Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (3)

III
За навиците на тъгата, приказката на Пол и за това как се запознах с него и неговата дъщеря

Копнеех отново да видя писателя и да послушам от неговите красиви приказки за живота и радостта. Затова един ден се помолих много настоятелно на мама да ме пусне навън и накрая, след много уговорки, тя се съгласи.

Изглади ми панталоните, закопча ризата ми до горе и ми сложи синята папийонка на врата. Побутна ме леко напред с усмивка и ми пожела успешен ден. Не знам защо се държеше с мен, като че ли отивах на далечно пътешествие, но вниманието ѝ ме въодушеви.

Пристъпих на четири крака напред и понеже бях много развълнуван, притичах до стаята на Роза.

Там се покатерих на високата библиотека и се спрях на последния рафт. Укрит под сянката на Андерсен, аз подадох розовото си носле навън и се заслушах. Но нещо в романтичната атмосфера на стаята се беше изменило.

Двамата ми любими хора бяха там, но някаква отнесена тъга като че ли се бе разляла между тях. Не разбрах веднага каква беше тя, но инстинктивно се почувствах много натъжен. Дори захлипах, ако добре си спомням, понеже тъгата има неприятният навик да изпълва всеки, до когото се докосне.

Не знаех защо хлипам, просто бях тъжен. Писателят държеше тогава една малка книжка в ръка и нервно прехвърляше страниците ѝ с върха на пръстите си. Замислен, той я разлистваше от край до край, без да поглежда към текста.

— Татко — чух ясния ѝ звънък глас насред стаята, — разкажи ми отново приказката за смелия крал, който пребродил света само за да открие лек за своето прокълнато дете. Много ми харесва.

Баща ѝ я погледна сепнат, като от дълбок сън, след което погледът му се смекчи и той ѝ се усмихна. Още помня тази приказка, която и на мен, също като на Роза, много ми хареса.

„Живял някога, в далечните земи на север, сред снегове и столетни ледове, най-студеният принц на всички векове. Красив висок младеж с дълга бяла коса и дълбоки сиви очи, той бил така студен и сдържан, че всички в леденото кралство открито го отбягвали. Принцът не знаел защо никой не желаел да бъде негов приятел и затова често самотен тъжал. Искало му се да заплаче, но нещо вътре в него не му позволявало да го направи. Тъгата натежавала все повече и повече в нежните му гърди. И един ден станала толкова непоносима, че го превърнала в презиращо света момче. Дори Кралят и Кралицата, които много го обичали, изпаднали в отчаяние, поради голямата му лошотия.

Един ден, унил, кралят решил да се обърне за помощ към слънцето.

— Кажи ми слънце — запитал той с взор към небето, — знаеш ли каква прокоба тегне над младия ми син, че го е направила така потиснат и отчужден?

Слънцето не знаело какво да му отговори, затова си замълчало. Но скоро му хрумнала една идея:

— Запитай звездите, Кралю красиви, аз за съжаление не мога да отговоря на твоя въпрос.

Кралят поблагодарил любезно на слънцето и изчакал нощта, а когато тя настъпила, се обърнал към звездите:

— Кажете ми, небесни светулки, знаете ли каква проклетия тегне над моя син, че направила го е така суров и леден към мен?

Звездите сами не знаели какво да отговорят, затова също си замълчали. Но скоро една от тях премигнала ведро и рекла:

— Драги Кралю, ние не знаем защо твоят син е толкова студен, ние самите сме топли и благи същества и не разбираме хорската злина. Но аз ти предлагам да се обърнеш за отговор към зимните облаци под нас. Те са така умни и често се скитат навред. Няма земя, която да им е непозната, няма нрав, който да им е чужд. Те единствени ще могат да дадат отговор на твоя въпрос.

Кралят кимнал и погледнал към сивеещите се облаци, които побързали да отговорят в един глас:

— Вярно е, че ние сме били навсякъде и сме виждали всичко, но подобен нрав, като този на сина ти, не сме познали досега. Недей да търсиш отговор в небесните създания, за да отгадаеш човешките намерения, но погледни там, където стъпват твоите крака. В земята са се влели всички мисли на дедите ти. Запитай снега, който благо се стеле навред във всички посоки, той, без да търси данък, като добър хазяин, пази всички човешки тайни.

Кралят се отблагодарил на облаците и звездите и погалил леко с ръка снега, а той свеж и леко син, се зарадвал на неговото внимание.

— Кажи ми Кралю мой, какво те мъчи, че си още буден, насред тези тъмни нощи.

— Мъчи ме тревога по сина ми, който беше преди така добър и благ със своите роднини, а сега съзира у нас само врагове. Той живее в своя собствен тъжен свят, където позволил е на страданието да го издигне в свой раб.

Снегът се замислил, па рекъл:

— Помня принца когато се роди, преди шестнадесет години, със светли очи и красиви коси. Беше най-радостното събитие по тези земи. Аз също веднага го обикнах и затова си намислих да го пазя от всякакви злини. Но от тази, която го сполетя, не успях да го опазя.

— Но каква злина може да го е сполетяла?

И снегът умислен започнал своя разказ:

— Това се случи в една мрачна непрогледна нощ, когато вещицата на Трите Морета мислеше, че никой не я гледа. Тя навлезе сама в най-тъмната пещера на Великото Кралство, където, в недокосвани от слънчеви лъчи земи, подири най-студения къс от всички ледове, и скрита от погледа на живите твари, тайно издялка от него малко синьо сърце.

Рой роя сълзи

не ще успееш да пролееш ти,

но когато то ти натежи,

с лошотия ще пропъдиш близки и сестри.

— Припяваше тя една дяволска проклетия, която вля в студеното късче лед. И докато си пееше така, тя повтаряше името на твоя син. А когато всичко приключи, вещицата подири момчето там, където беше неговата стая.

— Ах, помня тази вещица. Когато синът ми се роди, тя го поиска за свой съпруг. Аз не ѝ го дадох и тогава тя много се разгневи. Заяви, че ще стори всичко, за да си отмъсти.

Завайкал се кралят и се разплакал.

— Но почакай малко, кралю мой, нека довърша. Като среднощен дух, с разпилени черни коси и зловонен дъх, тя тайно се приплъзна в стаята на новородения ни господар, с каква цел и аз не разбрах. А когато излезе от там, в ръцете си държеше неговото скъпо живо сърце. Скри го под дрехите си и с прокобен смях се изпари.

— Ах — проплакал горкият крал, — нима е възможно вещицата да е заменила чистото му сърце със своето издялкано от лед сърце?

Снегът не отвърнал, понеже така му дотежало да разказва тази тъжна история, че неусетно заспал. Кралят се прибрал в двореца и разказал всичко това на своята жена. А кралицата, като разбрала какво се било случило, горчиво заплакала.

— Проклета да бъде тази жена, която в безсмислена вражда ни отне сина и го направи студен и жесток, като своята собствена душа.

Но тогава, не щеш ли, на прозореца на залата, в която се намирали те, се появило малко синигерче. То дочуло от облаците във високото небе за тъгата на краля и решило да му помогне. Подсвирнало птичето и рекло:

— Не тъгувайте, Кралю, защото аз имам блага вест да ви съобщя: преди няколко дена бях в замъка на вещицата и там видях сърцето на вашето дете. То е живо и тупти, но все още е малко, защото няма човешки гърди, в които да съзрее. Намира се в най-висока и непристъпна кула, от която няма нито изход, нито вход. Само малко прозорче над него осветява, дневно време, високия му пиедестал и златния му похлупак. Около него са израснали прекрасни пролетни цветя, а денем птици се събират, за да му шептят нежни слова. И понеже то е така мило и добро, изпълнено с много любов, изслушва всеки техен проблем и им дава добър съвет. Тези птици така му се радват, че биха му помогнали да се спаси. Ако се намери някой, който да го вземе в ръце, те ще успеят с общи усилия да го пренесат отвъд прозорчето.

Кралят много се развълнувал при тези слова и веднага се помолил на птичето да го отведе до замъка на вещицата.

— Но трябва да бъдем много внимателни, за да не я разбудим — предупредило го то, — защото тъкмо по това време тя много обича да спи.

Кралят облякъл тежки доспехи, сбогувал се с кралицата и потеглили с малкия синигер на рамо през необятните мразовити земи, към замъка на вещицата…“

Когато писателят приключи със своя разказ, аз бях вече дълбоко заспал. Разсъних се, когато Роза каза:

— Тази приказка много ми харесва, защото накрая кралят успява да спаси своя син от проклятието, което тегнело над него.

— Така е — съгласи се баща ѝ. Той я гледаше с любов, докато я милваше по челото. Онази необяснима печал отново се появи в стаята, достигна до мен и ме лъхна като хладен ветрец. И нещо се случи в този момент, сам не знам какво, но сърцето ми заудря така тъжно в гърдите, че аз веднага заплаках. С вдигната високо към небето глава, аз плаках всеотдайно и горко, докато сълзите ми не намокриха малките ми крачета и не потънах в локвичка от солена вода.

А Роза и Пол, като дочули моя плач, се разтърсили из книгите и там ме открили, без да осъзная това, зарит в своята тъга. Сега двамата ме гледаха с такъв интерес, та като че ли искаха да ме погълнат с очи. Писателят срещу мен, надвесен над рафта, а Роза, от своето легло. Така се смутих, че побързах да се скрия.

— Не се плаши — опита се да ме успокои Пол и ми подаде ръка. Аз се шмугнах още по-навътре между сенките на книгите, а той се протегна, за да ме погали по гръбчето. Изтръпнах от удоволствие, когато ме докосна. Той ме хвана през коремчето и ме понесе към леглото на Роза, а тя, като ме видя, така се зарадва, че запляска с ръце.

— Това е най-прекрасното мишле, което някога съм виждала!

Аз се поизправих и леко се възгордях. Повдигнах глава и изпъчих гърди.

— Как се казваш? — запита ме Роза.

— Казвам се Меркуцио! — заявих гордо, като прокарах лапичка през най-дългия си мустак.

— Какво грандиозно име за толкова малко мишле! — засмя се Роза.

— Може да съм малък, но затова пък съм велик по сърце.

— И така може да е — усмихна ми се тя. — Имаш красиви очи.

— Благодаря ти — рекох, леко засрамен. — И ти имаш красиви очи. Приличат на шоколадовите курабийки, които мама ми прави в събота сутрин.

Роза се засмя звънко и аз си помислих, че тя бе най-красивата принцеса на света. Завъртях се два пъти около себе си и се свих на кравай на възглавницата, до нея. Прозинах се широко. Бях така уморен, че неусетно съм заспал. А когато се събудих, Роза все още беше там.

„Значи не съм сънувал“ — направих своето откритие за деня, или в случая за нощта, аз.