Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (8)

VIII
Как да отдаваме страховете си на другите магични същества

Няколко дена по-късно се събудих и открих, че писателят и Роза не си бяха вкъщи. Отсъствието и на двамата толкова рано сутринта ме притесни, затова се оплаках на мама, а тя ми опече шоколадови курабийки, за да ме поуспокои.

Една дузина курабийки и две чаши прясно мляко по-късно Роза и Пол се прибраха вкъщи, но бяха особено мълчаливи и много отнесени. Нещо ги беше натъжило, но те не искаха да споделят с мен какво точно. Роза веднага легна да спи, а писателят се приведе над своята пишеща машина и затрака методично по нея. Аз отново бях сам. Една малка сълзица потече по нослето ми, понеже никой не ми обръщаше внимание. Защо ли хората днес отказваха да си играят с мен? Роза спа дълбоко и непробудно чак до вечерта, а когато се събуди, ме погледна неспокойно и рече:

— Сънувах кошмар, Меркуцио.

— Кошмарът не е нищо повече от лош сън — отвърнах ѝ аз.

— Но аз се изплаших — проплака тя и една звезда се изтърколи от очите ѝ по меката възглавка.

— Тогава нека ти разкажа една приказка за страха! — скочих на крака и махнах мелодраматично с ръка. — Нека ти разкажа за това, как едно друго момиченце успяло да се пребори със страха.

„То било красиво също като теб, имало си очички, носле и даже ушички. Често обичало да се смее и да пее. Но всяка вечер, преди лягане, то започвало силно да се бои.

Това момиче било така страхливо, така силно се плашело от мрака, че отказвало да заспива без светлината на нощната си лампа в стаята. Често сънувало кошмари, породени от нейните страхове и не обичало да става вечерно време от леглото си, защото твърдяло, че отдолу я дебнели лапите на кръвожадни и грозни зверове.

Една вечер това красиво и плашливо момиче отново не могло да спи. То извикало своите родители, но те били много надалеко и не могли да го чуят. Момиченцето се изплашило още повече, защото си помислило, че те били нападнати и отвлечени от злите чудовища. Свило се под завивките, треперещо, притискайки плътно до себе си малкото си плюшено синьо драконче.

Скоро обаче момичето ожадняло. То нервно повдигнало белите завивки и плахо стъпило на земята. В миг припнало по коридора към кухнята, сякаш някой го гонел. Отдалеко тя му се струвала така тъмна и опасна, че то захлипало и стиснало още по-здраво малката си играчка.

Момиченцето се спряло несигурно точно пред вратата на кухнята. Направило крачка напред и после още една, и още една. Усетило дихание в мрака, дочуло тихи стъпки пред себе си, почувствало непознати погледи, приковани в лицето си. Детето изтръпнало.

С разтуптяно сърце то запалило лампата на кухнята, а когато светлината заляла стаята, момичето видяло пред себе си няколко особено странни същества: високи и ниски, еднооки и четириоки, късокраки или безкраки, те били застинали пред разтворените врати на хладилника, с храна в ръцете или лапите и погледи, вторачени в момичето.

Тутакси животинките разтворили големите си уста и изревали яростно. Детето изпуснало плюшената си играчка и заплакало така високо, че заглушило всички чудовища.

От уплаха не видяло как те се разбягали панически из кухнята, като не спирали да се блъскат и препъват едно в друго. Момичето ги погледнало в недоумение и изведнъж осъзнало, че те, също като него, били силно изплашени и викали само от страх. След известно време на безредици чудовищата сякаш се изпарили във въздуха. Само едно малко и подобно на хлебарка същество все още се лутало из кухнята. Ударило се два пъти в стената и също се изпарило.

Момичето отново било само. Родителите му излезли от спалнята разтревожени и го прегърнали, но то вече не се бояло. Дори му било весело, когато си спомняло за тези непохватни и безобидни създания.

Върнало се в стаята си, приклекнало и смело погледнало под леглото, където чифт кръгли очи го наблюдавали с тревога. Детето ги помолило за извинение, че ги било стреснало и ги помолило да излязат навън.

Малка розова животинка изникнала изпод леглото, а след нея в стаята се явили още две-три такива грозновати, но добродушни чудовища, които веднага обяснили, че били ловци на лоши сънища и на детски страхове.

Те разказали, че хората често ги гонели от домовете си, отвратени от дългите им нокти или зурлести лица, така че те не можели да помагат на децата и да се грижат за тях.

Скоро момичето и чудовищата се сприятелили и то вече никога не се бояло, защото знаело, че имало закрилата на много магични същества.“

— Затова, мила Роза, когато имаш лош сън, трябва само да привикаш някое от тези светли магични същества и те мигом ще ти помогнат да го забравиш. Отдай на тях своя страх така, както би отдала някому ненужна вещ. Защото някой чака тази вещ, за да я превърне в магичен прах и да я разпръсне всред света.

И Роза побърза да затвори очи.

— Отдавам всяка своя тревога, страх и притеснение на онези светли магични същества, които с радост биха ги приели. И казвам, благодаря.

След малко отвори очи и се усмихна.

— Подейства! Вече не се боя.

А аз заръкоплясках от вълнение.

Ето как аз, Меркуцио Полински, помогнах на Роза да се пребори със страха, породен от съня.

Но това съвсем не е краят на моята история. Защото най-красивите неща се случват именно тогава, когато ние се освободим от страха.