Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (5)

V
За това колко лесно е да повярваш

Застанал на два крака на прозореца в кухнята, аз нетърпеливо очаквах Роза да се прибере от училище. Вече минаваше пладне и аз напрегнато помахвах с опашка, докато се опитвах да преброя розовите лалета в градината отпред.

— 21, 22… колко са много!

Потрепвах нервно и пристъпвах от крак на крак. Но тогава я съзрях да се задава в далечината, по пътя.

Скочих на земята, проврях се през малка дупка в каменната стена и излязох навън. А милата Роза, още щом ме видя, се засмя така силно, че луничките по лицето ѝ засияха като звезден прашец на лунна светлина.

— Какъв чудесен посрещач си имам аз! — Тя ме прегърна и целуна по нослето.

В този ден ние с Роза бързо се залисахме в радостни игри и забравихме за света. Първо отидохме в задния двор на къщата, където поисках да запозная Роза с моите любими цветя. Тя протегна ръка и се здрависа с всяко едно от тях поотделно.

— Здравейте, много ми е приятно! Здравейте, как сте? — приказваше им весело тя.

А цветята ѝ отвръщаха, като поклащаха малките си зелени листа.

— Добре сме — казваха те в един глас, — много сме добре, благодаря.

Но Роза не можеше да ги чуе така ясно, както мен, и затова я насърчих с думите:

— Просто повярвай!

А тя се замисли.

— Какво правиш? — почудих се на странните физиономии, които Роза правеше.

— Опитвам се да вярвам.

И остана така, загледана в цветята, с присвити очи и сбърчено чело. Скоро разтвори широко очи и се усмихна.

— Ах, само колко красиво пеят! — възкликна тя.

А онова, което Роза беше чула, беше песента на горските цветя.

— Колко е лесно да вярваш! — извика тя и легна между цветовете в тревата.

А те продължиха да ѝ пеят своята най-любима песен, защото цветята никога не пеят само за себе си, а за целия свят.