Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (12)

XII
Денят, в който всичко се промени

Беше лятна вечер, времето, когато птиците вече са си легнали по двойки в своите гнезда, а месечината все още не е спуснала бялата си прежда над града.

В онази вечер сякаш всичко беше спряло, за да си поеме дъх. Роза спеше и дишаше недоловимо. Писателят бдеше над нея както винаги, подпрял главата си с ръка. Косата му беше разпиляна, погледът му унесен. Аз се свих на кълбо в ръцете му, положени в скута. Въздухът беше сух и неподвижен и ние самите трудно дишахме. Пол ме погали и това ме успокои. Надникнах през пръстите му към Роза. Тя все още спеше.

— Меркуцио, някой ден ние всички ще се разпръснем като шума по света — каза ми той, усетил моето безпокойство. — Частици от нас ще бъдат вложени във всяко живо същество, допринасяйки за неговата красота. Роза също ще бъде част от тази магия. Тя ще бъде част от вечността.

Неговите думи ме накараха да се замисля. Скочих на леглото на Роза и прошепнах:

— Твоята истинска история започва едва сега!

Нежните ѝ пръсти трепнаха.

Някакво необяснимо спокойствие ме заля. И сякаш невидим гост се настани между нас — плътната енергия на любовта. И аз започнах да ѝ говоря именно за това. За любовта!

Приказката, която разказах на Роза, беше за принца с красиви сини очи, защото в моите мечти аз бях този принц, а Роза бе принцесата на неговите мечти, тоест на моите.

„Преди много години любимата на принца била захвърлена в недостъпни за човека светове от три тъмни като катрана тролски жени. Очите им големи и черни, езиците им горят, носовете им прилични на зурли. Те завидели за красотата на принцесата и я превърнали в невидим дух.

Скитала се принцесата навред объркана и сама и не можела да открие пътя към дома.

Но един ден, не щеш ли, била привикана в съня на принца. Сама не знаела как била попаднала там, но скоро разбрала, че принцът така копнеел за нея, че я извикал несъзнателно чрез мисълта си.

Прегърнали се двамата и се разплакали от щастие, че отново можели да бъдат заедно. Те се прегръщали и си приказвали, и неусетно отминали цели девет години.

През това време кралството на принца се изменило много. Страната опустяла, защото била останала без крал и кралица, които да се грижат за него. Те отдавна се били споминали от мъка по своя дълго спящ син.

Но принцесата вдигнала глава от рамото на принца и понеже била духовно същество, веднага съзряла какво се било случило с кралството на принца. Тя го прегърнала отново и така изминали още три години. Тогава тя му рекла:

— Принце мой, повече не бива да се прегръщаме, годините отминават в безвремие за нас, но там, отвъд съня, твоето кралство тъне в агония. Събуди се и му помогни, защото видях колко много то страда без твоята закрила.

— Но аз те обичам — проплакал принцът в съня, — и не желая да бъда там, където теб те няма. Ти си тук и сега, затова искам да продължа да спя.

— Не бъди неразумен, принце мой. Аз също много те обичам, но ако продължаваме така, от теб няма да остане нищо повече, освен душа. А ти трябва да изпълниш своята съдба. Моля те, смили се над народа си и ми прости, че те държах при себе си толкова години в плен. Вече си зрял мъж и когато се събудиш, ще бъдеш крал.

— Не мога да живея без теб! — прошепнал принцът в отчаяние. — Моля те, не ме оставяй пак.

— Ти не се нуждаеш от мен, за да бъдеш щастлив, но ще ти кажа това, протегнеш ли ръка към ствола на някое елово дърво, усетиш ли пулса му и позволиш ли му да потече през вените ти, знай, че аз чрез него ти шептя. И тогава ще прозреш, че аз мога да ти се усмихвам дори чрез бледите отблясъци по пяната на най-младата река. Аз ще ти се усмихвам дори от тук, от твоето чисто сърце. А когато усетиш как то се сгрява като пламък в жарта, знай, че аз съм поставила на гръдта ти ръка.

Принцът заплакал от щастие и когато се събудил, дарил просперитет и мир на своя народ и стабилност на своята страна. Но неговите приближени забелязали едно необичайно поведение у него.

Принцът обичал често да се усамотява в дивата гора, където, според тях, сред дърветата търсел една изгубена елфска жена. Чували го да говори с елите и можели да доловят как тих и нежен женски гласец, сякаш носен на гърбовете на вятърните коне, му отвръщал. И тогава принцът се усмихвал така искрено, че все едно невидима нимфа с дрехи, изплетени от сутрешна светлина, заставала срещу него и го целувала по устата.“

Видях как устните на Роза се разтварят и тя ме дари с последна усмивка на „благодаря“.

— Продължавай да разказваш, мило мишле — каза ми писателят с блеснали от влага очи, — ти разказваш така увлекателно. Можеш някой ден да спасиш света.

Зарадвах се. Нима той наистина вярваше, че можех да бъда като него, да дарявам радост на света? Той кимна, усетил потока на мисълта ми.

— Ти можеш и много повече от това.

Роза въздъхна. И това дихание като че ли ме дари с някаква сънливост, упояваща ме с любов. Притворих очи и не знам защо се взрях в тавана. Почувствах отново онова присъствие и внезапно заплаках, но така леко, че сълзите ми се превръщаха в розова мъгла.

Огледах се, не бях осъзнал кога тази мъгла се бе разляла из стаята и сега нежно покриваше Роза от стъпалата до връхчетата на нейните красиви кестеняви коси. А Пол се усмихваше с такава благост, че веднага разбрах, че той се бе срещал с нея и преди. Може би някога тя бе прегръщала и съпругата му, помислих си аз. Писателят ми кимна.

— Роза се слива с вечността.

Запримигах на парцали.

„Но как така, негодувах наум, не можем да я оставим да си тръгне просто така, без нищо да сторим!“

— Няма какво да направим. Има моменти, в които ние не сме нищо повече от наблюдатели в живота на своите любими същества. Нямаме право да избираме вместо тях. Можем само да благодарим за това, че някога сме ги прегръщали, и после да ги освободим. Но там, където отива Роза, ще пеят за нея хиляди цветя.

— А слънчогледи ще има ли?

— Ако тя го пожелае, ще има.

Аз въздъхнах, борейки се с идеята да освободя Роза. Ревнувах от розовата мъгла. Нима за Роза тя бе по-важна от мен или от писателя?

Мъглата се сгъсти и придоби плътност. Усещах нейната величествена същност и повече не можех да ѝ се противя. Дадох ѝ своето разрешение и сега тя можеше да свърши онова, за което бе дошла.

Не знам колко време сме останали с писателя така, загледани, замечтани, но неусетно сме се отдали на съня. Когато се събудихме, Роза вече я нямаше.

Леглото ѝ беше опустяло, загубило смисъла си и сега то беше просто парче дърво.

Писателят ме погали по главичката и тогава аз я съзрях в кафявите му очи, където проблесна частица от най-чистата душа, тази на Роза. И знаех, че той също я бе видял в моите.

Просълзих се и се обърнах настрани.

— Мило мишле, запомни, никога повече недей да тъжиш самотно настрани. Обърни се към онези, които най-много те обичат, и тогава, в техните прегръдки заплачи.