Петър Бобев
Симба (5)

5

Щяха да станат чудесни кадри, щяха да се притурят в чековата сметка още няколко хилядарки! Марсел Соваж внимаваше да не изпусне нито миг от драмата, която предстоеше да се разиграе. Седнал на изплетената от клони площадка сред короната на рядката акация, той следеше с камерата си жестоката игра на гоненица между Бялата зебра и Куцата хиена. Кой знае откога я преследваше Куцата, дебнейки я най-сетне да роди, за да отмъкне малкото й, преди да се е изправило на крака. Мръсната й петниста козина беше настръхнала, но и под нея ясно личаха изпъкналите ребра, сякаш олицетворяваше самия глад — глада, от който може да се побеснее. А злочестата бъдеща майка, с провиснал корем и обезсилени движения, все опитваше да се измъкне от врага си, да свърне към саваната, където невидимо за хората пасеше стадото й, от което коварната хищница бе успяла да я отлъчи. И все напразно. При всеки неин опит Куцата връхлиташе озъбена насреща й и щракваше ужасните си челюсти пред самата й муцуна. Друг път зебрата би наказала жестоко такава дързост, а и самата хиена надали би се изложила на риска да получи ритник в главата. Не бе забравила още тежкото копито на изостаналата от табуна болна зебра, от която бе окуцяла някога, на младини. Ала сега нямаше такава опасност. Обезсилената Бяла зебра изглеждаше съвсем безвредна.

Кау, стиснал лъка в една ръка, с другата поднасяше лулата към устните си и с явна наслада изпускаше облачета дим. По едно време той въздъхна дълбоко.

— Бушмените не питат. Който много разпитва, не е добър човек. Или иска да научи къде ти са примките, за да ги обере, или къде е изворът ти, за да го отрови, или да вземе племето ти в робство. Ако бвана Мак иска, сам ще каже на Кау…

— Какво?

— Ще му обади какво говореше „ю доле“.

На бушменски език това означава и чужденец, и враг. За първобитните племена чужденците са винаги врагове.

— Добре! — съгласи се Мак. — Инспекторът иска да те върна на магьосника Кейгей.

Той изопачи съвсем малко мисълта на Валтер. И го стори напълно съзнателно. Както богаташът приучва кучето си да мрази всички други освен него, така и Мак приучваше своя бушмен като куче да ненавижда всички други, да се бои от тях, за да му остане напълно предан. Искаше роб, верен като пес. В отплата той беше способен да го обича, както се обича вярно куче.

Бушменът помълча цяла минута, преди да се доизкаже:

— Бвана Мак щеше да каже защо „ю доле“ мрази Кау, защо иска да го върне на Кейгей?

— Защото е приятел на Кейгей.

Кау извади отровните си стрели, прегледа ги, върна ги пак в колчана и се накани да слиза.

— Къде? — спря го ловецът.

— Кау ще пусне крилатата смърт в гърба на „ю доле“. И той няма да каже къде е Кау, няма кой да върне Кау на Кейгей.

Мак го дръпна за ръката.

— Я кротувай! Никъде няма да ходиш, никого няма да убиваш без мое позволение! Ни човек, ни животно! Разбра ли?

— Кау разбира всичко — наведе глава нещастникът. — Кау знае, че без добрия бвана Мак боговете вече щяха да са изяли Кау. Защото човешкото месо е любима храна на боговете. Затова и Камаб, господарят на живота и на смъртта, вика хората на небето да се греят пред свещения огън, докато боговете оглозгват кокалите им.

— Глупости говориш, мое момче! — прекъсна го Макдоналд.

— Защо глупости? Виждал ли е бвана Мак човешки гроб? Е, какво е останало вътре? Само кости. Значи, боговете са изяли месото… Кау щеше да се грее на свещения огън, но на небето е много скучно. Щеше да му домъчнее за земята. И щеше да прати болест, или пожар, или глад — та да дойде при него и Нуси. Не се смей, бвана! Хората умират, защото тези, които ги обичат, ги викат горе…

— Доколкото знам, Камаб не е великият дух на бушмените.

— Не е! Камаб е великият дух на бергдамите. Майката на Кау беше бергдамка, от истинските черни хора. Кау много мисли, отдавна мисли. Луната надебелява и пак изтънява, надебелява и пак изтънява, надебелява и пак изтънява — а Кау все мисли. Не е ли по-добре Кау да е вече при свещения огън и да викне при себе си Нуси? На Кау му е много мъчно за Нуси. Много-много мъчно. А тук, на Долния свят, Кау няма право да се върне при нея. Само на Горния свят, при огъня…

Джордж Макдоналд сложи пръст на устните си.

— По-тихо! Да не разпъдим дивеча! А колкото до свещения огън — има време! Все ще седнеш там някой ден. Цялата вечност ще се грееш на него. А виж, тоя живот тук, на Долната земя, е кратък. Него трябва да нагласим някакси по-хубаво…

Наблизо се дочу лъвско изръмжаване. При тая втора заплаха нещастната зебра извърна натам разширени от ужас очи. А вързаният Алексъндър Велики изпръхтя сърдито. До тоя миг той пасеше с философско спокойствие, без да подозира участта си, отредена му от хората, които го бяха заловили след бягството му от Ноевия ковчег. Не допускаше, че беше длъжен да изкупи със смъртта си безгрижния живот на последните дни, когато го оставяха да си пасе и да се търкаля до насита по поляните, без да го яздят и без да го товарят. Не допускаше, че ролята му беше да примами някой прегладнял лъв. Държаха го вързан, за да не избяга. От дървото в последния момент Мак щеше да изтегли с канап бримката на възела, който го придържаше към кола, за да може Марсел Соваж да филмира замислената сцена, в която лъв преследва и разкъсва домашно животно. Такива сцени струват скъпо, защото могат да се монтират в някой интересен игрален филм. Затова го бяха натоварили с няколко празни бидона.

Внезапно на поляната изскочи едър, черен бабуин. Озърна се. Ясно! Нямаше опасност. Той изръмжа глухо. При тая заповед от фикуса се изсипа цялото му стадо. Един часовой се покатери върху надвисналия над реката клон да следи за крокодили. Друг остана да се взира назад, към джунглата. Черният самец се напи. След него се наведоха майките. Те лочеха прежаднели и се озъртаха боязливо, като държаха здраво палавите си деца за опашките, за да не се отдалечават, улисани в игри и боричкания.

Във водата се стрелкаха сини и червени рибки, щапукаха настрани едри, розови крабове, а под тинята подскачаха пъстри жаби. В десния край се бе навела млада, неособено опитна майка и за беда с най-непослушното маймунче в цялото стадо. Неусетно то издърпа опашката си от майчината ръка и побягна към съседната дива лоза. Но преди да се залови в нея, от клоните излетя като мълния някакво жълто-шарено тяло и със същата мълниеносна бързина отскочи назад, изчезна в гъстата корона. Чу се само предсмъртния писък на жертвата и толкова!

— Чуи! — рече Кау на суахили. — Леопард, нямата смърт!

Марсел неволно изруга. Драмата се бе разиграла тъй ненадейно, че той не бе сварил да отправи натам обектива. Поне това бе научил досега. В джунглата страшното идва тъй бързо и неочаквано. И може би тъкмо тая бързина и неочакваност са най-голямата милост на иначе безмилостната природа — жертвата няма време да осъзнае целия ужас. Смъртта преварва ужаса.

Той пак се обърна към Бялата зебра, която стоеше до горската окрайнина и трепереше от страх и болки, а на двадесет крачки от нея лежеше в търпеливо очакване Куцата. И странно. В очите й нямаше толкова злоба, колкото някаква неизразима тъга. В цялата й гадна външност единствени очите бяха хубави. Големи, като очи на газела. Колко странно!

Имаше още време. Развръзката се бавеше. А смутът, разбуден в гърдите му от срещата с Валтер Руднер, не угасваше. Сякаш се засилваше с всеки изминат ден. Това вече наистина не беше живот! Беше повече кошмар, адска мъка! Дори да бе сгрешил, стократно го изкупи. Не беше година, не бяха две. Толкова години, все с тоя страх в сърцето, с тоя задушващ спазъм в гърлото — при непоносимата мисъл, че всеки миг могат да го спрат, да вземат отпечатъците му и да го изобличат. Да го откарат в Германия, за да го обесят, както обесиха другите. Заплахата от смъртната присъда, която тегнеше над него, която го очакваше ледено безчувствена зад гърба на търпеливия палач, го преследваше денем и нощем, не му позволяваше да заспи вечер, разбуждаше го, когато е успял да задреме. Всеки път, когато одеялото се допреше до врата му, той скачаше с рев, защото му се присънваше, че възелът на бесилката стяга врата му. Когато се погледнеше в огледалото или сравнеше някогашната си снимка със сегашната, той не можеше да открие никаква прилика. И все пак…

Без да сваля око от визьора, Марсел запита:

— Дали ме е познал?

— То си е твоя работа! — отвърна Мак.

— Не само моя! — избухна Марсел Соваж. — И твоя! Разкрият ли ме, ще се заинтересуват къде е истинският Марсел Соваж. А на тоя въпрос ще трябва да отговориш ти.

— Добре де! — отвърна примирително ловецът. — Ще му мислим после. Сега гледай да направиш снимките, че трябват пари.

Пари! — помисли си с досада Марсел. — Все пари бълнува. За да ги праща на жена си Джен, на оная ненаситна прахосница в Лондон. Дори Марсел го знаеше и му го казваше. Но Мак беше заслепен, влюбен до полудя. Не искаше да повярва това, което изглеждаше тъй очевидно — че тя изсмуква безсъвестно парите му, че не мисли да откупува никакъв имот. Тя беше авантюристка, по-голяма от тях. Марсел стана авантюрист по принуда, а тя беше родена авантюристка. Търсеше само приключения. Затова и бе дошла тук, в Африка, където се бе срещнала с прославения ловец Мак. За нея влюбването и женитбата й бяха също така приключения, някакви различни от досегашните романтични преживелици. Единствен Джордж, който никому не се доверяваше, вярваше в нея сляпо, като глупак. И нищо друго не го засягаше. Никак не се тревожеше за това какво става в душата на приятеля му, какъв ужас я души. Каква беше тая проклета прокоба, която преди години го блъсна в мрежата на този влюбен изнудвач? По-добре да беше останал без паспорт, отколкото така. Все щеше да се оправи някак. Нямаше да бъде роб на тоя безсрамник. Роб, по-зле от Кау… И то роб на един глупак, който пък беше роб на някаква измамница. Заради нея ограбваше сега приятеля си, заради нея, може би от ревност, беше станал и убиец.

Отсреща, сред проредялата корона на памучното дърво, му се мярна едно жълто тяло. Леопардът. Мъкнеше жертвата си към по-високите клони, пълзеше заднишком нагоре, за да я изяде на спокойствие. Така и Мак мъкнеше Марсел. Захапал го бе и го влачеше някъде против волята му, превърнал го бе в мърша. Мъкнеше го, за да го хвърли в краката на своята Джен. Когато Мак му бе предложил паспорта, Марсел се бе хвърлил да го прегръща, да го назовава благодетел, свой брат и спасител. Едва по-късно той проумя, че всъщност Джордж бе спасил себе си тогава. Марсел никога не успя да откопчи от него повече подробности, не му беше известно как точно бе станало всичко — заради Джен или заради нещо друго, — ала колкото беше подушил, му беше предостатъчно. Джордж Макдоналд бе убил истинския кинооператор Марсел Соваж. И само бе търсил негов заместник. Продавайки паспорта му, той се бе измъкнал от смъртна опасност. Не само това — бе напипал златна мина. Фалшивият Марсел, и той кинооператор по професия, продължаваше да изпраща във Франция нови и нови филми и да получава богатите хонорари на знаменития скитник-оператор Марсел Соваж, които мигновено изтичаха в ръцете на хитрата измамница. Всъщност Марсел не се оплакваше от това. Стигаше му съзнанието, че още живее, че всеки ден го е отминало въжето. Не му оставаше време да се вълнува за пари. Боеше се единствено за кожата си. Дори беше благодарен на човека, който го ограбваше. Също като Кау, един черен и един бял роб!

— Мак! — пошепна той умолително. — Я да се махаме оттук! Посъбрахме парици. Да прескочим до Австралия! Или Южна Америка! Толкова осъдени изчезнаха там. Африка стана много близо до Европа.

— Страхопъзльо! — изръмжа Мак. — Къде ще бягаш? Тъкмо сме набарали рудниците на цар Соломон. Трепериш! И то от кого? От някаква „Бавачка“!

— Законът е на негова страна.

— Какво е законът пред силата? Аз съм по-силен от него. Защото не се боя от нищо — дори от убийство. Добре познавам хората. Него го е страх да стреля пръв. А аз винаги съм първият. Затова съм още жив, а другите ги няма. Който натисне спусъка втори — умира. Знам, от затвора все ще се измъкнеш някак, от гроба — не…

Внезапно Александър Велики изпръхтя. И ето от храстите се подаде Безгривия. Очите му гледаха алчно и в същото време боязливо. Той избиколи отдалеч. Лъвовете избягват вързани животни. Напреде му стоеше една лека плячка. И тъкмо тая безпомощност, тая привидна достъпност го смущаваше. В очите му искреше недоверието подозрителността към всичко, до което се е докосвала човешка ръка. Лъвът пълзеше по корем като котка, прокрадваше се от храст до храст и свиваше все повече обръча си около обречената жертва.

Хората от засадата стояха озадачени. Когато подушат хищника, вързаните животни се втурват в противна посока, а това чудновато магаре отиваше срещу него, изгубило ума си.

— Снимай! — пошепна Мак. — Става нещо знаменито!

Лъвът се изправи. Изръмжа. Така сродниците му подплашват вързаните животни, така подплашват и затворените в огради добичета — та те сами, доведени до полуда, да разкъсат въжето или да съборят плетовете.

— Не пропускай ни секунда! — повтори Мак, след като издърпа връвта и освободи магарето.

Безгривия скочи. Скокът му беше истински лъвски скок. Той прелетя цели осем метра и се стовари върху жертвата си. Александър Велики приклекна под удара. Но тутакси се изправи. Зарева, разрита се, замята копита. Празните тенекии затрещяха, задумтяха, загърмяха като цяла батарея.

От тая неочаквана канонада Безгривия оглуша, обезумя от уплаха. При това и ноктите на предните му лапи се омотаха във вървите, които придържаха бидоните. А магарето, освободено от лекия си товар, непомислящо да бяга, нанасяше върху зашеметения нападател копито след копито.

Хората се взираха слисани, невярващи на очите си. Наистина, отде можеха да знаят, че храброто магаре, откак живееше под един покрив със Симба, не се боеше от лъвове, а, напротив, бе свикнало то да напада и то да бие.

Накрая, изглежда, инстинктът му надделя. С един последен зашеметяващ ритник Александър се понесе през степта, като от време на време, без да спира, хвърляше някое чифте във въздуха. Скоро достигна табуна на зебрите, подплаши ги и се втурна ведно с тях още по-навътре в саваната, изгуби се сред вдигнатия облак червен прах. Лъвът не го последва. Успял да се освободи от гърмящите тенекии, той остана на място, сгърчен, с подвита опашка, на три крака, като скимтеше от болка. Ето, полегна. Заблиза с език предната си лапа.

— Магарето му е счупило крака! — възкликна Мак.

Безгривия дочу подозрителния шепот, извърна глава към тях, стрелна ги със злия си поглед, изпълнен с болка и уплаха, и побягна към храсталака, като куцукаше мъчително — разкървавен, плах и жалък. Чак тогава Марсел се сети за Бялата зебра. Погледна нататък. Но късно. Трагедията се бе разиграла в преминалата суматоха. Изгубила сили, нещастната родилка опитваше да се надигне от земята, като пръхтеше със звук среден между цвилене на кон и лай на куче, за да се нахвърли срещу подлата похитителка, която отмъкваше в шубраците новородената зебричка.

Хората слязоха от дървото. Мак потупа филмовата ролка, преди да я пусне в непромокаемата торба.

— Струва толкова злато, колкото тежи. Магаре побеждава лъв! Като я получат, ония в Париж ще ахнат. А ти, новородени Марсел, бръщолевиш да си ходим, да зарежем бездънното съкровище… Бъди спокоен! Оня глупак, Бавачката, не те е познал. Ако пък се досеща нещичко, толкоз по-зле за него…