Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (19)

Глава 18

Проточилата се блокада на Рагоса накара цар Бадир демонстративно да изхвърли от двореца си всички дървени столове в джадитски стил. На тяхно място се появиха още възглавници. Сега царят се настани в уютното си гнезденце пред камината, като внимаваше да не разлее чашата с вино.

Министърът му бен Аврен направи същото, без да си даде труд да скрие гримасата на болка. Лично за него отказът на царя от северняшката мебелировка беше съвсем излишен жест. Всеки път, когато се отпускаше на възглавниците, това му се удаваше с все по-голям труд.

Бадир, който го наблюдаваше, изглеждаше развеселен.

— Ти си по-млад от мене, приятелю, но си се размекнал. Как може да се случи подобно нещо по време на блокада?

Мазур се намръщи и се намести по-удобно.

— Нещо… ме мушка в хълбока, ваше величество. Когато дъждовете отминат, ще ми олекне.

— Дъждовете са полезно нещо. Онези отвън сигурно са подгизнали в палатките си.

— Надявам се — каза министърът. Носеха се слухове, че в халонския лагер имало епидемия.

Той вдигна ръка и най-близкият слуга тутакси му поднесе чаша вино. Бен Аврен беше безкрайно признателен, че в отричането на всичко, идещо от север, царят не е стигнал дотам да забрани джадитското вино. Той вдигна чашата си, опитвайки се все още да се намести удобно. Двамата помълчаха известно време.

Тази есен дъждовете бяха започнали по-рано от обикновено. Рагоса беше под обсада от началото на лятото и все още не се предаваше, а и стените бяха непокътнати. При сегашните обстоятелства това беше истинско постижение.

Валедийската армия беше превзела Фезана в средата на лятото, а според последните сведения, пратени с пощенски гълъб, кралят на Руенда беше пробил стените на Салос при устието на Таварес и беше изклал всички мъже в града, годни да носят оръжие. Жените и децата бяха изгорени живи в името на Джад, но самият град не беше пострадал. Крал Санчес явно възнамеряваше да презимува там. Това беше лош знак.

Валедийската армия, която се оказа по-дръзка, вече се придвижваше на югоизток през хълмовете към Лонза. Родриго Белмонте, бивш капитан от армията на Бадир, явно не смяташе да се задоволи с превземането на един-единствен по-голям град преди началото на зимата.

Ако успееше да устои до снеговете, Рагоса можеше да оцелее. От Маджрити още нямаше никакви вести. Там изчакваха. Тази есен всички в Ал-Расан чакаха — джадити, ашарити, киндати. Ако племената преминеха проливите, всичко на полуострова щеше да се промени.

Всъщност вече се беше променило и двамата го знаеха. С града, който бяха построили заедно — малък отблясък от някогашната слава и великолепие на Силвенес — вече беше свършено. Беше дошъл краят на краткия му разцвет. Както и да свършеше това нашествие, градът на слоновата кост и музиката вече беше в миналото.

Халонците или муардите. От едната страна ги чакаха пожарища — а от другата?

Беше много късно. Навън валеше и дъждът барабанеше по прозорците и шумолеше в листата на дърветата.

Двамата мъже продължаваха да поддържат този стар навик — да пият заедно по една последна чаша вино. Силата и постоянството на тяхното приятелство се чувстваше еднакво и в думите, и в мълчанието им.

— Тази сутрин ми доложиха, че онези строяли кораби — каза Бадир и отпи от виното си.

Мазур сви рамене.

— И аз чух. Няма да могат да преминат езерото. Никога няма да направят толкова големи кораби, че да превозят достатъчно хора. Ще ги унищожим от кулите над залива.

— Но могат да попречат на рибарските ни лодки да излязат в езерото.

Неуспехът на блокадата се дължеше отчасти и на обстоятелството, че малкият флот на Рагоса можеше да излиза и да се връща необезпокояван в залива, прикриван от стрелците на крепостните стени.

— Иска ми се да видя как джадитите ще блокират залива при тези силни ветрове. Имам плувци, способни да потопят всеки кораб, който се приближи. Надявам се да опитат.

— Плувци? През есента? И ще ги въоръжиш със свредели, така ли?

— Хората ще се избият кой да тръгне, ваше величество. За моя голяма радост градът ни няма никакво намерение да се предава.

Наистина беше добре, че хората не приемаха мисълта за капитулация. Кралят на Халоня и един от фермерските духовници бяха убити още преди началото на обсадата.

Това беше дело на Амар ибн Хайран. Последната му услуга към Рагоса преди да потегли за Картада.

Той взе със себе си дванадесет от най-добрите бойци и една безлунна нощ прекоси езерото на североизток. Халонците, които ентусиазирано палеха села и ферми, бяха забравили за всякаква бдителност и си платиха за това.

Ибн Хайран и хората му бяха издебнали един отряд, тръгнал да пали и да плячкосва. Беше чист късмет, че в халонския отряд, наброяващ трийсетина души, бяха крал Бермудо и духовникът. Но за ибн Хайран открай време се говореше, че е късметлия.

Късно по здрач ибн Хайран и хората му се промъкнаха към рибарското селце, нападнато от джадитите, и се скриха зад лодките. Трябваше да изтърпят гледката на изгорени живи и приковани на стълбове селяни, да слушат писъците им, без да се намесват. Когато нападателите извадиха манерките с вино, настроението съвсем се повиши и дойде ред на жените и момичетата.

Тогава тринайсетимата мъже от Рагоса, обзети от студена ярост, се втурнаха в селото, пренебрегвайки численото превъзходство на противника. По-късно мъжете разказваха, че ибн Хайран преминал през горящото село като мълния, покосявайки всичко по пътя си.

Всичките тридесет нападатели бяха избити.

Кралят на Халоня загина от ръката на рагоски войник преди някой да разбере кой е. Мъжете понечиха да го хвърлят в един от огньовете, но ибн Хайран го позна и ругаейки като рибар, нареди на хората си да отнесат тялото му в града. Бермудо щеше да е по-полезен жив, но и така можеше да свърши работа.

Свещеникът от Фериерес беше прикован към един от стълбовете, които сам беше наредил да забият. Не беше време за откупи и за любезности.

В Рагоса се зароди надежда, че изчезването на краля ще накара халонците да се оттеглят, но това не се случи.

Кралица Фруела, която беше настояла да тръгне с армията, пое командването на халонските войски заедно с най-големия си син Бениедо. По времето, когато стигнаха Рагоса, бяха заловили множество бягащи селяни и рибари, но не ги убиха веднага. Осакатяваха ги един по един пред очите на обсадения град, по изгрев и по залез, докато джадитите отправяха молитвите си към своя бог на светлината.

След четири такива дни цар Бадир реши да провеси тялото на крал Бермудо на градските стени. Негов пратеник възвести, че ако мъченията пред стените не спрат, тялото на халонския крал ще бъде подложено на осквернение и поругание. Кралица Фруела, пламтяща от праведен гняв, искаше да продължи, но младият крал, синът й, успя да се наложи. Всички пленници извън града още на другата сутрин бяха убити без церемонии. Тялото на Бермудо беше изгорено в Рагоса. Джадитите, които наблюдаваха дима на погребалната клада, се утешаваха, че кралят им е загинал в битка с неверниците и душата му вече е при бога, окъпана в светлината му.

Такова начало на обсадата ясно показваше, че капитулацията е невъзможна. Ако градът паднеше, никой от жителите му нямаше да остане жив. Това донякъде улесняваше живота на хората вътре. Нямаше никаква надежда за оцеляване, която да им отвлича вниманието.

Ибн Хайран беше предсказал донякъде такова развитие.

— Ако вече няма надежда — каза той на Мазур бен Аврен сутринта, когато двамата с Джехане се върнаха в Рагоса — направете всичко възможно да се предадете на Валедо.

Изненадващи думи, но след превземането на Фезана и Салос по-късно същото лято смисълът им стана ясен.

За съжаление да се уговори такава капитулация беше практически невъзможно, а самият ибн Хайран, който сега беше каид на цялата картадска армия, беше твърде зает да прави живота на валедийците пред Лонза черен. И ако крал Рамиро беше започнал кампанията си доста кротко, сега, когато беше изложен на честите нападения на блестящия картадски главнокомандващ, понижаващи бойния дух на хората му, настроението му се беше променило.

Слугата на цар Бадир стъкна огъня и още веднъж напълни чашите на двамата мъже. Дъждът отвън не спираше и нарушаваше уютната тишина, царяща в стаята.

Мазур се намести по-удобно сред възглавниците и каза:

— Госпожа Забира предложи да се принесе в дар на младия крал на Халоня.

Бадир, който досега се взираше в огъня, вдигна глава.

— Смята, че ще й се удаде случай да го убие — продължи бен Аврен.

Цар Бадир поклати глава.

— Няма смисъл. Много смело решение, но този младеж не значи нищо за армията си. На колко е, на шестнайсет? А и майка му ще разкъса Забира на парчета още преди да се е приближила до момчето.

— И аз мисля така, ваше величество. Поблагодарих й и отклоних предложението от ваше име. — Той се усмихна.

— Казах й, че е по-добре да се принесе в дар на вас, но че аз самият ще имам нужда от нея, когато зимата дойда пред прага ни.

Царят се усмихна, после попита:

— Ще издържим ли до зимата?

Бен Аврен отпи замислено от виното. Беше се надявал този въпрос да не бъде зададен.

— По-скоро не, ако трябва да съм честен. Всичко е въпрос на дни. Трябва ни войска от пустинята — ако не тук, то поне да премине пролива, за да уплаши халонците, че ще попаднат в клопка пред стените ни, без храна и покрив. Тогава те могат да се изтеглят.

— Трябваше преди нас да превземат Фибас.

— Разбира се, че трябваше. Благодарете на Ашар, а аз ще отправя благодарност към моите луни.

Този път царят не се усмихна.

— А ако муардите не преминат пролива?

Бен Аврен сви рамене.

— Какво мога да ви кажа, ваше величество? Никой град не е застрахован срещу предателство. Особено когато запасите му са на привършване. А главният ви съветник е мразен, презрян киндат. Ако халонците обещаят пощада…

— Няма да го направят.

— А ако все пак го направят? И ако ние имаме с какво да им отвърнем, та да изкупим вината си за смъртта на техния крал?

Бадир се намръщи.

— Вече приключихме с този въпрос. Не ме обиждай отново. Аз няма да приема оставката ти, отпътуването ти, саможертвата ти… нищо подобно няма да приема! Какво толкова имам да губя, та да си позволя да изгубя тебе?

— Живота си. Живота на хората.

Бадир поклати глава.

— Твърде стар съм, за да треперя за живота си. Ако забулените дойдат, моите хора може да оцелеят… в известен смисъл. Но не и градът, който построихме с тебе. Ние създадохме всичко това заедно, приятелю. И ако то си отиде, ще си отида и аз, но докато си пия виното с тебе. Не подхващай повече този разговор. Това е… това е предателство.

— Не е така, ваше величество — възрази бен Аврен и се навъси.

— Така е. Или ще се измъкнем заедно, или ще загинем заедно. Не се ли гордееш с това, което построихме двамата? Да говориш по този начин не е ли отричане на всичко, което сме постигнали? Аз не съм съгласен да водя някакво жалко съществуване с цената на всичко, което сме били досега.

Министърът не каза нищо. Царят помълча и продължи:

— Мазур, не мислиш ли, че някои от нещата, които сме създали тук, заслужават да бъдат в Силвенес, дори и през златния му век?

С дълбоко вълнение, толкова рядко у този сдържан човек, бен Аврен отвърна:

— Тук най-малкото имаше цар, достоен да бъде халиф в Ал-Фонтина в най-сияйните й дни.

Цар Бадир отново замълча, а когато заговори, гласът му беше по-мек от всякога.

— Тогава не говори повече за това, стари приятелю. Не мога да те загубя.

Бен Аврен наведе глава.

— Няма да говоря, ваше величество.

Двамата допиха виното си. Министърът се изправи с известно усилие и пожела лека нощ на царя, после се отправи към покоите си.

Забира спеше. Беше оставила на масата запалена свещ и две бутилки — с вода и вино. Чашата му беше напълнена и го чакаше. Той се усмихна, загледан в спящата жена — толкова красива насън, колкото и будна.

Северняците, племената от пустинята — как биха могли те да разберат времето и мястото, света, сътворил тази жена? И за едните, и за другите тя щеше да е символ на покварата. Щяха да я убият или да се гаврят с нея. Те не биха имали представа какво друго да направят със Забира от Картада, с музиката, която сътворяваше самото й присъствие в света.

Той седна с въздишка в дълбокото резбовано кресло, което беше купил от някакъв джадитски занаятчия. Изпи виното и си наля нова чаша, потънал в мислите си.

„Няма място за съжаления.“ В мига, в който си го помисли, разбра, че това е самата истина.

Преди да се съблече се приближи до прозореца, отвори го и погледна навън. Вдъхна дълбоко нощния въздух. Дъждът беше спрял и от листата на дърветата падаха тежки капки.

 

Далеч на юг, под съвсем друго небе, тази нощ още един мъж не спеше.

Язир ибн К’ариф, господарят на пустинята, Мечът на Ашар на запад, седнал сам на разстлания на земята плащ, вдъхна соления морски въздух и се вгледа в ясното небе, осеяно със звездите на неговия бог.

Един мъдрец, дошъл при зуритите незнайно откъде, ги учеше, че звездите по небето са толкова, колкото е пясъкът в пустинята. Преди двадесет години, когато вярата беше нещо ново за него, Язир се опитваше да разбере какво означава това. Докато се вглеждаше в небесата, той загребваше шепа пясък и го оставяше да изтече през пръстите му.

Вече не се опитваше да проумее нещата. Познаването на бога беше дадено само на такива като Ашар, достойни за този дар. Какво му оставаше на един обикновен воин, освен да сведе глава и да се преклони пред безкрайността?

Звездите в небесата — и пясъкът в пустинята. Какво би могъл да направи човек, освен да се смири и да служи, да се моли ден и нощ за милосърдие и щедрост, да знае, че е само част — по-малка от песъчинките в пустинята — от големия и непонятен божи замисъл?

Как можеха хората да се възгордяват така, да се самозаблуждават за собствената си ценност и за стойността на крехките, недълговечни неща, които създаваха, ако наистина вярваха в Ашар и звездите? Този въпрос би искал да зададе Язир ибн К’ариф на царете на Ал-Расан.

Нощта беше мека, макар във въздуха да се долавяше дъхът на зимата. Още малко. Двете луни блуждаеха сред звездите — кръглият син диск на едната и тънкият бял сърп на другата отвъд видимите предели на земята.

Преди два дни беше дошло писмо — донесъл го беше един от хората му, който идваше от Тудеска. Преди това то беше прекосило цял Ал-Расан. Беше тръгнало от обсадената Рагоса, вързано за крака на пощенски гълъб. Беше от магьосника, Мазур бен Аврен. След като му го прочетоха три пъти, Язир излезе от шатрата си, възседна камилата и тръгна сам към пустинята да помисли.

Тази нощ под звездите той още мислеше. Трябваше да вземе решение, което щеше да промени съдбата на народа му, и нямаше време за отлагане. Да отлага още означаваше да вземе решение.

Язир знаеше, че Галиб е готов да премине пролива. Брат му искаше да е там, където вече се водеше война, за да изпробва себе си и воините си. Да умре, ако трябва, с окървавен меч в ръка, с името на Ашар на уста. Най-сигурният път към рая.

„Рагоса няма да издържи до зимата — пишеше бен Аврен. — Но достатъчно е да преминете пролива и да стигнете Тудеска, най-много Алхаис или Картада до края на есента, за да се уплашат халонците, а духът на нашите хора да се вдигне. Мисля, че ако това се случи, ще можем да издържим, а напролет дори да ги прогоним.“

Галиб казваше същото. Той искаше да влязат в Ал-Расан преди началото на зимата, за да се уплашат джадитите и да не посмеят да слязат на юг. Язир беше по-склонен да изчака. Трябваха му още кораби и хора, и най-вече вести от Сория, към която беше отплавала огромна джадитска армия.

Как трябваше да постъпи един мъж, когато отчаяно го молеха за помощ от две страни, а войната беше само една?

„Хрумна ми — продължаваше бен Аврен, — че една от причините да се колебаете дали да ни подкрепите е моето присъствие в Рагоса. Цар Бадир е добър човек и мъдър цар, обичан от народа си. Ако това ще облекчи бремето на решението, което трябва да вземете, знайте, че съм готов да напусна града в мига, в който получа отговора ви.“

Да напусне града? Как се напускаше обсаден град? Освен ако…

„Ще отида в лагера на джадитите веднага щом получа от вас вест, че сте готови да влезете в Ал-Расан и да го очистите от тази напаст, на която трябва да бъде даден отпор, ако не искате тази земя да бъде изгубена завинаги за Ашар и Родените от звездите.“

И това предложение излизаше от един киндат!

А най-странното беше, че Язир нито за миг не се съмняваше в искреността на този човек.

„Царят ще е недоволен, ако разбере, че съм се осмелил да изпратя това писмо, без да се посъветвам с него. Моля ви да ми простите дързостта. Но ако приемете моето смирено съждение, о, вожде на всички племена, напишете ми само: «Да бъде както казваш» и аз ще разбера и с радост ще направя онова, което обещах. Каквито и грехове да има Рагоса в очите на Ашар и във вашите очи, нека те да паднат върху мене, когато си отида. Собствените ми хора в този град тачат своя ашаритски цар и знаят мястото си. Ако някой някога е проявявал високомерие и самонадеяност, това съм единствено аз и съм готов да изкупя вината си.“

Лунният сърп се беше спуснал ниско над водата. Язир седя неподвижно, вгледан в него, докато морето не го погълна. Небето беше осеяно с безчет звезди, безброй бяха и песъчинките, застилащи брега.

Зад гърба му се чуха познати стъпки.

— Помоли ме да дойда, когато бялата луна залезе — каза брат му и приклекна до него. — Ще минаваме ли пролива, или ще чакаме? Или ще поемем към родината?

Язир въздъхна. Смъртта щеше да отнесе не един живот. Хората се раждаха на този свят, за да умрат. И най-добре беше да го сторят, служейки на Ашар, стремейки се към онова, което наистина можеха да направят.

— Сория е прекалено далече — отвърна той. — Мисля, че на никого от нас не е съдено да види родината, братко.

Галиб не каза нищо, просто чакаше.

— Напролет ще съм по-спокоен — каза Язир.

Брат му оголи почернелите си зъби в усмивка.

— Ти никога не си доволен.

Язир извърна глава. Вярно беше, особено напоследък. Някога, когато беше млад, беше щастлив в земите на зуритите, които сега бяха останали зад гърба им. Преди да поеме по пътя на правата вяра, белязан с кръв.

— Ще преминем пролива — каза той. — Още утре тръгваме. Няма да позволим на Синовете на Джад да горят Родените от звездите и да превземат градовете им, колкото и да са се отдалечили нашите събратя от пътищата на Ашар. Ние ще ги върнем обратно там. Мисля си, че ако царете изгубят Ал-Расан, единствено ние ще сме отговорни пред бога.

Галиб се изправи и каза:

— Радвам се.

Очите му блестяха като на котка.

— А киндатският магьосник? — попита той след миг. — Ще му отговориш ли?

— Върви събуди писаря ми — каза Язир. — Нека напише отговор и още тази нощ да го изпрати оттатък, преди да са отплавали последните кораби.

— Какъв да е отговорът, братко?

— „Да бъде както казваш“.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Галиб се обърна и тръгна към камилата си. Накара я да коленичи, качи се на гърба й и потегли. Язир остана на брега. Толкова много звезди, толкова много пясък и синята луна високо в чистото небе.

Той кимна, сякаш в отговор на собствените си мисли. Такава беше волята на Ашар, неотменимият му закон: никой киндат не може да властва над Родените от звездите. А този магьосник от Рагоса нямаше да е нито първият, нито последният, намерил смъртта си в кръвопролитието, което ги чакаше.

 

Есенното море беше кротко и дружелюбно през тези дни, когато децата на пустинята, забулени пред чудото на сътвореното от бога, коленичеха в молитва и после отплаваха, понесени от непознатата стихия, за да спасят Ал-Расан.

 

Близо година по-късно в края на един ветровит летен ден две жени стояха на върха на висок хълм край тъжните руини на Силвенес и очакваха свършека на света, който познаваха.

Бели облаци прелитаха над главите им и се събираха на хоризонта на запад, където късното слънце отиваше към залез. Под плющящите знамена на север от извиващата се в краката им блестяща Гуадиара се приближаваха две армии.

Армиите на Ашар и на Джад най-сетне се бяха изправили една срещу друга след близо година обсади, набези и изчакване да премине суровата зима. Много хора умряха тази зима от глад, студ и болести — вечните спътници на войната. Сняг валя на юг чак до Лонза и Рониза и на запад до Арденьо.

Всичките три града сега бяха джадитски.

Родриго Белмонте, главнокомандващ на трите обединени армии на Валедо, Руенда и Халоня, ги беше превзел тази пролет. В Арденьо, който падна пръв, той лично беше начело в първата битка с муардите и уби Галиб ибн К’ариф.

Никой дори не беше ранявал Галиб, откакто за пръв път беше тръгнал с брат си на изток преди двадесет години. Хората вече отдавна бяха престанали да броят победите му в ритуалните двубои, предшестващи всяка битка между племената. В Арденьо такива двубои нямаше. Родриго Белмонте се изправи срещу него в истинска битка на изток от града, с един удар разби шлема и щита му и го свали от коня, а после разсече крака му до кокал и почти отряза едната му ръка, преди да го прободе в шията над ключицата.

Никой от двете армии не беше виждал мъж да се бие така.

Разправяше се, че синът на сер Родриго едва не умрял предното лято при една засада на муардите в някакво село. При Арденьо на новия конетабъл на Валедо за пръв път му се удаваше случай да се изправи срещу воините от пустинята в открита битка.

Оставяйки жителите на града на милостта на победителите, победените се изтеглиха на юг без паника, причинявайки тежки загуби на най-ревностните си преследвачи, и се насочиха към Силвенес, където се събираше ашаритската армия на Ал-Расан, за да се присъедини към силите на Язир.

Родриго Белмонте остави командването на западната армия на краля на Руенда и пое само с отряда си от сто и петдесет души към една от ашаритските крепости, Лонза, където беше крал Рамиро.

Стените на този малък град рухнаха две седмици след пристигането му. На изток Рониза, обсадена от халонците, които бяха подминали все още непокорната Рагоса, незабавно се предаде при вестта за капитулацията на Лонза.

Северняците оставиха във всеки от покорените градове свои гарнизони и коменданти. Бяха екзекутирани няколко души — за назидание, — но общо взето всичко мина спокойно, без палежи. Сега крал Рамиро и конетабълът му контролираха всички джадитски сили. Халонци и валедийци се бяха обединили, за да се насочат на запад и да се слеят с армията на Руенда край Силвенес.

По-точно с онова, което беше останало от нея.

Силната армия, която Белмонте беше оставил, беше разбита от победения враг.

Язир ибн К’ариф — видимо потресен от смъртта на брат си, със сиво траурно покривало — без да губи време, определи новия главнокомандващ на ашаритските сили в Ал-Расан. Изборът му не беше посрещнат с възторг от воините на пустинята, но Язир имаше достатъчно време през зимата и пролетта да се ориентира как стоят нещата на полуострова. Трябваше му човек, който да умее да командва, комуто да може да се вярва, и той не се поколеба да го посочи, когато ритуалите по погребението на брат му приключиха.

Амар ибн Хайран, новият каид, прегрупира муардите, добави към тях свежи сили от картадски войници и изненада армията на Руенда, като я атакува едновременно от юг и от изток, докато я изтласка обратно към Арденьо.

Родриго Белмонте се върна на запад и ашаритите трябваше отново да се изтеглят към Силвенес, където от Картада, Тудеска и Елвира им изпратиха подкрепления.

Петстотин души се присъединиха към тях и от крепостта Арбастро, водени лично от Тариф ибн Хасан. Разбойникът и синовете му пътем спряха в Картада, за да получат опрощение от новия цар. Алмалик Втори, отцеубиецът, беше екзекутиран от Язир още с идването му на полуострова през есента, а мястото му на престола зае брат му Хазем, наричан Едноръкия.

Остатъците от армията на Руенда предпазливо се насочиха на юг и се присъединиха към есперанската войска край Силвенес.

Силвенес. Изглежда, тук предстоеше да се реши изходът на войната. Или Язир със спасителната си армия щеше триумфално да върне тези земи на Ашар, или… Или падането на Халифата преди едно поколение щеше да е нищо в сравнение с онова, което щеше да последва сега. Огърлицата на Ал-Расан беше разкъсана и перлите се бяха пръснали. А сега можеха да бъдат изгубени безвъзвратно.

На полето между двете армии се срещнаха вестоносци.

Язир ибн К’ариф, който умееше да претегля обстоятелствата и да взема бързи решения, нареди на своя пратеник да направи предложение от негово име. Представителят на крал Рамиро — твърде млад за подобна задача — пребледня, когато чу за какво става дума, и побърза да отнесе вестта на краля и на конетабъла му.

Малко по-късно същият млад пратеник, мрачен и съсредоточен, се върна с отговора.

Това можеше да се очаква.

Всъщност път за отстъпление нямаше. Нито честта, нито гордостта, нито законите на войната го позволяваха. Тежестта на вековете се беше стоварила върху смъртните.

 

Тази сутрин Джехане се събуди преди Амар и остана да лежи неподвижно, взирайки се в него, опитвайки се да разбере как се беше стигнало дотук, как боговете и времето ги бяха довели до този миг. Чу как отвън мъжете в лагера се раздвижиха. Скоро щеше да започне утринната молитва.

Точно преди да се събуди видя насън Мазур, принца на киндатите, който от половин година беше мъртъв. Още си го представяше как излиза от Рагоса и се отправя към лагера на джадитите. Откъде мъжете намираха сили да направят подобно нещо?

Муардите бяха дошли в Ал-Расан същата есен. По-късно, през зимата, се разбра как тези две събития — преминаването на Язир през пролива и предаването на бен Аврен на джадитите — са свързани. Някакви невидими нишки се бяха съединили, за да се изпълни предначертаното. Последният прощален подарък на Мазур за царя на Рагоса.

Разказваха се ужасни истории за онова, което кралица Фруела наредила да му направят, след като побелелият киндатски министър отишъл невъоръжен в лагера й. Джехане знаеше, че и най-страшните разкази не са далеч от истината. И с болка съзнаваше, че муардите биха направили същото, ако те бяха пред стените на Рагоса.

„Кои са враговете ми?“

Как можеше човек да се издигне над омразата във времена като тези?

Амар още спеше. Как можеше да спи? Тя се изкушаваше да прокара пръсти по лицето му — по очите, устните, правия нос — като сляпа, за да го запомни. Тръсна глава и отпъди тази мисъл. Дишането му беше тихо и бавно. Едната му ръка съвсем по детски лежеше на гърдите.

Той можеше да умре днес. Ако не той, щеше да умре Родриго.

Все пак се беше стигнало дотук. Дали смъртните не бяха само играчки в ръцете на боговете, които почитаха?

Между пратениците на Ашар и Джад беше уговорено, че вождовете на двете армии ще се срещнат в двубой преди битката, за да почерпят сила от своите богове и да си осигурят подкрепата им. Един от най-древните ритуали на войната.

Дали двамата бяха подозирали, че този ден ще дойде? Бяха ли го почувствали онази сутрин в кралската градина на Рагоса, когато за пръв път се погледнаха в очите? Тогава те отказаха да се бият. Там можеха да откажат и да се сражават един до друг.

В този миг, взирайки се в спящия си любим, Джехане се зарече да не плаче. Лесно беше да се скриеш зад сълзите. Но онова, което щеше да се случи днес, не позволяваше път за бягство.

Амар отвори очи внезапно, сякаш не беше заспивал. Сини и живи, същите на цвят като нейните. Погледна я и тя видя как в погледа му мигновено се пробуди съзнанието за онова, което трябваше да се случи този ден. Първите му думи бяха за нея:

— Джехане, ако не се върна, трябва да заминеш с Алвар. Той може да те отведе при родителите ти. Няма да има къде другаде да идеш, обич моя.

Тя кимна безмълвно. Не намери смелост да заговори. Наведе се над него и го целуна по устните, после положи глава на гърдите му, вслушвайки се в биенето на сърцето му. Когато по-късно излязоха от шатрата, разговаряха само за дребни, несъществени неща — преструваха се, че светът този ден е нормален.

„Няма къде другаде да идеш, обич моя.“

 

Залязващото слънце ту се скриваше зад облаците на хоризонта, ту изплуваше отново. Джехане зъзнеше, а само след миг я заливаха горещи вълни, докато стоеше на ветровития хълм редом с Миранда Белмонте д’Алведа и се взираше в полето между двете армии.

Алвар де Пелино, вестоносец на Валедо, облечен в бяло и златно, съпровождаше Миранда. С тях беше и Хусари, комуто Рамиро беше разрешил да придружи пратеника му.

Сега Хусари беше комендант на Фезана на служба на Валедо. Джехане не го упрекваше. Той беше предпочел Рамиро пред муардите, избирайки по-малкото зло във време, когато всички трябваше да направят своя избор. Изглежда, Зири беше решил друго, защото не беше напуснал Рагоса с хората на Родриго. Джехане го разбираше. Той не би се сражавал под знамето на хората, убили родителите му. Тя нямаше представа какво е станало с него — по време на война човек губи следите на хората.

Двете армии под тях бяха горе-долу с еднаква численост. Теренът беше равен. Ако тези условия не бяха изпълнени, никой от двамата командири не би се съгласил да доведе войската си тук.

Ритуалните двубои между хората на Ашар и Джад се провеждаха рано сутрин или преди залез — в миговете, когато слънцето и звездите са в равновесие. В небето на изток се виждаше само една луна, бялата, клоняща към пълнолуние. Джехане с горчивина си помисли, че не й е мястото тук — да нарушава грижливо обмислената хармония между двете крайности.

В подножието на хълма под тях бяха застанали по няколко войници от двете армии, едни срещу други. Джехане познаваше джадитите — Лаин, Мартин, Лудус. Хората на Родриго. Присъствието им не беше необходимо — достатъчен беше и кралският вестоносец на хълма, а в тази война традицията се съблюдаваше.

Джехане усети как горчивината отново се надига у нея. Такива бяха хората. Войната си беше война, дива и жестока, но дори и муардите уважаваха жезъла и знамето на пратеника.

— Ще дойде ли някога време, когато да се родиш жена няма да е проклятие? — проговори Миранда, без да обръща глава. — Когато ще можем да направим нещо повече от това да стоим отстрани и да сме храбри, докато ги гледаме как умират?

Джехане не отговори нищо. Какво би могла да й каже? До днес не беше мислила, че да си жена е бреме. Може би беше имала повече късмет — със семейството, приятелите, професията си. Днес не мислеше така. Днес трябваше да се съгласи с правотата на Миранда Белмонте. Не беше никак трудно, докато стоеше на бруления от вятъра хълм.

Под тях се чу шум. Нещо беше развълнувало двете армии. Виковете и звънът на оръжие се сляха в мощен тътен.

От север и от юг през равнината край Силвенес един към друг яздеха двама мъже.

Никой не ги придружаваше и затова никой не чу какво си казаха Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран, когато спряха един срещу друг, сами в целия свят.

Миг по-късно двамата слязоха от конете и ги пратиха обратно по същия път, по който бяха дошли. Когато се обърнаха един към друг, Джехане видя Амар да изрича нещо и Родриго да му отговаря; после спуснаха забралата на шлемовете.

И едновременно свалиха кръглите си щитове и измъкнаха мечовете.

Шлемът на Родриго беше украсен с орел, този на Амар — с преплетени лозови вейки. Джехане знаеше това, макар да не можеше да ги види. Слънцето беше слязло ниско и светеше зад тях — два силуета, сами един срещу друг.

„Грешно ли е да обичаш двама мъже?“, беше попитала тя онази нощ край реката.

Без да откъсва поглед от равнината, Миранда скръсти ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се мъчеше да се изтръгне. Същият жест, който Джехане помнеше от онова лято в Орвила, когато Родриго гледаше опожареното село. Запита се дали двамата с Амар ще имат достатъчно време да си изградят еднакви привички и жестове. Да създадат свое дете, което да обичат, както жената до нея и мъжът долу обичаха синовете си.

„Никога няма да ми стигне времето“, беше казала на Амар.

Тя видя как Родриго се устреми в атака и в последния миг мълниеносно отклони острието, за да нанесе удар от неочаквана посока. Амар отрази удара с плавно движение, леко и изящно като коприната на Хусари, като стих, като глътка хубаво вино в края на дълъг ден. И светкавично премина в нападение, нанасяйки мощен удар, който Родриго, бърз като котка, успя да отбие с щита си.

Двамата се отдръпнаха, без да свалят очи един от друг, дебнейки се изпод забралата на шлемовете. Джехане затвори очи.

От хиляди гърла се изтръгна въздишка на почуда, нетърпение и възторг.

Когато отвори очи, Джехане видя до себе си Хусари. Той плачеше, без дори да се опитва да скрие сълзите си.

Тя го погледна, но не се реши да заговори. Беше си обещала нещо. Зарекла се беше да не плаче. Докато не свърши всичко. Докато бързите коне на времето не прелетят край тях, отнасяйки тези последни мигове.

 

Двамата бяха равни и го знаеха. Отчаяното желание да живее му помогна да заглуши в сърцето си гласа на привързаността и съжалението, да не му позволи да го обсеби.

Трябваше да остане жив. Там, на хълма, стоеше една жена. Там беше любовта.

Той с лекота парира един нисък удар и със същото движение атакува. Отговорът беше блестящ и изящен. Никога не беше срещал такъв противник. Не беше заставал срещу равен. Можеше ли това да се нарече танц? Или може би прегръдка?

Тялото се движеше само, по-бързо от мисълта. Движенията изпреварваха въображението. Умът сякаш се рееше някъде отстрани, за да се включи само когато трябваше да отбележи нещо. Миг на слабост, на колебание.

Нямаше слабост, нито колебание. Той и не беше очаквал подобно нещо.

На онзи хълм на изток го чакаше любовта.

Една нощ по време на онзи поход, когато бяха издебнали стария разбойник ибн Хасан, Джехане беше седнала край огъня при войниците и беше изпяла една киндатска песничка.

Кой ще каже какво е любов?

Кой може любовта да разбере?

Кажете ми, що е любов?

 

„Ще ти кажа какво е любов —

каза най-дребната твар на земята, —

Любовта е дърво, клонест дъб.“

 

„Защо да е дъб любовта?

Кажи ми, малко създание.“

 

„Любовта е дърво,

защото ни пази

от пек и от буря.“

Внезапно се препъна и политна назад. Почувства, че пада, и изруга. Не биваше да се разсейва. А беше забелязал камъка и мислеше да го използва!

Извъртя се светкавично, хвърли щита и се подпря на една ръка. Мечът му посрещна мощния удар на противника и го отклони.

Той се претърколи, използвайки силата на удара, и се озова точно където трябва. Грабна щита и скочи на крака с едно-единствено гъвкаво движение. Тъкмо навреме, за да отбие следващия мълниеносен удар. Падна на едно коляно и замахна с меча с все сила. За малко да успее. Едва не заби меча си в земята. Двамата бяха равни и го знаеха. Още от първата им среща в Рагоса, в онази градина с уловения ручей.

Кой ще каже какво е любов?

Кой може любовта да разбере?

Кажете ми, що е любов?

 

„Ще ти кажа какво е любов —

каза най-дребната твар на земята. —

Любовта е цвете.“

 

„Защо любовта да е цвете?

Кажи ми, малко създание.“

 

„Любовта е цвете

заради сладостта си

преди да увехне.“

Колко хубаво би било, ако можеха да оставят оръжията в потъмнялата трева. Да се махнат от това място, от онова, което ги заставяха да направят. Да подминат развалините, да прекосят реката и да навлязат в горите отсреща. Да намерят горски извор, да измият раните си и да пият от студената вода, а после да седнат под дърветата, да слушат вятъра и да мълчат, докато лятната нощ не се спусне върху тях.

Не и в този живот.

Сега трябваше да използва ума си и щита си.

 

Колко по-добре би било, ако можеше да мрази мъжа, който се опитваше да убие Родриго! Но той беше същият, чието предупреждение беше спасило живота на Диего. Не беше длъжен да го прави. Той беше ашарит, а сега и командир на тяхната армия, каид.

Но тя никога не беше чула Родриго да говори за друг мъж — дори и за Раймундо, който отдавна беше мъртъв — така, както говореше за Амар ибн Хайран. Как яздел, как държал меча, как кроял планове и се шегувал, как говорел за историята, географията, качествата на хубавото вино. Как пишел стихове.

— Стихове ли?

Миранда си спомняше, че бе изрекла това с убийствен сарказъм.

Родриго обичаше поезията, имаше усет за нея. Имаше навика в леглото да я тормози с разни стихчета. Тогава тя слагаше възглавницата на главата си.

— Да не си влюбен в него? — веднъж го попита тя и като че наистина я жегна ревност.

— Може и така да се каже — отвърна Родриго след кратък размисъл. — Не е ли странно?

Сега на този хълм край Силвенес Миранда си мислеше, че не е странно. Слънцето й пречеше да ги вижда добре. Имаше мигове, в които не можеше да ги различи. Мислеше си, че би познала Родриго сред всички мъже на земята, но сега той беше в доспехи, далеч от нея, просто силует на фона на кървавата светлина. Двамата мъже се приближаваха, сменяха местата си и се раздалечаваха. Не беше трудно да ги сбъркаш в този танц, водещ към смъртта.

Не беше готова да го загуби. Да остане сама.

Вятърът беше причината за сълзите в очите й. Тя ги избърса с опакото на ръката си и хвърли поглед към жената до себе си. Джехане бет Исхак стоеше със сухи очи, бледа като платно, без да отмества поглед от онова, което се разиграваше долу. Внезапна мисъл прободе Миранда: „Ние имахме своите години. Аз знам какво губя. А тя дори не е имала време да се запаси със спомени срещу мрака.“

Чия загуба щеше да е по-тежка? Имаше ли мярка за тези неща? И ако имаше, какво от това?

— Обич моя! — прошепна тя като молитва. — Не ме напускай още!

В този миг един от двамата хвърли щита си.

 

Никога не би допуснала, че може да има красота в нещо толкова ужасяващо, но трябваше да го очаква, нали познаваше и двамата.

Беше ги виждала в бой — в Рагоса, в Емин ха’Назар, в Киндатския квартал на Фезана. Трябваше да го очаква.

През по-голямата част от времето Джехане ги различаваше, но не винаги. Сега те бяха само силуети, очертани на фона на червения слънчев диск.

Внезапно си спомни, сякаш някой й подсказа, една студена нощ по време на онзи поход. Беше чула мъжете да пеят край един от огньовете под звуците на китара. Тогава тя излезе от палатката си, сънена, загърната в плаща си. Направиха й място до огъня. А по-късно тя изпя една песничка, която й беше пяла майка й като дете. Стара песен, която Елиане помнеше от майка си.

Тогава двамата мъже я гледаха, седнали срещу нея от другата страна на огъня. Странно, че този спомен се явяваше точно сега. Нощта, огънят, песента.

„Любовта е цвете

заради сладостта си

преди да увехне.“

Слънцето, червено като пламък, потъна в облаците, обагряйки краищата им в пурпур, увиснало на ръба на бездната. Двамата мъже бяха тъмни сенки, които кръжаха, приближаваха се и се разделяха. Тя вече не ги различаваше, толкова еднакви бяха движенията им.

Един от двамата хвърли щита си.

Метна го като диск право към коленете на другия. Противникът му подскочи, но не успя да избегне удара и тежко се стовари на земята. Първият се хвърли към него и двамата отново се вкопчиха един в друг.

— Родриго! — внезапно каза Миранда.

Мъжът, хвърлил щита, стоеше над другия, който беше успял да се изправи на колене. Падналият отби мощен удар с меча си и беше отхвърлен назад. Отскочи възможно по-далеч, като захвърли щита си. Сега останаха само мечовете. Ту единият, ту другият атакуваше, остриетата се кръстосваха и отскачаха. Двамата приличаха на някакво митично чудовище, на приказен двуглав звяр от древни времена. Отново се разделиха и пак се превърнаха в две отделни същества, в силуети на фона на слънчевия диск.

Джехане беше притиснала устата си с ръце. Единият от двамата пак се хвърли срещу другия. Противникът му нанесе удар отдолу нагоре и беше отблъснат. Той направи лъжливо движение и нападна от неочакван ъгъл.

Този път никой не го спря.

Острието прониза другия мъж. Това се видя ясно от върха на хълма. Джехане заплака. Раненият се отдръпна и успя някак да отблъсне следващия мощен удар. После внезапно се олюля, притиснал ръка към гърдите си, но бързо се отмести и сграбчи меча си с две ръце. За последен път.

Кой ще каже какво е любов?

Кой може любовта да разбере?

Кажете ми, що е любов?

Стара песничка. Детска песничка.

И ето че в последните червени лъчи на залеза един достоен мъж вдигна меча си и друг достоен мъж падна.

Откъм двете армии се надигна тътен. Джехане го чуваше, но сякаш много отдалеч, заглъхващ, като че тишината се беше спуснала отгоре да захлупи света.

Мъжът, застанал прав насред равнината, се обърна към хълма, на който стояха жените. Пусна меча на утъпканата трева и притисна длан към раната си, а свободната му ръка се вдигна в безпомощен жест.

После се обърна към мъжа на тревата и се строполи на колене до него.

В този миг слънцето се скри, а от запад заприиждаха сиви облаци, които забулиха небето.

Нямаше слънце, нямаше луна, нямаше звезди над Ал-Расан.