сбъркат.

— И от нас се очакваше да ги изтребим вместо вас, нали? — В гласа на Тариф се прокрадна горчивина. — Прощавайте, че не успяхме.

Ашаритът се усмихна и поклати глава.

— Трудно може да се нарече неуспех. Те бяха добре обучени и въоръжени. Вие влязохте в ръкопашен бой с тях. Би трябвало да разберете от самото начало, че няма да ги победите.

Никой не отговори.

— Кои сте вие? — попита Тариф, вперил поглед в двамата мъже.

— Простете ми — каза ашаритът и слезе от коня си. — За мене е чест най-сетне да ви срещна. Славата на Тариф ибн Хасан се носи из целия полуостров, откакто се помня. Името ви е символ на кураж и дързост. Аз съм Амар ибн Хайран, някога от Картада, а сега слуга на царя на Рагоса.

И се поклони.

Айдар отново зяпна от изненада. Това… това беше мъжът, убил последния халиф? И Алмалик от Картада?

— Разбирам — тихо продума баща му. — Това обяснява някои неща. А знаете ли, че в селата около Арбастро заради вас загинаха някои от нашите хора?

— Докато Алмалик ме търсеше ли? Чух за това. Моля за прошка, макар че сигурно ще се съгласите с мене, че по това време вече не можех да влияя на царя на Картада.

— И затова го убихте. Разбира се. А мога ли да знам името на мъжа с вас, който предвожда тези хора?

Другарят му не беше слязъл от коня си. Беше свалил шлема и го държеше под мишница, гъстата му кестенява коса беше разчорлена.

— Родриго Белмонте от Валедо — каза той.

Айдар усети, че земята под краката му се залюлява.

Името на този човек от години беше в устата на всички ваджии, които призоваваха вярващите да го проклинат в храмовете. Наричаха го Бича на Ал-Расан. А ако това бяха хората му…

— Да, това обяснява и други неща — мрачно каза баща му. Въпреки кръвта, която го покриваше от главата до петите, в цялата му осанка имаше някакво достойнство и хладно самообладание. — И единият би бил достатъчен. Но щом е трябвало накрая да претърпя поражение и да загина, поне ми остава утехата, че са го направили двамата най-добри мъже в земите на ашаритите и джадитите.

— И никой от двамата не би могъл да твърди, че е по-добър от вас.

Този ибн Хайран го биваше да говори. Айдар си спомни, че картадиецът освен всичко останало е и поет.

— Няма да ви убиваме — намеси се Родриго Белмонте. — Освен ако не настоявате.

— Ни най-малко — изръмжа Тариф. — Аз съм стар и немощен, но животът още не ми е омръзнал. Омръзнаха ми загадките. Щом няма да ни убивате, кажете какво искате от нас.

Каза го с повелителен тон.

Айдар никога не беше разбирал напълно баща си. Знаеше, че неговата сурова сила е нещо, което той никога няма да притежава в същата степен, и отдавна беше спрял да опитва. Само го следваше — с любов, със страх, често с благоговение. Нито той, нито Абир се осмеляваха да заговорят за това какво ще стане, когато баща им вече няма да го има. Това беше немислимо. Отвъд тази мисъл лежеше безбрежна пустота. Бледата тъмнокоса жена с дългите нокти.

Двамата наемници се спогледаха и се разбраха.

— Искаме да вземете едно от мулетата със злато и да си идете у дома — каза Родриго Белмонте. — В замяна на това, че ви подаряваме живота и златото, искаме да направите всичко възможно целият свят да разбере как дръзко сте причакали халонския отряд и сте го избили до крак, а цялото злато от париаса сте закарали в Арбастро.

Айдар отново примигна недоумяващо. Баща му се изсмя на глас.

— Великолепно! А тази част от плана на кого принадлежи?

Двамата мъже отново се спогледаха.

— Тази част — малко кисело каза ибн Хайран — за мое голямо съжаление е рожба на изобретателността на Мазур бен Аврен. Иска ми се аз да я бях измислил. И сигурно щях да го направя, ако имах време.

Капитана от Валедо се изсмя.

— Не се и съмнявам — сухо се съгласи Тариф ибн Хасан. — Значи затова ги избихте всичките?

— Трябваше — каза Родриго Белмонте. Веселостта му беше изчезнала. — След като видяха отряда ми, ако някой от хората на ди Карера оцелееше и се върнеше у дома, всичко щеше да пропадне. Щяха да разберат, че сме върнали златото в Рагоса.

— Уви, отново трябва да ви искам прошка — промълви Тариф. — На нас се падаше да ги избием вместо вас, а ние се провалихме с гръм и трясък. А какво щеше да стане, ако ги бяхме пленили?

— Щяхме да ги убием — каза Амар ибн Хайран. — Потресен ли сте, ибн Хасан? Да не би да се ръководите от законите на честта като едновремешните рицари? Или Арбастро е построен с пари, по които няма кръв?

Тонът му за пръв път беше остър.

„Тази работа не му харесва — помисли Айдар. — Може да си дава вид, че не е така, но не му харесва.“

Баща му изглеждаше удовлетворен, неизвестно от какво. Държането му се беше променило.

— Бил съм разбойник през по-голямата част от живота си и за главата ми дават награда. Знаете какъв е отговорът на това, което ме попитахте. — По устните му се плъзна познатата усмивка, която придаваше на изражението му нещо вълче. — Нямам нищо против да взема златото и да се окича със славата за това успешно нападение. Но от друга страна, може пък да ми хрумне да кажа истината…

Амар ибн Хайран се усмихна, но тази усмивка не обещаваше нищо добро.

— Защо хората все се опитват да ме поставят в трудно положение? — Той поклати глава със съжаление. — Надявах се, че бащината загриженост за синовете ви в Рагоса ще надделее над желанието да ни създадете проблеми.

Айдар направи крачка напред, но баща му протегна ръка и го задържа, без дори да погледне към него.

— Казвате на човек, чието дете умира, че ще му отнемете и другия син?

— Той няма да умре. Вие знаете ли изобщо какво е това лекарска помощ? — чу се женски глас.

Айдар рязко се обърна. До Абир беше коленичила някаква жена. Беше чул, че имат жена-лекар. До нея стоеше слуга, който държеше инструментите й върху парче плат. Айдар дори не беше забелязал кога е минала покрай него, толкова съсредоточен беше върху разговора. Тя се оказа неочаквано млада и миловидна за киндатка. Движенията й обаче бяха спокойни и точни.

— Сигурно ще успея да спася живота му — продължи жената, обръщайки се към баща му, — но се боя, че това ще му струва крака. Трябва да го отрежа над раната и колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да знам времето и мястото на раждането му, за да съм сигурна, че моментът е подходящ за хирургическа намеса. Знаете ли ги?

— Аз ги знам — чу се да казва Айдар.

Баща му продължаваше да гледа жената.

— Добре. Кажете ги на помощника ми. Ще направя за брат ви всичко, което условията позволяват, и ще се радвам да остане под моите грижи, когато се върнем в Рагоса. С малко повече късмет и желание може би още напролет ще може да ходи с бастун. — Очите й бяха невероятно сини и съвсем спокойни. — Сигурна съм също, че присъствието на брат му ще спомогне за бързото му възстановяване.

Айдар гледаше баща си. По лицето му преминаха последователно облекчение, ярост и най-сетне разбиране за положението, в което се намира. Не можеше да излезе срещу тези хора, оставаше му единствено да се примири — роля, която никога през живота си не беше играл с особен успех.

Все пак успя да се усмихне с вълчата си усмивка, обърна се към двамата мъже и каза:

— Помогнете на стареца да проумее нещата. Заслужаваше ли си да се разработват такива хитроумни планове заради няколко месеца отсрочка? Знаете, че крал Бермудо отново ще прати войници във Фибас напролет и ще поиска париаса, може би двойно по-голям?

— Разбира се, че ще го направи — отвърна ибн Хайран, — Но тези няколко месеца са важни и може да се намери по-добро приложение на парите от това да служат за въоръжаване на халонците. Може следващия път, когато дойдат, Фибас да им откаже данъка.

— Аха… — пророни замислено Тариф и прокара окървавена ръка през брадата си, оставяйки още по-ясни следи. — Вече ми е ясно. Духът на Ашар най-сетне ми помогна да прогледна. — Той се поклони насмешливо. — Най-смирено благодаря, че ми дадохте възможност да се включа със скромните си сили в това велико начинание. Разбира се, че следващите няколко месеца са важни. И че златото ви е нужно. През пролетта ще тръгнете към Картада.

— Браво! — одобрително възкликна ибн Хайран. — Искате ли да дойдете с нас?

Малко по-късно в огряната от слънцето част на долината Джехане бет Исхак се приготви да ампутира десния крак на Абир ибн Тариф с помощта на Велас, Мартин и Лудус и на солидна доза от най-силното сънотворно на баща си.

И по-рано беше ампутирала, но никога на открито. Естествено не им го каза. Сер Резони я учеше: „Остави ги да си мислят, че всеки ден се занимаваш само с това.“

Братът на ранения се суетеше безпомощно наоколо и молеше и той да помага. Тя потърси по-меки думи да го отпрати, но в този миг се появи Алвар де Пелино с отворена манерка.

— Ще се обидиш ли, ако ти предложа да пийнеш? — обърна се той към пребледнелия разбойник.

Младежът го погледна с благодарност и Алвар го поведе към лагера. Там бащата, ибн Хасан, разговаряше с Родриго и Амар и от време на време хвърляше тревожни погледи към нея. Джехане се опита да не мисли за това.

Ампутацията в полеви условия рядко беше успешна. От друга страна, повечето военни лекари нямаха ясна представа какво точно правят. Родриго го знаеше много добре. Точно затова беше тук тя, а не някой друг. Това беше и причината за нервността й. Трябваше да се помоли на двете луни и на бога първият й поход с този отряд да мине по-леко. И не само за това.

Но каквото и да си мислеше, по лицето й не можеше да се прочете нищо. Тя отново провери инструментите ся. Бяха чисти, а Велас ги беше подредил грижливо върху една кърпа на зелената трева. Джехане беше надникнала в календара си. Този ден луните хармонираха с рождените данни на пациента. Само ако положението им се беше оказало съвсем неблагоприятно, щеше да отложи операцията.

Виното за дезинфекция на раната беше приготвено, желязото за обгаряне беше в огъня, нажежено до червено. Пациентът беше упоен от лекарствата, които му беше дал Велас. Мак, мандрагора и бучиниш. Тя хвана ръката му и я ощипа с все сила. Мъжът не реагира. По очите му заключи, че е време да започва. Двамата мъже, свикнали да помагат при полеви операции, го държаха здраво. Велас, от когото Джехане нямаше тайни, я погледна окуражително и й подаде триона.

Нямаше никаква причина да отлага повече.

— Дръжте го здраво — каза тя и започна да реже.