Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (9)

IX
За историите на света и за някои други също толкова интересни неща

Има истории, които ние разказваме на света, а има и такива, които започват бавно да оживяват и да разказват на нас за света. Придобивайки свой дух и своя индивидуалност, те стават напълно независими от своите създатели, като едно пораснало дете. И тогава идва моментът, в който те започват да ни говорят с мъдрост и да ни поучават за нравствените красоти на света.

— Какво е нравственост? — Роза ме погледна право в очите.

Аз се смутих, понеже бях така влюбен в нея.

— Нравственост е… — заекнах, — тогава, когато говорим за духа.

— Аха — кимна Роза, — значи за духовните красоти.

— Точно така — поклатих глава и се почесах с лапа по нослето. — Та има моменти, в които историята на някоя приказка е толкова завладяваща, че започва ярко да оживява пред нас, за да се превърне във фея с ангелски крила, или в блатно чудовище със закачлива усмивка на уста. И двете са прекрасни създания, защото носят толкова много доброта в себе си.

— Аз не съм виждала досега грозни чудовища.

— Ти, мисля, никога не си виждала никакви чудовища.

— Така е, но ми се струва, че ако видя, най-вероятно няма да се уплаша, защото вярвам, че всички същества са добри.

— И аз така мисля — усмихнах се.

Бяха изминали вече няколко седмици, откакто Роза беше спряла да ходи на училище. Сега тя си беше вкъщи всеки ден. Понякога само сутрин двамата с писателя излизаха навън и отсъстваха с часове, а когато се завръщаха по обед, изглеждаха изтощени и притеснени. В подобни моменти Роза не ми обръщаше почти никакво внимание. Бързаше да легне и заспи, а когато се събудеше, беше отново онова игриво и сияйно момиче, което познавах добре.

И съвсем скоро, по някаква необяснима за мен причина, козината по главата ѝ започна да окапва. Аз си помислих тогава, че хората, също като животните, си менят козината през лятото и силно вярвах, че нейната скоро отново щеше да израсне. Но косата ѝ не порасна. А Роза ставаше все по-тъжна заради това.

— Сега съм така грозна, не мислиш ли? — попита ме тя веднъж, когато беше много тъжна.

Опитах се да я развеселя.

— Мисля, че дори си още по-красива, отколкото когато имаше козина. — Роза се усмихна на това и аз добавих: — Недей да тъжиш, защото така можеш да изсушиш някое цвете.

— Така ли?

— Понякога лошото ни настроение може да стори и това, да изсушава красивите цветя.

— Не бих искала да навредя на красивите цветя — каза тя и облегна глава на дланта си.

Да, мили приятели, понякога има истории, които ни разказват на нас, наместо ние да разказваме за тях и тази история е една от тях.