Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (2)

II
За това как мама ме наказа и как аз спрях да бъда невидим

Нека ви разкажа как се запознах с Роза и Пол. След като дълги дни, скрит от тях, прекарвах зад книгите по рафтовете на тяхната библиотека, в крайна сметка на мен много силно ми се прииска да мога да ги видя на живо. Да, на живо, понеже всичко, до което не можеш да се докоснеш, ти се струва така нереално, че свободно би могъл да го вземеш за фантазия. А аз не исках те да бъдат фантазия.

Мечтаех да ги видя, както казах, на живо, така че и те да могат да ме видят, погалят и заедно с писателя да поразсъждаваме над дълбоките и прозорливи теми на някоя увлекателна книга. И понеже много силно си мечтаех за това, разбира се, то скоро се случи.

Един ден, всъщност беше вечер, когато майка ми не успяла да ме открие в стаята ми, тя много силно се разтревожила за мен. Понеже беше много тревожна майка, от онези майки, които винаги плачат, когато децата им не се прибират от площадката навреме за вечеря, тя започнала да ме зове:

— Меркуцио! Меркуцио! — викала тя.

А ме бе нарекла така, защото и тя много обичала Шекспир, макар че не смееше да си го признае открито, а Меркуцио бил сред най-любимите ѝ негови персонажи. Освен това казваше, че името му звучало гордо и силно, а искала и аз да бъда горд и силен, също като своето име. Именно затова ме кръстила Меркуцио.

Та тя ме викала ли, викала по име, докато не се изморила съвсем. Изтощена, излязла от дома ни и влязла в дома на писателя. Покатерила се с усилие на библиотеката, за да огледа широкото пространство пред себе си по-добре. А писателят тъкмо тогава поставял някаква много тежка книга обратно на рафта, на който била и тя. Мама късно осъзнала какво се случвало и побързала да се скрие в един тесен ъгъл, но книгата, някак си, пак успяла да ѝ затисне опашката. Тя така изпищяла от уплаха, че стреснала Пол, който изтървал четивото на земята. И съвсем безстрашно, както ставаше понякога, когато някой най-нахално се заядеше с нейната опашка, мама Маргюрит изскочила пред него, така както си била по розова нощница и розова шапка, и започнала да му се кара.

Пол бил много учуден от тази говореща мишка, но мисля, че повече от всичко бил впечатлен от старомодната ѝ нощница със старомодна розова шапка. Но такива са си те мишките, старомодни!

Макар че аз, смея да заявя, не съм никак старомоден. Нося бяла ленена риза и дълги памучни панталони с кестенов цвят. А понякога мама ми слагаше и синя папийонка на бели точки, която много-много не харесвах, но от уважение към нея тогава носех.

Та моят писател, наместо да се ядоса на мама, задето тя така му се скарала, ведро се засмял и я погалил по нослето. Той никога не бил виждал говореща мишка дотогава и бил силно заинтригуван от мама. А тя тропнала с крак и, както после ми разказа, се скрила зад Виктор Юго, който най-любезно ѝ предоставил кориците си за убежище.

Аз по това време вече дълбоко съм спял и когато се събудих, мама най-сетне ме беше открила и ме носеше на ръце през стаята на Роза. Разтърках с лапички очите си и се огледах нацупено. И тогава го видях: писателят ме гледаше с усмивка. Той вече не беше илюзия, аз вече не бях невидим, и двамата сега се виждахме.

Усмихнах му се дружелюбно, като на стар приятел. Мама ме бутна през вратата вкъщи и ме скри.

След този случай, дълго време останах наказан, заради своето продължително отсъствие от дома. Мама отказваше да ме пусне отново сред хората. Каза ми, че те били много нетактични същества, които си позволявали най-безочливо да бутат чуждите носове. Ах, как си мечтаех тогава писателят да погали и мен по бялото носле.

Научих от мама, че той често слагал малки парченца сирене по ъглите на къщата, като подарък за нас. Тя ми носеше от тях сутрин за закуска, като не пропускаше да изтъкне колко малко го харесвала, въпреки вкусната му храна.

— Прекалено е самовлюбен! — заявяваше тя. — По цял ден се занимава само със своите книги. Можеше да разтреби поне малко тази голяма къща — макар къщата да беше съвсем малка, — и да изчисти прахта от пода! Толкова често кихам, когато ходя на покупки, че дъх не ми остава, докато се прибера.

Мама беше строга мишка и държеше на чистотата в дома. Аз обаче не се интересувах от подобни неща. Виждах добротата на писателя и на неговата дъщеря и това ми беше достатъчно, за да ги обикна.