Петър Бобев
Симба (9)

9

Хер Густав отново побягна от къщи с неразделния си транзистор на рамо. Нямаше власт, която да го възпре. Навън го влечеше сила, по-могъща от страха пред изпълнената с враждебност гора, от привързаността към човека, от навика. Когато зовът на джунглата проехти нейде вътре, в цялото същество, никоя жива твар не може да му устои — нито Симба бе устояла, нито Дребосъчката, нито Маршала. Шимпанзето натисна бравата, излезе гузно вън, затвори след себе си, както го бе научил господарят му, и се метна на първото дърво. Валтер Руднер бе отишъл на лов с един клиент, който не понасяше мисълта, че ще се вози в един автомобил с маймуна, при това маймуна-шофьор, не по-лош от него. Ако не беше това, хер Густав сега щеше да бъде далеч оттук, в саваната, и нямаше да чуе приближаването на роднините си, нямаше да изживее всичко, което му се струпа на главата. Подгонени от намножилите се в родните им места леопарди, шимпанзетата се бяха спуснали надолу, по галерийната гора, която запазваше тихата река от огнената жар на обгорялата степ с плътен зелен пояс.

Хер Густав се радваше на дружбата си с хората. Тя му създаваше удобства и сигурност, задоволяваше неугасимата му страст към техниката, ала не беше в състояние да му замести порива за друга дружба, за взаимност, за общуване със себеподобни. Да опре гръб в друг космат гръб, да прегърне друго космато рамо, да си побъбре с друга пленително набръчкана черна глава, да си отдъхне за малко от това вечно напрежение да разбере какво му говорят, какво искат от него и какво му забраняват тези голокожи свръхмаймуни с техните неразбираеми прищевки.

Затисната с плътния купол на листака, през който се процеждаше призрачен зеленикав светлик, и надъхана с мирис на гнилост, на влага и на безброй цветове, джунглата ехтеше от разногласия хор на шумните си обитатели, от привидно неразличимите подвиквания, крясъци, чирикане, скрибуцане, бръмчене. Но сред цялата тая врява острият слух на хер Густав различаваше ясно далечната глъчка на своите сродници. Чуваше гърлестите ругатни на начумерените самци, които неволно караха да се изправя четината на тила му, но ведно с тях дочуваше и гласовете на самките, които се караха на децата си, които ги подканяха да хапнат някое намерено лакомство или безгрижно си бъбреха. При техните звуци, които за човека приличат на зверски лай, той усещаше как в гърдите му и в цялото му същество прелива някаква непозната, всепоглъщаща нежност, която не можеше да се сравни нито с предаността му към човека, нито с дружбата му със Симба. Нещо съвсем различно, неизпитвано досега, непреодолимо.

Той подскачаше от клон на клон, прехвърляше се по бодливите лиани, които бяха оплели горските гиганти с чудовищна прежда, прелиташе над редките полянки, които прозираха дълбоко под него в къдравите пролуки между бухналите корони, без да чува нищо друго освен тези мамещи призиви, звъннали в ушите му като най-сладостна музика. Когато доближи речния бряг, шимпанзетата бяха слезли на земята, улисани в ежедневието си и пазени строго от няколко смръщени мъжкаря. Задъхан от бързането, нетърпелив час по-скоро да сподели радостта си от милата среща, хер Густав се спусна с отворени обятия към най-близката самка. Изненадана, както ровеше с клечка в мравуняка и предлагаше на детето си полазилите мравки, тя изпищя от уплаха и побягна.

Развеселен от шегата си, хер Густав се спусна след нея. Ала преди да я настигне, отгоре му се хвърли един озъбен самец, който се бъхтеше яростно в гърдите и крещеше с цяло гърло. Преизпълнен с дружелюбие, неканеният гост се спусна към него с протегната ръка, забързал да го срещне така, както го бяха научили хората. Защото още не знаеше, че при неговите роднини приятелските чувства не се изразяват по същия начин. Защото не допускаше, че тъй стремително с разперени ръце връхлитат само настървените за мъжки двубой самци. Още преди да стигне полянката, той се видя обкръжен от цяла тълпа озверени шимпанзета, които пристъпваха към него озъбени, с грозни закани и блъскане с юмруци в гърдите. Пред тоя настръхнал обръч от неприязън той разбра; инстинктът му го подсказа, за щастие превъзмогнал най-сетне наслоенията от човешкото възпитание. Докато враговете му го обграждаха по всички правила на маймунския бой, един едър самец, най-едрият от всички, с огромен гръден кош, с побеляла брада и оплешивяло теме, със зъби, изтрити до венците и с разкъсано ухо разбута тълпата и връхлетя с див вой.

— Хах-хах! — това беше равносилно на: „Вън, проклетнико!“

Хер Густав разбра само по тона заплахата, метна се нагоре, хвана се за първия клон и побягна, последван с яростни викове от Плешивия самец и наежената му дружина. Когато сърдитата им врява най-сетне заглъхна, той спря, приклекна на един разчатален клон и се замисли. Защо го приемаха тъй враждебно, когато неговата душа преливаше от любов и жажда за взаимност? Защо не стисваха приятелски протегнатата му ръка?

Наоколо животът кипеше. Пърхаха на двойки огромни пъстри пеперуди, гонеха се чирикащи птички, бръмчаха диви пчели. Птицата носорог хранеше женската си през отвора на хралупата, където я бе зазидал, докато измъти в безопасност яйцата си. Къткаха токачки. А това? Той отскочи с писък. По вейката пред него пълзеше хамелеон, маскиран с цвета на кората, плосък като парче кора, и дебнеше кацналата на една педя от него тлъста зелена муха.

Ако хамелеонът не беше метнал като ласо дългия си език, за да залепи на върха му плячката си, шимпанзето надали щеше да го забележи. Маймуните губят ума и дума от страх пред всяко влечуго, безразлично дали е кобра, питон или безобидно гущерче. Хер Густав се метна на по-горния клон, от него на съседното дърво, после на третото. Чак там се поуспокои.

Постепенно бистрата зеленина на листака взе да помътнява. Отнейде се процедиха теменужени сияния, прорязвани от розовите струи на залеза. Отдолу, по гигантските дънери, полазиха заплашителни сенки, надигнаха се като черен прилив. Тогава гората заехтя от вечерния концерт на шимпанзетата. Хер Густав и тоя път не устоя пред дивия призив. И в неговите гърди затрептя неудържимият нагон да отвори уста, да изпъне врат и да излее в мощен рев доволството си от света, от здравото си тяло, от неосъзнатата радост, че и тоя ден е преживял.

Неволно, поддал се на първобитния им зов, той полетя към маймунското сборище. Наистина сега спря по-далеч, не се осмели да приближи повече, незабравил предишната среща, потули се зад едно стъбло, откъдето надзърна страхливо. Сродниците му се бяха разположили край реката. Едни пиеха като натопяваха пръсти във водата и после ги облизваха, други ровеха с пръчки из термитниците, трети преобръщаха камъните, за да ловят червеи, четвърти претърсваха храстите за птичи гнезда и смокини.

Когато най-сетне се нахрани, Плешивия се вдигна и изрева гръмогласно. Чакали този знак, всички самци се присъединиха към неговия вой. Избухна страшна врява, която за човешкото ухо наподобяваше воплите на хиляда демона, но за ухото на хер Густав звучеше като божествена симфония. Ето, няколко самеца запляскаха с длани, по-младите награбиха сухи колове и заудряха с тях по един хралупат дънер като тамтам, а останалите заподскачаха наоколо в див танец, като се тупаха с юмруци в гърдите, пляскаха с ръце, премятаха се и се въртяха замаяни около себе си.

Хер Густав не устоя пред тая нова съблазън. Скочи на тревата и заподскача като другите. Ала не за дълго. Плешивия се хвърли отгоре му в светкавична атака. Хер Густав трепна и неволно докосна бутона на транзистора. От мембраната избухна като взрив някакъв гръмотевичен вой и пукот. Слисан от това чудо, нападателят спря насред път, остана онемял с отворена уста. После отстъпи крачка надире, втора, трета крачка, а ужасените му поданици в миг се пръснаха по дърветата. Без да съобрази, че трябва да спре радиото, ако държи да се сближи с тях, хер Густав се спусна подире им. Това вече беше прекалено за дивите им души. Шимпанзетата побягнаха из гората с писък пред това свръхестествено същество, уж шимпанзе по образ, а всъщност миришещо на човек и издаващо такива човешки шумове.

Колкото и да се силеше, хер Густав не успя да ги настигне. Най-сетне спря задъхан, с разтреперани ръце и крака. Ясно, нямаше надежда. Всичко беше свършено. Не го искаха. Обречен беше на самота — самотен в шумната компания на Ноевия ковчег. Спусна се на пътеката и се запъти обратно, като куцукаше уморен и се подпираше в земята с една ръка, докато с другата притискаше бръмналия транзистор до гърдите си.

Изведнъж той се метна на първия клон, до който достигаха ръцете му. Не се бе излъгал. Дружбата му със Симба не го правеше непредпазлив спрямо другите зверове. Симба си е Симба — лъвица само по външност, а останалите лъвове — хищници, грозни врагове. От храста се измъкна Мишкарката, още по-заслабнала, още по-изнемощяла отпреди, подгонила един гущер. Когато тя го застъпи, опашката му се откъсна и остана в ноктите й, а самият беглец изчезна сред тревите. Но преди лъвицата да посегне към огъващата се трошица месо, отгоре й се хвърли настървен Безгривия, окуцял, измършавял повече от нея. Черната грива беше мъртъв, Симба беше избягала някъде — нямаше вече кой да го храни. При неговото предупредително изръмжаване, колкото и да беше гладна, Мишкарката отстъпи. Тъй повеляваше законът — пръв трябва да се нахрани самецът, а след това самката, дори ако тя е хванала плячката. С едно близване Безгривия лапна гущеровата опашка. Ала тя не засити глада му, само го раздразни повече.

Наблизо изкътка токачка. С тромав скок куцият лъв се метна към нея, ала болната лапа спъна устрема му, попречи му да я улучи. Токачката се шмугна в шубрака с крясък. Безгривия се заозърта с още по-алчен поглед, с още по-искрящи зеници, с полуотворена уста, задъхан от умора. Тогава видя пасящата антилопа. Той запълзя нататък, като огъваше припряно опашка. Ето, ето! Краката му се свиха под корема. Антилопата сякаш не го забелязваше, продължаваше да пасе, без да се озърта както обикновено. Внезапно инстинктът на маймуната надделя над любопитството. Хер Густав, в който изведнъж се бе събудила омразата към всички хищници и съчувствието към всичките им жертви, се разскача по клона, развика се, започна да кърши вейки и да ги хвърля по дебнещия звяр.

В мига, в който Безгривия се метна върху жертвата си, ядосан от намесата на маймуната, антилопата се подхвърли и прелетя на цял метър над главата му. Още във въздуха тя обърна назад очи, в които искреше явна насмешка.

С гневен рев на разочарование лъвът погледна нагоре, където му се блещеше нахалният издайник. После опита да се покатери на дървото. Напразно. Колкото и да се напъваше, сакатият му крак все не успяваше да вцепи нокти в гладката кора.

Накрай, убеден в безсилието си, Безгривия се запромъква към реката сподирен по лианите от хер Густав, чиято събудена неприязън му подсказваше, че сега му се е паднало да подразни безнаказано един макар и окуцял цар на животните.

Мишкарката бе опитала да изостане, да хване за себе си някоя мишка, ала Безгривия не й позволи, поведе я с решително изръмжаване и тя го последва покорно. Ето, достигнаха брега. Самецът се спотаи в храстите, а лъвицата, за миг останала без надзора му, зърна един огромен охлюв, смачка черупката му с лапа и посегна да нагълта с осакатената си уста жилавото му тяло. С ново изръмжаване Безгривия я принуди да се свре и тя в скривалището. Докато двата хищника се притъкмяваха в засадата си срещу вятъра, по пътеката се зададе стадо антилопи импала и гну, смесени със зебри. Водачът гну пристъпваше предпазливо, особено като съзнаваше, че идва от опасната страна, откъм вятъра. По клоните на крайречните храсти и дървета чакаха цял легион птици личинкояди, които тозчас облетяха новодошлите, облепиха ги и се заловиха най-съвестно да ги пощят от кърлежи и личинки на щръклици. Присъствието на птиците окуражи водача и той пристъпи по-смело към водата.

Преди хер Густав да извика, за да предупреди жертвата, Мишкарката скочи върху най-близкото младо гну, което хукна право към засадата, обезумяло от внезапното нападение. Ала помощта на шимпанзето излезе излишна. Всъщност какво можеха да постигнат изнемощялата лъвица със скованата челюст и осакатеният трудно подвижен самец? Антилопата избяга, с нея — и цялото стадо, а двата хищника отново се заложиха в скривалището, побеснели от безсилието си, като едва се удържаха да не завият от глад.

Още не бяха се прикрили както трябва и ето че се зададоха двадесетина павиана. Хер Густав се развика от клона, ала те не разбраха предупреждението му. Само му се озъбиха злобно. Ако беше на земята, нямаше да се отърве евтино. Стара вражда разделя двата четириръки рода.

Една загрижена майка притичваше най-отзад и се караше на непослушния си палавник, който все гледаше да се отлъчи от нея, за да се порови под камъните. Безгривия ги издебна добре. Щом възрастните маймуни нагазиха във водата да си хапнат водни лилии, той скочи. Ала и тоя път не улучи с първия скок както някога. Павианчето се метна на един термитник и закрещя пронизително, сгърчено от страх на върха му, докато озъбеният му враг драскаше безуспешно с нокти да се изкатери по гладката хлъзгава грамада. В същия миг мъжкарите се хвърлиха насреща му, обградиха го в плътен обръч с настръхнала козина по гърбовете, като щракаха челюсти и удряха с лапи по земята. Макар и тъй умиращ от глад, Безгривия проумя заплахата. Ако останеше, самците щяха да го разкъсат. И той, верен на стария си нрав, побягна, последван от Мишкарката. Изостави водопоя.

Когато лъвът излезе от гората, слънцето вече беше достигнало кръгозора и ръсеше със златистия си прах цялата савана, която се разстилаше в далечината някак призрачна и недействителна, забулена в теменужена омара. То потъваше бързо и се нащърбваше, докато накрай угасна съвсем. Потъмнялата омара се сгъсти, наслои се върху света, разтвори в мътилката си последните следи на слънчевия прах, угаси мъждукащите огънчета върху дървесните корони. Край гората минаваше забързано говедарче, подкарало с дръжката на копието си десетина гърбави кравици. На врата му висеше торбичка с къс хартия, на която бяха написани изречения от корана. Негрите мохамедани смятат, че лъвът като справедливо и любимо на аллаха животно ще уважи посланието на Мохамеда и няма да докосне тоя, който е защитен от корана. Иначе родителите му не биха пуснали пастирчето само сред саваната.

По навик, както при всяка среща с човека, Мишкарката се отдръпна в гъсталака, ала Безгривия не отстъпи. Беше преценил начаса. Копието не гърми, копието не е опасно като пушката. Той се спотаи в храстите и задебна приближаващото стадо. Гънещата се опашка сред тревата издаваше кроежите му. Щом като със счупения си крак вече не е годен да улови нито едно диво животно, та дори и мишка, защо да не опита щастието си тук? Питомните добичета са по-тромави, по-непохватни. Ако не е страхът от човека, хищниците да са ги изтребили отдавна.

Още докато лъвът се сгъваше за скок върху най-близката кравичка, хер Густав се развика от клоните. Безгривия разбра, че няма смисъл да се крие повече и се показа с ядно изръмжаване. При неговото появяване стадото хукна през полето. Ако говедарчето бе останало на мястото си, навярно нападателят не би се решил. Ала то побягна, улесни го. Като всеки хищник, лъвът инстинктивно подгонва тоя, който бяга. Нещастното момче изостана, препъна се, падна. Безгривия, макар и куц, го настигна и се стовари отгоре му. Гладът бе замъглил очите му. Без да си дава сметка за всичко, което щеше да произлезе, той заби нокти и зъби в топлата плът, загриза я лакомо. Кръвта рукна като топло солено ручейче в устата му, опияни го.

Най-сетне позаситил страшния си глад, звярът започна да облизва с език, подобен на пила, кожата на жертвата си, за да се наслади изцяло от вкуса на кръвта.

Невиждал още животно да яде човек, смаян от тая дързост, равна на богохулство в неговите очи, хер Густав изкрещя в ужас и се понесе обратно към Ноевия ковчег.