Петър Бобев
Симба (7)

7

Изминаха десетина месеца. През това време Симба се връща при старите си приятели няколко пъти, поиграваше си с тях половин-един час, после внезапно ставаше, ослушваше се и без да ги погледне повече, побягваше в гората. Обикновено след такива срещи Валтер откриваше наблизо, зад храстите, следите на Черната грива, който я бе очаквал така скрит да завърши свиждането й. Често я срещаха и из саваната. Тя изтичваше насреща им и се метваше в колата, преди хер Густав, който вече редовно шофираше, да натисне спирачката. Тогава те я повозваха някой и друг километър, а в туй време Черната грива, Безгривия и Старата ги гонеха по петите, сякаш се надбягваха с автомобила — Черната грива почти опрял нос в колелетата, Старата на двадесетина крачки зад него и най-отзад, боязлив както винаги пред непознатото, Безгривия. Пръв се отказваше той. Не можеше да издържи такава гонитба с куция си крак. След него спираше задъхана Старата, която напоследък бе отпаднала съвсем. Черната грива устояваше най-дълго, примамван от нежния поглед на любимата си, която мигновено излиташе от колата, щом забележеше, че и той почва да изостава.

При всяка среща коремът й все повече напълняваше. И накрая тя престана да им се явява. Дълго търси Валтер леговището й, ала все напразно. Най-сетне, след две седмици отсъствие, Симба пак им се показа, но сега още по-различна, отслабнала, отчуждена, с по-вели движения и угрижен поглед. Поотърка се в краката на стария си господар и тозчас се обърна да си ходи. Измъчван от любопитство, той понечи да тръгне подире й, ала тя се извърна рязко и изръмжа. Наистина не враждебно, а някак другарски предупредително — но нали изръмжа! Валтер опита още няколко пъти да я проследи. Привикнала към тези му хитрости, тя вече не ръмжеше, а направо го разиграваше. Отвеждаше го в разни посоки, като гледаше да го докара все до някой непроходим гъсталак, където ненадейно изчезваше. Валтер съчувствуваше на майчината й загриженост. Сега в нея говореше най-силният инстинкт, който я задължаваше да пази от всекиго децата си, дори от него.

И не само това. През последните дни взе да му създава грижи и хер Густав. Обикновено плах и нерешителен без хората, заврян в заключената къща при всяко тяхно отсъствие, напоследък и той почна да се губи из гората. За разлика от Симба шимпанзето не се занимаваше с вратата, за да излезе, а се прекатерваше по коловете на бодливата ограда. И всеки път се завръщаше все по-наскърбено, по-отчаяно и раздърпано. Валтер не се чуди дълго каква може да е причината. Един ден той дочу подлудяваща врява в гората, по която разбра, че в търсене на храна насам се бе преселило многолюдно стадо шимпанзета. Джунглата бе заговорила и в сърцето на хер Густав, отличния шофьор и обожател на транзисторите.

Днес Валтер беше получил по радиото неприятна задача — толкова неприятна, колкото заповед да ликвидира остарял озлобен слон или носорог. Туризмът бе станал бедствие за резервата. Струваше му се, че всички богаташи по света, бели, жълти и червени, изведнъж бяха овладени от непреодолим порив към първобитната природа и се мъкнеха насам на цели пълчища. Като гледаше върволицата от автомобили, той не можеше да се начуди кой всъщност изхранваше тая тълпа от безделници. И всеки от тях, понякога не пипвал пушка с ръка, идваше с амбицията да убие поне един лъв. А тъкмо на Валтер беше най-добре известно, че в Африка няма толкова лъвове, колкото са желаещите да ги убиват. Предлагаха луди пари да се доберат до лицензия за лов, идваха при него с препоръки, идваха със заплахи. Досега все му се удаваше да ги отклонява, все успяваше да опази нещастните хищници от суетната хищност на хората. Лъжеше, че са оставени за разплод, че са намалели вследствие на епидемия, а когато и това не помогнеше, водеше клиентите си тъкмо там, където нямаше никакви изгледи да срещнат лъв. От управлението взеха да му правят забележки, защото скъпите ловни разрешителни бяха главният доход на резервата.

Направо казано, Валтер мразеше тези лъвоубийци, които пристигаха охранявани от опитни ловци да изтребват в пълна безопасност, безнаказано и подло благородните животни. Едновременно с треперещия новак стреляше и професионалният ловец, който после уверяваше клиента си, че сам, без ничия помощ, е ударил звяра. Така му даваше възможност с чиста съвест да окачи трофея в кабинета си и през почивките между две сделки да се перчи не само с изкуството си да печели пари, но и с храбростта си.

За нещастие, нашествията на туристите зачестиха. Особено при съвременните удобства. Едни пристигаха със самолетите си, снимаха, гърмяха до вечерта и отлитаха, а други се домъкваха с цели кервани автомобили, разпъваха огромни палатки, с по няколко стаи, с тоалетни и вани, с кревати и с мрежи, генератори за електричество, с хладилници и вентилатори.

Валтер ги разпъждаше, както му паднеше, учтиво, но настойчиво — дотолкова че да не загуби мястото си, което въпреки всичко обичаше и което беше добре платено. За да позаглади донейде грубостта си, той опитваше да ги залъгва с други трикове. Показваше им дружбата си със Симба и с Дребосъчката, чиято дъщеря вече беше израснала колкото майка си и беше кротка като нея; с Маршала, който макар че вече не се прибра в Ноевия ковчег и сърдито фучеше срещу всеки друг човек, на него позволяваше безнаказано да го приближава и да го чеше между двата рога. Освен това, само за да запази от изтребване питомците си, той уреждаше всеки път някакъв нов спектакъл за поредния си клиент. Застрелваше някоя болна зебра или антилопа. При неговия гърмеж лъвовете изтичваха през глава, като гладни кучета при зова на господаря си. И те предпочитаха да получават храната си наготово, вместо да се трепят подир бързоногите си жертви. Изстрелът за тях беше равносилен на гонг за угощение. На Валтер оставаше само да отведе клиента си с автомобила му направо там, сред сбраните хищници.

Днес си бе наумил друго. Щеше да довлече убитата зебра на самата поляна, където кацаха самолетите, та щом клиентът се покаже от вратичката, да се озове тутакси лице с лице пред първобитната природа, на лъвското пиршество. Нали търсеха вълнения? Валтер щеше да ги задави с вълнения. Щеше да им докара зверовете вътре в палатките, ако поискат. Само да не ги убиват.

Той изкара лендровера от гаража. Кирагангано зае мястото си, а хер Густав все се губеше. Валтер натисна клаксона. Никакъв отговор. А нямаше време. Клиентът щеше да пристигне скоро. И тъкмо когато колата излизаше от двора, хер Гусав дотича запъхтян, размахал дълги ръце за равновесие, с разкъсано ухо.

— Ух, ух! — изсумтя той отдалеч. — Хрю-хрю! У-у-ух! Хрю!

Това означаваше, че е много сърдит. После се метна до приятеля си и издърпа волана от ръцете му.

Когато се измъкнаха от крайречната джунгла и навлязоха в саваната, те съгледаха на петстотин метра от пътя Мишкарката. Валтер вече наричаше така Старата лъвица, защото откак жирафите й бяха строшили челюстта, тя се препитаваше главно с мишки. Костта й бе зараснала накриво и нямаше сила да отръфне къс месо от по-едро животно. Ловуваше това, което можеше да глътне направо. И днес нещастницата подскачаше като котка из тревата, подгонила ту мишка, ту жаба, ту гущер, а понякога и някой подхвръкнал скакалец. Едрата хищница, свикнала да поема по десетина килограма месо дневно, трудно се прехранваше с тая дребна дажба. Затова всеки ден отслабваше все повече и повече. Валтер беше сигурен, че няма да оцелее дълго, че скоро щеше да засити чакалите и хиените. От няколко дни наблюдаваше как се навърташе наоколо и Куцата. И днес пак я видя, полегнала стотина метра встрани, сякаш преценяваше дали залитащата лъвица е отслабнала дотолкова, че най-сетне да й прегризе безнаказано гръкляна.

Изведнъж Мишкарката се спря и почна да рие ожесточено с нокти земята. След няколко минути пред нея побягна едро бодливо свинче. Лъвицата се втурна настървено подир него, забравила хитростта му, забравила целия си опит, заслепена от глад. Когато се досети, беше късно. Беглецът се бе заковал на място, като едновременно с това бе разперил дългите си две педи игли и преследвачката му бе набучила лапата си в тях. Туземците разправят, че свинчето ги изстрелва. Валтер знаеше само, че тези бодли се отделят леко от кожата си и причиняват мъчителни гнойни рани. Още по-тежки дни предстояха на злополучната хищница така, с разбита челюст и ранена лапа.

Симба отново ги посрещна на обичайното си място, върху обраслия с храсти хълм, пред който се разкриваше цялата савана. Хер Густав закова колата и размаха за поздрав ръце. Тоя път Симба не се качи при тях. Тя ги изгледа някак особено и се шмугна в гъстака. Убеден в своята правота, Кирагангано стоеше безучастно, със замръзнало лице, а Валтер и хер Густав си размениха недоумяващи погледи. Шимпанзето вече се тъкмеше да натисне педала за газ, когато лъвицата се появи отново, понесла в уста едно пъстро лъвче. Валтер скочи насреща й, забравил всякаква предпазливост. Тя се поколеба една-две секунди, после положи детето си в краката му. Той усети как се овлажняват очите му. Приятелката му не го бе забравила. Преодоляла бе вродения майчин инстинкт. Привързаността към човека бе победила. Отново бе му засвидетелствувала любовта и доверието си.

Валтер не посегна веднага да го погали. Досети се колко лесно можеше да заговори майчиният инстинкт. Остана прав, неподвижен. Любопитното зверче го достигна с неувереното си клатушкане, душейки тревата, и опита да се покатери по ботушите му.

Хер Густав не издържа повече. С радостен крясък той грабна в прегръдката си малкото лъвче. Симба само изръмжа, ала човекът не разбра — от удоволствие ли или от уплаха. Тогава и той го взе, почна да го гали и да целува пухкавата му козина. А майката, щастлива, с доволно мъркане отъркваше глава в краката му.

— Моето внуче! — пошегува се Валтер. — Колко е сладко!

Без да се обърне, загледан в далечината, масаят рече:

— Идва автомобил. Направо, без да се е отбил към къщи.

Валтер остави лъвчето до майка му, която неволно въздъхна от облекчение и го близна с език тъй поривисто, че то се прекатури по гръб. Насочи далекогледа. Наистина подозрително. Всеки посетител, турист или ловец, е длъжен да му се обади, преди да навлезе в района. Той трепна, различил старите си познайници: ловеца Макдоналд, Марсел Соваж и бушмена Кау. Почти цяла година не ги бе виждал. След разговора им бяха изчезнали и той се бе надявал, че повече няма да му досаждат. А сега? Какво ли замисляха пак? Кинооператорът бе насочил камерата си към два лъва, които се прокрадваха в сянката на колата. В това нямаше нищо нередно. Всеки има право да прави такива снимки. Само при едно условие — да се пази, да не се подава много-много навън, защото колкото и да изглеждат кротки, лъвовете в резервата са все лъвове. Капризни като хората.

Валтер позна Безгривия и Черната грива. Докато Симба пазеше детето си, те бяха тръгнали на лов. Гладът ги бе принудил сами да се погрижат за прехраната си. В резервата тревопасните животни не се плащат от автомобили, пропускат ги близо до себе си. Хищниците използуват този им навик, за да се прокрадват от подветрената страна в достатъчна близост, на тридесет-четиридесет крачки, откъдето с една прибежка могат да настигнат изненаданата жертва. По-отдалеч не се опитват, тъй като познават своите възможности, от горчив опит са научили и възможностите на плячката си. Длъжни са да ги знаят, ако искат да не умрат от глад.

Първа ги забеляза пазачката на стадо антилопи, наричани планински козли. Тя подрипна три метра високо, разгледа ги добре и разгъна надиплената си като хармоника бяла кожа на гърба. При тоя сигнал за тревога всичките й сродници се разскачаха, разпънаха и те сигналните си флагове. Цялата савана, в която доскоро почти нищо не се виждаше, изведнъж се раздвижи. Слоновете разпериха огромните си уши, заусукваха хоботи. Жирафите побягнаха със смешния си раван. Антилопите се втурнаха като живо наводнение, последвани от невидимите допреди малко зебри. Свикнал да бъде начело на керваните и стадата, като всяко магаре, Александър Велики препусна напред с водача-жребец, като подскачаше и мяташе най-ожесточено чифтета.

И все пак не всички избягаха. Една престаряла зебра, случайно стъпила в потулена от тревите пукнатина, се прекатурна презглава, сякаш спъната от прозрачно въже, опита се да се изправи, но не можа. Замята се безпомощно, паднала по гръб. Беше си счупила крака. Може би само го беше навехнала. А това в саваната е равностойно на смъртна присъда. Безгривия в миг прецени, измъкна се от сянката на автомобила и хукна нататък. Сговорчив както винаги и не по-малко гладен, брат му го последва начаса. Едно стисване на челюстта беше достатъчно да прекъсне мъките на жертвата.

Цялата савана се успокои, сякаш нищо не се бе случило. Лъвовете бяха взели данъка си и вече не представляваха заплаха за никого. Убийството за тях е намиране на храна, а не наслада, каквато е за пантерите. Всички животни продължиха да пасат, дори без да поглеждат наоколо. Животът нямаше право да спре. Така, улисани в паша, те доближиха безстрашно на стотина метра от хищниците, без да оставят часовои. Всевиждащите лешояди тутакси ги откриха. Слетяха се от всички посоки, закръжиха отгоре, докато накрай се престрашиха да накацат по земята. Но колкото и да бяха нетърпеливи, не дръзнаха да нарушат лъвската гощавка. Само изгракваха алчно и тракаха с кривите си клюнове. Прехвръкнаха отнейде и щъркелите марабу, които се подредиха наоколо като съвещание на плешиви философи. Зарязала Мишкарката, дотича и Куцата, опита да се присламчи до плячката от другата страна. Черната грива само изръмжа презрително и замахна с лапа, както се гони нахална муха, ала Безгривия се втурва с куцукане насреща й, уверен в своята безнаказаност. Винаги, когато беше сигурен в надмощието си, нападаше — дори без нужда, само от някакъв нагон да покаже превъзходството си. Хиената отскочи назад с гневно изквичаване, ала след десет крачки спря, приклекна в очакване на своя дял. Щом се върна при зебрата, Безгривия я помъкна, следван от зловещата процесия на прегладнелите лешояди.

Както изглежда, тези снимки не задоволиха кинооператора. Валтер видя, че от колата слезе Кау и се запъти към лъвовете, като пристъпваше уплашен и се озърташе с питащ поглед към господаря си, който с пушка в ръка му правеше ободрителни знаци. Въпреки че го наблюдаваха под око, двамата братя продължиха кървавото си пиршество, докато той достигна на десетина метра от трапезата им. Това вече беше прекалено. Черната грива вдигна глава и изръмжа, затиснал с лапа плячката си.

Валтер изруга през зъби. Какво целяха? Защо ги дразнеха? Или бяха решили да пожертвуват роба си заради някоя скъпа снимка? И той, ловният инспектор, щеше да допусне това пред очите си? Той се метна в колата и подкара лудо напред.

За жалост не успя да предотврати трагедията. Щом Кау спря, вцепенен от предупредителното му ръмжене, Черната грива продължи обяда си. С цялото си държане той излъчваше могъщо спокойствие, царствена увереност в себе си и величествено безразличие към двукракото нищожество, което приближаваше, по-безвредно от танцуващите наоколо лешояди, по-незначително от дебнещата да открадне някой къс хиена.

Ала тъкмо беззащитността на жертвата, подтикна Безгривия към нападение. Така се бе хвърлил към хиената, за да се наслади от уплахата й, така връхлетя и тоя път. Както му бе заповядано, Кау се наведе да вземе камък и това непредвидено движение смути нападателя, който бе очаквал бушменът да побегне. Дързостта му стигна дотук. Лъвът се закова на място, изскимтя смутено, изправи се на задни лапи. Озадачен от постъпката на брат си, Черната грива престана да яде. Може би помисли, че е ранен, че иска помощ. А цял живот бе свикнал да му се подчинява и да го подкрепя. Той се отдръпна от трупа, върху който лешоядите се нахвърлиха незабавно, и приклекна, устремил напред дързък изучаващ поглед. После цялото му тяло издаде взетото решение. Прилепи се към земята. А колкото по-плътно приклекне лъвът, толкова по-мощен е скокът му. Опашката му се изпъна като сабя, после тупна веднъж в земята, тупна втори път…

Валтер изтръпна. Удари ли трети път, скочи ли, никой не е в състояние да спре устрема му. А когато истински лъв нападне, той или убива, или бива убит. Черната грива беше истински лъв. Това разбра веднага и истинският ловец Джордж Макдоналд.

След третия удар на опашката Черната грива излетя светкавично, сякаш се сви на топка, превърна се в изстрелян снаряд. В същия миг изтрещя пушката на Мак. Черната грива продължи напред, блъсна с тяло разтреперания от ужас бушмен и чак тогава рухна, просна се неподвижен, без да трепне. Кау се изправи и хукна хъм колата, но Мак му заповяда да хвърли за проверка камък върху мъртвия лъв. Черната грива остана неподвижен.

Тогава пристигна и Валтер. Колата още не бе спряла, когато той изскочи навън с пушка в ръка.

— Е? — запита той тичешком. — И тоя път ли ви нападна?

Мак отвърна дръзко:

— Не! Тоя път не!

— Тогава?

Инспекторът усети, че устните му пресъхнаха. Толкова му бе противна тая роля на следовател! Вродената му стеснителност, свитостта му отново взеха връх. Да стои с пушка срещу хора! Неволно през съзнанието му се мярна друго сравнение. Винаги, когато видеше въоръжен човек срещу друг човек, той си припомняше есесовците от концлагера. Винаги… И сега…

Несръчен и непохватен, Валтер изведнъж се почувствува неловко, някак не на място. Едно е да пазиш животни, да бъдеш „бавачка“, друго — да ловиш хора, макар и нарушители на закона…

— Възможно ли е? — рече той, като отпусна цевта. — Ловец като вас да не знае, че е забранено да се стреля от колата?

Очите му неволно се устремиха към скрития под черните очила поглед на кинооператора. Не! Нямаше никакво съмнение — не беше случайна прилика. Напрегна паметта си, помъчи се да си го представи без очила и без брада. Тогава мъжете не носеха бради.

— Господин Соваж — рече той. — Подсетете ме откъде се познаваме.

Измъчен, с опнати до скъсване нерви от дългото укриване, от мъчителните усилия да забрави миналото, добил нрава на гонен звяр, Марсел Соваж не издържа повече.

— Порка Мадона! — изкрещя той. — Оставете ме на мира!

В същия миг Валтер зърна Кау, който пристъпваше зад гърба му, зърна и Макдоналд, който зареждаше пушката си. Смътно подозрение облъхна съзнанието му. Но то беше тъй ужасно, че не го повярва веднага. Неспособен беше да разбере злото. А това „Порка мадона“! От кого беше чул тая италианска ругатня?

Изведнъж тия случайно изпуснати думи осветиха като мълния черната бездна на забравата. Та това беше той, французинът, връзката, който помагаше в лазарета и разнасяше заповедите на нелегалния щаб от една барака до друга, когато се налагаше да се укрие някой, да се помогне в бягството на друг, да се организира саботаж. Само едно не можеше да проумее — защо се криеше сега?

Преди да си отговори, той видя, че и Марсел измъкна пистолета си. Всичко това стана за секунда, не повече.

— Стойте! — изкрещя Валтер. — Полудяхте ли?

Отскочи в същия миг, когато револверът изтрещя. В тоя миг нещо твърдо го прасна в тила. За щастие при неговия отскок ударът не попадна там, където бе насочен, затова не разби черепа му. Инспекторът политна, но успя да се задържи на колене и на ръце.

И видя. Симба бе връхлетяла върху Мак, който именно го бе ударил с приклада си, и го бе простряла на земята. Разтрепераният кинооператор бе забравил, че има оръжие и опитваше да се завре в сандъка на лендровера, а бушменът бягаше пред масая, който го преследваше с копието си. Дори тъй, с размътено съзнание, Валтер не допусна убийството.

— Кирагангано! — спря го той. — Остави го!

Обърна се и към лъвицата:

— Симба, тук!

Послушни, двамата се върнаха назад неохотно, като лъвицата продължаваше да ръмжи гневно, а масаят все още разтърсваше заплашително оръжието си.

Използвайки залисването им, Мак посегна към пушката си, ала Кирагангано го превари — първо я настъпи с крак, после я взе и подаде на приятеля си.

Възмутен, разтреперан от подлото нападение, Валтер извика:

— Нашите лични сметки ще оправяме друг път! Но за убития лъв ще дам рапорт. Ще ви тикна в затвора!

Прибрал и оръжието на Марсел, Кирагангано пристъпи напред.

— Защо ги пускаш? Врагът се среща винаги като враг!

Инспекторът отговори с презрителна гримаса:

— Няма да си мърся ръцете с кръвта на подлеци!

— Кой тогава ще даде заслуженото на подлеца?

Валтер замълча. Прегърнал шията на Симба, той я успокояваше да не се хвърли повторно върху негодниците, които пред нейния вид и под заплахата на пушката му бързаха към автомобила си. Ловецът запали мотора и колата се понесе през саваната сред облак прах. Кирагангано хвана приятеля си за лакътя.

— Валтер трябваше да ги убие! Те са лоши хора!

— Не мога! Тъй съм устроен!

Масаят сви устни.

— Който не може да убива — го убиват!

— И тъй да е! — вдигна рамене Валтер. — Аз съм друг. Много сложно са създадени хората — от много добро и от много зло едновременно. За себе си съм приел това — макар и да живеем тук, сред зверовете, за нас, хората, важат други закони, не законите на джунглата — човешки закони…

Масаят не отстъпваше.

— Те са лоши! Кирагангано прочете в очите им омраза, прочете стръв за убийство. Те ще убият и Валтер, и Кирагангано!

Инспекторът го прегърна.

— Преди двайсет години в моята родина ме пратиха в концлагер, биха ме, тровиха ме, гладувах, страдах, едва оцелях. Защото като войник отказах да убивам хора…

Той потърка челото си, покорен от спомените.

— Там, в лагера, с нас, сред нас беше и Марсел Соваж. Само че тогава носеше друго име. Не беше белгиец, а французин. Заемаше се с най-рискованите акции. Защо сега поиска да ме убие? Та ние всички бяхме като братя, повече от братя! Само заради лъва ли? Не! Има нещо друго. И защо се е прекръстил? Човек не току-тъй се отказва от името си. Какво дири в Африка? Повечето европейци, които са се заселили тук, все са преживели нещо, опитват да избягат от някого — от себе си, от страданието си или от закона… От какво бяга Марсел Соваж?

Внезапно Симба, поуспокоена след отстъплението на бракониерите, видя убития си другар. Пристъпи към него неуверено, обиколи го, измърка тихо. Ослуша се. Наведе се. Бутна главата му с муцуна. После легна до него, взе да гали челото си в неговата козина, да мърка все по-силно и по-силно, докато накрай това нежно мъркане премина в стон, в рев на заплаха. Козината около врата й настръхна. Очите й се разшириха. Бе разбрала, бе осъзнала с цялата дълбочина на дивото си същество станалото непоправимо. Тя скочи на крака. Тялото й се изопна, сякаш бе излята от метал. Очите й стрелкаха мълнии на отчаяние и ненавист. Готова беше да се метне напред, забравила кои са й другари и кои неприятели, сякаш бе разбрала, че всички хора са врагове на рода й.

— Убий я! — пошепна масаят. — Иначе Симба ще убие нас!

— Симба! — извика повелително Валтер. — Легни!

Тя изръмжа смутено, ала не изпълни заповедта му. Отстъпи, като шибаше хълбоци с пискюла на опашката си. И изведнъж млъкна. Ушите й щръкнаха. Ослуша се. Дочу нещо, което хората не можеха да чуят. Изръмжа отново, тоя път още по-тревожно, още по-мъчително и се втурна назад като подгонена от цяло стадо побеснели слонове.